Което си е право, никак не му се обаждаше



страница1/6
Дата25.02.2018
Размер0.75 Mb.
  1   2   3   4   5   6
1.

В късните следобедни часове София му се мярна мръсна, удавена в газове. Довлече багажа си до асансьора. Стълбището на кооперацията се оказа безлюдно, сградата тънеше в тишина, зад вратите никакви гласове, никаква музика, шанс! – избавяше се от любопитните сумрачни лица, освобождаваше се от неизбежността да изразява ненавистта си: тук всички се мразеха, пък и той мразеше всеки от тях, мразеше ги искрено и хладнокръвно. Прибра се в апартамента на третия етаж, отвори прозорците и му стана приятно. Прокара пръст по масичката – слава богу, чистачката си е свършила работата през последните три дни, беше включила и хладилника. Пусна чешмата, копнееше да се напие с източена студена вода, провери изправността на телефона. Книгите стояха кротко в библиотеката, мълчаха с мълчанието на най-невинните и приятни същества. Всичко в неговия широк наследствен апартамент, взето вкупом, го освободи магически от пътищата и работата, а най-вече от напрегнатия живот в джунглата, където напоследък му се случи да кръстосва и да боде земята; апартаментът му предоставяше уютния и отдалечен от живота затвор, в който заспиват дори амбициите и сякаш се прокрадват реалните сигнали на истинското човешко щастие.

Което си е право, никак не му се обаждаше т а м, щеше му се да отлага колкото може повече, да речем – до края на отпуската; за него беше достатъчен и само простичкия факт, че някъде си диша една жена, която го обича, толкова, нищо повече не искаше от всекидневието си, това му трябваше за задоволяване на мъжката суета; натуралният женски допир той си получаваше другаде, срещу заплащане, от черни жени; какво са белите жени, нищо, пластмаса. И все пак, налагаше се да телефонира, предстоеше му да се ожени, изискваше го неписаният статут на външнотърговското предприятие.

– Краси!


– Петре, ти ли си!

Сякаш се бяха видели вчера.

– Откъде се обаждаш?

– Искам да се видим.

– В София ли си?

– Утре съм при тебе.

– Утре – не.

– Вдругиден?

– И вдругиден.

Тонът на гласа ѝ леко сивееше, пенливото вино на някогашното ѝ настроение се губеше някъде. Петър Манев не можеше да понася подобни ъпъркъти у жените, особено у нея.

– Кажи кога – гласът му леко омекна. – сама определи.

Вслуша се в мълчанието, искаше да долови задъхване, какъвто и да е там признак на оживление – безбройни и разновидни са тълкуванията на тия паузи – пристигането му трябваше да породи само радост, нищо друго. Тази увереност обаче се стопяваше, десетините от секундите изтичаха, той поумняваше, мъглата на неговата самонадеяност се раздвижи, в дълбочината, зад увереността му се промъкна удивлението. Интелектът и опитът с жените му инсценираха сложна, недоизградена картина от отрицателни частици.

– Добре ще бъде, ако дойдеш още тази вечер – появи се най-после гласът ѝ. – Имам да ти кажа нещо.

– Друг път не може, така ли? – Отново мълчание. – Нося ти кожата.

– Каква кожа?

– Ти тогава помоли...

Май че се усмихваше, гласът ѝ тихичко и глухо допълзя по жицата до него:

– Ела да ти обясня.

Логиката на мъжката му гордост му подсказа, че е наложително да тропне слушалката.

 

2.



Красимира Станева прие целувката му, тя не наруши добрия тон, но той усети как се блъсна в завесата от хладина въпреки лютия блясък на нейните издадени напред устни. Тези устни не подхождаха на нравственото ѝ досие, но какво можеше да стори горката – бог я бе надарил с тях, те стърчаха почти винаги открехнати и разкриваха гневни зъбки на зверче, а всичко туй, коронясано с бухнала руса коса, подканяше: хищна съм и ставам само за леглото. А всеки, който я познаваше, можеше да опровергае тая нелепост.

Домакинята му убягваше, гостът не усещаше познатата ѝ преданост, дотегналата му вече женска раболепност; това нейно поведение май беше предадено на мебелите в жилището, на всеки предмет – някога тук вещите се държаха като негови собствени, сега всичко му чуждееше. Без да скрива отчуждението си, Красимира го въведе в хола, но побърза и затвори вратата на детската стая. Преди туй обаче той успя да зърне афиша с лудите глави на някаква рок-група, от което си даде сметка, че хлапето е пораснало повече отколкото бе очаквал.

– Пламен?

– Няма го.

– Ще дойде ли?

– Не.


Това „не“ означаваше нещо: къде ли би могло да се намира детето ѝ?

Тя наблюдаваше пакета с изражение на крайно незаинтересуван човек, загледан в тухла или да речем, в лакът. Без да губи време, той постави подаръка на масата и започна да развързва шнуровете. Оказа се, че шнуровете са усукани като удобна дръжка, само така пакетът можеше да се пренася. По-нататък трябваше да се разопакова гланцирана зелена хартия, отстрани я, след като разлепи скочовите лентички. Между двамата на масата лъсна голяма картонена кутия. Манев я отвори. Най-горе се намираше главата, той я измъкна като я хвана за гривата и я завъртя няколко пъти, да я разгледат. Домакинята пребледня, но и Манев потръпна, резна го тъмен ужас, а после, кой знае защо, свежа непокварена светлина, незнайно възхищение от някакво предполагаемо удоволствие. Домакинята обаче пребледняваше още повече, сега тя приличаше на красива героиня от холивудска продукция на ужасите, секунда преди да постави ръка пред уплашеното си лице. Красимира Станева не извика, но все пак го помоли с извърнати към стената очи да прибере маската в кутията.

– Ти я поиска – отвърна той, докато похлупваше капака и омотаваше шнуровете. – Писа ми че Пламен по цели дни играе на Кинг-Конг.

– Да! – Красимира Станева още не бе възвърнала истинския цвят на лицето си. – Тогава децата навсякъде възпроизвеждаха историята на тази горила, аз ти писах, да, признавам, той мечтаеше да му донесеш комплекта на Кинг Конг, но знаеш ли кога беше това? – В уплашените ѝ пепелявосиви очи избиваше ледена горчивина. – Кажи де, знаеш ли?

– Преди две години – рече той сякаш не на нея, а на себе си, – при последната ми отпуска. Не помниш ли?

– Помня! – Тя не изкрещя и този път, даде му само да подразбере, че ѝ е нужно още мъничко, за да извика. – Сега Пламен не играе на Кинг Конг!...

Петър Манев се чувствуваше като дете, извършило незначителна пакост, която лесно би могла да му се прости и на бърза ръка всичко да бъде забравено. Домакинята му посочи канапето, тя седна на отсрещния фотьойл.

– Ти не си само егоист и влюбен в себе си – тя се стараеше да посъбере всичко от нервната си система, да се организира по-добре, тъй както го е обмисляла от дълго време – ти си маниак, или за по-утешително – луд... Не скачай!... Много съм те преценявала: може би твоите четирийсет и три години контрастират на младежката ти подвижност, не знам какво точно, но нещо те обърква и те прави маниак.

Красимира Станева прояви хитрост – изчезна; не му остави време да реагира. През прозореца го погледна свечеряването, зад стъклата се трупаше розовото нищо на дългия ден. Тя донесе бутилка и лед, подкани го да налее, както си е било досега. Нищото зад прозореца и скочът се оказаха в еднакъв цвят.

– Пламен е с него, така ли?

– Наздраве. – Тя вдигна чашата си. – Добре дошъл.

Манев хвана своята чаша: – На море ли са?

– На езеро.

– И ще се върнат утре.

– Да.

– Затова не биваше утре.



– Аха.

– Само тази вечер, така ли?

Петър Манев не възнамеряваше да задава още въпроси, характерът и досегашното му поведение в живота създаваха у него увереност, че ще устои на този порив.

Мислеше си: Какво всъщност искаш ти, Петър Манев, липсвал си две години, кой може да устои две години, кой си ти, какво представляваш в края на краищата, не те ли знаем – за тебе казват, че вече не ти е приятно да бъдеш човек.

– Краси, преди шест месеца все пак ти се обадих. – Манев се изненада, че Красимира го гледа уверено в очите. – Доколкото си спомням, съобщих ти нещо важно, което би могло да се случи между нас.

– Дори тогава не успя да го кажеш като хората. – Домакинята остави чашата си, тя упорито отказваше да вкуси от уискито. – А беше уверен, че ще стане на всяка цена.

– А тогава за какъв дявол тътрих тая кожа през летища и митници?

– Ами ха де.

– Обичаш ли ме?

– Трудно е да се каже обратното. Но аз съм с него, той е всичко за сина ми, а аз съм всичко и за двамата.

Петър Манев се изправи, той смяташе да се хвърли върху нея, но тя го разбра погрешно и каза: – Прибери си пакета.

Представи си боричкането, което би могло да последва, можеше да се стигне и до хапане, роклята ще се превърне в парцал, а колко силно му се искаше да скочи върху Краси, да я смачка на канапето, да ѝ остави поне един спомен на грубост и похот. Чак сега разбра какво губи: в този момент от ежедневието му се отдалечаваше не само нежното пространство от съгласуваност и женска преданост, но и възможността да преживява стотици сексуални събития, затоплени от диханието на искреното съучастничество.

 

3.

Като се събуди на другия ден, Петър Манев почувства облекчението, че се е отървал от мрежата на всекидневието, но въпреки туй – знаеше си го отлично – снощи, в апартамента на Красимира, той се сблъска с най-голямото събитие в своя беден на приключения и загуби живот. Който губи – печели, рече си Манев и се протегна в удобното си легло, до шкафчето с удобната за четене лампа, до удобния си радиокасетофон и най-удобното за него от всичките уискита на вселената. Лекота и свобода, простори, спокоен, уравновесен дух, изпълнен с предчувствия, че на него могат да му се случат само приятни неща, дух който обитава жилаво и сякаш достигнало максималния си цъфтеж тяло, физика на футболист, годен да скача, да пружинира, при това не на двайсет или на трийсет, а на повече от четирийсет години. Най-сигурен се чувствуваш ако си сам, ако си сам ти плуваш в комфорта на безотговорността, тогава можеш да лудуваш, да иронизираш дори живота, дори света, тъй като те са наистина смешни и жалки, те затова се правят на важни, тормозят човека, не мирясват – докато го съсипят. Велика сила е необвързаната личност. Манев се е причислявал винаги към тази категория хора, гордееше се, че е собственик на хубаво жилище, то граничи само с безкрайността, към нея го водят книгите.



Влезе под душа, времето прекарано сред струите го подсети, че трябва да обмисли летуването си. Не се колеба продължително, предпочете южното крайбрежие: можеше да задвижи колата и да тръгне на минутата, но сметна, че още не се е наситил на домашните си удобства – не бе извъртял плочите на композиторите си, не бе позовал кораво хладно тяло върху чаршафа. Още мокър, той намери верния си бележник и потърси телефонните номера на всички свои тела. Знаеше, че по това врем телата се търкалят по плажовете, но от дузината поне два телефона щяха да откликнат.

Посегна към слушалката. В същото време телефонът иззвъня. Това го накара да се усмихне и пусне хазартна репличкa:

– Олекна ми, Краси, чаках това обаждане.

– Станала е грешка – изненада се гласът от другата страна. Нещо в набирането.

– Вие не можете да грешите. – Манев се окопити светкавично. – Ако е грешка, ще се окаже нелепост на съдбата. Отсега нататък нито вие, нито аз имаме право да грешим, животът на всяко живо същество е еднократен.

Гласът назова номера.

– Същият – съгласи се Манев. Той подобряваше все повече настроението си. – Само че отпред с 44.

– Извинете – каза тя.

– Ще затворите, така ли?

– Понеже не търсех вас,

– Ами, то, аслъ, кой ли може да ме търси мен? Мен кучета ме яли, нали? Да легна да умирам.

– Ми легнете си.

– Но с вас.

– Изглеждате ми маниак. – Гласът се луташе, двоумеше се да продължи ли, или да не продължи. – Смеете ли да кажете кой сте?

– Петър Манев.

– Наистина маниак. – Манев си представи как тя мисли за горещия летен предобед с празен въздух, празни крачки на хора, скучно нажежено време. – Погрешно сме се свързали, разбрахте ли?

