Колин Хигинс Харолд и Мод

— Колко изобретателно! — възкликна Мод. — Разкажи ми какво стана.

— Ами всичко е въпрос на синхронизиране и добра екипировка… Наистина ли искаш да ти разкажа?

— Разбира се.

Харолд се ухили.

— О’кей — каза той и нетърпеливо се наведе напред. — Първия път дори не го бях планирал. Бях в интернат и там се подготвяха да честват Стогодишнината. Бяха натъпкали всички фойерверки в западното крило под химическата лаборатория. А аз чистех лабораторията и реших да поекспериментирам малко. Събрах различни вещества и взех да ги разбърквам. Беше много научно. После изведнъж се чу онзи велик, неповторим звук: дяволската овесена каша взе да мляска в стъкленицата и плъзна по масата, та на пода. И взимам аз маркуча.

Харолд се изправи да демонстрира.

— Подкарах с него кашата към мивката, и — БУМ! Гръмна яко. Разцепи масата и направи дупка в пода. Хвърли ме към стената. Дим и воня навсякъде. Станах. Бях зашеметен. После изведнъж бомбичките започнаха да избухват. Пламъците потеглиха надолу през пода и ФШШ-ШТ! Ракетите и онези, които са като колела се разлетяха из стаята. Кълбовидни мълнии свистят и скачат насам-натам. Опърлиха ми косата. Не можех да стигна до вратата. Но зад мен беше старият улей за към пералнята и аз се спуснах по него в мазето. И когато се измъкнах — леле! Гореше целият покрив на сградата. Беше жива лудница! Дрънчат аларми, наоколо тичат хора. Не е истина! Така че реших да се прибера в къщи.

Той седна до Мод и отметна кичур коса от челото си.

— В това време майка ми даваше парти и аз се промъкнах до стаята си по задното стълбище. После някой позвъни на вратата. Беше полицията. Аз се наведох през перилата и ги чух да казват на майка ми, че съм загинал при нещастен случай в училище. Не можех да видя лицето й, но тя огледа хората около нея и започна да се олюлява.

Много тихо и бавно Харолд продължи да разказва, а очите му се напълниха със сълзи.

— Тя сложи едната си ръка на челото. Другата протегна напред, сякаш търсеше опора. Двама мъже се спуснаха към нея и тогава — с дълга слаба въздишка — тя припадна в ръцете им.

Той направи продължителна пауза.

— Тогава реших — каза тържествено той, — че ми харесва да съм умрял.

Мод замълча за миг. След това тихо заговори.

— Да. Разбирам. На много хора им харесва да бъдат мъртви. Но в действителност не са такива. Те само са се оттеглили от живота. Те са играчи, но — играчи, които мислят, че животът е само една тренировка и се пазят за по-късно. Седят си те на скамейката, а единственият шампионат, който някога ще видят, се случва пред очите им. Часовникът отмерва четвъртините. Във всеки един момент те могат да влязат в играта.

Мод скочи с окуражителни възгласи.

— Давайте, момчета! Протегнете ръка! Поемете риска! Може да пострадате. Но дайте най-доброто от себе си.

Дирижирайки аплодисментите на препълнения стадион, тя викаше:

— Напред, команда, напред! Кажете „Ж“. Кажете „И“. Кажете „В“. Кажете „Е“. Кажете „Й“. Ж-И-В-Е-Й, ЖИВЕЙ!

Тя седна до Харолд, много женствена и сдържана.

— В противен случай — осведоми го тя — няма да има какво да разказваш в съблекалнята.

Харолд се усмихна.

— Харесвам те, Мод — каза той.

Мод му се усмихна на свой ред.

— Харесвам те, Харолд. Ела, ще те науча да валсираш.

Тя му подаде ръка и те заедно отидоха при „Виктрола“-та. Тя включи грамофона и стаята се изпълни с жизнерадостните мелодии на Щраус. Придържайки подгъва на кимоното си, тя протегна ръце към него. Той я прихвана през кръста и взе ръката й в своята. Погледна я от височината на своя ръст и се ухили. Главата й леко докосна рамото му. Тя се заслуша в такта, след което запристъпва с усмивка. Той подхвана ритъма и не след дълго те щастливи кръжаха заедно на светлината на фенерите, с еднаква стъпка обикаляха и се въртяха бързо и без усилие като млади влюбени, танцуващи валс в някой от салоните на Виена.

>

* * *

— Вие трябва да сте Едит Фърн — каза тя на очилатото девойче с късо подстригана рижа коса.

— Да, аз съм — каза Едит.

— Аз съм мисис Чейсън, майката на Харолд. Харолд е в гаража. Да отидем при него?

— Да, разбира се — каза Едит, като изпусна чантичката си и разпиля цялото й съдържание.

Мисис Чейсън я изчака да го събере, след което те заедно заобиколиха къщата и се озоваха в задния двор.

— Харолд има нова кола — обясни мисис Чейсън. — Сега се е заровил в нея. Той обожава техниката.

— О — каза Едит. — Каква кола има?

— Един малък спортен ягуар — каза мисис Чейсън, приближавайки иззад ъгъла, докато Харолд нанасяше последните сантиметри лак върху новата си кола.

В колата имаше известна промяна. На задната й част беше придадена квадратна форма, като на вагонетка, задният й прозорец беше с матирано стъкло и гравиран върху него венец от папрат и цялата кола беше пребоядисана в черно, с изключение на изработената с вкус хромова украса отстрани и отпред, и на перденцата от кадифе, в чийто пурпурен цвят имаше нещо погребално.

— Много е хубава — каза сладко Едит. — Прилича на катафалка.

Мисис Чейсън стисна зъби и се усмихна.

Харолд я изгледа с отсъстващ поглед.

— Уникално — добави Едит. — Компактно.

Въпреки удара, който тази мини-катафалка й бе нанесла, мисис Чейсън съумя да запази спокойствие.

— Едит — каза ведро тя, — да ти представя сина си Харолд. Харолд, това е Едит… ъ-ъ?

— Фърн — каза Едит. — Аз съм извънредно поласкана да се запозная с Вас.

Харолд кимна.

— Харолд, скъпи — каза мисис Чейсън, — мисля, че трябва да се измиеш и ще се видим в библиотеката. И помни какво съм ти казала. Нека Едит се чувства като у дома си.

Мисис Чейсън бе подготвила скромен лек обяд в библиотеката. Докато чакаха Харолд, тя предложи сандвичи на Едит и й наля кафе. Едит постави на коленете си салфетка и се стараеше да поддържа в равновесие чинията върху салфетката. Тя беше малко нервна, но го преодоляваше като се усмихваше приятно във всички посоки.

Мисис Чейсън й подаде чаша кафе. — И какво работите, скъпа моя? — попита тя.

— Служителка съм в архива. Към „Зърнени храни и фуражи Харисън“.

— О, колко интересно.

— Да, работата ми е изпълнена с предизвикателства — каза Едит.

Те отпиха от кафето.

Едит се усмихна.

— И с какво точно се занимавате? — направи още един опит мисис Чейсън.

— Отговарям за всички фактури от югозападната част на страната. Ние снабдяваме, например, повечето фермери-производители на яйца в Паталума. Така че можете да си представите! — Тя изхихика заговорнически и отпи още една глътка кафе.

— Мммм, да — каза мисис Чейсън.

Тя се усмихна на Едит.

И Едит й се усмихна.

— О, ето го и Харолд — каза мисис Чейсън, когато Харолд влезе.

Едит понечи да стане, за да го поздрави.

— Моля Ви, Едит — каза мисис Чейсън. — Не ставайте.

Едит седна. Харолд седна между двете и сложи ръката си на малка масичка. Едит му се усмихна и той също й се усмихна.

— Едит тъкмо ми разказваше за работата си — каза мисис Чейсън, докато сипваше кафе на Харолд.

— Аз съм служителка в архива.

— Да. „Зърнени храни и фуражи Хендерсън“.

— Не, Харисън — поправи я добродушно Едит. — „Зърнени храни и фуражи Харисън“. На улиците „Хамилтън“ и Четвърта. Отговарям за фактурите…

Тя се усмихна.

Мисис Чейсън подаде кафето на Харолд, който го сложи на масата до него.

— И пиша на машина графика за движение на камионите.

— Тя снабдява целия Югозапад с храна за пилета — каза мисис Чейсън доста язвително.

— Е, не чак целия Югозапад — каза Едит със скромно хихикане. — Въпреки че бизнесът ни наистина се разраства. Барли беше много добър миналата седмица. Хиляда и петстотин бушела…

Харолд извади от вътрешността на сакото си един внушителен сатър за месо, развъртя го отвисоко и отсече лявата си ръка от китката надолу. Сатърът потъна в масата и, докато Харолд вдигаше ампутирания крайник, кръвта капеше от пластмасовата ръка.

Мисис Чейсън беше удивена. Тя погледна гневно Харолд и бавно поклати глава.

Едит, борейки се да запази самообладание, постави на масата чашката и чинийката си. Тя се изправи. Усмихна се.

— Мисля, че е по-добре да… — беше всичко, което тя успя да каже, преди да се строполи в безсъзнание под масата за кафе.

Харолд хвърли поглед на майка си. Тя безмълвно вдигна очи от падналата Едит. Единственото, за което можеше да мисли, бяха думите на брат й Виктор: „Бих го пратил в армията, Хелън!“.
* * *
Харолд шофираше своя ягуар-катафалка и обясняваше на Мод как е извършил трансформацията.

— Задната част на един датсун пасна идеално и след заваряването сложих отгоре черния винилов покрив. По-нататък беше въпрос само на доизпипване на детайлите — хромово ландо от форд тъндърбърд, прозорци, пердета и, разбира се, изпръскване и излъскване.

— Станало е много добре — каза Мод.

— Да. Мисля, че ми харесва повече от предишната.

— О? И защо?

— Навярно защото съм вложил в нея много от себе си. Да я ремонтирам и да я накарам да заработи. Работи прекрасно. Харесва ми да се занимавам с коли.

— Някога познавах един германец, който обичаше да се занимава с коли. Чудесен човек, но прекарваше цялото си време в разправии по колата си — искаше да я накара да работи прекрасно. После дойде войната и той загуби колата. Наложи му се навсякъде да се движи пеша и така той вече прекарваше времето си в тренировки на тялото си, което ставаше все по-здраво и силно. Ремонтира го и то работеше прекрасно. След войната реши да не се връща към колите. „Колите идват и си отиват“, казваше той, „но тялото е твоето транспортно средство за цял живот“.

Харолд погледна внимателно Мод.

— Опитваш ли се да ми кажеш нещо? — попита той.

Мод се усмихна.

— Точно това и направих — каза тя.

Край тях се нижеха хълмове, където под слънчевите лъчи лениво пасяха крави и най-после двамата си избраха място за пикник близо до един самотен дъб посред голямо пасище.

След като обядваха хляб и сирене, вино, моркови, плодове и ядки, те се излегнаха на тревата.

— Малко корен от сладник, Харолд? — попита Мод. — Няма хранителна стойност, но кой е казал, че постоянството е постоянно присъщо на човека?

Харолд си взе едно парче и легна с ръце под главата си. Мод се облегна на дървото и отвори чантата си. Тя извади дантелата, която плетеше, и живо се зае с нишката.

— Виж небето — каза Харолд, като дъвчеше замислено. — Толкова е голямо.

— И толкова синьо.

— Отвъд синьото е безкрайната чернота на космоса.

— Да, но там блещукат безброй много звезди. Те и сега светят. Просто ние не можем да ги видим. За мен това е само още един от многото случаи, когато ставащото е извън рамките на човешкото възприятие.

— Мод — каза Харолд след известна пауза. — Религиозна ли си?

— Какво разбираш под „религиозна“?

— Вярваш ли в Бога?

— О, да! Всеки вярва.

— Наистина ли?

— Абсолютно. Дълбоко в себе си. Част е от това, да бъдеш човек.

— Добре тогава, кой, според теб, е Бог?

— О, Той има много имена. Брама, Тао, Юпитер. И, за метафизично настроените, това е Първопричината, Единната Реалност или Вечният Корен. Що се отнася до мен, аз харесвам написаното в Корана — „Бог е Любов“.

Харолд направи гримаса.

— Написано е в Библията — поправи я той. — Както и да е, това е само едно клише.

— Да, но онова, което днес е само едно клише, се превръща утре в дълбока мисъл — и обратното. — Тя вдигна своята дантела и я подържа преценяващо пред очите си. — Не е ли красива? Научих се на това едва миналата година.

— Мод, а молиш ли се?

— Да кажем, че ние общуваме.

— Как?

— По много начини. Като живеем. Като обичаме. Различните нива на съзнание изискват различни нива на комуникация. Езикът не е единственият начин, по който говорим.

— Да — каза той. — Съществува и валсът.

— Правилно — каза Мод. — Човек танцува, за да получи Божията милост — да си послужа с речника на теолозите.

— Но къде е Той? В нас или извън нас?

— И двете, според мен. Има един малък Бог вътре в нас, който ни показва къде сме били, и един малък Бог извън нас, който ни показва къде отиваме.

— Това е доста мистично.

— Прав си, Харолд. Това е мистерия. Честно казано, не съм сигурна дали Той е наш баща или наша Майка. Знам само, че — тя потупа стъблото на дървото — Той е много креативен.

Харолд се разсмя и се изпъна на тревата.

— Тук наистина е много хубаво — каза той. — Чувствам се като дете.

Мод се засмя.

— Хайде да се надбягваме до върха на онзи хълм — предложи той и скочи на крака.

— Добре — каза Мод. — Чакай първо да оставя това.

— Знаеш ли какво бих искал да направя?

— Какво?

— Ами, направи го.

— Тцъ, ще се почувствам глупаво.

— Хайде де, Харолд. Всеки има правото да бъде магаре. Не позволявай на света да те съди твърде строго.

— Добре — каза Харолд и направи едно много дълго колело. Направи още едно и се разсмя.

— Искаш ли и ти да се преметнеш няколко пъти презглава? — попита той.

— Не, благодаря — каза Мод. — Смятам да спечеля надбягването до върха на хълма.

Те препуснаха по нанадолнището, подминаха кравите в съседното пасище и продължиха нагоре по хълма. Стигнаха заедно върха и рухнаха на земята, смеешком и останали без дъх.

— Мили боже — каза Мод, легнала по гръб на тревата. — Чувствам, че бих могла да се изпаря.

Харолд падна до нея.

— Ти ще се превърнеш в някой от тези облаци — каза той. — Мисля, че от теб би излязъл един хубав облак. Би могла да се носиш по небето по цял ден.

— Не, не и аз — каза Мод. — Щях да бъда един много лош облак. Щях винаги да искам да се разпилявам като дъжд.

После Мод демонстрира Тай Чи, „поетични движения с поетични названия“, както се изрази тя.

— Упражнения за превозното ми средство — ухили се Харолд.

— Отчасти. — Мод се усмихна. — Но освен това те ще извисят духа ти и ще донесат покой на ума ти.

И под звуците на прибоя тя му показа, наред с останалите упражнения, и следните: „Дивият кон тръска гривата си“, „Отблъсни маймуната“, „Повлекани пред автобуса“ и „Да уловиш врабчето за опашката“.

Те седнаха на един стар дънер да погледат как слънцето се скрива. В ефектното си шоу то багреше облаците в променящи се нюанси на червеното, оранжевото и пурпурното.

— Cumulus* и altostratus** — каза Мод разсеяно. — Напомня ми Шанхай през трийсетте.

[* Cumulus (лат.) — плътен бял пухкав облак с равна основа и ясни очертания, чиято горна част се състои от ред заоблени форми. — Б.пр.]

[** Altostratus (лат.) — издължена съвкупност от облаци с видими синкави или сиви слоеве. — Б.пр.]

— Така ли?

— О, излитахме с двуместен самолет от Хунг-Жао. Плъзгахме се плавно и правехме лупинги. Като гмуркачи за бисери. Или се носехме диво през пустинята, сякаш да докоснеш залязващото слънце беше нещо постижимо. Ето ти едно преживяване, Харолд. Пустинята! Обезателно трябва да отидем. Макар че едва ли ще бъде възможно преди събота. Какво ще правиш утре?

— О, имам обяд, с онова момиче.

— Наистина ли?

— Не означава нищо за мен. Майка ми го уреди.

— Може да означава нещо за нея.

— За майка ми?

— И за момичето. Бъди любезен, Харолд. Знаеш ли, живяла съм дълго, видяла съм всичко, което съм пожелала да видя, направила съм каквото съм могла и от целия си опит съм разбрала, че единствено добротата има значение, а именно тя е нещото, което болезнено не достига на този свят.

Вятърът леко подухваше в косата й. Харолд се пресегна и взе ръката й. Той погледна към бръчките и петната от възрастта и я покри със своята.

— Ти си красива — каза той.

— О, Харолд — каза Мод. — Ще ме накараш да се изчервя. Чувствам се като ученичка.

Той се усмихна и целуна ръката й.

— Благодаря ти — каза той — за прекрасния ден.

— Не беше ли великолепно? — каза тя. — И сега виждаме как той свършва.

Тя се обърна и се загледа в залязващото слънце.

— Отива си — каза тя с копнеж. — Потъва отвъд хоризонта, където отиваме и всички ние. Цветовете се променят и скоро съвсем ще изчезнат, оставяйки ни сред тъмнина — и звезди.

Харолд държеше ръката й в своята. Един бегъл поглед надолу му разкри за първи път татуировката, врязана дълбоко в ръката й. Беше номер — DD-226350. Шокиран, той потърси лицето й.

Тя не бе забелязала. Посочи към морето и извика:

— Харолд, виж!

Една самотна чайка летеше над вълните.

Двамата я погледаха как се рее свободно в пламналото небе.

— Драйфус беше писал някъде — каза Мод тихо, — че по време на заточението си на Дяволския остров той видял най-възхитителните птици. След много години в Бретан той разбрал, че това били само едни чайки.

Тя погледна Харолд и се усмихна.

— За мен — каза тя — те завинаги ще си останат възхитителни.
* * *
— Харолд — каза мисис Чейсън, — не мога да намеря достатъчно силни думи, за да ти внуша важността на тази среща. Това е последното момиче. Агенцията за запознанства не пожела да изпрати никой друг предвид онова, което са чули. Но можеш ли да ги упрекнеш? Та бедната малка Едит си тръгна оттук доста развълнувана. За щастие, успях да убедя компанията да спази първоначалното ни споразумение. Но, запомни добре, Харолд, това е твоят трети и последен шанс.

Входният звънец иззвъня.

— Тя ще дойде всеки момент, а виж на какво приличаш. Среши се, оправи си вратовръзката. Моля те, Харолд, опитай се да бъдеш сериозен, ако не заради теб самия, поне заради мен.

Мисис Чейсън излезе от стаята, а Харолд отиде до огледалото да си оправи вратовръзката. Той отметна косата от челото си и, докато се съзерцаваше, реши този път поне да опита.

Мисис Чейсън се върна с някакво високо дългокосо момиче с ботуши, кожена пола и небрежна червена шапка.

— Харолд — каза тя. — Запознай се със Съншайн Дор.

Харолд се приближи до тях.

— Как сте? — каза той.

— Не мога да се оплача — каза Съншайн. Тя имаше широка уста и големи зъби.

— Съншайн е актриса — каза мисис Чейсън.

— Харесва ми да мисля, че съм — каза Съншайн, като си играеше лениво с нанизите от мъниста на врата си. — Работя по въпроса.

— Ще ви оставя за малко насаме — каза мисис Чейсън. — Харолд, бихте могли да си говорите в кабинета, а аз ще ви донеса нещо за пиене. Лимонада?

— Шикарно.

— Добре — каза мисис Чейсън и се запъти към кухнята. На прага тя се обърна, за да подскаже на сина си. — Харолд, може би Старлайт желае цигара?

— Съншайн — каза Съншайн.

— Да, разбира се — каза мисис Чейсън и излезе.

— Желаете ли цигара? — попита Харолд и я заведе в кабинета.

— Не, благодаря. Цапат пръстите.

Той я покани да седне. Тя седна, а той седна до нея.

— Наистина ли се казвате Съншайн? — попита Харолд след кратко мълчание.

— Ами, всъщност така се казваше учителят ми по драматично изкуство — Луис Съншайн. Сигурно сте чували за него?

Харолд поклати глава.

— Той е фигура основно в театъра. Така или иначе, той направи толкова много за развитието на моя инструмент — така в театралните среди наричат тялото, — че когато отидох в Холивуд и почувствах, че в мен разцъфтява нещо ново, аз избрах „Съншайн“. Изразявайки своята признателност. Доре` е истинското ми име. Е, добре де, всъщност е Дор.

Тя огледа кабинета.

— Ау, какво прелестно гнезденце си имаш. — Тя се изправи и се разходи из стаята. — Не, наистина е добре декорирано. Стилни мебели. Напомнят ми за търга на Ем Джи Ем.

Харолд преглътна.

— Свириш ли? — попита тя, като прокара ръка по пианото.

— Не — каза Харолд. — Уча се да свиря на банджо. А ти?

— О, изучавах китара. Взимах уроци по пеене в стил фолк. Но трябваше да се откажа. Получих мазоли на пръстите. Като актриса не мога да си позволя инструментът ми да загуби блясъка си.

— Не — каза Харолд. — Предполагам, че не. — Нямаше да е лесно, реши той. Опита пак. — В много ли пиеси сте участвали?

— О, разбира се. Упражнявам се всеки ден. По Метода на Съншайн: поддържай своя инструмент прецизно настроен. Това баща ти ли е? — попита тя за една снимка на генерал Бол.

— Не, вуйчо ми.

— Той е в армията! Толкова харесвам военните, а ти? В тези униформи мъжете изглеждат истински мъже.

Харолд направи гримаса.

— Играх в „Цената на славата“ — една от летните постановки на нашето театрално дружество — каза тя, като върна снимката на мястото й. — Невероятен спектакъл. Изпълнявах ролята на Шармен — произнася се по френски маниер, с ударение на „е“.

Тя отиде до камината. Харолд седна на леглото, пляскайки с ръце по бедрата си.

— Ау, каква прелестна колекция от ножове. Ловджийски ножове, войнишки ножове, антики. Имахме подобна, когато поставяхме „Чайката“ на Ибсен. Може ли да ги разгледам?

Харолд си пое дълбоко дъх.

— Това е — каза той.

— Това е какво? — попита Съншайн.

Харолд се приближи до нея.

— Това е една наистина добра колекция от ножове — каза той. — Позволете ми. — Той свали един меч. — Ето този меч е много интересен. Това е меч за харакири.

— Оооу — изгука Съншайн. — Какво е харакири?

— Древна японска церемония.

— Като чайната церемония?

— Не. Ето такава. — С ориенталски крясък той заби меча в корема си и падна на колене. Кървейки обилно, той продължи с горния разрез, страничния разрез и проникването в дълбочина, след което се катурна напред в предсмъртен спазъм.

Съншайн се отпусна на колене, широко отворила очи.

— О, Харолд — извика тя. — Беше невероятно! Толкова истинско. Харолд. Кажи ми, моля те. При кого си учил?

Тя отстъпи назад.

— Съжалявам, Харолд — прошепна с чувство за вина. — Не искам да прекъсвам този интимен момент. Знам колко изтощителна може да бъде неподправената емоция. Играех Жулиета в театъра на Съншайн. Според Луи — най-добрата ми роля.

Харолд чу как тя захвърли шапката си и разбърка косата си. За секунди се бе преобразила в Жулиета и, докато нейният невярващ Ромео слушаше, тя изигра последната сцена от тази трагична драма.

— Какво е туй в ръката му?* — извика тя. — Отрова? Защо избърза с нея, мой любими? Какъв си лош — тя го плесна — изпил до капка всичко! А аз какво да правя? Ще целуна тез твои устни…

[* Превод Валери Петров. — Б.пр.]

Харолд отвори очи, ужасен.

— … капчица отрова по тях ще има! Те ще ме приспят със своята целувка!

Тя целуна Харолд, който веднага стана.

— Още топли! — прошепна Съншайн към публиката.

Харолд отстъпи, като събори масичката за телефона.

— Пристигат вече! — изкрещя Съншайн. — Трябва да побързам! — Тя взе меча. — Благословен кинжал! — извика тя. Прекъсна монолога си, за да го изпробва, като прибра острието в дръжката и видя как пръсват струи кръв. Тя продължи, удовлетворена.

— Благословен кинжал! — извика тя. — Влез леко тука — тя се удари в гърдите. След което с мощен тласък, придружен от мъчително преглъщане, тя се прониза някъде там, между нанизите с мъниста.

Тя спря да си поеме дъх.

— В ножницата си — прошепна, притискайки меча към бюста си и залитайки към леглото. — И дай ми… — Тя се просна напряко на кревата, като не пропусна с последни сили да отметне косата си така, че да се разпилее по пода.

— … СМЪРТ! — С предсмъртно тръсване на главата тя издъхна, а окървавеният й юмрук още стискаше окървавения меч, забит в окървавените й гърди.

Харолд никога не беше виждал нещо подобно. Объркан, той блуждаеше около кревата.

Мисис Чейсън влезе с поднос с питиета, хвърли поглед на леглото и изпусна всичко.