Кога хората ще станат братя?

КОГА ХОРАТА ЩЕ СТАНАТ БРАТЯ?

Обективният израз на злото извън човека невинаги го засяга пряко. Всеки обаче познава от опит субективната страна на злото: самотата, наречена от Достоевски “великото сирачество”.

Ние сме самотни, много самотни. Скъсали сме връзката с Висшето начало в живота, загубили сме пътеката един към друг - пътеката от сърце към сърце, изгубили сме пътя към природата, към любещото общуване с творението, към космическото, вселенското възприятие на живота.

Не става въпрос за външната, доброволно приета самота. Понякога човек отива в пустинята или в гората не за да избяга от хората и живота, а за да се задълбочи в интимно общуване с природата. Самотен е не онзи, който в пустинята общува със света, а онзи, който в многолюдната тълпа се чувства чужд на всички и всичко. Не става въпрос и за състоянието на затворник между четири стени, защото дори в килията той може да има общение с любими хора и идеи, общение с висшия божествен свят. Наистина, с Христос и в затвора има свобода, а без Него и свободата е затвор. Когато казваш, че си самотен, ти богохулстваш - твърди Йоан Кръстител в драмата на Зудерман “Йоан”. Рибарят, излязъл сам в бурно море, не се чувства самотен, защото съществуват връзките на любовта със семейството му, заради което е тръгнал на опасно пътуване.

Нека да помислим за самотата на духа. Да си припомним състоянието на човек, който смята, че е “излишен” в този свят, - човек, който “няма къде да отиде”.

Най-тежкото страдание наричаме “ад”. На старогръцки тази дума означава състояние на невиждане, потапяне в тъмнината, в онази черна, мрачна, студена баня, по ъглите на която има паяци (Достоевски). Човек не вижда никой и нищо освен себе си, не вижда нито с очите на спомените, нито с погледа на въображението. Съсредоточен е върху съзерцаването на своето “аз” - една безплодна математическа точка. Нужно е да напишете на голям бял лист незначителната дума “аз”, за да си представите приблизително това тъжно състояние. Но да преживеем напълно абсолютната самота не сме в състояние, защото спомените и въображението ни отвличат от нашето “аз” и осветяват нашата тъмнина.

Човек не вижда човека и затова го мрази. Висшата омраза се състои в това, че човек минава покрай неприятеля си, като го пренебрегва и не го забелязва. Адът е страдание за това, че вече е невъзможно да обичаш - казва Зосима у Достоевски (Братя Карамазови). Адът е загуба на способността да обичаш, да живееш извън себе си, т. е. на способността да живееш въобще. И мъката се състои в това, че човек в такова състояние продължава да съзнава своята нелюбов и своя неживот.

Колкото повече самоутвърждаване има, толкова повече е самотата. Горделивият демон в поемата “Демон” на Лермонтов не намира удовлетворение в своя егоизъм:

Ние никога не сме преживявали такова страдание и затова не можем да си го представим в пълна мяра. Можем само донякъде да осъзнаем бездната на тази мъка, ако си спомним, че за Христос божествената природа бе собствената Му същност. Той казва за Себе си: “Аз и Отец сме едно” (Иоан 10:30).

За всеки човек е тежко и страшно опасно да бъде изоставен от Бога. Още по-тежко е това за праведния човек. Но каква бездънна мъка изживява Онзи, за Когото Бог се явява Негово собствено естество и същност?

Цялата трагична красота на кръстните мъки е в това, че те са приети от Христос доброволно, от любов към човека и за неговото избавление.

Да бъдеш здрав, означава да си цялостен – цялостен в самия себе си и в общуването с всички и всичко. Всеки разрив с Висшето начало, с равните на себе си и с нисшето създание води до нарушаване на целостта, която е същност на духовната чистота и здраве. Разделението и естетвеното следствие от него – самотата – не са нормални явления както в лично и социално, така и в духовно, душевно и физическо отношение.

По тази причина за хората няма по-силна жажда от “тъгата за световно единение” ( по думите на “великия инквизитор” у Достоевски).

За него жадува и цялата вселена, в която действа законът за всеобщото притегляне. Ако този закон се наруши, светът би се разпаднал. Всичко живо се стреми към единство и затова “печалта на разделението говори от звезда към звезда в нощно мълчание” (Р. Тагор)

Къде е причината за нашия неуспех в стремежа ни към единство? Да си спомним как е настъпило разделението в света. Библията казва, че първото разединение е възникнало между Бога и ангела и причината за него е била гордостта на самоутвърждаването.

Първите хора са паднали защото не са послушали Бога и са поискали да утвърдят самите себе си.

Каин е погубил брат си от самолюбие. Наред с връзката си с Бога първите хора губят и връзката помежду си, както и с творението. Каин става скиталец.

Интересно е, че именно той построява град. Градът носи в себе си противоречие: изглежда като най-живо единение, а всъщност представлява организирана пустиня. Градът е типичен израз на разделение и самота. Там хората са изолирани от Бога, един от друг и от природата. В града ние държим заключени не само вратите, но и душите си. Затова руската поговорка казва: “Бог е създал селото, а дяволът – града”.

А Вавилонската кула? Библията свидетелства в Битие 11 глава, че в началото е съществувал един човешки род с един език. Това единство на човечеството и наличието на общ език (праезик) все повече се потвърждава от филологията. Хората започват да строят кула, която да стигне небето, с цел да се самоутвърдят: “Елате, да си съградим град и кула, чийто връх да стига до небето; и да си спечелим име, да не би да се разпръснем по лицето на цялата земя” (Битие 11:4).

Нима във всяка душа не е загнездена тази извечна склонност към самоутвърждение, самовлюбеност, самообожание или, просто казано, към гордост? Човекобожеството, за което е характерно гордо самопоклонение и самовъзвисяване, е противоположно на Боговъплъщението у Богочовека – смирено принизяване на Бога до човека.

Историята на човечеството свидетелства, че утвърждавайки себе си като център, хората са загубили общия център – Бога. А като загубват Бога, те загубват един друг и всеки е загубва себе си. Хората са се пръснали, отишли са в своите “черни кладенци”. Само по време на големи празници те се сещат за други подобни затворници и за кратко излизат от тъмните си убежища.

Природата се е покорявала на човека, защото той се е покорявал на Бога. Сега тя се е разбунтувала против земния си цар. Не потвърждава ли и социалната психология същия факт – загуба на общия център, разпадане на човечеството?

Ние търсим общение с хора, отиваме при тях. Но се оказва, че това не е лесно, защото, за да общуваш, първо трябва да излезеш от своя калъф, да си способен да общуваш. Трябва да имаш нещо общо с другите, което да бъде толкова възвишено, че да си струва излизането извън себе си. За съжаление между нас няма нищо общо и, още по-лошо, няма Никой общ. Душите ни сякаш са заключени и ключовете от тях са хвърлени в морето.

Общението трябва да бъде такова, че хората да могат да “виждат” другия. А това се среща толкова рядко между нас - хората минават покрай другите като слепи.

През ХІІІ век в Италия живее една праведна жена Катерина Сиенска². Тя решава да ходатайства пред венецианския дож за помилването на осъден на смърт човек. Дожът е зъл и жесток и преди да отиде при него, Катерина се моли: “Боже, покажи ми красота в душата на този човек”. На срещата тя отива с леко сърце и успява. Не след дълго управникът е свален от престола и хвърлен в затвора. Венецианците чуват молитвата му зад решетките: “Сърце чисто сътвори в мен, Боже” (Псалм 51:10). Не е ли вярата на Катерина Сиенска, която събужда у него вяра? Тя го посещава с вяра. С очите на вярата и прозрението на духа тя вижда човека в един тиран. Ние не гледаме по този начин и затова мразим.
Да помислим за нашата любов. Защо тя е безсилна да създаде мост за пълноценно общуване? Дори психологията учи, че любовта е чувство, което произлиза от желание за добро на другия, без да очакваме изгода за себе си. “Любовта не търси своето” (І Коринтяни 13:5).

Човешката любов обаче обикновено е егоистична, само изглежда като любов. Лев Толстой описва в дневника си своята юношеска любов, изживяна на 18 години: “Забелязах, че искам не толкова да обичам, колкото да бъда любим”. Егоистът не само обича себе си, но иска и другите да го обичат. По този начин нашата любов често се свежда до двоен егоизъм. Хората се обединяват в акционерни дружества не защото се обичат, а за да си помогнат взаимно да бъдат егоисти.

В други случаи ние обичаме абстрактно, готови сме да прегърнем цялото човечество и в същото време мразим ближния, с когото живеем. Изморяваме се да обичаме, да жалим и да прощаваме. Трябва да обичаме у ближния нещо, което заслужава и обич, и самоотричане, което е способно да “разтопи” нашето “аз” и да ни издигне над непроходимата преграда, създадена от него. И то трябва да ни издигне не само за кратък миг. Единствено вечното и святото у човека може да отстрани опасността от човекоугодничество, която унижава и любещия, и любимия. Единствено вечното, святото и божественото може да извисява, вдъхновява и очарова. Тогава ще стигнем до одухотворената любов, която днес хората разбират като романтизъм на младостта.

Не без причина В. Соловьов иронизира логиката на материалистите: “Тъй като сме произлезли от маймуните, да се обичаме един друг”.

Много по-различно, по-мъдро и жизнено звучи следният силогизъм: “Ние сме произлезли от Бога и затова трябва да се обичаме един друг”.

За да вярваш в човека, трябва да вярваш в Бога.

Който губи вяра в Бога, губи вяра и в човека. И разумът, и опитът свидетелстват за това, за което говори Библията: ние се изгубихме един друг поради това, че изгубихме Бога и поискахме “да си спечелим име”.

За да се върнеш към човека, трябва да се върнеш при Бога. Това е изразено в известната схема на отец Доротей (”Добротолюбие”): Бог е в центъра на окръжност. В две различни точки от нея се намират двама души. Като се движат по радиусите към центъра, хората се приближават един към друг. “Любовта е от Бога” – казва апостол Йоан (ІЙоан 4:7). Когато Христос потвърждава старозаветната заповед да обичаме човека, Той подчертава и заповедта да обичаме Бога. Любовта към Бога е поставена на първо място, защото тя е условие, което облагородява любовта ни към човека, освобождава я от егоизма и я одухотворява. Истинско общение се създава там, където има искреност, където Божията искра пламва от едно сърце към друго, към същата небесна искра, стаена в него, и те възпламеняват души, и създават могъща симфония на светлината, която предхожда идващото тържество на правда и любов, когато Бог ще бъде “всичко във всичко”.

Докато кръвните братя на Адам могат да се убиват един други, братята по Христова кръв са готови да умрат един за друг. Хората са пролели много кръв в стремежа да се обединят в името на самите себе си. Всички тези усилия напомнят работата на митичния Сизиф, обречен вечно да изкачва камъка към върха на планината, откъдето той пак се търкулва надолу и всичко се повтаря. Способността за пълноценно, искрено общуване и светската гордост не са съвместими. Гордостта, както и тежкият камък на ненавистта, винаги дърпат надолу и най-възвишените пориви на невярващите в Бога строители на обществото.

Обединяването в Христовото име обаче преобразява както личния, така и обществено–политическия живот. Ето какво става в Йерусалимската църковна общност: “А множеството на повярвалите имаше едно сърце и една душа и нито един от тях не казваше, че нещо от имота му е негово, а всичко им беше общо” (Деяния 4:32).

Тайната на цялостното общение – духовно и материално – е в единното сърце на християните. Тази сила произтича от следния източник: “И апостоли­те с голяма сила свидетелстваха за възкресението на Господ Исус и голяма благодат беше върху тях. А и никой от тях не беше в лишение… и се разпреде­ляше на всекиго, според колкото имаше нужда” (Деяния 4:33-35).

Обикновено при решаването на проблем, свързан с взаимоотношението личност–общество, са възможни две крайности. При първата се пренебрегват интересите и правата на обществото в полза на личната свобода (анархически индивидуализъм). При втората - личността става жертва на обществото (държавен абсолютизъм). В християнската общност тези два елемента – свободата на личността и авторитетът на обществото – се признават взаимно, в дух на любов и смирение в името на възкръсналия Христос. Тук няма място нито за горделиво самоутвърждаване, нито за тирания на мнозинството над малцинството. Владее дух на взаимно братско служение - духът, с който е пропит заветът на Христос: “Който иска да стане велик между вас, ще ви бъде служител” (Матей 20:26).

Спазвайки този завет, християнската общност възпроизвежда атмосферата на служение от Тайната вечеря, когато Самият Господ изми краката на Своите ученици. Този закон продължава и досега да действа на земята. Светът отдавна би престанал да съществува, ако от него бяха изчезнали любовта, служението и взаимната прошка. Днес духът на братската любов не е изчезнал, бедата е в това, че той се изчерпва…

Много отдавна е казано: “И те ще изковат мечовете си на плугове” (Исая 2:4). Междувременно чувствителното ухо долавя в ужасяващата тишина на живота ударите на чуковете, които непрестанно коват оръдия за унищожение…

Ето как Достоевски обяснява прехода от егоизъм към братство: “Аз си представям, скъпи мои, че боят вече е свършил и борбата е утихнала. След проклятия, буци кал и подсвирква­ния е настъпило затишие. Хората са останали съвсем сами и изведнъж всички са усетили великото сирачество… Осиротелите хора веднага биха се сгушили по-близо едни до други” (“Юноша”)

. Възниква въпросът: къде е ковачницата, в която се претопяват мечовете на плугове? Къде е огънят, който може да направи това?

Френският писател Франсоа Копе в пиесата си “Прощение” разказва историята на Парижката комуна от 1870 година: кипи ожесточена борба между републиканците и поддръжниците на комуната. Героинята загубва своя брат – той е убит от комунарите. В сърцето й пламва омраза и желание за отмъщение. Една вечер тя се моли и както винаги казва молитвата “Отче наш…”, но когато стига до думите: “…и прости ни дълговете”, спира. Момичето не може да произнесе следващата част от молитвата: “…както и ние прощаваме на нашите длъжници” (Матей 6:12), защото омразата й пречи. Става й много тежко. В този миг някой хлопа на вратата. В стаята се втурва младеж комунар и я моли да го скрие от убийците, които го преследват.

“Ето случай за отмъщение” – мисли си тя. Тогава се сеща за момента, в който не е могла да завърши Господната молитва.

В душата й се разгаря страшна борба - борба между божественото и човешкото.

Изведнъж тя избутва нещастния младеж в шкафа и му хвърля дрехите на брат си, за да се преоблече.

След това коленичи и завършва молитвата: “…и прости ни дълговете, както и ние прощаваме на нашите длъжници”. Сълзи на непознат възторг се леят от очите й… Този художествен пример дава отговор на въпроса за пътя към братството – връщане към Бога чрез молитвата.

Единство и братство ще бъдат постигнати, когато не само с устата си, но и с цялото си сърце произнесем думата “Отче”. Пътят към братството минава през Богосиновството. Тогава ще сме в състояние да кажем цялата Господна молитва, която наистина е химн на идващото вселенско единство.

Господната молитва обаче трябва да бъде предшествана от молитвата, записана в Притчата за блудния син: “Тате, съгреших против небето и пред теб; не съм вече достоен да се наричам твой син” (Лука 15:21). Тази молитва ни връща чрез Христос при Отец, връща ни изгубеното братство.

Двама братя, които били скарани, решили да разговарят, за да се помирят. Първият предложил да се помолят преди разговора. След молитвата той се обърнал към брат си: “Сега кажи, какво имаш против мен?” Другият осъзнал, че всъщност всичко е било просто едно недоразумение.

Ковачницата, в която изковават мечовете на плугове не може да бъде парламент или конференция. Решаващата битка между Духа на единството и духа на разделението, между Христос и Антихриста се води в сърцето на човека. Сърцето на всеки от нас е ковачницата, където се претопяват мечовете; а способен да ги претопи е огънят на Светия Дух, който създава ново сърце и преобразува душата. “Огън дойдох да хвърля на земята и как искам да се беше вече запалил” – казва Христос (Лука 12:49). Става дума не за формален пацифизъм или външно “побратимяване”, което се изразява само във външно въздържане от война, докато в душата липсва мир и нов преобразен живот. В този случай дори аз да не отида на война, другите ще отидат вместо мен и ще изявяват егоистичното и злобното, за чието натрупване и аз съм способствал със своето себелюбие.

Човекът, който е намерил Божия мир и примирение с всички и всичко няма да вдигне ръка срещу другия. За него ще се отворят пътища към най-великото творчество на земята – миротворството.

То ни уподобява на Бога, Който сътворява свят от хаоса. А смисълът и целта на този свят и на цялата вселена е мир, хармония и красота. Затова тези, които носят вестта на помирението на цялото творение, ще се нарекат Божии синове.

Те са блажени, защото създават нов свят, в който няма да има врагове, няма да има самотни.
Превод: Светлана Григорова