Колебанията на комшулука



Дата16.12.2016
Размер82.79 Kb.
#11354
Колебанията на комшулука
“Комшулукът между нас и вас се свърши” - казват в Родопите след “страшната пролет” на 1876. “Страшната пролет” започва така:

“Предчувстваха последиците и българохристияните, и българомохамеданите, които, ако и задружно и братски да си се занимаваха с индустрията, земеделието и търговията, неволно очакваха наближаващия проклет час.”(1)

“Проклет час” нарекъл Априлското въстание “българохристиянинът” Христо Попконстантинов - възрожденец, интелектуалец и родолюбец. От многото възможни квалификации - тогавашни и следващи, запълващи диапазона от “връх” до “катастрофа” - за пролетта на 1876 Попконстантинов избрал квалификацията “страшна”. Може би - защото я преживял в Родопите. В Родопите - за разлика от Средногорието, където жертвите и палачите били чужди едни за други - жертвите и палачите се познавали... Делял ги само комшулукът, през който векове споделяли ежедневния си живот, произвеждали заедно - “индустрия и земеделие”, празнували заедно - Великдени и Байрями. И чакали - в някаква застинала, трупана и тя векове катастрофичност - “другите” да ги изколят - на Великден или на Байрям... Чакали “проклетия час”, когато комшулукът ще се “свърши”.

Ще разгледам колебанията на комшулука, отварянето и затварянето на българите - християни и мюсюлмани - едни към други през историята на две селища, които Априлското въстание направи емблематични: Батак, известно тогава по целия свят, и Барутин, неизвестно и досега дори у нас. Батак, чиято световна известност - именно като катастрофа, а не като връх - причинява българската свобода, и Барутин, чиято неизвестност се разбулва само от спомена за Ахмед ага Барутинлията, причинил с башибозушката си орда баташката/българската катастрофа.

Комшулукът между Батак и Барутин “започвал” и “свършвал” стотици пъти. До днес.

“Батачене - пише Ангел Горанов, син на въстаническия предводител Петър Горанов - не са правили никакви отстъпки на съседите-потурнаци - напротив, не са изпущали ни един случай по темните гъсталаци на балканите да не им заявят своето презрение и своята мощна неустрашимост. Ако те са стояли нащрек пред постоянното поощряване на ходжите и софтите, за да се колят християните, то и помаците във време на рамазаните и байрямите са туряли далечни стражи от страх да не отидат батачени да ги изколят.”(2) Преди въстанието също имало жертви - и от двете страни - конкретни човеци, непривикнали да различават свое от чуждо. Кавгите между конкретните човеци най-често избухвали заради някоя нива, ливада или крава. Част от жертвите - и в самото въстание - също били бастисали нива, ливада или крава, собственост на палачите. Нали от векове се познавали...

Най-честият повод за стълкновения между батачани и околните мюсюлмански села била мерата около Баташкото блато (батак на турски значи блато). За тази мера се извършвали грабежи и убийства, представени отпосле като убийства “за вярата”.

(Баташкият язовир е “препъни камък” и за сегашните жители на Батак и околните села. Предишният областен управител на Пазарджик беше заявил, че няма да даде язовира на “тези башибозуци” от община Батак, в чийто общински съвет водеща сила е ДПС, следвано от ВМРО. Това се съобщава в доклад на баташкия кмет - българин, избран предимно с гласовете на ДПС.)

Все заради “вярата” вероятно са произведени драматичните очаквания за клане на Великден или на Байрям. Освен “индустрия и земеделие”, българите - християни и мюсюлмани - произвеждали заедно и митове... През вековете съвместно живеене митовете започнали да произвеждат катастрофичност.

Решение за обявяване на въстанието било взето на 21 април - само ден след преждевременното му избухване в Копривщица. Същата вечер синът на Ахмед ага - беят на Барутин, под чиято “юрисдикция” се намирал Батак - отседнал с компания у един батачанин. Въодушевени от току що взетото съдбоносно решение, няколко от по-буйните комитетски дейци решили да убият “чалмите” и така да ознаменуват началото на бунта. Подобни убийства, чиято цел била преди всичко ритуална - за да няма “връщане назад”, се случвали и другаде. Поради липса на турци или българи мюсюлмани, копривщенци избили няколко цигани.

Синът на Ахмед ага успял да избяга, подпомогнат от един батачанин - конкретния човек Горю Вълюв - единствения, когото Барутинлията пощадил от клането. Няколко дни по-късно пратениците на агата, дошли да проверят дали наистина в Батак има въстание, не могли да избегнат смъртта. Това е разказано от Ангел Горанов - батачанин.(3) Версиите на барутинци (и мюсюлмани от други села - в Доспатско, Гоцеделчевско, Велинградско) са по-различни. Те и до днес твърдят, че баташките комитаджии заклали (обесили, нарязали на парчета, опекли на шиш) сина на Ахмед ага.

Въстанието “избухнало”, както навсякъде другаде - с всеобщ възторг и празнично преобличане. Понеже нямали специални униформи и калпаци с лъвчета, като копривщенци, батачани си ушили потури от шарени чували и така маскирани (“като дъждовници” - казва Ангел Горанов) застанали по укрепленията, недалеч от къщи.(4) Впрочем, дори в Копривщица не всички имали униформи. Един от главните апостоли - учителят Найден Попстоянов - се преоблякъл в костюма на граф Глостер от “Многострадална Геновева”...

Батачани зачакали.

Дочакали Ахмед ага от Барутин.

Събитията, последвали дочакването, са известни. Разказват ги дори в някои детски градини.

Не е известна другата гледна точка - на палачите от околните мюсюлмански села. И на техните потомци.

В разказите от Доспатско, Велинградско и Гоцеделчевско на преден план излизат жертвите, дадени от мюсюлманите - застреляните заптии, войници-отпускари, кираджии, причакани от батачани на позициите и избити. Има опити за оневиняване дори на самия Ахмед ага, който не искал да предвожда ордите, но бил принуден от повилнялата тълпа, искаща отмъщение за смъртта на сина му.

Има и песен за това как мюсюлманските първенци от Доспатско и Чепинско писали писмо след писмо до Батак - да ги питат какво искат, а батачани отговаряли, че искат да се бият. Чак след това ордите на Барутинлията нападнали... Песента съдържа към 800 стиха. Написали я двама песнопойци от с. Чепино Баня (сега квартал на Велинград) - няколко дни след клането...

Споменавам “другите” разкази, не за да оспорвам истинността на клането и чудовищната му жестокост. (Оспорвам само драматичното му препредаване в детските градини.) “Другите” разкази свидетелстват за осъзнаване на вина. Осъзнатата вина е път към отваряне на комшулука. Целият мюсюлмански фолклор от района около Батак е “оправдателен” - от първите дни след клането до ден днешен. Няма гордост от разправата с “враговете на правата вяра”. Напротив - интерпретациите на извършеното са мотивирани моралистично и рационално: в тях клането изглежда като крайна мярка, към която палачите са принудени от непокорството и злодеянията на жертвите...

Рационално са мотивирани и действията на един-двама конкретни човеци - конкретни палачи, спасили конкретни жертви... Имало и такива.

Останалото е ирационалност. Ангел Горанов я нарича “предсмъртна каталепсия”:

“... една невидима мъртвешка ръка налягаше еднакво всички в несъзнателна сънна почивка, на всички еднакво съхнеше устата, затъпяваше чувствата и ги обръщаше в живи мъртъвци. Малцина се намираха на сборните места да стрелят срещу башибозуците и те неусетно задрямваха над оръжието си. Мнозина от по-енергичните момци стреляха по силата на привичката.” (5)

“Предсмъртната каталепсия” на катастрофичното съзнание, чиято водеща мъдрост е “Така ни било писано”, сковала доскорошните наперени бунтовници в черквата и училището и те отказали да придружат водача си Петър Горанов в бягството му от Батак. Катастрофичното съзнание е лишено от морални опозиции. В него добро и зло се изравняват, за да изчезнат - подчинени на колективната обреченост. Катастрофичното съзнание не се нуждае от комшулук, защото не се нуждае от спасение.

Една рефлексия на катастрофичното съзнание - десет години по-късно - е описана от полския фотограф и художник Антони Пьотровски, нарисувал картината “Баташкото клане”, за която са позирали “истинските” палачи и жертви.

“Няколко по-млади хора бяха изпратени до околните помашки селца да докарат най-свирепите колячи от 1876 г. След няколко часа пристигнаха на магарета или на малки кончета над десетина от тях. Бяха облечени по турски, доста окъсани и мръсни, но говореха на български също така, както и братята им християни. А най-чудното беше това, че за съществена ненавист не можеше да става и дума. Нещата са станали така, както е трябвало да станат, защото не е могло да бъде иначе. Християните и мюсюлманите смятали, че така трябва да бъде, и край.

Един от колячите, възрастен човек, славянски тип, с побеляваща брада и малки, примигващи очички говореше, показвайки кинжала, който стърчеше от пояса му:

- Ей, колко заклах с този нож.

- Казват, че ти си заклал майка ми и сестрите ми - обърна се към него един бакалин.

На това се намеси друг помак:

- Боже мой, не той, а аз заклах майка ти. Тя викаше: “Пощади дъщерите ми!” Но Пехливаноглу вече беше започнал да ги коли - главата на по-голямата падна, а малката клечеше със скръстени ръце ей така.

Такава била съдбата - няма какво да се прави. Всички присъстващи кимаха с глави.

Инсценирахме сцената на клането при училището. Християните наклякаха, скръстиха ръцете си, а помаците, навили ръкавите на своите турски дрехи, стояха разкрачени, държейки в ръцете си ятагани, кинжали и саби. Някои дори се стараеха да придадат жесток израз на лицата си. У християните забелязах израз на страх и молба - струваше ми се, че наистина всеки момент ще се полее кръв...” (6)

Цитирах толкова подробно описанието на Пьотровски не само защото е непознато и не само защото е потресаващо. “Инсценирането” на клането с “истинските” участници и катастрофичното поведение на палачите и жертвите поставят под съмнение всякакво по-нататъшно отваряне на комшулука, обезсмислят самия комшулук. Поне на теория.

Практиката е по-разнообразна. В практиката “започващият” и “свършващият” комшулук се редуват непрекъснато, а Батак и Барутин остават неизменно обвързани.

“Преди 9 септември имаше много партизани от Батак. Един от командирите на жандармерията беше от нашите. (Теренен запис, информаторът е мюсюлманин) Пуснал ги (партизаните) да избягат, били приятели с командира на отряда - батачанин. След 9 септември го потърсили да го награждават, а той се изплашил, че ще го съдят, и избягал в Гърция. После ония партизани от Батак станаха големи хора, ама лошо от тях не сме видели. Даже като затвориха някои от нашите по смяната на имената, имаше надзиратели от Батак - нищо не им направиха.”

Партизанският и жандармерийският командири, надзирателите и затворниците били конкретни хора, които не се припокривали с емблематичната опозиция Батак/Барутин. Комшулукът е възможен за конкретните хора, през него не могат да преминат цели селища. Напротив - опозицията Батак/Барутин (извън конкретните хора) остава емблематична и през “възродителния” процес. Барутин е блокиран от войска и милиция през март 1972, в Барутин са дадени най-много жертви (за Смолянски окръг). При работата си върху книгата за “възродителния” процес(7), неизменно задавах въпроса защо са започнали преименуването от Барутин, а не - от Доспат, който е общински център. Получих различни, общо взето, не много убедителни обяснения, зад които витаеше неизречената или полуизречена увереност, че причината е споменът за Ахмед ага. “Да доведем батачани да ги изтрепят!” - викал един от оперативните работници, докато товарели барутинци в камионетките. Оперативният работник бил конкретен човек, но не бил от Батак. От Батак били надзирателите, които “нищо не им направили”...

В интервютата, които направих с част от жертвите и с един от палачите се усещаше катастрофичността, описана от Пьотровски. Тя се допълни от самоубийството на един друг палач - няколко дни преди да го интервюирам... Някои информатори смятаха, че се самоубил от угризения на съвестта, други твърдяха, че имал неизплатени дългове... Отварянето/затваряне на комшулука набираше шеметна скорост.

Преди месец, когато в Барутин се честваше 30-годишнината от погромите, емблематичната опозиция Батак/Барутин се опита да стане комшулук. Батачанинът Ангел Марин поиска прошка от барутинци за “възродителния” процес. Не се разбра дали я поиска като конкретен човек, като вицепрезидент на държава, в която официалната религия е православието, или като батачанин... Това разбиране е важно. От него зависи дали е възможно опозицията Батак/Барутин да се превърне в комшулук. Или комшулукът - с всичките си колебания - е отворен само за конкретните хора...



(1) Попконстантинов, Хр., Спомени, пътеписи и писма, Пл., 1970, с. 70-71, 77

(2) Бойчо, Въстанието и клането в Батак, Пл., 1892, с.4

(3) Пак там, с. 42-44

(4) Пак там, с. 70

(5) Пак там, с. 108

(6) Димитров, Д., Мемоарите на Антони Пьотровски, непубликуван превод, Полски институт в София, 1996

(7) Иванова, Е., Отхвърлените “приобщени”, С., 2002, с. 108-112


Евгения Иванова, 2002


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница