Колин Хигинс Харолд и Мод



страница3/7
Дата21.01.2018
Размер0.94 Mb.
1   2   3   4   5   6   7

До леглото в средата на стаята върху една маса стоеше някаква странна машина с правоъгълна форма. Харолд я погледна внимателно, но не успя да разгадае предназначението й. Лампичките, превключвателите и групата от ярко оцветени метални цилиндри го озадачиха, не можа да разбере и думата „одорифики“*, изписана с ярки цветове на едната й страна.

[* „Одорифики“ — дума, измислена от Мод (от англ. Odour — миризма, аромат). — Б.пр.]

Той отиде до пианото и проучи странния асортимент от сребърни рамки върху него. Те предлагаха нова загадка. Всички рамки бяха празни. В тях нямаше нито картини, нито снимки.

Харолд сви рамене и постоя за миг пред голямата дървена скулптура. Японският лак блестеше на утринната светлина, като правеше линиите на дървото да изглеждат като течност, която ту прониква в извивките и дупките, ту ги заобикаля. Той инстинктивно посегна с намерението да погали гладката повърхност, но не довърши движението си, долавяйки в него нещо нередно. Обърна се и се запъти към кухнята.

През прозореца видя мадам Аруе да работи в градината си и излезе да говори с нея.

— Извинете — каза той. — Да сте виждали Мод?

Тя спря да копае и го погледна изпод широката периферия на сламената си шапка. Върху набръчканото й лице се четеше уморено примирение, но тъмните й воднисти очи питаха проницателно.

— Мод — каза Харолд. — Знаете ли къде е тя?

— Мод? — промърмори мадам Аруе със силен френски акцент.

Тя не разбра.

— Да — каза Харолд. — Мод.

— А! Мод! — тя посочи една голяма, приличаща на хамбар постройка нагоре по хълма.

— Благодаря — каза Харолд и тръгна натам. — Благодаря. Мерси.

Мадам Аруе поклати глава и се загледа след него. Странна тъга покри лицето й. Тя се върна към прекопаването на репите си.

Харолд стигна до постройката и почука на вратата. Тя обаче се оказа твърде дебела, за да го чуят, затова направо я отвори и влезе. Първото нещо, което видя, беше един грамаден леден блок в средата на помещението и един дребен белокос мъж, застанал до него върху платформа, който дълбаеше енергично. Навсякъде се виждаха типичните за ателието на един скулптор атрибути — висящи драперии, стари мебели и гипсови отливки. Но онова, което порази Харолд, беше изобилието от инструменти, не само чукове и длета, но и лебедки, гаечни ключове и електрически триони.

— Ще ме извините ли — каза той и след малко прецени, че старецът се опитва да оформи от леда женска фигура и току поглежда изучаващо своя жив модел, който позираше като Венера. Харолд можеше да види очертанията й в леда. Тя беше гола. Той припряно се обърна да си върви.

— Какво желаете? — попита скулпторът, като спря работата си.

— Всичко е наред. Просто търсех Мод.

Голият модел подаде глава иззад леда.

— Харолд? — каза щастливо тя.

— Мод???!
* * *
Вече в кухнята, Мод напълни чайника и го сложи на печката. Харолд седеше във всекидневната и размишляваше.

— Чаят пристига — каза Мод. — Ще бъде готов след минутка. Между другото, Харолд, как е твоята катафалка?

— О, добре е.

— Изглеждаше маневрена. — Мод донесе нужното за чая и започна да слага масата.

— Извини ме за чинийките. Не си подхождат — каза тя.

Харолд се облегна на леглото. — Често ли позираш на Главк? — попита безгрижно той.

— Не, за бога! — каза Мод. — Нямам време за това. Но наистина ми харесва да поддържам формата си, а бедният Главк понякога има нужда от опресняване на паметта, що се отнася до контурите на женското тяло.

Тя приключи с масата и го погледна недвусмислено.

— Не одобряваш ли? — попита тя.

— Аз? Не! — каза Харолд и кръстоса крака. — Не, разбира се.

Мод се усмихна.

— Така ли? Мислиш, че е нередно?

Харолд вдигна очи към нея. Тя искаше истината. Той помисли, без да стигне до заключение. Нередно ли беше, запита се той.

— Не — каза просто той и се усмихна.

Мод се усмихна в отговор.

— Толкова се радвам да го чуя, Харолд, защото искам да ти покажа картините си. Ела тук. Тази се казва „Похищаването на римлянките“. Какво мислиш?

Харолд погледна голямото платно. Далечно напомнящо Рубенс и пълно с огън и движение, то изобразяваше група розови дебеланки, които се бореха със своите дрехи и с похитителите си, както и чифт изправени на задните си крака коне.

— Харесва ми — каза той.

— И, разбира се, това долу е едно доста нагледно изображение на Леда и Лебеда.

Харолд погледна в ъгъла на картината.

— Но това е…

— Да — каза свенливо Мод. — Замислих го като автопортрет. А това тук е любимата ми картина. Нарича се „Дъга с яйце под нея и слон“. Какво ще кажат очите ти?

— Много е колоритна. Много е… запълнена.

— Благодаря ти. Тя беше последната. След това се влюбих безумно ето в тези — моите „одорифики“.

Тя отиде до приличащата на кутия машина и прикрепи малък маркуч с нещо като кислородна маска в единия му край.

— Чувал ли си някога за подобни машини, Харолд? Разбира се, тази я построих аз. Мой познат, млад сиукс от една комуна, ми даде основния проект. Ето, дръж това.

Харолд държеше маската, докато Мод се разправяше с дисковете и помпата.

— Забелязал ли си, че изкуството пренебрегва носа? — каза тя. — Вярно е. И аз си казах, нека обърнем внимание и на добрата стара schnauze*. Нека обонянието пирува. Първо започнах с най-лесното — ростбиф, стари книги, окосена трева — после продължих с тези. Тя взе някои от металните цилиндри и прочете на глас надписите върху тях: „Вечер в дома на семейство Максим“, „Мексикански стопански двор“. Ето едно, което ще ти хареса, „Снеговалеж на Четиридесет и втора улица“.

[* Schnauze (нем.) — мутра. — Б.пр.]

Тя взе цилиндъра и го завинти в кутията. След това помогна на Харолд да нагласи маската на носа си.

— Готов ли си? — каза тя и завъртя превключвателя. Лампичките светнаха и буталата започнаха да изпомпват. — Добре. Какво подушваш?

Харолд затвори очи и бавно пое дъх.

— Метрото — каза изненадано той.

Мод се ухили.

— Продължавай.

— Парфюм… цигари… одеколон… — Той ставаше все по-развълнуван. — Килим… кестени, които се пекат… Сняг!

— О, да. — Мод се разсмя и изключи машината. — Можеш да съчетаеш колкото си искаш от тях.

— Наистина е страхотно — каза Харолд. Той сложи маската на масата.

— Питам се дали не мога да си направя такава. Доста ме бива с машините.

— Разбира се, че можеш. Ще ти я дам, за да видиш как работи. Много е просто. Вероятно би могъл да я усъвършенстваш. Мислех да продължа и по-нататък — като премина към абстрактното и свободните миризми, но после реших да се насоча към тактилните възприятия. — Тя посочи дървената скулптура. — Това е моят шедьовър.

— Да. Изглежда върхът.

— Не — каза Мод. — Трябва да я докоснеш. — Тя демонстрира. — Трябва да прокараш ръце по нея… иди по-близо, представи си, че под пръстите си имаш човешка кожа. Хайде, опитай.

Харолд с въодушевление докосна дървото и плъзна ръка по една чувствена извивка.

— Точно така. Какво е усещането?

Чайникът изсвири от кухнята.

— О, извини ме — каза Мод. — Ще донеса чая. Продължавай, Харолд. Милвай, докосвай с длан, гали, изследвай.

Харолд наблюдаваше как тя изчезва зад кухненската врата. Той пак се обърна към скулптурата и решително сложи двете си ръце на гладките й повърхности. Пристъпи по-близо и докато движеше ръцете си, откри, че се наслаждава на създаващото асоциации с човешка кожа полирано дърво. Ръцете му станаха по-смели. Те бързо и леко обиколиха една голяма дупка и за миг той почувства странния импулс да промуши главата си в нея. Овладя импулса, но импулсът отказваше да си отиде. Той погледна през рамо към кухнята. Мод си тананикаше зад вратата. Ръцете му продължаваха да се движат по контурите на отвора и внезапно той провря глава в него, бързо я измъкна и се отдръпна на две крачки от скулптурата. Озърна се. Мод още си тананикаше в кухнята. Никой не го бе видял. Той се отпусна, плесна с ръце и се усмихна.

Мод донесе чая.

— Чаят — каза тя. — Чай от овесена слама и пай с джинджифил. Седни, Харолд.

— Това несъмнено е ново преживяване за мен — каза той, кавалерствайки зад стола на Мод, преди самият той да седне.

— О, благодаря ти, Харолд. Опитвай всеки ден нещо ново, това е моят девиз. В крайна сметка животът ни е даден, за да го откриваме. Той не е вечен.

— Ти изглеждаш така, сякаш си.

— Кой, аз? Ха! Казах ли ти, че в събота ставам на осемдесет?

— Не изглеждаш на толкова.

— Това е в резултат на добрата храна, подходящата гимнастика и правилното дишане. Посрещни зората с „Диханието на огъня“.

Тя се облегна на стола си и демонстрира „Диханието на огъня“, последвано от „Духалото“. Те я оставиха леко задъхана.

— Разбира се — каза тя със смях, като си поемаше дъх, — няма съмнение, че тялото сдава багажа. Аз съм в късната си есен. Ще трябва да изоставя всичко след събота.

Тя приключи с наливането на чая и остави чайника.

— Това е стар чайник — отбеляза Харолд.

— Чисто сребро — каза замислено Мод. — Беше на скъпата ми свекърва, част от сервиз от петдесет парчета. Изпратиха го на мен, едно от малкото неща, които оцеляха. — Гласът й постепенно заглъхна и тя разсеяно отпи от чая си.

Харолд я наблюдаваше лукаво. Внезапно тя се бе отдалечила.

— Паят с джинджифил е превъзходен — каза той, нарушавайки тишината.

Мод вдигна очи.

— Какво? О, благодаря, Харолд. Радвам се, че ти харесва. Рецептата е моя. Ако желаеш, мога да ти я дам.

— О, аз не готвя.

— А защо не?

— Защото аз… добре де, мъжете не… искам да кажа… — Той спря. — Не знам защо — каза той.

— О, забавно е. Опитай с кекс. Това е като да правиш колаж от снимки от старо списание. Имаш съставките, хвърляш ги на едно място — престо! Създал си нещо ново, нещо различно. Изведнъж ставаш някой. Направил си кекс.

— И започваш да го ядеш — каза Харолд.

— Естествено — каза Мод. — Започваш да го ядеш. И дори го делиш с някой друг. Изцяло съм за това всеки да пече кексове. Но стига за мен. Разкажи ми за себе си. С какво се занимаваш, Харолд, когато не посещаваш погребения?

— О, с много неща — каза Харолд, като се усмихваше.

— Какви, например?

— Добре, ще ти покажа.
* * *
Харолд и Мод седяха върху капака на катафалката на Харолд и наблюдаваха как някаква строителна компания събаря стара сграда от другата страна на улицата. Огромен кран въртеше тежка оловна топка, която с трясък минаваше през тухлите и хоросана, а един гигантски булдозер загребваше отломките и ги стоварваше в каросерията на един камион.

— Очарователно — каза Мод, надвиквайки грохота. — Очарователно — и тя продължи да зяпа в захлас.

— Мерси — каза Харолд. — Знам и още едно място.

Разположени на един хълм близо до автоморгата, те гледаха как чудовищният нокът поема кола след кола, за да ги пусне в трошачката, където, след шумно бухане и блъскане, те биваха извличани във вид на усукани малки денкове старо желязо.

— Определено има нещо привлекателно — каза в заключение Мод. — Няма спор. Всичко това е много вълнуващо. — Тя отхапа от един суров морков.

— Но аз те питам, Харолд — каза тя, дъвчейки тържествено. — Достатъчно ли е това?

— Какво искаш да кажеш?

Мод се усмихна.

— Ела. Ще ти покажа.

Те пристигнаха край голямо зеленчуково поле близо до морето и коленичиха между редовете от ранни зелки.

— Обичам да наблюдавам как нещо расте — каза Мод. — Хвърли едно око на тези малки разбойници, Харолд. Последния път, когато идвах, техните зелени главици едва-едва надничаха от почвата. Погледни ги сега. Виж новите листа вътре.

— Да, виждам — каза нетърпеливо Харолд. — Те са накъдрени и крехки — като бебешка ръчичка.

— Няма да е зле да отидем да видим и бебетата.

— Какво?


— Да посетим родилно отделение. Някога ходил ли си там?

— Не, не помня да съм.

— О, много са забавни. Сигурно ще можем да идем днес следобед.

— Може.


— Добре. Ще караме през долината и ще спрем до фермата за цветя. Разглеждал ли си ферма за цветя?

— Не.


— О, това е наслада. Цветята са толкова дружелюбни.

— Така ли?

— О, да — каза Мод, — толкова са откликващи.

По-късно, докато се разхождаха из фермата за цветя, тя доразви мисълта си.

— Те растат и цъфтят, и увяхват, и умират, и се превръщат в нещо друго. Виж тези слънчогледи! Не са ли прекрасни? Мисля, че най ми се иска да се превърна в слънчоглед.

— И защо? — попита Харолд.

— Защото са обикновени. — Тя се усмихна срамежливо. — И защото са високи.

— Това пък защо, толкова ли е важно?

— Ами, като малка знаех, че винаги ще си остана ниска. Беше разочароващо, но не можех да направя нищо по въпроса, освен да реша, че това няма да ме спре. И не е успяло. Но все пак си мисля, че сигурно е забавно да си висок. — Тя се засмя. — А ти, Харолд? Какво цвете би искал да бъдеш?

Харолд се почеса по носа.

— Не знам — каза той. — Аз съм съвсем обикновен. — Той посочи едно поле с маргаритки, което се простираше чак до хълмовете. — Може би едно от тези.

— Защо говориш така? — попита малко смутено Мод.

— Предполагам, че — отговори той тихо — защото всички те са еднакви.

— О, но те не са! Виж тук. — Тя го поведе към една група маргаритки. — Виждаш ли? Някои са по-мънички, други по-шишкави, някои растат наляво, други надясно, на някои дори им липсват листенца — има всякакви видове видими различия, а даже не сме се и докоснали до биохимията. Разбираш ли, Харолд, те са като японците. Първо мислиш, че всички японци изглеждат еднакво, но след като ги опознаеш, виждаш, че в тайфата няма повторения. Като тази маргаритка. Всеки човек е различен, не е съществувал никога преди това и няма да съществува отново. — Тя откъсна маргаритката. — Един индивид.

Усмихна се и двамата се изправиха.

— И така да е — каза унило Харолд, — да приемем, че сме индивиди. Но се налага — добави той, като стрелна с очи полето — да растем заедно.

Мод погледна Харолд.

— Съвсем вярно — промърмори тя. — Все пак, аз вярвам, че по-голямата част от болката на света идва от хора, които знаят, че са ето това — тя кимна към маргаритката в ръката си — и въпреки всичко позволяват да бъдат третирани като част от еднаквостта.

Тя примигна, за да спре сълзите, появили се в очите й и обхвана с поглед хилядите и хилядите маргаритки, които нежно се поклащаха под следобедното слънце.

>

* * *


Един червен автомобил с гюрук подскочи върху мръсния тротоар и направи бърз завой. Двама изплашени велосипедисти се отдръпнаха, когато колата профуча край тях и продължи по пътя на зигзаг.

— Ха! — каза Мод, овладявайки кормилото. — Мощна работа!

— Не можеш ли да караш по-бавно? — примоли се Харолд. — Ние за никъде не бързаме.

— Прав си! — каза Мод и незабавно отпусна газта. — Наистина се увличам. Не одобрявам бързането и ти благодаря, че ми го напомни. — Тя му се усмихна. — В Китай имат една пословица: „За да видиш себе си, вземи очите на някой приятел“. — Задължена съм ти, Харолд.

Харолд отвърна също с усмивка.

— Всичко е наред — каза той и погледна през прозореца.

Влизайки в града, Мод се тръшна върху спирачките при вида на един знак „стоп“. Гумите изпищяха. Те отново изпищяха, когато тя полетя.

— За бога, Мод. — Харолд въздъхна. — Начинът, по който управляваш колите. Радвам се, че не взехме моята. Никога не бих се отнасял така с моята кола.

— О, та това е само една машина, Харолд. Тя не е жива като коня или камилата. Може и да живеем в епохата на машините, но аз просто не съм в състояние да ги третирам като равни. Разбира се — добави тя, като включваше радиото, — този век наистина има и своите предимства.

Някаква рок група засвири гръмко. Мод с потупване по волана подхвана ритъма.

— Каква музика харесваш, Харолд?

— Ами…


Внезапно Харолд полетя към вратата, когато Мод направи един бърз завой на сто и осемдесет градуса, пресече улицата, качи се на тротоара и отнесе една пощенска кутия, преди най-после рязко да спре.

— Видя ли това? — попита тя.

— Кое? — каза един дезориентиран Харолд. — Какво стана?

— Виж.


— Къде?

— Ей там, на поляната пред съда.

— Какво има там?

— Онова малко дръвче. То е в беда. Хайде.

Тя слезе от колата, последвана от един объркан Харолд, и чевръсто приближи до дървото.

— Погледни го, Харолд. То се задушава. От смога е. Хората могат да живеят с него, но той причинява астма на дърветата. Виждаш ли, листата покафеняват. Горкото. Харолд, трябва да направим нещо за този живот.

— Но какво?

— Ще го пресадим в гората.

— Но ти не можеш просто така да го откопаеш.

— Защо не?

— Но това е обществена собственост.

— Именно. Хайде.

— Чакай. Не смяташ ли, че може би ще ни трябват някои инструменти? И чувал или нещо подобно?

— Да, имаш право. Ще наминем при Главк. Хайде.

Тя се запъти обратно към колата, но Харолд сграбчи ръката й.

— Гледай! — каза той.

От сградата на съда бяха излезли двама полицаи, които спряха при вида на колата. Те вече я обикаляха и си водеха бележки.

— Полицията — каза Мод безгрижно. — Да вървим. Те са мои стари приятели.

Тя тръгна към тях, докато Харолд се влачеше отзад, изпълнен с мрачни предчувствия.

— Добър ден, полицай. Проблем ли има?

— Да, госпожо — каза полицаят, накланяйки фуражката си. Някой тук има проблем с паркирането.

— Признавам, завоят беше труден.

— Ъ-ъ, да, госпожо — каза той не съвсем уверено.

— Кажете ми — рече Мод, като посочи превозното средство отпред, — тази кола правилно ли е паркирана?

— О, да. Тя е наред.

— Добре, благодаря.

Тя тръгна да върви и се обърна.

— Ъ-ъ, полицай. Можете да изключите радиото. Така няма да изтощим акумулатора. — Тя му се усмихна и се отдалечи.

Полицаят изключи радиото. Той гледаше как дребната стара дама вади връзка ключове от джоба на палтото си и отваря вратата на колата. Тя скочи вътре и отвори другата врата пред видимо доста изнервения младеж.

— Приятно старо момиче — каза вторият полицай, след като приключи с описанието на щетите, нанесени на пощенската кутия. — Напомня ми за моята ба…

Писък на гуми и рев на двигател отрязаха края на изречението.

Те вдигнаха поглед, за да видят как Мод се отделя от тротоара, навестява друг тротоар и завива зад ъгъла.

— Няма нищо — каза след малко вторият полицай. — Баба ми така и не се научи да сменя скоростите.
* * *
Те пристигнаха в ателието на Главк след мръкнало. Една газена лампа хвърляше единствената светлина в помещението, но затова пък големият отоплителен уред работеше с пълния си капацитет. Леденият блок в центъра на стаята се бе смалил до скромните пет фута и бързо се топеше от горещината. На платформата в ъгъла Главк, увит в одеяла и кожи, шумно хъркаше, навлечен като ескимос, с кожух тип парка, който се допълваше с ловджийска шапка от Нова Англия, чиито краища бяха дръпнати върху ушите му. В съня си той изглеждаше много по-дребен и по-крехък. Още държеше в ръцете си с ръкавици един дървен чук и една кирка за лед.

— Мили боже — каза Мод. — Идваме твърде късно.

— Добре ли е той? — попита Харолд.

— Заспал е, както обикновено. — Тя взе инструментите от ръцете му и започна да сваля обувките му. — Няма значение. Ще се върнем сутринта.

Харолд бавно се разходи до ледения блок.

— Над какво работи? — попита той.

— Скулптура от лед. Това е Венера — богинята на любовта. Да я завърши е неговата неосъществена мечта.

— Грубовато е — каза Харолд, като се опитваше да съзре фигурата.

— Досега никога не е завършвал нещо. Огледай се. Той има всички видове инструменти, познати на човечеството, но горкото сладурче не може да не заспи. — Тя приключи с опита си да го увие добре в едно одеяло и отиде при Харолд.

— Гледай — каза Харолд. — Ледът се топи.

— Знам — каза Мод. Те понаблюдаваха известно време. — Това е един от недостатъците на посредника.
* * *
Харолд седна пред огъня във всекидневната на Мод и се загледа в пламъците, които танцуваха около цепеницата.

— Малък ликьор след вечеря? — попита Мод с една гарафа от бюфета в ръце.

— Виж, аз наистина не пия.

— О, не се бой. Натурален е.

Тя му наля питие и му подаде чашата. Сипа и на себе си, след което седна в едно кресло срещу него.

— Да вдигнем тост, Харолд — каза тя. — За теб. Както казват ирландците, „Да бъде права пътеката, върху която са стъпили краката ти“.

— Благодаря — каза Харолд и сръбна от питието си. — Много е хубаво.

— Радвам се, че ти харесва.

Той й се усмихна.

Тя му се усмихна в отговор.

Той се настани удобно на стола си и посочи мястото над камината.

— Какво е това отгоре?

— Моят чадър?

— Да.


— О, той е просто една стара реликва. Намерих го, когато си стягах багажа преди да дойда в Америка. Той беше моята защита, когато бях сред стачкуващите, на митинг или политическо събрание — когато полицаите ме влачеха насила или когато ме нападаха онези главорези от опозицията. — Тя се засмя. — Много отдавна.

— За какво се бореше? — попита Харолд.

— О, за Велики Каузи. Свобода. Права. Справедливост. Крале умираха и падаха кралства. Не съжалявам за кралствата — не виждам никакъв смисъл в границите и нациите, и патриотизма — но кралете наистина ми липсват. Във Виена, когато бях малка, ме заведоха в двореца на едно градинско парти. Още виждам слънчевите отблясъци върху фонтаните, слънчобраните и ослепителните униформи на младите офицери. Тогава си мислех, че ще се омъжа за войник. — Тя се подсмихна. — Боже господи. Как щеше да ме нахока Фредерик за това. Той разбира се, беше толкова сериозен, толкова висок и толкова благовъзпитан. Университетски професор, беше избран в правителството и през цялото време смяташе, че достойнството е в това как носиш шапката си. Така се запознахме. Съборих шапката му. Със снежна топка във Волксгартен. — Тя се усмихна на спомена. — Но всичко това беше… — тя се взря в огъня — преди.

Докато Харолд я гледаше, тя неочаквано започна да му се струва много малка и уязвима. Даде си сметка, че губи дар-слово и че се чувства несигурен.

— Значи вече не използваш чадъра? — каза той, нарушавайки тишината.

Тя го погледна.

— Не — каза тихо. — Вече не.

— Край на бунтовете?

— В никакъв случай! — искреше отново Мод. — Има ги. Всеки ден. Но вече не се нуждая от защита. Аз прегръщам! Още се боря за Великите Каузи, но сега го правя по мой си малък, индивидуален начин. — Тя се усмихна. — Какво ще кажеш за една песен, Харолд?

— Но аз не…

— О, хайде — каза Мод на път към пианото. — Не ми разправяй, че не пееш. Всеки може да пее.

Тя седна и запя една проста песничка, която започваше така:


Чуруликането на червеношийката е песента на утринта,

Славеят корнет надува късно вечерта,

На пауна трелите са трепет мъртъв пред света.

Чуй, обаче, куку-куку-кукувицата —

ЦЯЛ ДЕН НЕ СПИРА ТЯ!
Когато тя свърши, Харолд се смееше и пляскаше с ръце.

— Как се казва песента? — попита той.

— Без заглавие е. Аз я написах.

— Харесва ми.

— Добре! Хайде да я изсвирим заедно.

— Но аз не мога да свиря на никакъв инструмент.

Мод седна с изправен гръб.

— Той не свирел! Боже мой, кой се е занимавал с твоето образование? Всеки би трябвало да умее да възпроизведе някаква музика. Тя е универсалният език на човечеството. Тя е ритъм, хармония, космическият танц. Ела с мен.

Тя отиде в спалнята и отвори един голям шкаф, пълен с всякакви видове музикални инструменти — корнети, струнни, барабани, дайрета. Порови малко и издърпа едно банджо.

— Ето го къде било — каза тя. — Това търсех. Хвани го сега ето така и сложи пръстите си ето тук.

Тя му показа как да изсвири няколко акорда, след което двамата се върнаха във всекидневната.

1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница