Книгите на ап. Йоан: Книгите и богословско изучаване на написаното от ап. Йоан

4.5. Кой е Твоят Отец?

Исус подчертава, че хората трябва да пребъдват в Него. Юдеите казват, че вярват, но не пребъдват в Словото (ІІ Йоан 9). Техните постъпки показват, че са все още роби на греха (Йоан 8:34), които не следват Неговото слово (Йоан 8:37). Те са деца на дявола (Йоан 8:44), лъжци (Йоан 8:55) и виновни за злоупотребяване с тълпата, в това число за опит да убият Този, в Когото са изповядали, че вярват (Йоан 8:59).⁸⁷ Йоан изтъква, че някои от тях не са истински ученици, защото следват Исус известно време, а после Го изоставят (І Йоан 2:19).

Юдеите твърдят, че са свободни синове на Авраам (Йоан 8:33-41, 53) и че като негово потомство те са синове и наследници на царството (Мат. 8:11-12).

Авраам е родоначалник на юдейския народ, единственият, който познава Бога, разпознава и служи на Създателя в заветно взаимоотношение. Божиите обещания към Авраам извеждат Израил от робството в Египет, така че в известен смисъл юдеите са свободни в Авраам. Свободата е привилегия на юдеите (Лев. 25:39-42). Макар в отделни периоди да са били поробвани от различни народи, според обещанията тяхното очакване е, че те в крайна сметка ще бъдат освободени.

Исус им отговори: Истина, истина ви казвам: Всеки, който върши грях, слуга е на греха. (35) А слугата не остава вечно в дома; синът остава вечно. (36) И така, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни. (37) Зная, че сте Авраамово потомство; и все пак искате да Ме убиете, защото за Моето учение няма място у вас (Йоан 8:34-37).

Исус заявява, че юдеите са синове на своя баща дявола. Обяснява истинската същност на свободата и робството. Въпреки, че Писанието говори за благословението, което се намира в Авраам (Пс. 105:6; Ис. 41:8), за да бъдат свободни не е достатъчно да са само по рождение потомство на Авраам (Римл. 9). Свободата и робството не се предават по рождение - робството е вътрешно, нравствено състояние или положение. Всички, които вършат грях, са роби на греха (І Йоан 3:4; Римл. 6:12, 13, 17). Неновородените са роби на властта на греха, в това число на егоизма, идолопоклонството и пожеланието.⁸⁸ Грехът контролира хората, държи ги под робство. Това дълбоко, вътрешно робство води до всеки друг вид робство: социално, нравствено и политическо. Робът не е син. Синът остава в дома на баща си, а робът – не. Царството на Исус побеждава вътрешното робство и единствено Той може да освободи хората. Само в Исус човек има възможността и надеждата да бъде освободен от робството. Тези, които освободи Исус, ще бъдат наистина свободни.

Като се стремят да убият Христос, юдеите показват своето поробване от греха. Те не искат да допуснат Неговото слово да пребъдва в тях (Йоан 8:38-41). Авраам не би могъл да е техен баща, защото те не вършат делата на Авраам. Той посреща Бога гостоприемно (Бит. 18:1-8), а те отхвърлят Христос и се опитват да Го убият.

Исус задълбочава анализа Си като заявява, че бащата на един човек е или Бог, или дявола. Юдеите са започнали с твърдението, че техният баща е Авраам, и впоследствие, че Бог е техният баща. Исус обаче им напомня, че Бог не би могъл да е техен баща, защото не вършат Неговите дела. Исус върши делата на Своя Отец и въпреки това те отхвърлят Исус, Сина. С отхвърлянето си вършат делото на своя баща дявола.

Истинската причина юдеите да не Го следват е, че не могат да понесат да се покоряват на Неговите думи. Това не се дължи на погрешно разбиране. Те добре разбират думите Му и именно, защото ги разбират, Го отхвърлят. Не могат да понесат Неговите думи и не искат да ги слушат, защото техният баща е дяволът. Като синове на дявола те подражават на неговите дела. Затова са убийци и лъжци като баща си, който се прояви именно като такъв в Едемската градина, когато ограби живота на Адам и донесе смърт на цялото човечество. Сатана е лъжец; той излъга в градината (Бит. 2:17) и продължава да лъже народите. За Бог е невъзможно да лъже – противно е на Неговия характер (Евр. 6:18). И обратното, невъзможно е за Сатана да не лъже – измамата е самата същност на неговото естество. Неговият характер се проявява чрез лъжи и убийства.

Исус завършва с думите, че е по-велик от Авраам. Ако някой пази думите Му, няма да види смърт (Йоан 8:51; 6:63, 68). Подобно на Никодим и на самарянката, юдеите приемат думите Му буквално. Затова изтъкват, че всички велики хора в Израил са умрели, в това число Авраам и пророците. Юдеите питат: Нима Ти си по-голям от баща ни Авраам? (Йоан 8:53). Подобно на разговора край кладенеца на Яков (Йоан 4:12), ап. Йоан използва въпроса и отговора на Исус, за да покаже, че Той несъмнено е по-велик от Авраам, бащата на юдеите. Доказателството на Исус в подкрепа е, че Той е съществувал преди Авраам. (Несъмнено Христос е съществувал винаги.)⁸⁹

Отговорът на Исус е явно заявление за пълна божественост. Неговото заявление Аз съм в тези стихове надминава предишните две твърдения в стихове 24 и 57. Той е Аз съм, вечният Бог, Който се открива на Моисей (Изх. 3:14) в думите на пророк Исая Аз, Господ, първият и последният, Аз съм (Ис. 41:4, 40-55). Юдеите моментално вземат камъни, за да Го убият (Йоан 10:31-33; 11:8), каквото е наказанието за богохулство (Лев. 24:16; ср. Вт. 13:6-11) и така показват, че възприемат думите Му за богохулство. Въпреки всичко, понеже часът Му още не е настъпил, Той остава в безопасност.⁹⁰

5. Исус – светлината на света и добрият пастир

Чрез разказа за изцеляването на слепородения, шестото знамение, Йоан развива редица важни теми както в глава 9, така и в глава 10 на своето евангелие.⁹¹

Исая обещава, че когато дойде Месията, слепите ще прогледнат (Ис. 29:18; 35:5; 42:7). Като изцелява слепия Исус показва, че Той е светлината на света, за която е предречено (Йоан 1:5, 10, 11; 8:12; 9:5).

Светлината на Исус предизвиква разделение. Слепият е спасен и вижда, докато онези, които твърдят, че виждат, фактически са слепи. Те обичат тъмнината и тяхната преценка ги кара да закоравяват в нея. Изцеляването става в събота и така символизира времето на спасение и осъждение (Йоан 9:39).

Исус също така се открива като добрия пастир, тема, която е разширена в глава 10. За разлика от нечестивите фарисеи, крадци, грабители и наемници, Исус излекува и се погрижва за слепородения човек. Понеже е добрият пастир, обещан на Израил, Той дава живота Си за овцете.

5.1. Изцеляването

Исус избира да излекува този слепец (9:1) – това е благодат, която не е спечелена с никаква заслуга от страна на човека. Слепотата на човека става символ за духовната тъмнина на цялото човечество. Всички хора се раждат слепи, без светлина, без живот и Исус изцелява както физическата, така и духовната слепота. Той е светлината на света и всички, които отидат при Него, няма вече да ходят в тъмнина.

Учениците питат кой от родителите е съгрешил. Този въпрос е естествен, защото според юдаизма между греха и страданието има зависимост. Исус отхвърля подобно разсъждение.

По принцип целият грях и страдание се дължат на грехопадението (Пс. 89:32; Римл. 1). На лично ниво Писанието наистина ги свързва (Числа 12; І Кор. 11:30). Същевременно Библията казва, че съществуват и други причини за страданието (Йов; Гал. 4:13; ІІ Кор. 12:7). Исус казва, че този човек е роден сляп, за да може да се изяви в него Божията слава. Не споменава греха на човека. Дори слепотата е в рамките на Божията власт и план (Йоан 11:4). Исус изцелява слепородения и така не извършва Свое дело, а делото на Бог Отец. Използвайки Своята слюнка и пръст Исус прави кал и намазва очите на слепородения и така го изцелява.⁹² На човека се казва да измие калта в къпалнята Силоам (ІV Царе 5:10-13).

Близките на човека са объркани, след като разбират, че е способен да вижда и го питат, който го е изцелил. Мъжът отвръща: „Исус.” Макар да не знае много, той казва каквото знае. С времето започва все по-добре да разбира кой е Исус. Първоначално виждаме само неговото покорство. При първият въпрос човекът нарича Исус пророк (Йоан 9:17). И защитава Христос от обвиненията на фарисеите (Йоан 9:25), приканва ги да станат ученици на Исус (Йоан 9:27), поправя тяхното учение (Йоан 9:34) и накрая изповядва, че Исус е Господ и Му се покланя (Йоан 9:38). За разлика от него, знаещите фарисеи остават духовно слепи. Те се отказват от възможността да учат от Исус (Йоан 9:13-17). Тяхното нахвърляне върху човека разкрива истинската им същност. Те заявяват, че човекът е грешен. Не проучват нещата, защото търсят основания да отхвърлят неговото свидетелство, въпреки че човекът е и физически, и духовно изцелен. Йоан загатва, че светлината свети в тъмнината, но тъмнината не я вижда (Йоан 3:19-21; 9:39-41). Накрая фарисеите остават в своето греховно неверие. Изпъждат слепия до този момент човек и го отлъчват от синагогата.

5.2. Отлъчване

По времето на Исус фарисеите притежават власт да изключват от синагогата. С това човекът е отхвърлен от Израил като поклонник. Тази власт в началото е дадена на синагогата, за да се съхрани истинското поклонение на Бога, но докато на власт са нечестивите фарисеи, те обикновено изключват всеки, който се осмели да предизвика властта им. По-късно Йоан казва, че мнозина повярват, но се боят, че фарисеите ще ги изгонят от синагогата (12:42). С нарастването на истинската църква става съвсем нормално юдеите да отлъчват истинските вярващи (16:2). Този разказ има за цел да ги насърчи. Въпреки че човекът е изгонен, в действителност хората останали вътре в синагогата нямат Исус и Неговото изкупително дело, а отхвърлените от първенците – имат. Вярващите трябва да следват Христос извън синагогата и Той ще бъде техния пастир (Йоан 9:35-38). Дори всички хора да ни изоставят, Господ няма да остави Своя народ (Пс. 27:10). Исус е добрият пастир на Израил и проявява грижа за изцеления слепец, докато именно хората, които би трябвало да се държат като негови пастири, го изпъждат.

Фарисеите твърдят, че са разбрали истината и я изпълняват. В откровението за светлината на Исус, светлината и тъмнината са разделени, защото Той идва да установи разделение и съд. Той дава зрение и светлина на едни, а онези, които отхвърлят светлината, откриват че тяхната тъмнина е потвърдена от осъждението. Хората, които казват, че виждат без светлината на Исус, са истински слепите. Онези, които разчитат на собствената си мъдрост и прозрение, докато стоят в тъмнината, не могат да виждат. Това значи, че никога няма да отидат при Христос, за да получат истинската светлина. Никога няма да Му се доверят: Исус им каза: Ако бяхте слепи, не бихте имали грях, но понеже сега казвате: Виждаме, грехът ви остава (Йоан 9:41).

5.3. Исус, Добрият пастир, Христос, Божият Син (Йоан 10)

Изцеляването на слепородения разказано в Йоан 9 отвежда направо към изложението за Добрия пастир. В глава 10 Йоан показва, че Исус е изпълнението на трите ключови есхатологични теми: (1) Исус е обещаният пастир на Израил (1-21), (2) Той е Христос (22-29) и (3) Той е Божият Син (30-39). Глава 10 завършва с последното изложение на Исус, където Той обяснява на юдеите за последен път, че Исус е Христос, Божият Син, и като вярват да имат живот в Неговото име (Йоан 20:30-31).

5.4. Исус, Добрият пастир на Израил (Йоан 10:1-6)

В Стария завет Бог е пастирът на Израил, а те са Неговото стадо. В Йезекиил 34 глава Бог изобличава нечестивите пастири, защото не се грижат за овцете и ги управляват грубо за своя лична изгода (Йезек. 34:4). Овцете са на Бога; те са Неговото стадо, което прави действията на нечестивите пастири голям грях. В отговор Бог обещава, че в бъдеще ще спаси Своето стадо (Йезек. 34:10-16) като постави един пастир над тях, Своя слуга Давид (Йезек. 34:23-25). Той ще е този, който ще ги води и направлява в безопасност. Давид е великият пастир-цар в Стария завет (І Царе 17:34-37). В Йезекиил 37 давидовият цар донася завет на мир и вечен завет. Исус обявява, че е изпратен от Отец да бъде добрият пастир над цялото Божие стадо.⁹³

В дните на Исус пастирите получават стадо. Те се грижат за овцете, водят, насочват и закрилят. Жертват се за овцете и остават с тях, спят навън с тях през нощта. Пастируването е жизненоважна и благородна работа, макар и често лошо заплатена и определена за по-долните класи.

Исус призовава Своите овце (Йоан 10:3). В Стария завет Бог вика Своите овце (Израил) по име (Изх. 33:12, 17; Ис. 43:1). Днес вече Исус вика хората по име. Те са Негови; Той ги познава и се занимава лично с всеки един от тях. Наблюдаваме една промяна. Исус вече не извиква народа като цяло; по-скоро извиква отделни хора измежду народа. Понеже Отец Му дава овцете, Той вика Своите при Себе Си. Те са Негови овце дори още преди да ги е повикал (Йоан 6:37, 39, 44, 64-65; 17:6, 24; 18:9).

Исус води Своите овце. Бог е водил Израил като стадо (Числа 27:17; Пс. 80:1) и затова Исус тръгва отпред, водейки Своето стадо. Овцете непрекъснато са слаби, безпомощни, нуждаят се от насоки и закрила. На запад пастирите подкарват отзад стадата си. На изток пастирите водят отпред, като използват гласа си (Йоан 10:3). Апостолът говори за гласа на непознатите. Овцете знаят и следват своя пастир, защото познават гласа на истинския пастир; те не следват гласа на лъжливия пастир и на наемника.

В изложението си Исус въвежда още един човек – наемникът. Той не е толкова зъл като крадеца и разбойника, но не е посветен както би бил собственикът на овцете. Овцете не са негови, затова той няма да жертва живота си за тях. Обратното, понеже те Му принадлежат, Исус жертва Себе Си за тях.

Понеже е добрият Пастир, Исус познава Своите овце и Неговите овце Го следват (10:14-18). Добрият пастир има близка връзка с овцете Си (Йоан 15:9 и сл.). Връзката между Него и Неговите овце е толкова задълбочена и силна, колкото и връзката между Сина и Отец. По същия начин, както Отец познава и се грижи за Своя Син, така и Исус познава и се грижи за Своите овце и те Го познават.

Връзката, която Исус има със Своите ученици, е продължена с други овце, които Той довежда след тях и с тези, които ще доведе по-късно. По-късно доведени овце са както юдеи, така и езичници. Съединени заедно в Христос те стават едно стадо с един пастир (Йезек. 34:23; 37:24; Йоан 11:52; 17:20 и сл.). Дори след като Исус напуска, за да се възцари на небето, в Своето прославено състояние, Той е Този, Който довежда нови ученици.

Исус е добрият пастир, защото дава живота Си за Своите овце. Неговото покорство до смърт не е само причина за любовта на Отец, но и Неговата пригодност да бъде пастир на Своя народ. Смъртта на Исус не е просто върховен пример, а жизненоважна за закрилата на овцете. Той умира за овцете Си, а не за всички хора.

6. Исус е Христос, Божият Син

Йоан завършва публичното свидетелство на Исус в Книгата на знаменията като показва, че Исус е Христос и Божия Син – двете убеждения, необходими човек да има вечен живот (Йоан 20:30-31).

6.1. Исус е Христос

Празникът на посвещението⁹⁶ е зимен празник в Йерусалим. Юдеите се събират около Него, за да Го попитат дали Той е Христос (Йоан 10:22-24). Исус им казва, че въпросът не е проблем на доказателства, тъй като Той е предоставил изобилие от такива. Те питат, защото не са Негови овце и следователно не приемат доказателствата (10:25-26). Като външни те не чуват и не разпознават Неговия глас. Фактът, че не са Негови овце, не отнема тяхната отговорност. Неговите овце, онези, които принадлежат на Него, ще чуват и ще Го следват и Той ще им даде вечен живот. Никога няма да загинат и никой няма да ги измъкне от Неговата ръка. Те се намират във вечна сигурност, защото добрият Пастир ще се грижи за тях.

Моите овце слушат гласа Ми и Аз ги познавам, и те Ме следват. (28) И Аз им давам вечен живот; и те никога няма да загинат и никой няма да ги грабне от ръката Ми. (29) Отец Ми, Който Ми ги даде, е по-голям от всички; и никой не може да ги грабне от ръката на Отца. (30) Аз и Отец едно сме (Йоан 10:27-30).

Овцете са защитени, защото Исус и Отец имат една и съща мисия и цел. Стихове 27-30 от Йоан 10 утвърждава, че Отец дава овцете на Сина и на свой ред Исус им дава вечен живот и ги пази. Действията на Исус изпълняват съвършено волята и действията на Отец. Освен това същността и силата и на двете функции са толкова здраво свързани, че твърдението за обща цел също говори за божествена сила, цел и същност.⁹⁷

Със своя въпрос юдеите питат дали Исус е Христос. Като отвръща, че Той и Отец имат обединена цел и сила, Исус обявява истинската Си същност. Той е Христос и затова върши делата на самия Бог, като прави Себе Си равен с Него (Йоан 5:18). Те схващат твърдението Му и както се случва и преди това (Йоан 8:59), се канят да Го убият с камъни.

6.2. Исус е Божият Син (Йоан 10:32-36)

За трети път юдеите искат да Го убият с камъни за богохулство, най-вече заради твърдението, че Той, макар да е човек (Йоан 10:33), казва, че е равен на Бога (Йоан 5:18; 8:59; 10:31). От твърденията на Исус се поражда нарастваща враждебност.⁹⁸

В Исус Бог идва в плът (Йоан 1:1, 2, 14). Той цитира Псалм 82:6, изтъквайки, че след като Псалмите употребяват думата богове по отношение на хора, защо Исус да не заяви, че е Божия Син?

Исус призовава юдеите към вяра основана на Неговите дела и на това, че в мисия и цел Той е едно с Отец (Йоан 10:30). Както прави в цялото евангелие, Исус се позовава на Своите дела. Понеже върши делата на Своя Отец, Той е Този, който твърди, че е. Ако не е вършил делата на Отец, не би бил Синът. Въпреки всичко те не Го разпознават като Божия Син, защото не познават Отец. Ако са познавали Отец, биха разпознали Сина заради Неговите дела. Юдеите смятат твърденията на Исус за богохулство, затова повтарят своите опити да Го убият с камъни. На този етап Неговото публично служение завършва.

7. Възкресяване и отхвърляне (Йоан 11 и 12)

Възкресяването на Лазар е последното и велико кулминационно знамение в евангелието на Йоан.⁹⁹ Исус се открива като хлябът на живота, водата на живота и светлината на живота. Най-накрая разкрива, че е и възкресението и живота (Йоан 11:25-26). Неговите знамения сочат напред към великото възкресение при Последния съд. Последното възкресение е възнаграждението постигнато от смъртта и възкресението на самия Исус (Йоан 12:23-24). Тъй като Той умира, другите могат да живеят. Победата над смъртта и обещанието за вечен живот са най-великите възможни знамения; следователно това знамение слага точка на свидетелството на Исус.

В началото Йоан разказва за болестта и смъртта на Лазар (Йоан 11:1-17). Двете сестри молят Исус за помощ, но Той отлага. Казва, че болестта на Лазар, подобно на слепотата от рождение на другия човек, е за Божия прослава. Изчаква, за да даде по-големи благословения. Чак след като Лазар умира, Исус отива, за да покаже, че Той е възкресението и живота (Йоан 11:17-37). Марта изповядва, че Исус е Христос, Божият Син, Който е дошъл на света (Йоан 20:30-31). Понеже е повярвала, тя съзира вечния живот, илюстриран от възкресението на Лазар.

Исус напомня на Марта, че Лазар ще възкръсне в Последния ден при всеобщото възкресение. Великата надежда, която таят юдеите, е че Бог ще възкреси всички в Последния ден, така че тези знамения показват божествеността на Исус.

Когато Исус пита за Мария, Марта я извиква. Той вижда страданието на Мария (Йоан 11:28-37) и е дълбоко развълнуван в сърцето Си. Скръбта на сестрите повлиява и на Него. При гледката на гробницата Исус се разплаква (Йоан 11:33, 38-40), но и се разгневява. Двете емоции са свързани. Мъката, скръбта и болестта в света предизвикват гнева на Исус, защото те са последствия от греха и грехопадението на Адам. Исус не мрази само греха, но и ужасните последствия върху Неговия грешен свят. Той уверява Мария, че ако вярва, тя ще види още в настоящето Божията слава. В този контекст Божията слава е възкресението, чрез което Исус показва тогава Божията слава.

Исус се моли и призовава Бог като свой Отец (Йоан 17:1, 11, 25). Той учи Своите ученици да се молят и да казват Отче наш (Мат. 6:7-13). Неговата молитва е пример за част от началните ключови теми: Исус и Отец са едно (10:30); Исус върши делата на Отец и Исус върши само онова, което Отец иска от Него. Той не върши нищо от Себе Си (Йоан 5:20-21). Синът винаги върши волята на Отец. Исус се моли на глас, за да може очевидците на това най-голямо знамение да видят и да разберат Неговата връзка с Отец. Синът моли, а Отец удовлетворява молбата Му.

Исус извиква¹⁰⁰ и така показва, че силата на живота и смъртта се съдържат в Неговите думи.¹⁰¹ Лазар възкръсва. Това е онагледяване на онова, което ще се случи в Последния ден, когато Исус ще извика мъртвите и те ще възкръснат (Йоан 5:25, 28-29). Въпреки че има много страни на преживяването на Лазар, които вероятно да ни се иска да разберем, Йоан иска да останем съсредоточени върху главното – знамението показва, че Исус е възкресението и животът. Това възкресение не е същото като възкресението в Последния ден. В бъдещето мъртвите ще възкръснат с нови духовни тела, силни и нетленни. Те няма да умрат никога повече. Тук Лазар е възкресен в същото си земно тяло, което е временно и отново подвластно на смъртта. Павел обяснява същността на по-великото възкресение в І Коринтяни 15 глава.

7.1. Официалният заговор за убийството на Исус (Йоан 11:45-48)

Въпреки, че Исус извиква към живот (Йоан 11:1-44), Неговите действия водят направо към собствената Му смърт. Възкресяването на Лазар, знамение, което сочи към великата надежда на Израил, става приблизителната причина за Неговата смърт. То е последната капка, с която прелива чашата на официалната реакция на юдейските водачи (Йоан 11:45-57).¹⁰² Както при другите свръхестествени знамения, едни откликват с вяра, а други отхвърлят знамението и закоравяват сърцата си. Водачите не мога да обсъждат смисъла на знамението. Те са загрижени за своето място и за техния народ. Макар под римска власт на юдеите са оставени значителни права за самоуправление. Ако действията на Исус нарушат това споразумение, те ще изгубят своите ограничени привилегии, което ще се отрази особено на Синедриона. Място се отнася за Храма, който винаги стои в центъра на Божието осъждение над Израил (Йер. 7:14; ср. ІІІ Царе 9:7).

7.2. Исус трябва да умре за народа (Йоан 11:49-57)

Каяфа е първосвещеник от 18 до 36 г. сл. Хр. (Той е изгонен заедно с Пилат през 36 г. сл. Хр.) Първосвещеникът изтъква: За нас е по-добре един човек да умре за народа, отколкото да загине целият народ (11:50). Думите на Каяфа са двусмислени. На политическо ниво Каяфа казва, че Исус трябва да умре. Той трябва да бъде пожертван, за да не бъде наказан народа от римляните.¹⁰³ Както се случва жертвата на Исус не спасява народа, защото 40 години по-късно народът е наказан. В този момент Каяфа говори и като пророк, макар че не го съзнава. В Стария завет първосвещеникът може и да пророкува (Числа 27:21). Бог постановява Израил да чуе посланието на благовестието от устата на собствения си първосвещеник. Въпреки че Каяфа говори зло, Бог продължава да контролира ситуацията (Деян. 4:27-28) и изработва Своите намерения чрез него. Исус умира вместо народа и вместо света. Божият план винаги е налагал Исус да умре за греховете на света (Йоан 1:29, 36; 3:14-16; 6:51; 10:14-18; 12:24, 32).

Изразът да умре за се отнася до жертва. Христос предава живота Си за доброто на другите. Стария завет говори за събиране на остатъка (Ис. 43:5; Йезек. 34:12; 36:24), който ранната църква разбира като всички Божии деца, приели евангелската истина (І Петър 1:1; 2:9). В тези стихове, както и в Йоан 4; 10:16 и 12 глава, апостолът полага основата за мисията сред езичниците.

След официалното вземане на решение водачите изчакват, за да го изпълнят. Планът да се убие Исус не е направен нехайно или прибързано – той е официална стъпка на юдейските власти и дълго зрее в тях.

8. Подготвен за смъртта (Йоан 12)

Три събития карат Исус да разбере, че наближава часът на смъртта Му: (1) Той е помазан за смъртта (Йоан 12:1-11); (2) влиза триумфално в Йерусалим (Йоан 12:12-19) и (3) езичниците започват да Го търсят (Йоан 12:20-26).

В края на публичното служение на Исус започват да Го търсят гърците, представители на езичниците (Ис. 42:4; 49:6). Това събитие е символично. Юдеите Го отхвърлят, но езическите народи отиват при Него с вяра. Павел проследява този преход в Римляни от 9 до 11 глава. Исус по-рано е казал, че има и други овце, не от тази кошара, които трябва също да събере (Йоан 10:16; ср. Еф. 2:11-22; 4:3-6). Тези гърци са като предвкусване, първите плодове на езичниците, които ще дойдат с вяра при Него.

С идването на гърците настъпва и часът на Исус. До този момент Исус винаги е говорил за Своя час, смърт, възкресение и възвеличаване (Своето прославяне) като за бъдещи събития (Йоан 2:4; 4:21, 23; 7:30; 8:20), но от тук нататък времето вече е дошло (Йоан 12:27; 13:1; 16:32; 17:1).

Йоан свързва кръста със славата на Исус. Кьостенбергер отбелязва, че Синоптичните евангелия изобразяват кръста като място на срам, болка и страдание, а ап. Йоан представя кръста главно като мястото за прославянето на Исус (Йоан 12:28; 13:31-32; 17:1, 5).¹⁰⁴ Исус е прославен чрез кръста и на кръста, а не заради него. Името Човешкият Син обединява в едно страданието и славата.

Смъртта на Исус донася неизброими и вечни благословения. Тя наподобява едно заровено в земята житно зрънце, което чрез смъртта си донася голяма реколта. Когато приема смъртта на Исус като заплата за греховете на Неговия народ, Неговият Отец позволява това да донесе голяма слава.¹⁰⁵ Исус е хлябът, който слиза от небето и дава живота Си за другите (Йоан 6:35-39), така че Той е Този, който умира, за да даде живот.¹⁰⁶ Житното зрънце илюстрира принцип приложим за всички, които следват Исус: Който обича живота си, ще го изгуби; а който мрази живота си на този свят, ще го запази за вечен живот (Йоан 12:25). Исус дава Своя живот, презира¹⁰⁷ славата на този живот и се отрича от Себе Си всекидневно. Затова може да пожъне вечен живот. Всички вярващи са призовани да следват примера на Исус (І Петър 2:21 и сл.). Те също трябва да мразят славата на този живот, за да могат да спечелят вечния живот. Ние се отричаме от себе си като следваме Исус, както в Неговото смиряване, така и в Неговото възвеличаване. Следваме Исус макар това да включва както кръста, така и короната.¹⁰⁸

Исус показва, че кръстът ще бъде Неговата победа.

9. Отхвърлянето от юдеите (Йоан 12:37-50)

Ап. Йоан завършва своя разказ за публичното служение на Исус с обяснение защо юдеите Го отхвърлят.

Но независимо че беше извършил толкова знамения пред тях, те пак не вярваха в Него; (38) за да се изпълни реченото от пророк Исая, който казва: „Господи, кой е повярвал в известеното от нас? И мишцата Господня на кого се е открила?” (39) Те затова не можеха да вярват, защото Исая също е казал: (40) „Ослепил е очите им и закоравил сърцата им, да не би с очи да видят и със сърца да разберат, за да се обърнат и да ги изцеля.” (41) Това каза Исая, защото видя славата Му и говори за Него (Йоан 12:37-41).

Исус извършва всички знамения, които Неговият Отец Му определил, но юдеите Го отхвърлят. Той не се проваля, просто юдеите Го отхвърлят съзнателно заради собствената си греховност. Тези им действия изпълняват старозаветните писания. Йоан обяснява юдейското отхвърляне като използва Исая 53 и Исая 6 глава.

В Исая 53:1 пророкът пита: „Господи, кой е повярвал в известеното от нас? И мишцата Господня на кого се е открила?” Контекстът на този цитат е, че народите са изумени, че юдеите са отхвърлили Исус, въпреки че Отец Го е възвеличил, въпреки че Го е издигнал. Вторият цитат е от Исая 6. В славното призоваване Исая е изпратен при юдеите, но още от самото начало му се казва, че неговото служение ще предизвика закоравяването на юдеите, а не тяхното спасение, защото неговото служение ще бъде отхвърлено.¹⁰⁹ Почти по същия начин служението на Исус е отхвърлено и юдеите отново се закоравяват в преценката си. Този, който се проваля не е Исус, а Израил, защото отхвърля Месията. И всичко това се случва в изпълнение на Божията воля.

За тази част са съществени следните наблюдения. Ап. Йоан учи както за Божията суверенност, като изтъква, че отхвърлянето става според Писанието (Йоан 12:39), така и за човешката отговорност, напомняйки на читателя, че юдеите избират да не вярват (Йоан 12:37). Тези истини никога не влизат в конфликт помежду си. Божието отхвърляне на Израил не е несправедливо. Когато Исус отива при него, той е народ в тъмнина, в плен и в робството на греха, както всички останали народи. Намирайки се в тъмнина той избира да продължи да крачи в нея (Йоан 3:15 и сл.). Божието отхвърляне на Израил е справедливо, защото отхвърлянето на Исус от Израил съответства на неговата същност. Затова суверенността на Бога е причина за надеждата на пророка (Ис. 63:15-19). Закоравяването на Израил не бива да се разглежда в изолация – то е част от по-големия план на Бога. Закоравяването на Израил и неговото отхвърляне на Месията способства за изпращане на посланието на благовестието до езичниците (Ис. 28:21-22; Римл. 9:22-33). Накрая закоравяването на Израил не е окончателно, спасението на езичниците в крайна сметка ще доведе до обръщане на пълното число юдеи.

Исая вижда славата на Исус. Като съчетава цитати от Исая 6 и 53 глави апостолът свързва славата на Исус с факта, че Той ще пострада на кръста. В Исая 6 пророкът зърва славата на Царя на Неговия трон. Ако сравним и двата пасажа, ще открием, че и двата наблягат на темите за: 1) издигането (Ис. 6:1; 52:13), 2) славата (Ис. 6:3; 52:13, LXX) и 3) греха (Йоан 6:7; 53:12) (Carson, 450). От това изглежда, че Исая вижда Исус както като великия Цар, така и като страдащия слуга. Подобно на Авраам (Йоан 8:56, 58) Исая прозира напред към идването на страдащия Господен слуга.

Въпроси към урок 5:

1. 
   Какви три свидетелства предлага Исус? Нуждае ли се Той от свидетелство?
   
2. 
   Обяснете типологичното значение на нахранването на петте хиляди от Исус.
   
3. 
   Колко твърдения Аз съм прави Исус? Избройте ги.
   
4. 
   Обяснете петте принципа, които дават на Исус увереност в Неговата мисия.
   
5. 
   Вярва ли собственото семейство на Исус в Него?
   
6. 
   Обяснете връзката на водата и Духа в Йоан 7:37, 39.
   
7. 
   На каква основа Исус отхвърля факта, че юдеите са потомство на Авраам?
   
8. 
   Като използва историята за слепородения как Исус показва, че Той е светлината на света и добрият Пастир?
   
9. 
   Какво постига Исус на кръста в Йоан 12:30-31?
   
10. 
    Най-голямото знамение на Исус е възкресяването от мъртвите. То не убеждава юдеите на повярват. Защо?