Когато говорим за окултната страна на живота и явленията, подразбираме онова, което произтича от свръхсъзнанието. В природата има две същности: външна обусловена от съзнанието и самосъзнанието
Изтегляне 1.31 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- УЧИТЕЛЯТ Учителят
- УЧИТЕЛЯТ Една сестра
- По време на една от войните
МОЩ Природата е разумна, съзнателна и жива и аз нямам право да разкривам тайните ù, които ми е поверила, и да давам ключовете ù на хората, за да я ограбват. Туй, което ми позволи, ще го кажа, но ако не ми позволи, не казвам. Природата дава ключовете си само на тези, които са познали единството си с нея и са готови безвъзвратно да и служат. УЧИТЕЛЯТ Учителят бил на гости на един брат в провинцията. В двора имало ябълка, която от дълго време не раждала, и братът се канел да я отсече. Учителят научил за това намерение и му казал: ,,Не, остави я още една година!" Учителят отишъл при ябълката и нещо ù поговорил. Той знаеше езика както на животните, така и на растенията и можеше да общува с тях. Зад всяко животно и растение стоят разумни същества и той разговаряше с душите на растенията и животните. От него знаехме, че животните и растенията нямат като човека индивидуална душа, а групова. Цял един вид от растения или животни има обща душа, която живее в невидимия свят и ръководи всички индивиди от вида. На едно място Учителят казва: „Населяващите невидимия свят групови души на животните са много по-интелигентни и много по-силни от индивидуалния въплътен човек на Земята. Затова трябва да бъде внимателен както към растенията, така и към животните, заради тяхната душа. Ако човек им напакости, техните души ще му отмъстят." Но, да се върнем към случая с ябълката. Учителят ù говорил нещо, помилвал я и направил определени движения около нея. На другата година ябълката дала обилен плод и оттогава всеки път раждала богато. Така Учителят свързал дървото с плодоносните течения в природата, благословил го и то възродило силите си. Брат от Казанлък дошъл в София по работа и като минал през града решил да занесе нещо на Учителя, някакви плодове. На улицата видял продавач и чудесни праскови върху количката му. Братът се отбил при него и се пазарил: „Искам да ми дадеш един килограм праскови, но хубави. Искам да ги избера - ще ти платя двойно." Продавачът го погледнал внимателно и му казал: „Добре, избери си. За Учителя ли ги искаш?" Братът за пръв път срещал този човек, останал изненадан, но отговорил: „ Да, за Учителя са." Продавачът избрал най-примамливите праскови, претеглил ги и ги дал на брата, като му казал: ,,Хайде сега, много здраве на Учителя!" Братът взел плодовете и като продължавал да се чуди на тази среща, се запътил към Изгрева. Когато занесъл прасковите на Учителя, той го попитал: „Откъде ги купи? От един количкар на еди-коя си улица ли?" Братът потвърдил и още повече се изумил, че Учителят знае откъде са плодовете. След това Учителят дал на брата една обикновена дребничка праскова от нашите Изгревски плодове и му заръчал: „Като си отидеш в Казанлък, ще посадиш костилката в двора си и ще следиш какво ще стане." Братът изял плода, а костилката запазил и в Казанлък я посадил на двора. Тя израснала и когато след няколко години започнала да ражда, братът останал изненадан, че плодовете не били като прасковата, която Учителят му дал, а като онези, които купил в София и му занесъл. Братът разбрал, че Учителят е вложил в тази семка силите, които са действали в другите плодове. Друг брат от село Любимец, имал нива край Марица, където гледал тикви. Но много често реката прииждала и ги завличала. Понеже нивата била накрая на пътя, селските говеда я стъпквали и опасвали. Една година неговият син предложил: „Татко, да посадим един корен за Учителя." Бащата веднага се съгласил. За чудо на брата, през тази година се случило следното: Марица пак заляла нивата, но така, че тиквите не пострадали, а само били добре наторени. Растенията пораснали буйни и големи, както никога дотогава. Селските говеда също не влизали в нивата, като че била оградена. За чудо и коренът, наречен на Учителя, родил пет големи тикви по 10 килограма. Братът просто не знаел как да ги занесе на Учителя. Най-после турил две от тиквите в чувал, качил се на влака, пристигнал в София и отишъл на Изгрева. Още не приближил дома, Учителят отворил вратата и го посрещнал усмихнат на прага. Братът целунал ръка и преди да каже нещо, Учителят му рекъл: „Значи тази година тиквите станаха добри, Марица не ги завлече?" Братът видял, че по някакъв начин той е повлиял на природата. Под навеса на полянката разговаряли Учителят и брат Д-ски. Откъм гората, при чешмата се чувала някаква кукумявка или друга нощна птица, която смущавала приказката им. Учителят попитал брата: „Искаш ли да я накарам да спре?" Братът отговорил: „Щом желаете - да." Учителят станал, пристъпил няколко крачки пред навеса и постоял така известно време. Братът не видял и не разбрал какво прави, защото било тъмно, но птицата вече не се чула. Сестра Елена си припомня, че когато излизали в планината, тя и мъжът ù много се плашели от големите овчарски кучета, защото се спускали с отворени уста срещу тях. Но Учителят вървял спокойно и като стигали на метър от него, кучетата спирали, изскимтявали само и бързо се връщали назад. Друга сестра ми разказва веднъж на чаша чай, че един ден тръгнали с Братството и Учителя към Витоша. Когато излезли от Изгрева, времето било дъждовно и мъгливо. До Бивака то никак не се променило: Един брат носел цигулка и като пристигнали, Учителят я взел и засвирил някаква особена мелодия. Сестрата го попитала каква е тази музика, защото тоновете били особени. Учителят и обяснил, че това е мелодия от четвърт тонове, непозната за съвременната музика. Като посвирил известно време, мъглата се разпръснала, облаците се вдигнали, постепенно небето се прояснило и през целия ден било слънчево. А отгоре се виждало, че градът тъне в непрогледна мъгла. Като слезли на Изгрева, приятелите ги посрещнали с думите: „Поне се настудувахте днеска." Но научили, че горе са имали хубаво слънчево време, след като Учителят изсвирил мелодия от четвърт тонове. Една година Учителят извикал няколко млади приятели да отидат в Търново седмица преди събора, за да препокрият покрива на вилата, дето се събирахме. Братята почнали работа и били вече разкрили покрива, но се задал страшен черен облак. Всяка минута щял да ливне пороен дъжд, а покривът бил разкрит и всичко щяло да се залее. Учителят отишъл при братята и ги попитал още колко време им трябва, за да завършат покриването. Те направили сметка, че ще свършат за около два часа. Учителят излязъл до портата, казал някакви думи и направил нарочни движения с ръката си. И ето какво станало: като дошъл над братската вила, облакът променил пътя си, разделил се надве, заобиколил тази част от града и поел в друга посока. Учителят се върнал при братята и им казал, че дъждът се отлага с два часа. След точно толкова време, когато покривът току-що бил завършен, облакът се върнал и изсипал страшен пороен дъжд. Когато от небето се излели първите потоци вода, братята тъкмо слизали от покрива и се измокрили до кости. В началните години от дейността на Учителя той бил във връзка с протестантските среди. Един ден гостувал на възрастен протестант. Човекът копаел в градината си, а Учителят стоял до него и разговаряли. Отдалече приближили тежки дъждовни облаци и се надвесили над тях. Протестантът подканил Учителя: „Петре, да се приберем у нас, защото дъждът ще ни намокри. "Но той го успокоил: „ Не се безпокой, продължавай си работата, дъждът ще дойде близо, но няма да ни засегне." Дъждът приближавал като стена срещу тях, но като стигнал на десет метра, завил в друга посока, без да е имало никакъв вятър. Станало точно както казал Учителят. През 1923 г. земетресение разтърси Пловдив и Чирпан. Тогава Учителят изнесе беседата „За съдба дойдох", в която разкри: „И за София се готвеше страшно земетресение, но засега го отменихме. Съдействахме земетресението в Пловдив да стане през деня, за да могат хората да се спасят." Ако беше през нощта, както беше предвидено, катастрофата щеше да е още по-голяма." Брат Стефан Тошев се връща към времето на друго едно земетресение: „Когато през 1913 г. стана земетръсът в Търново и Горна Оряховица, се срещнах с Учителя, който беше дошъл да види разрушенията. С Драган Попов го придружавахме и след като Учителят разгледа пораженията в Горна Оряховица и Лясковец се върнахме в Търново у Иларионови. Седнахме на двора около една масичка. По време на разговора видяхме, че от запад се задава страшна буря. Учителят скочи и забърза към задния двор, постоя известно време срещу връхлитащия вятър, направи определени движения, после се върна при нас и каза: „Какво чудо щеше да стане с Търново, ако не бях тука!" След това научихме, че ураганът изкоренил край града грамадни 40-50-годишни дървета. След земетръса резултатът от тази буря беше ужасен, но ако Учителят не беше я отклонил, можеше да унищожи Търново." ВЛИЯТЕЛНОСТ Извън физическия свят има друг разумен свят, който взима участие във всичко, което хората вършат. Та понякога вие се обезсърчавате, като мислите, че никой не се грижи за вас, че сте изоставени като някой кораб в пространството и трябва сами да се грижите за себе си. Не, това не е вярно. Това е едно заблуждение! УЧИТЕЛЯТ Една сестра си спомня от детството: „Когато баща ми тръгваше за фронта, отиде при Учителя да си вземе сбогом и той му казал да сложи едно евангелие в джоба си, от лявата страна, до сърцето. На фронта куршум попаднал точно срещу сърцето му, но се ударил в евангелието и не проникнал в тялото. Така баща ми беше спасен от смърт." Брат Г. Овчаров е записал своите спомени от войната през 1917 г.: „Бяхме на южния фронт, на позиция край отвесни скали. Ние стояхме на високото, а неприятелят - долу. Излъчвахме постове да пазим и наблюдаваме врага. Една вечер бях на един от тези скрити постове. Подпрян до скалата виждах лагера на чуждите войници. По едно време ми се стори, че отдолу приближават хора. Помислих си, че ако не събудя другарите си, неприятелят ще дойде и ще ги плени. Ако ги събудя и се разшумят, отсреща ще стрелят бързо и може да ги убият. За момент си спомних за Учителя и си казах: „Зад мен стои целият полк, а аз съм в двоумение как да постъпя?" В този миг във въздуха, през лъчите на луната видях Учителя и чух гласа му:„Няма нищо!" Повтори ми: „Няма нищо, не се безпокой!" После образът му се изгуби. Събудих другарите си и те почнаха да пълнят пушките. Бяха готови да стрелят, но началниците ни ги спряха. Предложих да отида сам напред и да разузная какво е това придвижване. Слязох по стръмнината до мястото, където ми се стори, че има хора. Като наближих, видях, че ме е заблудила висока папрат, раздвижвана от вятъра. След няколко месеца ми дадоха отпуск и отидох в София при Учителя на „Опълченска" 66. Първият му въпрос беше какво ново има на фронта. Много исках да го попитам за явяването му пред мене на поста, но не смеех. Той ме заразпитва за дома, за братята в Ямбол, за баща ми, а аз все исках да отворя дума за явяването му, но ми стана неудобно и се отказах. На тръгване му подадох ръка, а той ми каза: „В случай на нужда пак ме повикай." Тогава попитах Учителя истина ли е това, което ми се случи преди месеци. Той ми отговори: „Да, вярно е и при втори случай пак ме повикай!"  
 А брат Иларионов бил на фронта няколко години преди това, през 1913-а. Учителят бил в Търново и живеел в неговата къща. Един ден Учителят излязъл от стаята и съобщил на сестра му, че брат Иларионов нещо не е добре. Сестрата почнала да плаче и през сълзи нареждала на Учителя, че без брат си не би могла да живее. Учителят ù рекъл: „Нима не можеш без него?" А голямата заплаха, която го застрашавала на фронта била в това, че заедно с войниците му били обградени от гърците. Брат Иларионов бил офицер. Тогава Учителят отишъл в стаята си, бавил се 10-15 минути и като се върнал се обърнал към сестрата: „Не се безпокой, всичко е оправено!" Какво се случило на фронта? През нощта в обръча, който заграждал нашите войски, се отворил проход и войниците се изтеглили през него, без да ги забележат гърците. След това взели добра позиция в Кресненското дефиле и от своя страна обградили гърците. Щели да ги унищожат, но пристигнало съобщение, че е сключено примирие и е издадена заповед за спиране на битките.
Още една история от бойните полета- По време на Балканската война брат Георги Куртев бил на фронта като фелдшер. По войската плъзнала холера и всички бягали от заразените. Тогава Г. Куртев призовал желаещите войници от дружината да се притекат с него на помощ на болните. Гарантирал им, че никой от тях няма да се разболее от холера. Няколко войника отишли с него и обслужвали болните цели 7-8 месеца, без да се заразят. По това време от страх лекарите обикаляли с кон покрай болницата и отдалече давали наставления за лечението. Тогава брат Куртев получил писмо от Учителя, в което прочел: „Не се плаши от нищо, аз виждам всичко. Помагай на болните и ние ще ви подкрепяме." Без никой да му е съобщавал, Учителят виждал положението на брата и е помагал отдалече. Брат Христо разправя, че като офицер отишъл при Учителя и му разказал, че иска да подаде оставка, понеже считал военната служба за несъвместима с Учението. Учителят му рекъл: „Ще си стоиш там на мястото, има да изпълняваш една важна задача!" През септември 1923 г., когато стана въстанието на комунистите и земеделците, изпратили брат Христо в едно село да ръководи войскова част за потушаване на бунта. Мъже били наизлезли край селото с брадви, вили и колове и чакали войската да се бият с нея. Христо спрял войниците си на известно разстояние, отишъл при селяните и ги придумвал: „Защо сте излезли с тези брадви и сопи? Приберете се по къщите си, никой от вашето село няма да стане жертва, няма и да ви разпитвам. Иначе ще пусна войската и ще ви избием." Селяните послушали, прибрали се и никой не пострадал. Тогава братът разбрал, че това е задачата, която Учителят предвиждал да изпълни. По време на една от войните приятел, който бил войник на фронта, си дошъл в София в отпуск и отишъл при Учителя да го види. Той бил музикант. Разговаряли и по едно време Учителят извадил текста на „Пред Теб припадаме, Господи", написан от един брат, и му казал да съчини музика, за да стане песен. Изтекъл му отпускът и братът се върнал на фронта. Там се заловил по текста да пише музика. Бил военен музикант. Докато работел в палатката си, се завързало сражение между българите и сърбите. При него връхлетял свещеникът на полка и извикал: „Сърбите настъпват и гранати хвърчат около нас, да бягаме!" Но братът останал в палатката, продължил работата си и завършил нотирането на песента. Като се върнал в София и отишъл при Учителя да му занесе нотите, той му казал: „Ако не пишеше музиката на тази песен, когато падаха гранати около палатката, и ти щеше да пострадаш. Тази музика те спаси." Учителят изрекъл това, преди още братът да му е казал каквото и да било. Той е присъствал на полесражението и сам е предпазвал брата от опасност. „През 1926 г. съборът стана в София - разказва Петър Ст. Камбуров. - Учителят предприе екскурзия с Братството до Мусала. Аз бях в София с брат си Марин и работехме с конете и каруцата. Поради голямото наводнение каруцарите бедстваха и бяхме доста задлъжнели. Марин реши да отиде с групата на Мусала. Обадих се на Учителя, че искам и аз да тръгна с тях. Той ми нареди: „Не, ти няма да дойдеш с нас! Ти трябва да останеш тука!" След малко поднових молбата си, но Учителят повтори: „Не, ти трябва да останеш тука!" Опитах трети път, а той ми рече: „Ти ще останеш да пазиш квартирата на „Опълченска" 66. Когато за четвърти път отидох да го питам, внезапно ме заболя десният крак и ми се поду ходилото. Учителят извади един галош и ми го даде. Махнах обувката, превързах крака и обух галоша. Автобусът с групата замина, а аз останах в София да вардя квартирата. През нощта сънувах някаква силна гръмотевица и се събудих, но разбрах, че не било гръм, а някой силно чукаше на пътната врата. Станах, отворих и гледам нашето чираче - чука на вратата и вика: „Бай Петре, конете се отвързали, отишли в една нива и я огазили! Стопанинът ги хванал и ги закарал у тях. Ако не отидеш до обяд да ги откупиш, ще ги продадат на търг." Аз веднага се облякох и тръгнах, а кракът вече не ме болеше. Чирачето ни Бончо ме заведе при човека. Конете бяха вързани в двора му и не бяха яли цяла нощ. Поиска ми 3000 лева, но аз успях да го склоня за 500 да освободи конете. Тогава разбрах защо Учителят настояваше да остана в София. Той беше подействал на нещата, за да не загубя конете си." На Учителя се оплакала една жена от Варна, че мъжът ù много пие и не си гледа работата, а вкъщи само я ругае и бие. Животът ù станал невъзможен. Тя помолила Учителя да ù даде нещо, за да излекува мъжа си от пиенето. Учителят ù казал: „ Няма нужда от никакво лекарство, досега той е пиел, отсега нататък няма да пие." Жената се върнала у дома, мъжът ù я посрещнал и казал: „ Жено, досега пиех, но от днес решавам да не пия!" И така станало. През Балканската война мъжът на сестра Елена, Костадин, бил на фронта. Тя разказва: „Един ден Учителят ми рече: „Еленке, и без Костадин можеш да живееш." Аз го загледах учудено и уплашено го попитах: „Защо, Учителю, ми говорите така, да не би Костадин да е убит!" „Не - отвърна той, - но Костадин е в голяма опасност." Тогава заплаках: „Искам Костадин да се върне жив и здрав, как ще живея сама в света?!" Учителят помисли няколко минути и ми рече: „Добре тогава." В този момент влезе Драган Попов и повика Учителя настрана да му съобщи, че гърците са заградили няколко наши полка в Пирин планина, от които и Костадиновия. Учителят отново помисли и след малко каза: „Няма да падне и косъм от главата на Костадин и всички ще се освободят." Като се върна след време, Костадин разправи, че са били здравата заградени, но по едно чудо се спасили. Най-малкият рожден брат на Петър Камбуров, Косьо, на петгодишна възраст се разболял от пневмония. Било към 1909-1910 година. „Много лекари идваха - разказва брат Камбуров, - но лекарствата им не помогнаха. Устата и носът на братчето ми се бяха разкъсали от температурата. Всеки момент очаквахме да си отиде. Тате написа писмо на Учителя, с когото току-що се бяха запознали чрез Ковачев. Един приятел занесе писмото на Учителя, а на другия ден се случи следното: поотделно на мама, тате и на свако им дошла една и съща мисъл - да повикат д-р Витанов. Независимо един от друг, всеки тръгнал към къщата на доктора с мисълта да го извика да прегледа Косьо. По една случайност, може би се срещнали на улицата, където живеел лекарят. Той дойде и даде рецепта. Тате я взе и тръгна към аптеката да купува лекарството, което струвало един лев и двайсет стотинки. Но когато бръкнал в джоба си разбрал, че е забравил парите си. Излязъл от аптеката, без да купи лекарството. Като вървял по улицата, намерил една кесия, отворил я и видял в нея точно един лев и двайсет стотинки. Върнал се и взел лекарството, от което Косьо се излекува напълно." Още една история със заболяване. По времето, когато един млад брат, студент по математика, учил за изпит силно го боляла петата на крака. Тя се подула и забрала. При момчето пристигнала една сестра и му казала: ,,Учителят ме прати да ти предам, че сестра Дафинка си заминала и ти възлага да уредиш всичко по погребението." Братът ù обяснил, че учи за изпит и главата му е пламнала, а освен това кракът го боли. Зачудил се как ще изпълни поръчката на Учителя, но без да му мисли много, станал, облякъл се и тръгнал по възложената задача. От този момент забравил за крака си и по пътя не вървял, а тичал, за да отиде в общината и на гробищата и да свърши каквото трябва. По едно време се сетил с изненада, че кракът не го боли и забелязал, че отокът и спаднал. Така свършил благополучно работата. На връщане минал през Борисовата градина и когато наближил обсерваторията изведнъж усетил, че силите му го напускат и не може да направи крачка повече. Седнал до едно дърво, отпаднал и отмалял. Така стоял половин час. По едно време усетил, че силите му се възвръщат и отново с бързина и лекота поел към Изгрева. Посрещнала го пак същата сестра и му казала, че Учителят заръчал да върнат катафалката и отложат погребението за другия ден, защото умрялата не била още излъчена. Братът разбрал, че ако не му е станало лошо в градината, щял да завари катафалката и да откара сестрата в гробищата. Досетил се и чии сили са го спрели.  През 1942 г. една вечер в квартирата на брат от Изгрева станало нелегално събрание на комунисти. След като си разотишли, протоколите останали у брата. Когато си легнал да спи, едвам се бил унесъл и започнал да сънува, че Учителят идва при него, побутва го и му казва: „Ставай веднага и изгори тези книжа!" Братът не обърнал никакво внимание на съня. Наново заспал и отново видял насън, че идва Учителят, разтърсва го още по-силно и още по-строго му нарежда: „Веднага ставай, нали ти казах, изгори книжата! " Братът и този път отдал видяното на своя страх и пак не направил нищо. Заспал отново. Учителят дошъл трети път, смушкал го толкова силно, че братът усетил дори болка, и с много строг глас заповядал: „Ставай веднага, казах ти, изгори тези книжа!" Тогава братът се вдигнал, събрал листовете с протоколите, натурял ги в печката и ги изгорил. Щом свършил това и тъкмо си легнал да спи, на вратата се чули силни удари, а отвън - шум и гласове. Била полицията. Полицаите влезли и му казали, че имат съобщение за проведено нелегално събрание и нареждане за обиск. Обърнали цялата къща, заплашвали го да каже за събранието и да даде протоколите, но като не намерили никаква следа, си отишли. По такъв начин бил спасен животът му.
Като офицер брат Никола Гръблев служил в Търново. Един ден препускал на кон някъде над моста на Янтра. Конят бягал лудо и от буйство се насочил не към моста, а към едно място встрани, където имало дълбока пропаст. Братът видял опасността, нямал време нищо да направи, а само мислено извикал към Учителя: „Учителю, помогни ми!" Мигом усетил, че някаква сила дръпнала юздите на коня и той се насочил към моста. В това време по него минавала жена и конят връхлитал право срещу нея. Но за чудо тя се навела, конят я прескочил и жената била спасена. По-късно Кольо Гръблев научил, че по време на премеждието Учителят бил на гости някъде по Изгрева и пиели чай. Изведнъж той си затворил очите за минута-две. После ги отворил и съобщил: „Кольо Гръблев беше в опасност, спасихме го." Присъстващите погледнали часа и записали деня. Когато Кольо Гръблев дошъл в София, попитали го какво е станало в този ден и час и той разказал горната случка. И една история с професор Стефан Консулов. Преди 9.1Х. той бил мобилизиран и изпратен с войскова част в Беломорска Тракия. След Девети се готвел да замине с частта си за България и издал заповед да се стегнат за тръгване на другия ден. Когато вечерта си легнал да спи, още буден чул глас, без да има някой при него: „Ставай и веднага заминавай за България!" Учуден станал, огледал цялата стая да няма някаква мистификация, но нищо не намерил. Бил силно разтревожен, но все още не искал да послуша неизвестния глас, а си легнал отново. Едва изгасил лампата и същият глас още по-строго и настойчиво го подканял да стане и да тръгне за България. Този път той решил да послуша гласа, облякъл се, излязъл; намерил шофьора си и му наредил да приготви колата за път, защото веднага ще заминат за София. Предупредил и фелдфебела си, че тръгва незабавно, а частта трябва да поеме пътя сутринта в 8 часа, както бил наредил вече. Малко след заминаването на професор Консулов дошли части от народната войска, които искали да го арестуват, но останали изненадани, че не го намерили. На другия ден войсковата част поела за София и когато пристигнали, фелдфебелът намерил Консулов и му разказал какво се е случило. Така Учителят променил събитията и спасил живота му. Тази случка е помогнала за духовното пробуждане на професора и той започнал да се замисля върху проблеми, които дотогава отричал. От убеден материалист станал усърден спиритуалист. Консулов написа книга, в която въз основа на научни факти доказва съществуването на невидимия свят. Доколкото си спомням, тя носеше заглавието „Наука и религия". ЧУДОТВОРСТВО Много неща има, които могат да се кажат на хората, но все таки е опасно. Колкото и да е опасно, те трябва да знаят, че не е само сегашното тяло, с което могат да се движат. Човек има друго едно тяло, с което вечер може да излиза от физическото си тяло и да се разхожда из пространството. Това всеки е проверил. Колко пъти вие сте сънували, че излизате вечер някъде и хвърчите. Гледате, тялото ви лежи на леглото, а вие с друго някакво тяло хвърчите из пространството. С кои очи виждате, че тялото ви лежи на леглото, а същевременно хвърчите някъде из въздуха? С кое тяло хвърчите? Ние чувстваме тия работи с духовното си тяло. Когато казвам, че някои работи не могат да станат лесно, имам предвид физическото тяло на човека. Значи, с физическото тяло на човека работите не могат да станат лесно, но с духовното тяло лесно стават. С духовното тяло много работи, които минават за невъзможни, стават моментално. Невъзможните работи стават с духовното тяло, което е устойчиво. УЧИТЕЛЯТ Един човек заминал за Америка, като оставил в България жена си и детето си. Там той се оженил за друга и не искал да се върне в родината. Жена му в България писала, молела то да се прибере, но той не се обаждал. Тя чула за Учителя и отишла при него да го. пита какво да прави. Той я изслушал и казал: „Не се безпокой, мъжът ти ще се върне." От този ден при българина в Америка започнал да се явява един стар човек с брада, с дълга коса, хубаво облечен и настойчиво го убеждавал: „Жена ти и детето ти в България те чакат, ти трябва да се върнеш в България!" Мъжът отначало упорствал, но човекът всеки ден отивал при него и му повтарял все същото с още по-голяма настойчивост. Най-после човекът решил да си дойде. Купил си билет за парахода и като се качил на палубата, срещнал там възрастния, който го карал да се върне в страната си. И по пътя продължавал да му напомня, че жена му и детето му в родината го чакат. Когато преминали българската граница, възрастният човек се изгубил някъде и мъжът не го видял повече. Като си отишъл у дома, разказал всичко това на жена си. По описанието тя се сетила, че старият трябва да е бил Учителят. Един неделен ден казала на мъжа си да се разходят в боровата гора край София. Тя лека-полека го довела до Изгрева. Влезли в двора пред салона и видели Учителя. Мъжът възкликнал: „Ето, този човек беше, който ме накара да си дойда." Тя го запознала с Учителя, а мъжът попитал: „Не бяхте ли Вие в Америка сега, скоро, и не бяхте ли Вие, който ме заставихте да си дойда?" Учителят спокойно му отговорил: „Аз отдавна бях в Америка. От дълги години не съм напускал София." На връщане от Изгрева жена му пояснила, че великите посветени имат способността едновременно да бъдат на различни места по Земята и даже извън нея. Каталог: vehadi -> menu menu -> Николай дойнов два ключа към една необикновена книга menu -> Мистерията лим борислав русанов menu -> Та и лицето като израз на човешката природа menu -> Книга трета ръцете като израз на човешката menu -> Учителя беинса дуно menu -> Книга за здравето здраве, болести, начин на живот, лечение, рецепти, формули, песни човешкото тяло устройство menu -> Теодор Попов ■ Терапия и профилактика чрез изкуство menu -> Връзки между растителното и човешкото царство menu -> Беинса дуно (Учителя Петър Дънов) светът на великите души Изтегляне 1.31 Mb. Сподели с приятели:
|