– Но завинаги.

– И по евтин начин.

– Тогава хлопвам слушалката!

Наистина хлопна слушалката, но сметна че е заредил достатъчно подсъзнанието ѝ не само с телефонния си номер, но и с името си.

Хавлията бе попила влагата на кожата му, захвърли я и за втори път тая сутрин ритна кутията от Лондон. Сети се, че тъкмо сега му е времето да разгледа най-после маймунската дреха изцяло. Оказа се, че комплектът се състои от девет части. Подреди ги върху килима. Първото нещо, което разбра, го изненада – кожата не бе предназначена за деца, не за детски игри бе скроена тя; в нея можеше да се побере само възрастен. Пак го бяха метнали, него навсякъде го мамеха, при всички покупки в магазините; все повече се убеждаваше, че лицето му има будалешко излъчване.

 

4.



Към единадесет отиде в предприятието, остави няколко писма от Африка. Шефът го прие уж за десет минути, а празнословиха до дванайсет. После се полута из улиците, те отново не му харесаха, но реши, че София е неприятна само понякога, кога точно – не можа да си отговори. Най-приятното място в този град, естествено, винаги му се струваше неговото собствено жилище. Реши да обядва в "Кристал", просто така, да се убеди че този претенциозен ресторант наистина не е за пред хора, поне за такива като него. В сенките на паважа младежи пиеха кафе, бяха потънали в странен забързан брътвеж, който нямаше нищо общо с горещината. За какво говореха, какво ги вълнуваше, можеше ли да се долови дори искрица от мисъл в изреченията им, Манев не знаеше, откъде да знае, как?

Докато келнерите го преценяваха, преди да се приближат, той се заизмъква.

– Няма ли да останете? – запита го този, който минаваше за обер и май го познаваше.

– Ще загубя доброто си настроение – отвърна Петър Манев и така поне мъничко помрачи настроението на келнерите.

Накупи зеленчуци, сирене, хляб; у дома се съблече по гащета; приготви класическа доматена салата и се наобядва с чувството, че само заради подобно удоволствие има смисъл да долетиш от който и да е континент.

– Краси, чакам те!

И този път не се оказа Красимира, обади се Славка, пожела му добре дошъл, а след това поиска да знае доволен ли е от почистването. Осведоми я, че ластичният чорап против разширени вени е купен, може да си го вземе от чекмеджето на шкафчето. Фактът, че още един човек притежава ключ за жилището му, събуждаше особено приятно чувство у него. Славка му бе завещана от родителите, по-точно от баща му, изглежда че някога тя е била жена и за допир – Манев смътно си спомняше някои факти, тази жена тогава често се изпречваше пред него, било в кухнята, било в хола. В сюблимни моменти Славка сигурно е отменяла болнавата му майка и е доставяла необходимите мигове в напрегнатите дни на видния столичен юрист Геро Манев. Манев-младши нерядко се е питал къде ли е ставало това, сега вече за него нямаше съмнение, че сливането им се е осъществявало в таванската стаичка.

Какво ли прави тази стаичка? Представи си я затворена, прахът се трупа ли трупа върху детските му играчки и големия холандски глобус на света; тишина и застояло време, ничие време, неприкосновено, затворено. Мястото на маймунската кожа, която му струваше 140 английски лири, беше само в тази стаичка, при глобуса и стария „Диамант“. Какво ли е станало и с велосипеда? Нарами кутията, после дълго търси ключа и като не го намери, все пак понесе излишната вещ по стълбището, решил да опита всеки един от многото ключове.

Вратата обаче се оказа отворена, прозорецът на стаичката открехнат; лъхна го характерната за подобни тавански кътчета горещина, но особено го изненада подредбата: радиото, което каканижеше тихичко и вентилаторчето, с неговата слаба разхладителна струйка. Сух спретнат мъж над седемдесетте вдигна глава. Като го видя, той се изправи и му напомни, че някога са се раждали значително по-възпитани хора. На Манев му стана ясно, че непознатият поправя часовник.

– Сигурно живеете тук и аз напразно ви безпокоя.

– Не се притеснявайте, господин Манев. – Непознатият махна монокъла от окото си. – Ще напусна до един час, нямам какво толкоз да прибирам.

– Навярно сте близък на Славка.

– Да, господин Манев, много близък.

– Часовникар ли сте?

– Не може да се каже определено. Заповядайте. – Той изключи радиото, погледна посетителя и сякаш направи своята мъдра и сурова оценка. – Оставете кутията на леглото.

– Не се безпокойте. – Кой знае защо, Манев притисна кутията към гърдите си. – Долу има предостатъчно място.

– Добре дошъл, господин Манев.

– Струва ми се, че сте доста приятен човек – рече собственикът на жилището. – Добре че се качих!

– Лично аз не мога да ви обясня много неща, това по всяка вероятност ще направи Славка, но повтарям: готов съм да напусна веднага, имам къде да отида, имам дъщеря, имам син. Казвам се Ангелов.

– Спокойно, господин Ангелов, продължавайте да си поправя те часовниците, изобщо – продължавайте си и ме смятайте за човек, който може да ви желае само доброто.

– В това съм сигурен, господин Манев. – Високо окаченото вентилаторче раздвижваше тънката му ярко бяла косичка. – Уверен съм.

По този начин кутията се озова отново в хола, но тя сега не го занимаваше толкоз, собственикът на апартамента неочаквано бе принуден да си припомни онова, което двайсет и седем години успешно забравяше – една сутрин в кухнята се притисна към доверчивия разкошен гръб на Славка, понесен от слепите нощни очи, напращял от мъгливите си юношески гърчове. Както бе залепен за нея, Славка – на колко ли е била тогава? – извърна ръка назад и я постави върху главата му, изви се внимателно и го отстрани деликатно от себе си и внимаваше да не го пресече, на нея ѝ беше съвършено ясно, че той вече мокри долнището на пижамата си...

Целия следобед слуша музика, спа и чете, накрая пак настана време за душа, после потърси чукче и гвоздейчета, мамеше го обширната стена на хола, обременена само с две картини – пейзаж от развълнувано, ала хармонично прииждащо към брега море на Мутафов и няколко софийски къщи на Георги Павлов. Без да си дава сметка за това, което върши, кич ли е или не, той внимателно прикова маймунската кожа върху бялото пространство. Като се оттегли и погледна към кожата, отначало тя му заприлича на експонат в музей, а после се превърна в гоблен.

 

5.



Всеки божи ден, без да ще, Манев съзерцаваше кожата; тя магнетизираше жилището, привличаше вниманието на собственика, предизвикваше у него особена порода ексхибиционизъм на човек, който наблюдава свитото знаме на собственото си любовно крушение. Това обаче от една страна. След време маймунската кожа показа, че притежава и друго въздействие – пукаше му на Манев за любовното крушение, – маймунската дреха, изработена по блестящ начин, до пълното наподобяване на истинската, бе започнала да го зове. По всяка вероятност, така предположи той, маймунските кожи, където и да се намират, истински или имитации, след продължително съзерцаване се превръщат в зов. В случая мисията на висящия в хола атрибут се състоеше в това да убеди Манев, че покупката в Лондон и грешката в магазина, където му пробутаха не кожа за детска игра, а горила за карнавал, не може да се възприеме като случайност, а за трик на съдбата. Всъщност, след като се взира десетина дни в придобивката си, постепенно събуди у себе си чуждото за неговата особа нелогично мечтание да се напъха в кожата.

 

6.



Комплектът се навличаше лесно. Манев се убеди в това една сутрин. За голям късмет както горнището, така и долнището му прилепнаха, и то дотолкова, че го накараха да ги усети по-удобно от всеки свой костюм. Едва сега обърна по-сериозно внимание на детайлите: силно впечатление му направиха ноктите на ръцете и краката, но изражението на „лицето“ го порази, в него липсваше каквато и да е бутафорност, там създателят си бе поиграл най-много, особено при отворите на устата и очите. Като повъртя още малко главата на маймуната в ръцете си, геологът Петър Манев взе, че нахлузи меката маска, усети как маската дружелюбно го приема за свое съдържание и спокойно се приближи до огледалото.

Стенното огледало отрази в цял ръст една истинска и, може да се каже, красива в своята свирепост горила. През цепките уж гледаха неговите очи, но къде бяха те, къде бяха хлътнали, удавени под навесите на изумително моделираните челни кости и подобие на вежди? Поразтъпка се по килима – паметта на окото го въведе сред безгранична гора, в която той витаеше като персонаж с неопределена идентичност – и разбра, че няма проблеми с вървенето. Тялото му се настаняваше дoвepчивo в новата своя обвивка, след всяка измината минута той усещаше как психиката му се стараеше да напусне регламента на човешкото поведение без никакви мотиви, ей така, навярно се подчиняваше на непознати, скрити в дън душата стремежи, да се взриви най-после характеристиката на възела от системи, съставляващи комплекса „хомо сапиенс“.

Телефонът звънна, Манев погледна апарата и се поколеба, накрая го прехвърли в скута си. Докато уплашено наблюдаваше в огледалото как една горила борави с комуникационна уредба, чу женски глас. Гласът изричаше нещо, то му се струваше важно, ала Манев не можеше да се съсредоточи – продължаваше да наблюдава с вълнение, дори с ужас, техническото съоръжение в лапите на чудовището.

– Обаждам се да продължим диалога – рече гласът. – На мен ми е любопитно какво може да мисли един мъж, който не се поколебава да открие името си, след като е изрекъл глупост. – Понеже от другата страна на телефона се мълчеше, тя почти извика. – Ало, греша ли?... Петър Манев!

Петър Манев изслушваше всяка дума, но не можеше да отвърне, ценните мигове да се включи в разговора изтичаха и той правеше усилия, обаче от процепа на маймунската глава изтичаха само хрипове. Стана му ясно, че през устата на озъбената горила е немислимо да се промъкне дори най-простата човешка реч.

Непознатата каза още няколко изречения и затвори. Манев върна слушалката на мястото ѝ, употреби усилия докато освободи главата си. Съжаляваше, беше претърпял нова загуба, но този път не му се щеше да изрече на глас любимата си фраза „който губи – печели“, не можеше да се откъсне от убеждението за явна липса на късмет, напоследък живееше в очакване на този звън: кажи, как да не те е яд, тъкмо тогава да бъдеш една безсловесна маймуна, която може да пълни мембраната само с неразбираеми звуци.

И все пак раздразнението му се разсея бързо, непрекъснато прииждаха и го обсебваха нови усещания, те бяха наситени с приятна мекота и той не проумяваше с какво точно да си ги обясни – дали със студеното си интелектуализирано отношение към света, или с притаените прашинки от инфантилност.

Не мисли, глупако, каза си, не разсъждавай излишно, защото никой не те бие по главата да го правиш, а играй най-простата игра, както я играят децата; и достигна до заключението, че влизането в кожата на една маймуна може да предостави на някои хора един-единствен вариант – влизаш и нищо повече, най-много да се задушиш; но за други хора влизането в маймунската кожа разкрива известно разнообразие – от невинната весела игра, до спасителния кей за пробития кораб на някоя трагическа, или най-малкото отчаяна личност. Петър Манев обаче още с обличането на маймунската кожа откри единствения за себе си вариант – да обсеби нейния еднолинеен вътрешен смисъл: да задоволи дремещата в него религия за другата форма на живот. Ето защо, вместо да се ядоса от загубата на двете женски бедра, Петър Манев се приближи отново до огледалото и отново видя голямото, всяващо страх животно. Ала за да бъде истинско, поне по външния си вид, на животното му липсваше нещо съществено – стоеше прекалено изправено. Човекът в кожата се досети, че трябва да се поприведе, после той повдигна леко глава и отпусна ръцете си пред тялото, охо!, това е друго, туй се вместваше във вечния порядък и прилягаше на всяка уважаваща себе си горила.

– Аз съм – каза Красимира Станева – това учудва ли те?

– Никак.


– Не бъди все същия фукльо, какъвто си откакто те помня.

– Че съм фукльо, фукльо съм, но наистина не се учудвам.

– Какво правиш?

– Двоумя се.

– Глупости, винаги си предпочитал Южното крайбрежие.

– Този път се чудя на море ли да отида, или на планина.

  1   2   3   4   5   6


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница