Което си е право, никак не му се обаждаше

Водачът остана при Сакатия. Той все още не можеше да намери жеста, с който да го утеши. На него не му се стоеше там, не му се искаше да се гледат и да не знаят какво да си кажат, всичко е тъй просто – нямало го е, никой не знаеше какво е станало с него и ще се завърне ли, намерил се някой, сменил го и – край. На Водача му се ходеше при тълпата. Както му се струваше отстрани, горилите бяха силно възбудени, току що попадналият в ръце те им предмет ги вълнуваше. И докато се чудеше как би могло да завърши мълчанието между двамата, Сакатия тръгна и изчезна. Беше се появил по пътеката край храстите и изчезна по пътеката към тръстиката. В обширната бамбукова територия имаше място за всички, тя даваше подслон на много животни, приютяваше всеки, който искаше да се скрие.

41.

От хралупата на гумирания моряшки чувал изскочи един наглед спокоен свят, населен с предмети – от самобръсначката до химикалката, – свят който създава впечатление, че е равнозначен по идиличността си на маймунския: всяка сутрин човекът се бръсне под ромона на радиото и всеки ден химикалката нанася върху успокояващо белия лист на бележника някоя красива мисъл. Това обаче не е вярно, човекът се бръсне бързо, преди да затича по улицата, докато се бръсне радиото го заплашва, че скоро ще бъде унищожен, а с химикалката нанася лаконично в бележника какво му предстои да върши през деня.

От чувала излязоха транзисторче, риза, пуловер, панталони, обуща, чорапи, бельо, часовник, спиртник, фенерче, одеколон, крем, карта на Африка, пари, медикаменти и още един пакет, той не се поддаваше на отваряне, така си остана облепен със скочове. Горил го гледа, гледа, но не можа да го отвори, не можа да се сети също, че пакетът съдържа втората маймунска кожа,, закупена преди завръщането му в Африка, да смени първата, след нейното износване.

Вещите бяха проучени от горилите и, разбира се, захвърлени. Тогава именно Горил успя да разгледа всеки предмет по-добре, съдържанието на чувала докосна по особен начин съзнанието му, но не събуди носталгия. Накрая човекоподобието вдигна от тревата бележника, там пишеше всичко, бяха нанесени и координатите на местоположението му, по тях човекоподобието би трябвало да открие пътя към дома на отец Мортимър, към цивилизацията и улица „Шейново“ в София.

Край него – по тревата, храстите и камънаците – бе разхвърляна самоличността му.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

Денят на Геро предизвика традиционна звънливост и старинно опиянение в съзнанието на Горил, поведението му пред стадото доказваше, че не забелязва никого, в маската му се появи гъргоренето, което, в подобни на този случаи искаше да се превърне във вик. У Горил се събуди задрямалата дотогава човешка склонност към ексцентричност – да открие лицето си, да извика пред всички, че има син. Новороденото му се стори красиво, мило същество, Горил го взе в ръцете си и за малко да хукне през гората с него, слава богу, Джилда го изтръгна от прегръдката му, след което горилчето незабавно налапа цицката ѝ.

Шокът, който бе предизвикал новото изтрезняване у Петър Манев, не приключи с това, Петър Манев напусна пределите на стадото и затича към горното течение на реката, там се съблече за първи път от векове насам и се джасна във водата, по стара негова привичка се обърна по гръб и запя към тихото небе не какво да е, а песничката „От днес имам вече нови панталонки“ и отново си помисли, че песничката е чудесна, макар че няма на света нито семки, нито бонбонки, които да дрънкат.

– Аз съм баща! – скара се той на небето. – Баща на син! А баща ми има внуче!

С кого да разговаря освен с небето? Кой друг можеше да го чуе?

Само Сакатия. Той минаваше в туй време край реката, чу звуците, но като се увери, че онова във водата е човек, побърза да се отдалечи, колкото може повече. Левият, премазан кой знае при какви обстоятелства крак, се тътреше след него.

Навика се Петър Манев, нарева се и се наигра добре, но привечер – почти цял ден прекара като гол човек – той се прибра в кожата, много трудно натика брадата и косата в маската, огледа ходилата си – все още се държаха, но докога – и потърси зрели латити.

43.

Без да го интересува как ще реагира майката, Горил се наведе, изтръгна младенеца от лапите ѝ, притисна го към гърдите си и го целуна.

44.

Горилите влизаха в спасителната тъмнина, изненадани, че измъкването от бедата било толкоз просто нещо, а никой не се досети, освен Водача, добре че си имат умен водач. Той стоеше все още отвън, подаваше ръка на уморените, внимателно оглеждаше дали няма съвсем изостанали, готов да се върне, да помогне още, ако трябва, макар че горещите камъни продължаваха да падат навсякъде и в цялата околност не се виждаше по-удобно скривалище. Подаде лапа и на Джилда. Горил обаче притича към тях и, както се беше научил вече, измъкна горилчето от прегръдката ѝ. Горил показа с държането си, че за нищо на света няма да влезе в пещерата, нещо повече – спусна се, измъкна и партньорката си, подаде ѝ детето, влезе в подслона, там прояви упоритост, която учуди всички, но успя да измъкне в предверието двете майки с децата им, после с допълнителни усилия, все пак се наложи: майките и мъжете им не можеха да си обяснят защо му се подчиняват, но поведението на Горил бе така категорично, че накара известна част от стадото да го последва. Водача наблюдаваше началото на „бунта“ с известно учудване, учудването прерастна в раздразнение, но малко преди да се разпали яростта му, стана късно – в пещерата нахлуха двадесетина уморени и наранени планински горили, кръвта от раните им сълзеше по дългите косми на телата. Нахлуването на втората задруга в дупката предизвика допълнителни бъркотии, вълната на новодошлите изтласка Водача навътре. Горил прецени, че моментът е подходящ и бързо поведе „убедените“ .

Валежът на камъните се усилваше, наоколо ту притъмняваше, ту проблясваше огнената светлина, при тези проблясъци свистенето във въздуха се усилваше, камъните тупаха по тревата, пронизваха короните на дърветата, разкъсваха листата. И какво предлагаше Горил на тия, които се бяха доверили на упорството му? – Нищо, катерене по склона, все нагоре, там не се виждаше никаква пещера, само сиви отвесни скали, те пламваха и гаснеха – декори от Вагнерова опера. В свистенето на камъните се вляха всички звуци на уплашени животни, ревове на ударени биволи, крясъци на маймунски орди, хипопотами се търкаляха по нанадолнището, лъвове и зебри се мяркаха навсякъде, пронизвани от мимолетни ярки светлини.

Горил заедно с горилчето се притисна в подножието на скалата. Джилда се залепи до него. Тя видя, че детето им, поне засега, се намира в безопасност, сгушено между мъха на скалата и тялото на бащата. Тя видя още как всеки правеше като тях – сгушваше се в подножието на скалите и колко и тясно да му беше, чувствуваше, че е защитен; стихията идваше косо; макар да прелитаха близо, камъните не ги засягаха. Непрекъснатото притискане до скалата уморяваше, но време за връщане нямаше, вече всяка горила разбра, че колкото и да е изтощително, трябва да остане в тази поза, а после, то се знае, ще последва разчистване на сметките. Водача не може да не убие самозванеца, натикал ги под тази височина, прави и треперещи от страх, докато всички в пещерата са се разположили удобно и могат да изчакат края на всяко бедствие. Техните посестрими, планинските горили, например, дотичаха от високите плата и какъв късмет – навреме, за да видят, че могат и те да се набутат в тъмния, но съвсем надежден подслон. Притиснатите до скалите горили се учудиха на една подробност — Сакатия бавно пълзеше към тях. Той пък защо пълзи насам, кое го тегли? Когато се приближи видяха втора рана от камък, този път кървеше главата му. Сакатия може би изпитваше силна болка, но стремежът му да бъде близо до любимата си, го тласкаше към риска.

Човекоподобието знаеше че камъните летят на сантиметри от гърба му, най-напред те трябваше да поразят него, а при туй положение, горилчето, чиято тънка топлинка сега докосваше сърцето му, ще остане живо,.

Свистенето бе удавено в катастрофален грохот – огромна хала се задаваше, тя се спускаше по наклона, стичаше се по улея на двете възвишения, притискаше почвата, чупеше дърветата и като митичен змей облъхваше с горещина поднебесието, а от ноздрите му струеше дим.

45.

В настъпилата тишина бащата усети не само че повече не падат камъни, но че закрепените по скалите горили поглеждат към него. Горил обаче не мръдна, изчака още няколко часа и чак тогава даде знак. В момента, когато напусна заслона и вдигна ръката си, той знаеше всичко.

Побързаха надолу, затичаха към пещерата. Нямаше я, не съществуваше. Големият и толкоз удобен вход бе циментиран от лавата. Над нейното ниво зееше процеп. От процепа долитаха крясъците на влудени дребни маймуни. Горилите, които стояха отвън и можеха да се считат за спасени, гледаха уплашено как през тясното отворче се провират разкървавени пръсти. Горилите отвътре учудени че голямата дупка е изчезнала, правеха отчаяни усилия да разширят отвора, да влезе поне въздух, малко повече въздух, поне това. Те не знаеха, нито спасените отвън знаеха туй, което бе известно само на човекоподобието, че всички в пещерата са зазидани, обречени на тъмнина и смърт; освен това човекоподобието знаеше, че вече е водач на задругата, да, дотук повествованието се развиваше благоприятно, само че, боже мой, епизодът с вулкана не биваше да се състоява: каменната градушка, спасителната акция и особено процепът, през който се провираха пръстите на обречените, възпламениха в съзнанието му едно неочаквано проясняване, а то не беше никак нужно нито за съзиданото с толкова упоритост душевно равновесие, нито за постигнатия в момента триумф.

46.

47.

Малко преди да пламнат броженията – защо се моташ край тая пещера, зарежи обречените, спасявай нас – Горил даде знак и поведе тайфата: девет възрастни и три деца.

Обичаше да наблюдава самостоятелните занимания на синчето си. Минута преди да потеглят Геро прелистваше задграничния паспорт на баща си, по-точно, дърпаше и се стараеше да го измъкне от лавата. Половината му страници бяха циментирани в нея, а другата половина се ветрееха, ветрееше се и снимката му. Само туй бе останало от съдържанието на моряшкия чувал, всичко бе залято от магмата. Горил вдигна наследника си, откъсна го от заниманието му и го понесе. След това го подаде на Джилда, Геро бе наедрял, тежеше, бащата избягваше да го носи.

Като се отдалечаваха от старото местонахождение съзря друга вещ от разсипаната си самоличност – ножицата. Опита се да я изтръгне от лавата, но не успя. Всеки случай, вече знаеше за какво служи ножицата, а и паспортът – беше му ясно какво бе загубил с моряшкия чувал, но можеше ли да стори нещо, реализирал мечтата си докрай, сега той, освен че водеше живот на горила, но изкристализира като водач на стадо, имаше за съпруга горила и чаровно дете горилче. Тогава защо преди малко му се дояде хляб? Наместил се изцяло в другия живот, усетил търсения психологически баланс, изненада го внезапното хрумване за хляба.

Движеха се успоредно на бамбуковата гора по равен, осеян с храсти и уединени дървета терен, наоколо жълтееха свежите топки на латитите. Плодовете отбиваха преселниците от пътя им. Горил виждаше отдалече как Джилда понякога се осмелява да остави Геро на земята, приканваше го самичък да влезе между храстите, да си откъсне. След няколко такива опита синчето им най-после прояви някаква интелигентност. Това накара другите майки да опитат същото с дъщеричките си, но усилията им отидоха напразно, щерките им стояха пред плодовете и не посягаха, чакаха, бяха свикнали да поставят лакомствата направо в устите им.

Водачът се учеше на водаческия занаят, опитваше се да включи наблюденията си в рефлекторната система на своя организъм, а беше трудно, много трудно му се струваше тази висша организация на таланта да не изпуща от погледа си нито един от членовете на тайфата, да се вслушва и вглежда с невидими очи в пространството и едновременно с това да мисли за бъдещото поселище. Слава богу, поне туй му беше известно, Горил знаеше къде ги води: през дългите скитания по тия места той бе запомнил удобна за настаняване местност, можеше да им я предложи само след един ден, но защо да бързат? – колко хубаво се движат сега горилите, спокойни са, те изведнъж му се довериха, безрезервно, навярно си спомняха за ония в пещерата. Те спомняха ли си наистина за ужаса да бъдеш жив погребан? На Горил му се струваше че са забравили, у тях е останало само доверието им към него, нищо повече, другото е днешният ден и това сякаш е най-привлекателното от битието на животните – съществува само днешният ден, „сегато“, моментът. Както и друг път си е мислил по този въпрос – те не знаят какво е това – бъдещето, а вчерашният ден бива изтриван незабавно в съзнанието им, такива глупости като спомените не съществуват, за какво са им?

Само един ден трябваше да вървят и да стигнат. Но защо? Горил определи за този поход три залеза на слънцето. Той искаше да им каже нещо важно, но как? Искаше да им внуши, че тези дървета наоколо са хубави, че хребетите на планината са хубави, че бамбуковата гора, край която минават, е хубава, че трябва да я запомнят, може би вече никога няма да се върнат тук, а бамбукови гори не се срещат чак толкоз често, искаше да им втълпи, че нищо не им пречи да запомнят и този слънчев ден, денят на преселението; той принадлежи на тях, но и на света, принадлежи на Африка, великата черна Африка, тя може би ще остане, ала нищо чудно да изсъхне, да се спаружи, затова трябва да я запомнят такава, със сенките ѝ, с латитите, с хиените, които в момента минават отсреща. О, как искаше да внуши туй на синчето си, да вземе главичката му в дланите си, да го погледне в очите и да му прошепне с мисълта си: сине мой, това което виждаш е светът, той все още е жив, не е умрял, това е земята, по нея вървим, а горе е небето, то ни е предоставено за гледане – има неща за пипане, има неща за гледане, разбираш ли?

От тази сутрин, малко преди да потеглят, Горил можеше да полудее от яд, че няма как да внуши тези и много други подробности на сина си, в краен случай да му внуши, че бистрата вода, която пие, не е много просто нещо. По едно време му се струваше възможно да втълпи на сина си, че светът не се състои само от дървета и латити, о, как му се искаше да го отведе настрана, да му се покаже гол, да му докаже, че освен горилите съществуват други живи същества. Невъзможността да предаде тази информация на своя наследник го обезсърчаваше, внасяше тръпчива горчивина в щастливите часове на вървене, на опознаване и ядене.

48.

Докосна рамото на жена си, Джилда спокойно отвори очи и притисна ръце към гърдите си, но между ръцете и гърдите нямаше нищо, въздух. Тя скочи, Горил постави длан на рамото ѝ. Джилда усети спокойствието, после сама откри малкия, подаваше се и чезнеше между храстите. Джилда май на свой ред разбра, че е хубаво Събуждаш се, търсиш синчето, синчето го няма, трепваш и го съзираш как лапа плодове, далеч от теб, но все пак пред погледа ти. Джилда протегна ръка, малко остана да погали съпруга си, мъничко ѝ трябваше да се разнежи излишно, а с това да подчертае още повече превъзходството на партньора си, който напоследък и без туй е станал толкоз важен.

В това време Горил оглеждаше крайчеца на ходилото си, там маймунската кожа се беше протрила. Напоследък се правеше на сляп, маймунското му облекло цъфтеше по ръбовете и какво можеше да последва занапред, само господ знаеше. Но в такъв приятен ден не заслужаваше да се обсъжда този въпрос. Днес, например, за първи път сънува Мирослава по време на следобедната дрямка, въпреки дертовете покрай стадото и придвижването във великата неизвестност, само затуй, че денят беше забележителен и най-вече – защо да не си го признае – заради още по-великото съзнание, че в края на краищата Горил успя да спаси част от стадото.

49.

Настъпи тишина, моторът беше млъкнал, от точката на кацането към стадото тичаха двама бели и един чернокож. В опита си да прецени опасността от извършения десант, Горил разбра, че хеликоптерът принадлежи на Щутгардската зоологическа градина, прочете го на корпуса. Туй сякаш го поуспокои, но защо, все още не можеше да си отговори. Горилите се затичаха към бамбуковата гора, това бе най-правилното решение, поданиците му постъпваха разумно, по инстинкт.

Човеците се поразгънаха сякаш самостоятелно, без предварителни уговорки, от тях чернокожият прояви по-голяма съобразителност и се устреми също към гигантското бамбуково скривалище. Той знаеше, че спасението на животните можеше да дойде само от там, но надяваше ли се на успех? Засега горилите се придвижваха с по-голяма бързина, тъй като нападателите бяха сглупили малко с приземяването, не налучкаха най-добрата точка за тази цел. Но къде по дяволите е горилчето?

Към бамбуковия лес засега уверено бягаха първите от поданиците му. За съжаление, мадоните с бебетата липсваха сред тях. Къде ли се намираше техният син? Трябваше да го открият тепърва и после да тичат, можеха да се окажат последни, при по-добро развитие на събитията имаха възможност да подминат само Сакатия.

Нападателите напредваха към стадото с уинчестерите си, разговаряха се с викане, крещяха, бяха се отказали от всякаква дискретност.

– Няма да стреляш, Франк!

– Кажи го на черния!

– Той го знае добре.

– Гуму, няма да стреляш!

– Няма, няма.

Човеците не можеха да се придвижват толкоз лесно между храс– тите, бяха отдалечени един от друг, чувствуваха необходимост да изказват гласно мислите си, може би изпитваха страх от исполинската мощ на горилите, от свирепите им лица.

Най-сетне синчето се появи, беше излязло много напред, на открито, малчуганът се двоумеше да последва ли върволицата на тичащите или да търси мама. На него повече му се тичаше, струваше му се по-интересно, само че го уплашиха устремените към тях особени горили.

– Франк! – Дребният бял човек с очила и нежно лице не плашеше, напротив, предизвикваше да го гледаш и да се възхищаваш на това, че собствената ти представа за човешка интелектуалност се изяснява с него. – Франк, виж!

– Да, Вили, ясно! – Франк беше грамаден, плещест здравеняк, много мъж, отломък от касов приключенски филм, в ръцете му пушката стоеше естествено, изящно продължение на тялото му. – Да знаеш, че ще стрелям!

– Не, Франк, моля те!

– Не може, Вили, възрастните ще се намесят и ще запаткам.

– Хер Рюман— долетя гласът на чернокожия – а другите две?

– Ще убием майките! – предложи мъжагата.

– Там ще стреляме, да – съгласи се очилатият – но внимателно, да не раним малките.

Дори да не беше чул разговора им, Петър Манев знаеше точно за какво са дошли нашествениците, знаеше кога ще стрелят и при какви обстоятелства можеше да се мине без кръвопролития, шансът беше минимален.

Стрелбата започна от чернокожия, той нямаше друг изход, първата самка вече наближаваше неопределената граница на гората, съществуваше опасност да отнесе бебето си и два от куршумите попаднаха в тялото ѝ. Майката рухна, но се намеси бащата и още двама от мъжете, които самоотвержено изчакаха да помогнат на горилчетата. Бащата грабна дъщеричката си. Неговата намеса се оказа ефикасна, по всяка вероятност работите тръгвха добре, макар че го улучиха. Манев видя как мъжкарят се олюля точно когато навлизаше в сенките, малко преди да падне той се закрепи и изчезна. Човекът с очилата се разкрещя, грубостите му се отнасяха до кадърността на черния, обвини го в безперспективност, него и Африка, нещо подобно.