Което си е право, никак не му се обаждаше

– Ти? – Мембраната се задави от смях. – Планина? Ти? Сега пък какво те прихвана, какво има, защо на планина?

– Не знам.

– Наистина не знаеш. – Беше сигурна в искреността му. – Много се завъртя из София. Видели те в басейна на японския хотел.

– Защо се обаждаш?

– Казах на Пламен, че си му донесъл най-после кожата.

– И подскочи.

– Подскочи другият.

– Това е интересно.

– Че е подскочил другият? И той не е малко луд. Намислил е сценарий, да си играят с Пламен.

– Искаш да му я подаря ли!

– Да му я продадеш.

– Обещавам, че след две години ще му донеса.

– А тази?

– Употребявам я аз.

– Ясно. – Гласът на Красимира влезе в равномерния си всекидневен ритъм, – Извинявай, не исках да те уязвя. Искам да ме разбереш, желая искрено да ти се извиня.

– А знаеш ли, че няма за какво?

– Ще ти се обадя пак.

9.

Поослуша се, не можа да долови грохота на магистралата, нищо не чу, нищичко, а това го зарадва допълнително.

После срещна стареца.

– Чичо, къде отиваш?

– Горе,

– Какво има горе?

Човечецът си беше бая възрастен, небръснат, с отрита капа, мръсна риза без яка и закърпено тук-там елече. Очите му отразяваха вътрешна тъмнина и отчаяна безпросветност. На кръста му висеше мизерно избеляла, отъняла от употреба торба. Магарето му, изглежда, не е било почиствано от месеци, търкаляло се е, насъбрало е по себе си вековна прах и шума. На очукания разпарцален самар висеше много стара, вероятно още от балканската война матара с трудно разчитаеми драсканици, инициали на хора, войници, падали на бойното поле или пък умирали спокойно на одъра.

– А какво ще правиш там?

– Нищо.

– Кво да донеса, нищо няма да донеса.

– Тогава защо се качваш?

– Ми работата.

– Каква ти е работата?

– Ми, никаква.

– На колко си години?

– Минах ги.

– Кое си минал?

– Осемдесете.

– Май ще събираш съчки.

– Такава работа.

– Кога се връщаш?

– Ще си ходя на село,

– То не е ли назад?

– Напред е.

– През планината?

– През.

– Може.

– Може.

– Няма.

– А, не.

Манев отвори багажника и хвърли на тревата двата пакета на палатката, после бръкна в хладилния куфар, извади бутилка и глътна малко блек лейбъл, приседна върху топлата земя, загледа се в листата, между тях бледооранжевите разлистници на лешниците му напомниха, че земята все още се напъва и, слава богу, все още ражда по нещо и за катеричките, и за хората.

10.

В началото опресняваше познанията си за гората, натрупвани през детските години: тогава природата му се изявяваше несъзнателно и еднозначно. На сегашната му възраст обаче след дългото лутане по железобетона и асфалта, подир хиляди изчетени книги и десетки философски концепции, той очакваше да проникне в заобикалящата го материя задълбочено, аналитично и диалектически. Така се бе отнесъл той за съжаление преди няколко години и към африканската джунгла – нямаше го поривът, нито опиянението от юношеските романи: всичко се оказа прагматизъм, стръв на добре дресирана геоложка хрътка. Сега опиянението бе налице – можеше да си го признае, – след като маймунската кожа му прилепна като ръкавица, усетил необяснимата надежда, че ще успее да се отскубне от човешкото си битие, мислеше само за едно – да избегне сложните преходи – ставаш горила и толкоз.

Че е луд си го знаеше, иначе как; и все пак, понякога му се струваше, че не е луд. Можеше ли да предположи, че претърпява възрастова деформация? Пък де да знае. Някакво психическо терзание? Стрес? Трагедия? Нищо подобно. Напоследък душата му ликуваше, вървеше му в работата, вървеше му в обикновението, само дето не му се женеше и тази пуста натрапчива мисъл, че си е роден за стар ерген, за самотно съществуване, без уханието на бебешките пеленки.

11.

Зрелите плодове заблестяха пред него и много му се щеше да се налапа набързо, но за тази цел се налагаше да оголи пръстите си, да смъкне ръкавиците на горилските ръце. Това той нямаше да стори, правилата на играта не го разрешаваха. Изяде почти всички узрели плодове бавно, стомахът му си остана празен и въпреки глада, радваше го лекотата на тялото, на движенията му. Беше удобно време за тренировки. Отначало преодоля остър скалист наклон, а после се качи на стара самотна круша. Твърдите ѝ плодове още не ставаха за ядене, но разкошно разположените клони улесняваха упражненията. Тук той започна за усвоява пребиваването по дърветата. Еластичното му тяло се справяше леко с препятствията, изобщо кожата, закупена за сто и четирийсет лири, му носеше само радост и предчувствия за неизпитвани досега вълшебства.

Мечката бе застанала на пролуката за къпинака. Наблюдаваше заниманията му – кой знае от колко време – навярно учудена и може би загрижена за съдбата си. Тя видя как между клоните шаваше уж човек, а не беше човек, човекът не може да лудува така по дърветата. Горилата, от своя страна, също съгледа мечката и също се замисли по свой начин: това, че се появи дори мечка е добре, гаранция че насам не се мяркат хора, но какво ли би се случило, ако сляза от клоните и застана мирно на земята? В същност не съществуваше голям риск – при първата заплаха горилата можеше да се върне в клонака. Така и реши тя, слезе. Стояха неподвижно по местата си и се гледаха, може би премерваха достойнството си, а може би ината. Все пак горилата бе разбрала далечната същност на диалога – да, тя стърчеше на пътя ѝ, – щом се покатери обратно на дървото, мечката мина бавно по пътеката си, която я заведе при къпинака. За съжаление там звярът не можа да намери зрели плодове. Случайно ли погледна той към ствола на крушата, горилата не съумя да отгатне, тя успя само да установи, че за къпинака, който дарява на света всеки ден зрелите си плодове, ще се породи съперничество. Това донесе допълнителни радости на Манев – ето че с появата си още на втория ден се включваше в суровото естество на гората.

12.

Горилата ликуваше, тя тръгна към потока с убеждението, че е довела нещата до най-чистия им израз – запратила бе камъка точно в тялото на птицата, останалото е случайност – днес жертвата се измъкна, но утре едва ли ще ѝ се удаде; дълбоко посаденият нравствен зародиш в човешкото поведение постепенно трябва да залинее и накрая да бъде изтръгнат, иначе планината и гората не обещаваха добри времена за стомаха. Като се огледа на всички страни – вирчето на потока се намираше на открито – горилата полегна и доста трудно се напи с вода. Искаше да поостане на огряното от слънцето място. Огледа се още веднъж, водата мамеше животното, но рискът да се сблъска точно тук с най-големия му се враг, човекът, нарастваше. Излегна се на скалата, затопли се, пожела да напече настудувалите се през нощта стави. Така нямаше защо да се озърта, съблякъл кожата, вече гол, сигурен не само за безопасността си, но и за своята сила, върнал се в господарската общност на човека, Манев клекна в плиткото вирче. Водата го покри, погали тялото му, погълна солта на потта му. Изпълзя обратно на скалата. Слънцето печеше, както се полага за юли, небето гореше с трепетно сияние, всичко си беше на мястото, дори по-добре от предполагаемото, природата дишаше сърдечност и благородство, но Петър Манев сбърчи вежди и реши, че всичко е само празна празнота пред необузданото безумство да се напъха минута по-скоро в маймунската кожа.

13.

– Подлудихте ме! – заговори тя. – Направихте ме на нищо! – Манев понечи все пак да се защити, но тя не му даде думата. – Заинтригувахте ме и звъня всеки ден. Когато го няма мъжът ми, звъня непрекъснато. Къде ходите! Трамвай ли ви блъсна? Трепя си главата и не проумявам какво можете да правите без мен. Кажете нещо, защо мълчите, говорете!

– Как ви е името?

– Мирослава.

– Вижте какво, Мирослава, вие знаете ли, че гората и планината не са в състояние да изхранят една маймуна?

– Знам, повтаряла съм го и другаде, но кой да повярва.

– Тогава, защо не ми казахте?

– Не ми дадохте думата, говорехте за „Илиадата“.

– Хей! – Сърцето му се препълни от възхищение. – Я елате насам, с вас ще могат да се направят някои неща.

– Покорихте ме с туй, че се представихте – повтори Мирослава когато Манев ѝ отвори. – Беше почти половин човече, мъничко, постно женче, можеше да се побере в чекмеджето на бюрото му, некрасиво момиченце с микроскопично вирнато носле, дребни крачета, дребни ръчички, дребни бедърца и дребни гърдички, които трудно личаха под блузката, по-скоро се предугаждаха. Загледа се в него. – Охо!

Прегърна я, отдели я от пода, докато я внасяше в хола обсипа лицето ѝ с целувки.

– Нали няма? – запита домакинът.

– Никога.

– Да си отидете?

– Обещах де, трябва ли да се повтаряме?

Целуваше го право в устата.

– Да не лъжете?

– Защо сте брадясал?

– Играя на маймуна.

Постави я в креслото.

Мирослава го изчака без да помръдне, загледана в картината на стената. Мъчеше се да реши неволно заложения в платното ребус: някакъв непознат млад художник се беше предоверил в повече на склонността си да подражава и тя сега се питаше, щеше ли да има картина, ако младият човек се беше доверил повече на таланта си. Манев се върна, пръскаше одеколон в избръснатото си лице. Отново я взе, пренесе я в спалнята. Нейната миниатюрност се оказа завършена отвсякъде, Мирослава си имаше от всичко по малко, домакинът я оприличи на арпаджик, стори му се, че ако я посее в земята, от нея догодина ще голяма сочна жена, с по-зрял и по-тежък аромат, а не като тоя – Мирослава ухаеше на пролетни мерзости.

– Приличаш ми на капчица по човката на канарче, което току що е пило вода – рече той.

– А ти ми приличаш на бизон в отпуска. И почти не си личи че си циник.

– Правя каквото мога да се превърна в маймуна – призна си Петър Манев след един час, когато се върнаха в хола. – Не зная защо, но усилено се стремя да напусна човешката си обвивка и чат-пат успявам.

– Ако успееш, като резултат ще влезеш в друга форма на живот, а от туй няма нищо по-приятно.

– Приятно? – Погледна я с подозрение, че го иронизира. – Само?

– Усещаш ли колко силно се обикнахме? – Тя отвръщаше на целувките му, той не спираше да я целува, удавен от миризмата на собственото си тяло, удавил миризмата на нейното прозрачно телце. – За мен ти си всичко, аз те обичам наистина.

– Ти си единственият човек на света...

– Знам, знам.

– ...пред който разкрих тайната си и то само две минути след като те видях.

– И това разбрах, мили, ти мразиш хората и живота, но тъй като не ти липсва великодушие, мразиш и себе си.

– Искам да бъда нещо друго – замисли се той.

– Ако успееш, ще постигнеш непостижимото. Хората твърдят, че се прераждат в каквото и да е там животно. Ти ще го постигнеш обаче приживе и вместо мишка ще бродиш като горила. – Мирослава зърна ръцете си зад врата му, отново я удиви факта че са мънички, като ръцете на порцеланова кукла. – Кога заминаваш?

ВТОРА ЧАСТ

Пред нея се разиграваше нещо познато, като да речем, от телевизионните научно-популярни филмчета: питонът отнасяше някакво животинче, то приличаше и на заек, и на катеричка, хрипливите крясъци наподобяваха скърцане. Захапала го за хълбочето, змията спря до ерозирал, обрасъл със суха тревица камък и започна да поглъща храната разсеяно, дори не си направи труда да я насочи към глътката си от друга, по-удобна страна. Безпомощните крясъци на нежното животинче заглъхнаха, преди да потъне в дупката; питонът се поотпусна лениво, може би си отдъхваше, по всяка вероятност вътрешностите му се гърчеха и придвижваха крехкия улов към стомаха, мозайката на кожата му потръпваше като повърхност на езеро, погалено от бриз. След като си свърни работата, питонът полежа с леко издут корем известно време под слънцето и се оттегли зад камъка. Горилата остана на мястото си със спомена за неговата зловеща, отразяваща късната светлина на следобеда пластичност, почувствува се щастлива, беше видяла класически епизод, но от друга страна, човекът в нея се усмихна иронично от мисълта, че джунглата му се разкриваше от самото начало с един от атрактивните си шаблони.

Ослуша се, шумът който чу, подсказа на човекоподобието, че нататък по пътя би трябвало да срещне река. Тръгна отново и скоро се натъкна на широк, накъсан тук-там от пяната си бъбрив водопад. На повечето места гладката завеса на водата отразяваше спокойното горене на залеза, миришеше на влага, пулсираха цветовете на дъга, падащата стихия пулверизираше облаци от воден прах и прохлада към горилата. Добро място за живеене, сметна тя, но от друга страна разсъди, че шумът на водопада постоянно ще дави опасните, застрашаващи живота ѝ шумове, а и този типичен за Африка воден спектакъл няма как да не тегли към себе си туристическата сган.

Стараеше се да проникне в невъзможни за обитаване зони, да ги прекоси, така си представяше тя – пресече ли поне една такава зона, обезателно ще се натъкне на рая. И понеже отново настъпи часът, в който ѝ се налагаше да избира мястото за нощуване, побърза да се отдалечи от водопада. Неочаквано се озова сред дървета-призраци – листовината и тънките клони на тези дървета липсваха, в безтревната сива площ стърчаха само дънери и овъглени стволове, устояли на отколешен случаен или нарочно предизвикан пожар. Щом влезе в мъртвото пространство, превърнато в застинала чугунена приказка, горилата му вдъхна обемност и го осмисли; като застана сред дърветата, тя обогати настроението на графиката с още по-дълбока безнадежност. Тук огънят бе разчистил всичко излишно и можеше да се нощува по-спокойно.

Избра място до широк, затоплен от слънцето дънер, сви се и веднага потъна в гърлото на съня.

Призори развиделяването не освежи много настроението на пейзажа – светлината изтъкна допълнително отчаянието на всяко дърво, но като се огледа, особено като се поразходи, горилата разбра, че предпочита да остане само тук. На север започваше неизвестно колко обширна полусавана; на юг – вече знаеше – водопадът, половин час път; на изток – река, а на запад изведнъж се изправяше като стена тъмната незасегната от пожара джунгла. На човекоподобието му предстоеше тепърва да обходи и проучи всичко, особено находищата на храна. Преди това обаче му се налагаше да свърши най-важното – да се отърве от пакета. Мъкнеше го вече шести ден от точката, при която го стовари таксито – началото на истинската африканска гора; там съблече дрехите си и облече кожата. Внушителен моряшки чувал от гумиран плат и неръждаеми ципове побра стратегическите му вещи, от сега нататък чувалът щеше да се превърне в метафорична поанта, пристанище по обратния път към реалния живот, в случай, че джунглата не можеше да му предостави жадувания по-съвършен свят.

15.

Щом закопча последния цип на чувала-склад, човекоподобието се спусна на земята и се запита: добре е да знам защо всъщност написах тия няколко реда и си отговори: може би ще загубя координатите на човешкото съзнание и ако случайно не съм забравил да чета, ще разбера кой съм бил и къде трябва да се върна, а в случай че съзнанието ми се е затрило съвсем, ще бъда още по-добре.

16.

Горилата се научи да изравя два вида вкусни гулии, а познатото ѝ от по-рано джаму – ниски, почти пълзящи храсти с плодове малко по-едри от орехи – насищаха стомаха ѝ като хляб. Тя обелваше кафявата обвивка и лакомо изяждаше нишестето с вкус на банан и мляко. Горилата вече рядко оставаше гладна, но ето че отново започна да я тормози необяснимо изострящата се стръв към месото. Месо тя не искаше да яде, стараеше се да го заличи от менюто си, по простата причина, че не смяташе паленето на огън за любимо занимание на маймуните. И точно когато му се насъбраха десетина безмесни дни, една сутрин, недалеч от реката, погледът ѝ попадна върху гигантската земноводна жаба, наричана от камерунците виа-моа. Човекът, който се потайваше в горилата, беше чел нещо за вкусовите ѝ качества, той знаеше че гастрономите възнаграждават богато снабдителите си, заради този деликатес цяла мафия от ловци погазваха грубо забраната и малко се интересуваха, че трикилограмовите жаби са вписани в Червената книга на африканските животни. Човекът, който се потайваше в горилата, разглеждаше много внимателно екземпляра пред себе си. Тази виа-моа едва ли тежеше по-малко от два килограма. Той проучваше жабата отстрани, мислеше си за Червената книга и съжаляваше хиляди пъти, че не си е приготвил предварително едно най-примитивно копие, най-обикновена заострена тояга, тя можеше да му свърши работа, защото никой няма право при подобни обстоятелства да пренебрегва кулинарните дарове на тропика. Червената книга!... Въпросът не се свежда сега до каквито и да е книги, а до туй – какво да се прави по-нататък. Човекът се канеше да поумува още малко, но в това време горилата скочи и похлупи земноводното. Жертвата издаде някакъв може би несвойствен за нея звук, тъй като вече бе покрита от неизвестното космато и се настърви, постара се да окаже все-пак някаква съпротива с мускулатурата си, но туй не ѝ се удаде, косматата преса я притисна от всички страни и бавно промъкна пръсти към гушата ѝ. Щом се увери, че гигантската жаба вече не диша, горилата се изправи и забеляза как на смешно разстояние от нея преминават три носорога. Мъжкият водеше самката си и малкото, пристъпваха спокойно, по господарски, изобщо от трите бавни животни се излъчваше тежест и достолепна тромава красота. В естествената си среда носорозите нямаха вид нито на тъпи, нито на свирепи персони, а още по-малко на маски, които олицетворяват демоничното лице на фашизма и литературата и плакатното изкуство.