Колин Хигинс Харолд и Мод



страница6/7
Дата21.01.2018
Размер0.94 Mb.
1   2   3   4   5   6   7

— Харолд! — извика гневно тя, забола обвинителен пръст във въздуха пред него. — Това беше последната ти среща!

>

* * *
Адютантът на генерал Бол отключи шкафа с надпис „Строго секретно“ и извади папката с наборните документи на Харолд Чейсън. Заключи шкафа и отнесе папката в кабинета на генерала.



Генералът стоеше пред огледалото без куртка и нагласяваше механичната си ръка.

— Ето папката, сър — каза адютантът и я сложи на бюрото.

— Добра работа, Роджърс. Би ли дошъл за малко? Нещо ми се е развила бурмата.
* * *
Мисис Чейсън помоли Харолд да се отбие в кабинета преди вечеря. Величествено изправена пред него, тя произнесе присъдата си.

— Харолд, днес разговарях с доктор Харли и той ми каза, че си пропуснал последните си два сеанса. Тази информация, съчетана с поведението ти напоследък, и особено с твоето изпълнение тук днес следобед, не ми оставя друга алтернатива, освен да се вслушам в предложението на вуйчо ти. Затова му дадох указания да вземе нужните мерки и да постъпиш на военна служба, и възможно най-скоро да изпълниш дълга си към армията на Съединените щати.

Харолд стоеше като поразен от гръм.

— Не ми беше никак лесно да взема това решение — добави тя. — Но то е за твое собствено добро. Надявам се само военните да имат повече късмет с теб, отколкото аз.


* * *
На другия ден Харолд завари Мод да помага в градината на мадам Аруе. Мадам Аруе поставяше колчета, свързани помежду си с канап, на който тук и там висяха парцали и парчета тенеке. Мод разчистваше плевелите в един от ъглите за нова зеленчукова леха.

— Мод — каза Харолд, — трябва да говоря с теб.

— Какво има, Харолд? — попита тя.

— Искат да ме мобилизират. В армията. Ще ме пратят да воювам за правителството.

— Не могат да направят това — каза Мод съвсем невъзмутимо. — Не си гласувал.

— Но те са — каза Харолд.

— Добре тогава — каза тя, — не отивай. Навярно в наши дни войната е част от живота. Но тя не трябва да бъде поощрявана. Би ли докарал тук онази ръчна количка, Харолд?

Харолд преглътна. Той отиде за количката и се върна с нея.

— Ако не замина — каза той, — ще ме вкарат в затвора.

— Наистина ли? — каза Мод, хвърляйки плевелите в количката с една вила. — Какво пък, исторически погледнато, ще бъдеш в много добра компания.

Тя се разсмя и прекъсна работата си, за да избърше челото си.

— Би ли желал да включиш в програмата си малко копане, Харолд? — попита тя. — Казвали са ми, че работата, когато се вършела без егоистични подбуди, пречиствала ума. Тогава по един естествен начин оставяш настрана изолираното си аз и ставаш едно цяло с всемира. От друга страна, глупавият труд е оскърбление и досада и следва да бъде добросъвестно избягван.

— Мод. Моля те! — каза Харолд. — Ще ми помогнеш ли?

Мод се облегна на вилата си.

— Харолд — каза тя с усмивка, — с твоите умения и с моя опит — смятам, че все ще измислим нещо.
* * *
Харолд седна до вуйчо си на задната седалка на генералската лимузина. Докато минаваха през града, той внимателно слушаше речта на вуйчо си за прелестите на военната кариера.

— Харолд — каза вуйчо Виктор, — по тези въпроси гледай на мен като на свой баща. Ще прекараме целия ден във взаимно опознаване. Знам, че нямаш особен хъс за армията. По дяволите, в началото на кариерата си аз самият се чувствах по същия начин. Но моят баща ме вкара в пътя и виж ме сега — генерал! Личен шофьор. Уважение. Пари в банката. — Той потупа празния си ръкав, докато вадеше пура. — О, има си и своите недостатъци. Като всичко друго, мен ако питаш. Но армията се грижи за теб. Повярвай ми. Опознаеш ли я веднъж, ще ти хареса. Между другото, къде според теб ще е най-добре да отидем?

— Мислех си евентуално за парка „МакКинли“ — каза Харолд. — Можем да се разхождаме и да си говорим.

— Имаш предвид, до язовира „МакКинли“? Добра идея. Мястото е прекрасно. Чухте ли, сержант? Към парка „МакКинли“.

Генералът запали пурата си. — Наистина, Харолд. Идваш при нас и получаваш приятел за цял живот.

Те пристигнаха в парка „МакКинли“ и оставиха колата и шофьора. Докато вървяха по пътеката, генерал Бол дискретно поглеждаше към майките с малки деца и към гражданите в по-напреднала възраст, които се грееха на слънце.

— Ето какво браним, Харолд — каза той. — Огледай се и ще видиш всичко хубаво и стойностно в американския начин на живот. Хората се радват на свободата си.

— Да, вуйчо.

— Наричай ме „сър“, Харолд. Първото нещо, което научаваш в армията е, че един офицер заслужава твоето уважение.

— Да, сър.

— Добро момче. Виж ей онази стара тераса. Помня как там в доброто старо време всяка неделя военен оркестър изпълняваше маршове и други патриотични песни. Чакай малко. Това там не е ли една от онези пацифистки откачалки? Да, точно така. Да се махаме оттук, Харолд. Тези смахнати червени боклуци. Не знам защо продължаваме да ги търпим.

Харолд погледна внимателно демонстранта.

— Паразити — каза вуйчо Виктор.

— Да, сър — каза Харолд и тръгна след него.

Те вървяха към водохранилището. Генералът говореше пространно и Харолд изглеждаше все по-заинтересуван и съпричастен.

— Нека разгледаме фактите — каза вуйчо Виктор. — Твърдя, че в тази страна войната се отхвърля твърде сурово. Твърдя, че политиката на криза и противопоставяне има немалко материални предимства. Дявол да го вземе, Втората световна война ни даде химикалката. Това е общоизвестно.

— По време на война броят на самоубийствата намалява в национален мащаб — вметна Харолд.

— Това доказано ли е? Ако е така, то се вписва идеално във всичко, което казвам. Войната има и светлите си страни.

— Да, сър — каза Харолд. — Кара те да се замислиш.

— Да, проклета да е. Войната е част от нашето наследство. И отношението към нея през последните няколко десетилетия е дяволски несправедливо. Искам да кажа, нека погледнем на нея честно и открито. Стига с това стъпване на пръсти. Би ли ми казал защо, по дяволите, отстъпихме пред германците? А? Проклетите политикани във Вашингтон ги привлякоха на наша страна и оттогава войните, които водим, са позор за нацията. Мътните го взели, виж историята. Двете ни най-хубави войни бяха срещу немчугите. Ще кажа ето какво: върнете Ханс от другата страна на плета, където му е мястото, за да си върнем врага, който си струва да убиваме и онзи вид война, зад която ще застане цялата страна.

— Е-ха, сър — каза Харолд. — Това са доста силни думи.

— Виж сега, Харолд — каза вуйчо Виктор, като дишаше дълбоко и разсеяно потупваше празния си ръкав, — винаги съм бил човек, който казва каквото мисли. Това ми е коствало много. Знам, че във Вашингтон не ме обичат. Но — запомни това — аз имам и приятели по върховете.

Те повървяха край водохранилището и седнаха на малко възвишение под едно дърво. Наоколо нямаше никого и генералът започна да разказва на Харолд някои от преживелиците си от войната.

— Те ме наобиколиха от всички страни. Бяха стотици. Продължихме да стреляме. Та-та-та-та-та! „Хвърляй гранатите!“. „Той е мъртъв“, каза Джо и продължи да ме снабдява с патрони. Та-та-та-та-та! Те падаха, но идваха нови и нови. Навсякъде около мен свистят куршуми. Шат! Джо пада по гръб с чиста червена дупчица в главата си. Помислих си, че с мен е свършено. Но не спрях да стрелям. Та-та-та-та-та! Една-единствена мисъл ме крепеше. Убивай! Убивай! Заради Джо и Мак, и останалите момчета. Убивай! Ослепителен блясък. Събуждам се на носилка. „Удържахме ли?“, питам лекаря. „Да, сър“, каза той и аз потънах в безсъзнание.

— Иха! Това е страхотна история, сър.

— Скоро ще можеш да разказваш твои собствени истории като тази.

— Мислите ли, сър?

— Уверявам те. Ще има какво да разказваш на децата си. Нещо, към което да се стремят. С което да се гордеят.

— Надявам се, сър. Божичко, никога не съм знаел, че би могло да бъде толкова вълнуващо.

— Най-вълнуващото нещо на света.

Харолд изправи рамене и помисли върху това.

— Твоят живот срещу чуждия — каза замислено той.

— Точно така.

— Да убиваш.

— Да, разбира се.

— Вкусът на кръв в устата ти.

— Моментът на истината.

Харолд грабна въображаема пушка и я насочи срещу въображаемия враг.

— Животът на друг човек — на прицел.

— Да.


Той дръпна спусъка.

— Бум!


Вуйчо Виктор се разсмя.

— Наистина ли ще ме научат да стрелям? — попита Харолд нетърпеливо.

— О, разбира се — каза вуйчо Виктор. — С каквито искаш оръжия.

— А как да си служа с щик? Ах!

— О, разбира се.

— Ами на ръкопашен бой?

— Ще имаш колкото си искаш от всичко това.

Харолд се счепка с една въображаема жертва и започна да я умъртвява.

— Да душиш някого. Да го стискаш за гърлото. Бавно. Да изцеждаш живота му между пръстите си.

Вуйчо Виктор погледна Харолд и леко се обезпокои.

— Ъ? — каза той.

— А да му резнеш гръкляна?

— Е, аз не…

— Би ми харесало. Да гледаш как кръвта шурти.

— Харолд. Мисля, че тук се увличаш.

— Сър, какво ще кажете за малко трофеи?

— Трофеи?

Харолд се хвърли на колене. — От убития. Уши, носове, скалпове — разни такива неща. Срамни части.

— Харолд!

— Какви са шансовете да си вземеш едно такова нещо? — попита той и извади една съсухрена глава. — Уау! Като си помисля: мои собствени трофеи…

— Харолд! — извика вуйчо Виктор. — Това е противно!

— Има си хас! — каза Мод.

Харолд и генералът млъкнаха и погледнаха нагоре. До тях стоеше Мод с чадъра с гъшата глава в едната си ръка и дръжката на голям знак на мира в другата.

— Коя сте Вие? — попита вуйчо Виктор, като се надигаше.

— Аз демонстрирам за мир…

— Паразит! — изкрещя Харолд, който скочи и навря юмрука си в лицето на Мод. — Паразит!

— Харолд, контролирай се — каза вуйчо Виктор.

— Червен боклук! — извика Харолд. — Изчезвай оттук!

— Не ми дръж такъв тон, хлевоуст малък дегенерат такъв — каза Мод. — Нямат капка възпитание. Наистина, генерале, бихте могли поне…

— Предателка! — изкрещя Харолд. — Бенедикт Арнолд*! Помни Нейтън Хейл, нали, сър?

[* Бенедикт Арнолд (1741–1801), американски генерал, участник във Войната за независимост. През 1780 г. срещу обещания за пари и висок пост в английската армия Арнолд се включва в заговор за предаването на Уест Пойнт на врага. В американската история името му се превръща в синоним на предателство. — Б.пр.]

— Не се приближавай до мен! — извика Мод.

— До един ще ви натикаме на топло! Ето така свършват всички предатели! — И той вдигна високо отрязаната глава.

— Гадост! Гадост! — извика Мод.

— Госпожо, моля Ви — каза вуйчо Виктор. — Харолд…

— Ето така — каза Харолд, като размаха съсухрената глава в лицето на Мод.

— Дай ми я! — извика тя и я грабна от ръката му. — Ще изхвърля това в канала, където му е мястото. — И тя побягна към водохранилището.

— Тя ми взе главата — каза смаян Харолд.

— Остани там, където си — заповяда генералът.

— Тя ми взе главата! — изпищя Харолд. Той вдигна захвърления от Мод знак на мира и хукна след нея. — Ще я убия! — пищеше той.

— Харолд, върни се! Харолд, това е заповед. — Генералът се впусна в ожесточено преследване.

Мод подмина табелата с надпис „Опасност — Преминаването забранено!“ и се провря под оградата, зад която беше язовирът. Харолд я последва, размахвайки знака на мира като тояга.

Генералът, напълно загубил мъжеството си, тичаше след тях.

Като подскачаше до самия ръб на язовирната стена, Мод провеси глава над водата.

— Да не си посмяла! — извика Харолд, който я настигна и я стисна силно за ръката. Мод го налагаше с чадъра си, а когато пристигна генералът, тя запердаши и него.

— Госпожо, ако обичате — викаше вуйчо Виктор, опитвайки се да удържи Харолд с единствената си ръка. — Върнете му главата.

— Ще я убия — крещеше Харолд. — Ще я убия!

— Стой далеч от мен, малък перверзник! — пищеше Мод.

Генералът изтръгна знака на мира от ръцете на Харолд и го хвърли в язовира. Те спряха за миг, за да проследят изчезването му в коварните води под краката им. Мод, с отсечената глава в ръка, стоеше отдясно на генерала. Със светкавично движение Харолд дръпна акселбанта на вуйчо си, с което предизвика механичното му приветствие. Ръкавът се изпъна напред и, цапардосвайки Мод под брадичката, я събори в разпенените води. Генералът с ужас наблюдаваше как тя потъва. Той чакаше, обезпокоен, но тя не се показа повече.

Все още с изпънат за поздрав ръкав, той вдигна поглед. Не можеше да повярва на очите си. Обърна се към Харолд, за да потърси причината за това нещастие — някакъв мотив, някакво обяснение.

— Отиде ми главата — каза тъжно Харолд с поглед, зареян в бързото течение.
* * *
Генерал Бол седна зад бюрото си в щаба.

— Можеш да се отървеш от документите на Чейсън — каза той на адютанта си. — Племенникът ми няма да ходи в армията.

— Да ги върна ли в „строго секретно“, сър?

— Няма нужда, Роджърс. Изпрати ги по канален ред, да ги заверят, че лицето е негодно за военна служба.

Нещо по-конкретно, сър?

— По твоя преценка, лейтенант. Но, между нас казано — момчето е идиот. Маниак със склонност към насилие. Мястото му е в приют за душевно болни.

— Да, сър. Заповядайте най-новия списък на състава.

— Потръпвам, като си помисля, Роджърс, какво би станало с армията, ако позволим тя да се превърне в свърталище на убийци.


* * *
Два скелета, окачени на двете крила на вратата, тръскаха кокали и шумно се кискаха. Вратата се разтвори и вагонетката на Харолд и Мод изтрополи по релсите, за да спре до знака с надпис „Изход“. Помогнаха им да слязат и те стъпиха на алеята, която обикаляше съоръженията на лунапарка.

— Е, толкова от Къщата на духовете — каза Харолд. — Не беше много страшно.

— Не — каза Мод. — Бледнее в сравнение със събитията от този следобед.

— О, този следобед ти хич не се уплаши.

— Да се уплаша? Когато плувах под водата с онова твое кислородно съоръжение? Бях ужасена.

— Карай, нали ти хареса.

— Е, беше, разбира се, едно ново преживяване.

Двамата се засмяха. Харолд взе билети за виенското колело и заеха местата си.

— Потегляме! — каза Мод, докато плуваха над светлините на лунапарка и нагоре към нощното небе. — Не е ли забавно? Някога не слизах от колелото в Пратера*.

[* Пратер — голям увеселителен парк във Виена. — Б.пр.]

— Много жалко, че във водохранилището си загуби чадъра — каза Харолд.

— О, не съжалявай — каза Мод. — Той си изпълни задачата. Това е всичко, което би могъл да искаш от нещо — или някого.

— Твоят план определено си изпълни задачата. Само ако можеше да видиш лицето на вуйчо ми. — Харолд се засмя. — Сега вече армията няма да ме иска.

Мод също се засмя.

— Е, армията невинаги е била нещо лошо. — Като Църквата. Двете заедно ни пазеха от лошите момчета, от една страна, и от дявола, от друга. Обаче — така, както всичко се променя — и врагът е вече друг. Срещаме се с него всеки ден и знаеш ли кой е този враг? Това сме ние. Затова трябва просто да седнем и да измислим някои решения, по-добри от защитата с оръжия и догми.

— Смяташ ли, че ще успеем?

— О, сигурна съм. Не губи вяра! От моя гледна точка, сега сме какавиди, завити в своя пашкул. Времето на гъсеницата е изтекло. Задава се времето на пеперудата.

— О, ние спряхме — каза Харолд.

— И то точно на върха. Колко е интересно!

— Виж хората на кея. Изглеждат толкова малки. Мод! Какво правиш?

— Само разклащам лодката — извика Мод, докато бясно разлюляваше седалката.

Харолд изпита голямо облекчение, когато слязоха от виенското колело и влязоха в залата с игралните автомати. Спряха се на автоматите за флипер. Но най-забавно им беше на джагите.

Мод веднага се вживя в духа на футбола. Тя с ентусиазъм насърчаваше своя отбор и така ръководеше своите хора, че те вкарваха гол след гол.

Петнайсет минути по-късно около нея се беше събрала тълпа. Нисичък италианец игра с нея срещу двойка хавайски ризи. Тълпата ги подкрепяше с одобрителни възгласи и всеки тупаше съседа си по гърба при всеки отбелязан гол.

Харолд незабелязано се измъкна и пусна едно пени в автомата, който отпечатваше букви върху метален диск. След като посочи нужните му букви и дръпна лоста, той изслуша поздравлението и се усмихна.

— Ти определено имаш подход към хората — каза той, след като напуснаха лунапарка и тръгнаха по кея.

— Че как — каза Мод — от един и същи вид сме.

Харолд донесе две захаросани ябълки и те седнаха да ги изядат в края на кея.

— Виж! — каза Харолд и посочи. — Падаща звезда!

— Видях я — каза Мод. — Боже господи. Винаги се намира по някоя странна птица, дори и в небесата.

Харолд погледна звездите.

— Прекрасни са, нали?

— Да. Стари приятели. Когато живеех в Бавария, обичах да ги наблюдавам. Те могат да носят… покой.

— Как така?

— Ами, например, аз гледах нагоре и си мислех как на светлината, която пътува от някоя далечна звезда, са й нужни повече от един милион години, за да стигне до нас. За един милион години еволюция Природата дава крилата на птиците. Така че може би когато дойде времето светлината да ни достигне, човечеството ще се е научило да се справя със злото. Може би ще бъдем на съвсем друг етап на развитие и ще летим наоколо… като ангели.

Харолд се усмихна.

— Трябвало е да станеш поетеса.

— О, не! — извика Мод. — Но щеше да ми хареса да бъда космонавт. Един космонавт на частни начала, който напуска Земята, за да изследва неизвестното. Като спътниците на Магелан. Искам да узная дали наистина можем да паднем от ръба на света.

Тя се разсмя.

— Какъв майтап би било — каза тя, докато описваше широк кръг със захаросаната си ябълка — ако и аз като тях приключа пътешествието си там, откъдето съм тръгнала.

— Мод — каза Харолд.

— Да.


— Искам да ти подаря нещо — и той й подаде металния диск.

— О, Харолд! Колко мило. — Тя прочете написаното на глас. — „Харолд обича Мод“.

Харолд, смутен, се извърна и се загледа в морето. Мод докосна ръката му и той я погледна.

— И Мод обича Харолд — каза тихо тя.

Той се усмихна и Мод се разсмя щастливо.

— Мили боже! — каза тя. — Това е най-хубавият подарък, който съм получавала от години. — Тя целуна парчето метал и го хвърли в океана. Харолд проследи полета му, като не вярваше на очите си.

— Но… — каза той.

— Сега — обясни Мод — винаги ще знам къде се намира.

Харолд преглътна.

— Добре — каза той и се усмихна.

— Хайде, ела — каза Мод. — Да изпробваме влакчето.

И, държейки се за ръце, стъпвайки по дъсчената пътека на плажа, те извървяха разстоянието от кея до ярките светлини на лунапарка.


* * *
Харолд накладе огъня в къщата на Мод, докато в кухнята Мод приготвяше своя ободряващ ликьор от хризантеми (фунт* хризантеми, вода, захар, кора от лимон, индийско орехче и пинта** качествено бренди).

[* Фунт — 453,6 гр. — Б.пр.]

[** Пинта — 0,47 л. — Б.пр.]

— Много е вкусно — каза Харолд.

— О, обичам да готвя с цветя — каза Мод. — Толкова е шекспировско.

Тя включи радиото върху етажерката.

— Мисля, че тази вечер по FM щяха да предават концерт на Шопен. Да, ето го.

Деликатните звуци на ноктюрното изпълниха стаята.

— Харесваш ли Шопен, Харолд?

— Много.


Мод седна зад пианото и сръбна от ликьора си.

— Аз също — каза тя. — Аз също.

Харолд се приближи до нея и се облегна на пианото. Той погледна празните рамки.

— Какво е станало със снимките? — попита той.

— Извадих ги.

— Защо си ги извадила?

— Те ме лъжеха. Бяха изображения на скъпи за мен хора, хора, които постепенно избледняваха в съзнанието ми и от които след време щяха да ми останат само неясни чувства — но на снимките щяха да се виждат все така отчетливо. И аз ги изхвърлих. Знам, че паметта ми отслабва. Но предпочитам снимките да са направени от мен, с чувство, а не от „Кодак“ със сребърен нитрат.

Харолд се усмихна.

— Никога няма да те забравя, Мод — каза той. — Но бих искал да имам твоя снимка.

Мод се разсмя.

— Е, чакай да потърся.

Тя остави чашата си и отиде в спалнята. До шкафа с музикалните инструменти стоеше един стар пътнически сандък.

— Донеси свещника — каза Мод, застанала на колене — да хвърлим тук малко светлина. Как си с банджото?

— Напредвам — каза Харолд, като взе големия свещник с разклонения от мястото му до леглото и го занесе на Мод. — Утре вечер смятам да те изненадам.

— Ах, този Харолд. — Тя се подсмихна, отваряйки сандъка. — Ще имаме истинско празненство по случай рождения ми ден. Определено го очаквам с нетърпение.

Тя прехвърляше стари книжа, пачки писма и изтъркани пликове от груба кафява хартия.

— Тук някъде е — каза тя.

— Тези свещи миришат хубаво — каза изправеният до нея Харолд. — С какво са? Сандалово дърво?

— Мускус от як — каза Мод. — Но не мисля, че го наричат толкова комерсиално. Казват му „Благоухание от Хималаите“ или нещо подобно. „Насладата на Далай Лама“ ми звучи по-добре.

— По-романтично е.

— Златна мина! — извика Мод с голям плик в ръка и затвори сандъка. — Мисля, че е тук.

Тя се изправи и седна на покритото с балдахин легло. Харолд остави свещника и седна до нея. Тя отвори плика.

— Да. Тук е — каза тя. — Американската ми виза.

Тя обели снимката от документа и я подаде на Харолд. — Това е най-доброто, което мога да направя на бърза ръка.

— Благодаря ти. — Той поднесе снимката към лицето си. — Красива е. Изглежда съвсем като теб.

Мод се усмихна.

— Харолд, тази снимка е на почти двадесет и пет години.

— Изобщо не си се променила. Ще я нося в портфейла си.

Той отвори портфейла и от него изпадна снимка на слънчоглед, изрязана от някакъв търговски каталог. Той бързо си я взе и се извърна от Мод.

— Не трябваше да виждаш това — каза той, връщайки снимката на мястото й. — То е част от утрешната изненада.

Той затвори портфейла си и се обърна към Мод.

— Мод — каза той. — Ти плачеш.

Мод стискаше визата в ръката си.

— Помня колко много означаваше това за мен — каза бавно тя. — Беше след войната — нямах нищо — освен живота си. Колко различна бях тогава. И все пак толкова същата.

Харолд беше озадачен.

— Но… ти никога преди не си плакала. Винаги съм мислил, че не плачеш. Мислех, че си щастлива през цялото време.

— О, Харолд — въздъхна тя, като погали косата му. — Ти си толкова млад. Какво са те учили? — Тя изтри сълзите, които се стичаха по страните й. — Да. Аз плача. Плача за теб. Плача за това. Плача от красотата — на един залез или една чайка. Плача, когато някой измъчва своя брат… когато той се разкайва и помоли за прошка… когато му я отказват… и когато му я дават. Човек се смее, човек плаче. Две изключително човешки черти. И главното нещо в живота, скъпи ми Харолд, е да не се страхуваш да бъдеш човек.

Харолд примигна, за да махне сълзите в очите си. В гърлото му беше заседнала буца. Той преглътна. Пресегна се и взе ръката й. След това, нежно докосвайки страните й, той избърса сълзите й.

Тя леко се усмихна, а той се наведе и я целуна по устните.

Те се отдръпнаха един от друг и се спогледаха на светлината на свещите. От съседната стая се чуваше тихата музика на Шопен. Навеждайки се към нея, той взе лицето й в ръцете си и отново я целуна. Ръцете й нежно го прегърнаха. Така както дъждовните капки се сливат без всякакво усилие, те паднаха заедно на покритото с балдахин легло.


* * *
На другата сутрин Харолд беше събуден от кукуригането на петел.

Той потърка очи и се прозя. Отново чу кукуригане. Като внимаваше да не събуди Мод, той седна в леглото и погледна през прозореца.

Мадам Аруе хранеше пилетата си и нейният петел, кацнал на един стълб от оградата, поздравяваше новия ден.

1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница