Което си е право, никак не му се обаждаше

Човекоподобието вдигна улова си, стори му се, че жабата в никакъв случай не тежи по-малко от три килограма. Пренесе я в опожарената зона, там събра съчки и като употреби лупата – все смяташе, че ще бъде за последен път и все отлагаше запокитването на скъпоценната вещ – запали огън. Не знаеше как гастрономите се справят с тези лакомства; човекоподобието, въоръжено с втората си скъпоценна вещ – ножът, отдели стомашната част заедно с главата. Може би се лишаваше от някоя особено вкусна подробност, но как да узнае това – стомахът и главата бяха захвърлени. Върху жаравата легнаха четирите бута и скоро въздухът от тревата до небето се обогати.

Обгръщаше го спокойствие и тишина. Естествено, макар и неизвестно как, миризмата на печеното месо, заедно с вкусовите усещания в стомаха му изпълваха косматото човекоподобие със самовъзхищение. Докато се хранеше, то сякаш виждаше дърветата да му се кланят, но туй което видя наистина бе, че едно дребно зверче с лисича муцуна, без да отмества поглед от него, хем похапваше, хем отдалечаваше с придърпване захвърлените остатъци от жабата, а заострените му ушички през цялото туй време се извръщаха на всички страни. Зверчето внимаваше по особен начин да спази едно безопасно разстояние между двамата, но и да не се отдалечава чак пък толкоз от страшилището, в чиято компания се хранеше и което го предпазваше от други страшилища.

17.

Разбра че го наблюдават, надигна се малко да се увери в това и отново се притисна до тревата, макар че тя не скри добре голото му тяло. Горилите стърчаха отвъд реката, застинали от изненада. Нито признак за безпокойство, по-скоро любопитство. Ленивата вода, горещината и тежката неподвижност на листата не предразполагаха към излишни движения и размисли. Най-после по-едрата горила се наведе да пие вода. По-дребната обаче – изглежда самката – стоеше все още загледана в непознатото притихнало същество. Мъжкарят се изправи, от сплескания му, почти отсъствуващ нос и от надочията му се стичаха капки. Без да поглежда втори път към непознатото същество самецът изчака да се напие партньорката му, след което горилите поеха пътя си срещу течението на реката – мъжкият напред, а женската след водача си – груби, достолепни, в естествената им среда, пристъпващи уверено върху своята собствена земя.

18.

19.

Отвъд реката се появиха още няколко горили. Прикрито в храстите, човекоподобието ги наблюдаваше и проучваше някои от привичките им, после ги усвояваше, това го правеше все по-щастливо, заздравяваше оптимизма му за бъдещи подвизи в другата форма на живот. Не му се вярваше че ще свикне само с една-единствена подробност – да лови и изяжда разни дребни и не толкоз дребни животинки » например попови прасета и гущерчета, – това то май никога нямаше да си позволи, макар че мисълта в едно прекрасно бъдеще да преодолее и тази бариера, го занимаваше сериозно.

Тогава... О, тогава!... Да не мечтае чак за тогава.

Дългите наблюдения го убедиха, че истинските горили обитават само отвъдната страна на реката. Тази отвъдна област постепенно се превърна за него в нещо като обетована земя, страна на мечтите. Дали ще си позволи някога лукса? Реалистичните нишки в разсъжденията, а и предчувствията го караха да мисли, че все още е рано за преплуването, все още му предстоеше да се учи на подивяване; предстоеше му едно мъчително изтръгване от духовните зони на човека, изискваше се още тренинг, за да се спусне в най-дълбоките бездни на животинството, единственият път за изминаване, преди да стигне до дверите на метаморфозата.

20.

Очите – на четири.

Оглеждай се при всяка стъпка.

Да, ще отварям очите си, ще внимавам, аз съм щастлив и няма да загубя по глупав начин завоеванията си.

21.

Запъти се към реката, съблече се на своето тайно място и заплува по гръб. Хладната, ленива при този разлив вода го носеше спокойно в спокойствието, което го разтваряше в себе си. Човекът си даваше съвършено ясна представа за цената на това спокойствие по пътя на размисъла и се обезсърчаваше. Той искаше горилата да погълне човека без остатък, а човекът продължаваше да се съпротивлява, размекваше се от такива обикновени състояния като тишина и хармония. Загребваше широко и плавно, изпитваше удоволствие, че владее себе си, тишината наоколо, реката, джунглата и призрачната гора от самотни опожарени дървета, всичко побрано под небесния купол – таван на неговия дом. Замайваше го още чувството за привидната му пасивност, за златната му самота, въпреки животинското гъмжило.

Щом чу смущаващо силните писъци на маймуните, неволно ги свърза с доловената заплаха на небето. По отсрещния бряг бягаха стада от гибони и резуси. Маймуните притичваха с необяснима за възможностите им скорост, стъписваха се пред водната преграда и се объркваха. Те бягаха панически от нещо, стараеха се да се отдалечат колкото може повече от него, но тази река... Тя не се интересуваше от ужаса в очите им.

Всички гледаха с очакване към водачите, крещяха срещу тях, искаха нещо, сърдито ги подканваха да вземат решение, а водачите не се решаваха на следващата стъпка, пред тях имаше три посоки: наляво – срещу течението, надясно – по течението и направо – реката, най-големия риск, водата.

Изборът се роди пак неочаквано, наложиха го антилопите. Антилопите също спряха до реката, неспокойните им кожи лъщяха на слънцето, потта им се изпаряваше, но те се подвоумиха кратко, веднага хукнаха на изток, срещу течението на реката.

Без да губят време маймуните се хвърлиха подире им.

От сега нататък цялата бягаща по неизвестни причини фауна вече знаеше пътя си, той водеше срещу течението на реката, край десния бряг на реката.

22.

Сега пък засвири цигулка, далече, с най-тънките си струни, затрептяха пицикати. Накрая струните нададоха писъци, някой изстена, засъска, над полусаваната плъзна сянка, сребристият слънчев ден се превърна в приятно зелен въздух и плъпна измамата за примъкваща се из гърнето на времето необяснима прохладна струя. Слънцето прозираше през нещо особено приятно и зелено, но на края изчезна, само отражението му остана да трепти над необяснимата засега сянка.

Сянката прииждаше, уголемяваше се и ставаше все по-плътна. Пицикатото се превърна в бръмчене, земните недра едва чуто протътнаха и все още не можеше да се разбере характера на явлението; дълго, много дълго се чудеше човекоподобието, напъваше се да го дешифрира, то не знаеше какво да прави, дали пък да не побегне като другите, да хукне подир лъвовете, да се сдружи и разтвори във фауната на Африка, по древните неписани закони, когато се налага и лъвовете и антилопите да тичат един до друг, без да си обръщат внимание.

Най-после челната вълна на облака довтаса и на свой ред, подобно преминалите преди малко животни, се стъписа пред невъзмутимата всемогъща река. Облакът се надигна, сбръчка се, нагъна се и се отдръпна, ала от задните му пространства изпъплиха нови валма от мощни пулсации.

Въпреки стъписването, тълпите се хвърлиха във водата, тя изгуби блясъка си и понесе надолу полужива зеленикава каша. Нови милиони скачаха във водата, кашата ставаше все по-гъста и в даден момент върху нея запъплиха милиардите; умираха милиони, но на другия бряг върху тях преминаваха милиарди тракащи с челюсти скакалци.

Горилата се сви в подножието на скалата, облакът я удари в гърба, но тя не трепна, зачака търпеливо развитието на нещата. Скакалците се струпваха по дърветата и тревата, по всяка възможна зеленинка, клоните натежаваха и увисваха, по-крехките се счупваха, летящите нашественици обаче не изпущаха плячката си, падаха с отломките по земята. Всичко се покри, до последния сантиметър, и все пак гощавката не започваше, горилата се учуди, че лакомниците само се настаниха и зачакаха, но какво? – още една загадка на природата.

Отговорът най-после дойде след изтичането на деня; щом падна нощта и се започна...

Призори всичко бе изядено.

След няколко часа скакалците потеглиха по широкия и дълъг път на новите опустошения. Горилата се изправи. Видя една картина от апокалипсиса, една оглозгана Африка, затрита, абсурдна, притисната от лакомо слънце, от сиво-черна несигурност. Дърветата стърчаха в чужда за тях зимна голота. Едно единствено цветно петно сред гората – моряшкият чувал.

23.

Първото животно, което се блъсна в нея когато навлезе в пленителната савана на платото – как да не умреш от радост, – се оказа любимата ѝ гигантска жаба виа-моа. Скочи по привичния ѝ вече начин, похлупи жабата с тялото си, удуши я и веднага побърза да я разкъса, след това си направи пир от месо и кръв, забравила, че някъде из циповете е скътала ножче и лупа за палене на огън, не, горилата хич и не пожела да реже, нито да пече, никак, тя искаше само да яде.

24.

Вече се надяваше, че едва ли ще е толкоз рисковано, ако си позволи някои приключения, искаше ѝ се да се движи, да изминава разстояния, изобщо, да остане вярна на природата на горилите, на техния предимно преселнически живот. Смяната на пейзажите можеше да направи самотата ѝ по-очарователна, по-достойна В душата на човекоподобието копнежите и инстинктите се спогаждаха.

Човекоподобието тръгна, запристъпя бавно с изработената си отколешна походка, озърташе се, внимаваше да не връхлети на нежелани срещи; взираше се, стомахът го предизвикваше да издирва – тук ще изрови коренче, там бубулечка – оказа се че всичко става за ядене, всичко, стига да се убедиш веднъж-завинаги в това. Зеленият свят, напръскан някъде с проблясъците на водите, брожението на сенките и лъчите, импулсите на вечната жизнена сила на земята, неочакваните срещи с известни и неизвестни животни, приятният гъдел предизвикан от несигурността за прехраната, нарастващото удоволствие да усеща, че може да поглъща апетитно дори живите гущерчета, всичко туй и още много дребни и не толкоз дребни неща, пораждаха у човекоподобието фантасмагорични моменти, в които неочаквано ферментираше чувството за всесилие, власт и непогрешимост.

ТРЕТА ЧАСТ

Скитничеството, което прибави обяснимо очарование към всекидневието на горилата, превърна джунглата, планината и платото в градина, а градинската прелест на този свят породи у скитника наглото предчувствие, че предстои да изживее необикновено събитие, но горилата избягваше да се доверява на предчувствията си и си припомни това в същия миг когато двамата застанаха лице срещу лице, изненадани, направо шокирани.

Едва сега в същност проумя колко грозни животни са горилите. На няколко крачки пред човекоподобието беше застанала същата онази самка, същата – да, дето се бе появила някога отвъд реката и верноподанически следваше своя избраник и покровител, на когото, тогава още живият Петър Манев завидя. Чак сега човекоподобието забеляза колко черен е цветът на горилската козина, дълъг, безформен и тромав торс, къси криви крака – и това у една дама, боже-госеподи, това у една дама, предопределена да предизвиква, приласкава и продължава рода. В жестоките очи на звяра припламна нещо, човекоподобието не успя да го разгадае, но предположи, че може би не заслужаваше да се безпокои толкоз много. А колко важна беше следващата му крачка. Напред? Назад? Встрани? Досегашният опит от всичките срещи със зверове го подканяше да тръгне встрани, тук му се предоставяше и простор за това; не биваше да се връща, отстъплението можеше не само да го опозори, но да окуражи врага на пътеката. И естествено, дръзкият вариантът да мине кротко край самката, да демонстрира миролюбието си, след туй да се отдалечи и нищо повече.

Дързостта му обаче бе наказана, наложи му се да преодолява отвращение – от нея се отделяше непоносима воня. Докато минаваше край самката тя се извърна и ако човекоподобието подразбра, може би се обърна изцяло, за да го изгледа спокойно, докато се отдалечаваше. Наистина, запита се човекоподобието, какво ли правят две горили когато се срещат и разминават, когато всяка поема отново своя път? Казват ли си нещо? Ненавиждат ли се? Радват ли се от срещата? Или им е безразлично? Човекоподобието не искаше нищо от себеподобните освен равнодушието им, искаше да бъде в очите им само една съвсем обикновена горила, самотна горила, която дори не си прави илюзии че може да бъде приета в каквото и да е горилско общество.

Срещата със старата познайница се оказа щастлива, половин час след като повървя по склона, сред камънак и прегоряла зеленина, съгледа и бързо удуши един едър екземпляр виа-моа. Жабата се беше изпречила на пътя му не да го нахрани, а да препълни стомаха му. Човекоподобието лениво потърси място за почивка. То отнесе остатъка от улова между храстите, сметна че там е удобно и да се лежи и да не се безпокои за сигурността си. Накъса листа, уви грижливо месото, придърпа го близо, кажи-речи до главата си, на такова разстояние съществуваше малка вероятност някой да му го отнесе. Започна да се върти, търсеше най-удобното положение на тялото, тежестта в стомаха го притискаше: правилата, които спазваше някога като човек – например да похапва умерено – сега или ги бе забравило, или не им обръщаше внимание.

Приятно уморено още в началото на деня, човекоподобието лежеше откъснато от всичко в мъглявата яма на спонтанните форми и съзвучия и скоро вече нямаше да бъде в състояние да осъзнава, нито да свързва или пък да прави аналогии и само навикът, единствено навикът от всекидневното повторение щеше да му напомня, че между краката му се намира цип, който при нужда се отваря и затваря – нищожен навик свързан с благоприличието, остатък някакъв, атавизъм, атрибут към всяка добре скроена и изработена маймунска кожа в Лондон.

26.

Сега-засега окачествяваше срещата на двете горили като малък епизод от предстоящия грандиозен спектакъл-борба за оцеляване, една малка сценка от която след минута човекоподобието ще се измъкне лесно. Но утре? Но вдруги ден?

Човекоподобието захвърли листата на земята и размаха пред себе си вкусното месо на камерунската жаба, искаше да го покаже добре на преследвача, после го окачи на храста и се отдалечи. Теренът тук предоставяше пътеки за бягство на всички страни, наоколо се простираха скали и храсти, равнина и хълмове, тук-там хилядолетни исполински дървета, милиони прикрития и твърди пътечки за тичане. Докато бягаше, човекоподобието усещаше край себе си животът като подмолие: дребни и не чак толкоз дребни твари се отстраняваха от пътя му, закрещяха маймуни от всички посоки, няколко по-едри екземпляра от рода на зигите го придружиха до подножието на хълма. Там човекоподобието спря, зигите се върнаха към стадото си, а човекоподобието тръгна спокойно по възвишението, вече виждаше всичко отгоре, оглеждаше голите места, по които би трябвало да мине преследвачът, но не го видя, забеляза само че слънцето бе пораснало, краят на великанския му размер вече докосваше ръба на западното възвишение, то всъщност не беше друго, а най-високата част на планината.

Както в повечето случаи, човекоподобието предпочете да нощува в подножието на едно дърво. Прецени, че дървото е удобно за катерене, опозна стволовете му още по светло. Излегна се. Преди да заспи, човекоподобието се зае да размисли; оказваше се, че няма да бъде толкова зле, ако реши да прекара на този хълм следващите няколко дни, пък и седмици, какво му пречеше, дълбоко в себе си усещаше, че околността обещава по-сериозно спокойствие, повече сигурност, тук непредвидените нашественици можеха да го изненадат по-трудно, а и дървета за катерене колкото щеш. Мислеше, обмисляше и неусетно потъваше в съня, след прекарания в приятна умора ден, след успешно измъкване от опасност и първата истинска среща със себеподобие. Изненада го неговата дива, но тъкмо затуй приятна грозота и едва не го задуши непоносимата му воня. Човекоподобието потъна не само в почивката, но и в сънищата, а то ненавиждаше сънищата си, само те, единствено те успяваха да го върнат в човешката сивота на живота, там проблясваха само две или три светлинки, две или три жени с гладки кожи, с шанелно ухаещи гърди, и там, в сънищата, те носеха категорични имена: Красимира, Мирослава и кой знае защо, Славка, прислужницата от бащиния му дом. След туй особено сутрешно усещане в подножието на удобното дърво, на удобния за отбрана хълм, когато бе предпочело Славка пред Красимира и Мирослава, човекоподобието се събуди и съгледа до себе си огромната самка. Малко силно казано „до себе си“, горилата стоеше пак на няколко метра от него – както първия път – и го наблюдаваше.

27.