Кога Христос се роди в България Калина Сотирова



Дата25.01.2018
Размер100.47 Kb.
#51681
Кога Христос се роди в България

Калина Сотирова
Всяка година в края на декември християнският свят празнува събитието-начало на нашата ера. Преди около 2000 години в един малък град в Палестина, Витлеем, се роди един Мъж, по плът евреин, по призвание – Месия. Започна нова календарна ера, която определя събитията като случили се “преди” или “след” това рождество. Пълното наименование на празника е: Рождество по плът на нашия Господ, Бог и Спасител Иисус Христос. А неговият често забравян смисъл е кратко формулиран в Никео-цариградския символ на вярата (381г.).

В най-старата държава в Европа, България, Рождество Христово е традиция, превърнала се в навик. У нас да вярваш и “празнуваш” своята вяра е особено модно по Рождество и Великден. Според социологически проучвания общото ниво на религиозност след 1989 г. е нараснало. Какво означава това на фона на общоевропейската тенденция за намаляване авторитета на традиционните религии в полза на търсене на индивидуален облик на вярата в Бог? Без коментар като отговор на въпроса ще цитирам няколко примера от публикувано в интернет социологическо изследване на Славка Гребенарова. В храма “Св. Троица” (в столичния квартал“Разсадника”) е бил зададен въпроса “Къде във вашта църква са мощите на света Троица?”. Възрастна жена, редовна посетителка на църквата, предложила да направи панахида за “Бог да прости на Иисус Христос”, а когато свещеникът поискал да й подари Библия, тя отказала с думите “За какво ми е? Не ми трябва.” Друг факт – сред листчетата молби, които всеки ден се оставят в столичната руска църква, не е рядко желанието да се знаят печелившите числа от тотото, “екстрасенсите да лекуват без пари”, “Цветелина да се отърве от онзи противен шофьор… да не е бременна, да не яде сладолед”. (За съмняващите се, проверка на адрес: http://www.liternet.revolta.com /publish5/sgrebenarova/ index.html) С тази кратка подбрана извадка от многобройна фактология оставям читателя да прецени доколко основателен е призива на много издания като това – знай в какво вярваш. Изненадва не този факт с дълга история. Изненадва нежеланието на “гордите” наследници на Кирил и Методий да се противопоставят на всепоглъщащото нашия живот форма-лизиране. Как се стигна дотук?

История

Християнството на Балканския полуостров


Още апостол Павел основава църкви във Филипи (северно от дн. Кавала), Берия (дн.Верия в Гърция), Солун, Атина и Коринт. Първите последователи на християнството по тези земи са гърците и римските колонисти. Балканският регион е разделен на две църковно-административни единици, съвпадащи с гражданското му деление: Илирик, под управлението на папски викарий и Изток, под патриаршеска юрисдикция. Християнизирането на славянското население в Източната област е свързано с влиянието на Византия, под чиято власт то е. Славяните живеели в общи поселища с християнизирани траки, илири и гърци, в близост до християнските центрове Цариград, Филипи, Пловдив, Охрид, Одесос, Месемврия и др. През първата четвърт на ІV в. епископски седалища има в Сердика (София) и Маркианопол, а през V в. християнството вече обхваща всички жители на Балканския полуостров. Около VІІ в. през Балканите преминават много от племената, които идват в Европа по време на Великото преселение на народите. Тогава на север от Дунав се установяват българите на Аспарух. Те идват като носители на вече развита в евразийското пространство цивилизация, важна част от която е тяхната религия. Тя може да бъде определена като примитивен монотеизъм, изразяващ се във вяра в природните сили такива, каквито се виждат без да се антропоморфизират. В прабългарската религия определението бог се дава само на Тангра и властта на владетеля се приема като дадена от него. Идеята, че християнският Бог е единственият Бог и на християни, и на българи не може да се появи и възприеме, ако българите вече не са мислели по този начин. Разбира се, тяхната монотеистична вяра е твърде далеч от вярата в единния Бог в християнския смисъл на понятието.

Християнството в България се разпространява отгоре надолу, от владетелското семейство, през болярите, към народа. За основателя на Велика България, хан Кубрат от рода Дуло се предполага, че е покръстен в младежка възраст в двора на Ираклий (610-641г.). Неговата смърт (между 662 и 668г.) е тясно свързана с разпада на Велика България и разделението на народа, който той управлява между петте му сина. Стремежът на владетелите от рода Дуло е да създадат за другородците и друговерците такива условия на живот, че те да останат верни на държавата и владетеля, който ги управлява. През 861 г. воден от този принцип, който задължително включва и религиозна толерантност, Аспарух успя да създаде нашата България в земя, разположена на кръстопът, в която по традиция местни (старото тракийско и гръцко население) и новодошли (славяни и българи) не съумяват да съжителстват добре. Първите разпространители на християнството в новата държава са сред завареното славянско население, византийските пленници, както и приелите във Византия християнството български пленници. Последните са особено много по времето на Хан Крум (803-814г.) и идват от завладените от него градове Девелт, Одрин, Аркадиопол. Постепенно отношението на българските владетели след Омуртаг (814-832г.) към християнството започва да придобива негативен оттенък, тъй като се възприема като опит за византийска намеса във все още крехката държава.



Вторият българин християнин, за който хронистите говорят също е от ханската династия. Това е княз Боян-Енравота, син на Омуртаг, който е посечен на 30 годишна възраст по заповед на брат си Маламир (832-836г.), защото отказва да се отрече от Христос, в Който е повярвал. Преди да бъде посечен край стените на Плиска през 833 г., той изрича пророчество: "Тази вяра, заради която аз сега умирам, ще се преумножи на българската земя. Напразно се надявате да я възпрете вие с моята смърт. Кръстният знак ще бъде побит навсякъде. Ще се въздигнат храмове на истинския Бог и чисти свещеници чисто ще служат на чистия Бог!" Пророчеството се сбъдва.

През 865 г. България приема християнството при княз Борис (852-889г.). Споменът, който Борис оставя е за владетеля тюрк, който разруши Медното гумно на българите и ги покръсти. Но той направи това достатъчно мъдро, за да живее за него и още един, по-различен спомен – като един уважаван от своя народ владетел, народ, който го нарече “каган”, титла, която според Дуклянския презвитер (сръбски историк от ХІІ в.) означава император. Това става във време, когато на света има само две империи, на франките, и на византийците. Малко известен е факта, че Борис не е оставил нито един паметник, който да съобщава за акта на покръстването, нито в столицата Плиска, нито във вътрешната област (Долна Мизия). Единственият надпис, останал от онова време, намерен в с.Балши (Южна Албания) гласи: “Покръсти се от Бога архонтът на България Борис, преименуван Михаил, заедно с от Бога дадения му народ в 6374 година”(865 г.) (вж. Венедиков “Прабългарите и християнството”, Ст.Загора, 1998 г.). Причината за мълчанието на Борис е предмет на догадки за историците, но със сигурност е повлияна от силния удар, който покръстването нанася върху езическата традиция, на която дотогава се основава българската държавност. Трябва да се отбележи, че насилието никога не се толерира съзнателно в традицията на българската държавност. За да бъде изяснено донякъде мисленето на Борис и последвалите действия (потушаването на болярския бунт) като избор, но и като наследство от възпитанието на неговия баща, Пресиан (836-852г.), ще споменем за един каменен надпис от Филипи, останал от онова време. Той е издялан от Пресиан, един владетел-езичник върху цокъла на византийски християнски храм. Това, което е останало от незаличените от византийските поданици думи е: “Който казва истината Бог вижда, и който лъже, Бог вижда”. Естествено надписът е преди покръстването и естествено в него Пресиан не е имал предвид християнския Бог, макар да използва думата “теос”. Едно обаче е ясно. За Пресиан и неговия син единственият краен критерий за оценяване на постъпките на човека, бил той езичник или християнин, е само божествената справедливост. Борис желае християнството да се разбира и да служи на българския народ и владетел. Единственият начин да направи това е да му даде един от двата езика, на които по това време говорят българите. И понеже славянобългарските просветители Константин Кирил Философ и брат му Методий вече са направили това, превеждайки Библията на старобългарски, Борис става техен покровител. След смъртта на Кирил, последвана от тази на Методий започват ожесточени спорове между славянското духовенство и немските свещеници, чиято цел е запазване на триезичната догма. Това означава погребване на четвърти език, този на славяните. Трима от най-изтъкнатите ученици на братята (Климент, Наум и Ангеларий) успяват да се избавят от гонението (тъмница, продаване в робство и др.) и по думите на Климентовият житиеписец "закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие". Българският управител в Белград ги изпраща при Борис в Плиска „защото знаел, че България жадува за такива мъже". Славянският език и писменост стават официални в държавата. Българите се превръщат в първите вестители на Христовото слово за славянския род благодарение дейността на Охридската и Преславската книжовни школи. След Вселенския събор от 870 г. младата българска църква е призната в християнския свят със статут на архиепископия. След оттеглянето на Борис в манастир през 889 г. властта се поема от най-големия от четиримата му сина, Расате или Владимир (889 - 893). Той е свален от власт след като изменя на традиционната провизантийска политика на своя баща и се опитва да възстанови езичеството. Тези събития още веднъж доказват, че приемането на нова вяра е дълъг и труден процес, тъкмо поради съпротивата на традицията. Очевидно тя не е преодоляна в семейството на княза. Малкият син обаче оправдава избора на баща си. 27 годишен Симеон (893-927г.) оставя расото и застава начело на българската държава. При неговото управление тя става империя и стъпва на три морета, Черно, Бяло и Адриатическо. Българската църква придобива патриаршеско достойнство, признато от Византия (927 г.), а периода влиза в учебниците по история като “златен век на българската книжнина и култура”.

Митология

Историята трудно може да се отдели от митологията (фолклор, легенди...) Затова освен историческите факти около покръстването на България, ще припомним два от многото митове, свързани с празнуването на "Коледата-Рождество". Тези митове, в които съвременният българин е пряк или косвен участник, съчетават елементи от тракийския, славянския и българския фолклор.

Коледа и Рождество Христово са синоними

У нас Дядо Мраз или Дядо Коледа през декември е по-популярен от Христос. А за да е по-интересно дори си имаме две коледи, едната Малка, празнувана на 24 декември (Бъдни вечер), а другата – Голяма, на 25 декември. Причината е, че според българската фолклорна митология Млада Бога (разбирай Иисус Христос) е бил роден на 24 декември, а според вярването, когато роди родилка-първескиня, е редно да се огласи в деня след раждането, за да не завидят на първородното и да не го урочасат. Историята на Църквата в България на едно битово равнище започва с компромиси – съчетаване на езически обреди с християнски празници. Резултатът има три определения - "битово християнство", "християнско езичество" и забавното "утилитарна сакралност". Тяхната същност е една и тя поставя равенство между Рождението на Христос и Коледа, истинна вяра и лъжливо суеверие. Самото наименование "коледа" обаче произлиза от названието на римските карнавални игри Calendae и съдържа срички от обредите на древните тракийци и южните славяни. На същия ден римляните празнували раждането на непобедимия Бог Слънце (Natalis Soli Invicti) или “коледа”. Корените на този култ сочат към по-ранния култ на Ваал, празнуван от всички семитски народи и деня на Вениаминовото коляно, празнуван от древните евреи на 23 декември. Всички тези култове се наслагват в култа към персийското божество Митра, почитано и в Римската империя, особено от войниците, които го смятали за свой покровител. Със слънчевия култ на славяните е свързан обредния хляб “боговица”, приготвян в последният ден от рождествения пост за т.нар. Бъдна вечер. Тогава трапезата не се вдига цялата нощ, за да не избяга късметът. На нея трябва да има нито повече, нито по-малко от седем, девет или дванадесет постни ястия. Символът четен-нечетен няма смисъл в Библията. В езическата трактовка обаче четното е символ на отвъдния свят. 25 декември, голяма коледа се празнува три дни. Вярва се, че тогава небето се отваря, желанията се сбъдват и започва най-подходящия период за окултни занимания, т.нар. Мръсни дни. Пряка връзка между римския и битово-християнския вариант на празника е и коледуването, пропъждащо злите сили. Старите корени на битовото “християнство” са твърде жилави. Те обаче нямат общо с чистотата на вярата в живия Бог, за която Христос се роди, умря и възкръсна.

Въпросът за точната дата трябва да започнем с осъзнаването на факта, че не месецът и денят са важни за Рождеството, а че то изобщо се е случило в даден момент от историята. Нито по-рано, нито по-късно, но “...когато се изпълниха времената” (І Петър 1:20) “... девицата ще зачене и ще роди Син” (Исая 7:14) “... за да спаси погиналото” (Матей 18:11). Това, че сме избрали да празнуваме началото на спасението на погиналото веднъж годишно - някои през декември, други през януари - е поредният удар по единството на разцепената Христова Църква.

В древността важна е била датата на смъртта, а не на раждането, което обяснява факта, че до средата на ІVв. сл. Хр. са празнувани само три празника в името на Христос - Богоявление, Възкресение и Петдесетница.. От етап, в който Църквата обявява, че е грешно да се чества рожден ден на Спасителя, "като че ли Той е цар или фараон", се преминава към етап, в който се обявява: "ние почитаме този ден като свещен не подобно на езичниците, които смятат, че тогава се ражда Слънцето, а заради Този, Който го е сътворил". Малцина от митраистите обаче са осъзнавали разликата между двата празника. С тъжните последици от тази смес християнството живее до днес.

Явно е, че наследената митология не може да бъде променена. Всеки човек е наследник на историята и на културата, в които е възпитан. И той трябва преди всичко да ги познава, за да се научи да сравнява и избира. Масовата религиозност, на която сме свидетели, както почти всяко масово явление, е резултат от незнание. Във всички времена човек изживява най-болезнено и с най-тежки последици тъкмо незнанието. Затова отговорността на тези, които смело се наричат с Христовото име, е наред с кръста си да носят истинно знание. Защото: “Господ има спор с жителите на земята, понеже няма вярност, нито милост, нито знание за Бога по земята…Народът Ми загива от липса на знание… и народът, който няма знание, ще бъде повален” (Осия 4:1-6,14).

Покрай плявата от различни “знания” и митове, с които сме затрупани в края на годината, наша отговорност е да не изхвърлим живото жито, родено във Витлеем. Живият хляб се роди в “града на хляба”, за да нахрани, изцели и покаже Пътя към Бога. Оттогава насам Христовото Рождество идва всяка година, за да събуди забравливата човешка памет. Памет, която заради формата на случилото се преди 20 века събитие забравя и неговата причина, и неговия резултат.

Rem viderunt, causam non viderunt

“Видели явлението, не видели причината” е казал Блажени Августин. Причината за чудото във Витлеем е Любовта. Вечната любов, с която ти си възлюбен. Любовта на Бога, поради която Иисус се роди, умря и възкръсна. Докато не знаеш за тази любов, сърцето ти не престава да я търси, защото се чувства и Е ограбено. Когато познаеш тази Любов от верен свидетел и Христос се роди не в дървената ясла на телевизора, а в сърцето ти, тогава това сърце ще види и явлението, и причината, и себе си между тях.








Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница