Колин Хигинс Харолд и Мод



страница7/7
Дата21.01.2018
Размер0.94 Mb.
1   2   3   4   5   6   7

Докато Харолд наблюдаваше всичко това, един ред от песен му мина за миг през ума: „Петелът пее за аплодисменти, а куку-куку-кукувицата…“

Той се усмихна и се почеса по гърдите. Чувстваше се страхотно. Протегна се. Помисли си, че с удоволствие би запалил цигара. Погледна към Мод.

Утринното слънце светеше в бялата й коса и хвърляше върху лицето й меки златисти отблясъци. Сънят й беше като на дете, помисли си той, ведър и необезпокояван от грижи. Никога не беше виждал нещо по-прекрасно.

Той се сгуши до нея и придърпа завивките. Положи главата си пред нейната и я зачака да се събуди.

Тя отвори очи. Те бяха ясни и блестящи като планински поток.

Тя се усмихна.

— Добро утро — каза тя.

— Честит рожден ден — каза той и я целуна по носа.
* * *
Мисис Чейсън седеше в спалнята си, закусваше и говореше по телефона.

— Та, помислих си, отче, че Вие, като духовно лице, бихте могли да поговорите с него. Честно казано, не знам какво да правя.

Харолд почука на вратата и влезе.

— Майко.


Мисис Чейсън му махна да замълчи.

— Не, отче. Поне засега той няма да ходи в армията. Както изглежда, вуйчо му е на мнение, че не би било разумно на този етап.

— Майко.

Мисис Чейсън покри слушалката с ръка.

— Не сега, Харолд, говоря с отец Финеган.

Харолд скръсти ръце.

— Майко — каза той, — смятам да се оженя.

— Отче, ще Ви се обадя пак — каза мисис Чейсън и затвори.

— Какво каза? — попита тя.

— Женя се.

Мисис Чейсън внимателно го погледна.

— За кого? — осведоми се тя.

— За едно момиче — каза Харолд и извади портфейла си. Отвори го и го подаде на майка си.

Мисис Чейсън хвърли един поглед на снимката и затвори очи.

— Предполагам, че според теб това е много забавно — каза тя.

— Моля?


Мисис Чейсън му подаде портфейла.

— Снимка на слънчоглед.

— О, съжалявам — каза Харолд и отвори на мястото, където беше снимката на Мод. — Това е тя — каза той и върна портфейла на майка си.

Този път мисис Чейсън съсредоточено го изучи. Тя вдигна поглед към сина си, след което се зае отново със снимката.

— Не можеш ли да бъдеш сериозен? — каза тя едва чуто.

Харолд се усмихна.

>

* * *
— Той е сериозен — каза тя на доктор Харли, докато лежеше на неговата кушетка и гледаше в тавана. — Всъщност той е сериозен.



— Ще говоря с него — каза лекарят. — Вероятно ще мога да направя нещо.

— О, надявам се. Искрено се надявам. Ще го пратя при Вас, при вуйчо му и при отец Финеган. Някой непременно трябва да го вразуми.


* * *
Вуйчо Виктор определено опита.

— Харолд — обърна се той към племенника си, седнал пред него в кабинета му, — майка ти ми каза за твоята идея за брак и, въпреки че по начало не съм против брака, не смятам този за съвсем нормален. Хелън казва, че годеницата ти е на осемдесет години. Дори за недисциплинирания ум това не са обичайни взаимоотношения. В действителност, дявол го взел, те са във висша степен ненормални, неестествени и порочни. Не бих искал да ти напомням за вчерашния неприятен инцидент. Мисля, че е най-добре да забравим за случилото се. Въпреки това, предвид особените ти наклонности, считам, че е най-разумно за теб да не напускаш къщата и да не предприемаш никакъв вид дейност, който би заинтересувал пресата. Този брак би привлякъл вниманието върху себе си и, според мен, Харолд, на теб не ти трябва съпруга, а болногледачка.

Срещата с доктор Харли бе доста по-хладна.

— Без съмнение, Харолд — каза лекарят, облягайки се на стола си, — този предстоящ брак добавя нова глава към един и без друго очарователен случай. Но нека го погледнем отблизо и аз съм сигурен, че ще осъзнаеш елементарното фройдистко обяснение на твоята романтична привързаност към тази по-възрастна жена. Познато е под названието „Едипов комплекс“, един много разпространен синдром, особено в нашето общество, при който детето от мъжки пол подсъзнателно желае да спи с майка си. Разбира се, това, което ме озадачава, Харолд, е че ти искаш да спиш с баба си.

Сеансът с отец Финеган така и не успя да се отдели от земното. Дребничкият свещеник изглеждаше завладян от цялата чудовищност на проблема.

— Харолд — каза търпеливо той. — Църквата няма нищо против съюза между стари и млади. Всяка възраст е прекрасна посвоему. Но един брачен съюз засяга и съпружеските задължения. И създаването на потомство. Бих бил небрежен към своя дълг, ако не спомена, че от идеята за подобно…

Той преглътна.

— … полово сношение — фактът, че твоето младо, здраво…

Той наведе очи.

— … тяло… — и поглади челото си. — … се съчетава с повехналата плът, увисналите гърди и бедра на зрялата женска особа…

Той отчаяно потърка устата си с ръка.

— … откровено ми се повдига.


* * *
— Но — каза Харолд и на тримата, когато те приключиха със своите изявления — вие не ме попитахте дали я обичам.

И нито генерал Бол, нито доктор Харли, нито отец Финеган бяха в състояние да отговорят нещо на това.


* * *
— Любов! — извика мисис Чейсън, вдигайки ръце. — Какво разбираш под „любов“? Наистина, Харолд, как можеш да говориш за любов, когато не знаеш нищичко за нея?

— Знам какво чувствам.

— И мислиш, че това е любов? Това не е любов. Това е някаква гериатрична фиксидея! Как можеш да ми причиняваш това? Не мога да го проумея. Просто не мога да го проумея.

Мисис Чейсън отиде до бара и си наля питие. През всичките години, откакто я познаваше, Харолд никога не бе я виждал толкова объркана. Хрумна му, че това е истинска ирония на съдбата, защото то вече нямаше значение.

— Харолд — каза тя и седна до него. — Чуй ме. Защо искаш да съсипеш живота си?

— Аз просто смятам да я помоля да се омъжи за мен.

— Но какво знаеш за нея? Откъде идва? Къде се запознахте?

— На едно погребение.

— О, това е чудесно. — Мисис Чейсън отпи една глътка. — Получавам не само осемдесетгодишна снаха. А също така и любителка на погребения! Харолд. Моля те, бъди разумен. Мисли какво вършиш. Какво ще кажат хората?

— Не ме интересува какво ще кажат хората.

Мисис Чейсън се изправи.

— Не го интересувало! „Старица се омъжва за тийнейджър-подпалвач в погребален параклис!“ И теб не те интересува! — И тя се приближи до бара.

На Харолд му бе дошло до гуша. Той стана да си върви.

— Всичко, което искам от теб е да се ожениш за добро момиче, да има хубава сватба — какво правиш?

— Тръгвам си — каза Харолд.

— Излизаш?

— Да — каза той.

— Но къде отиваш?

На прага той се обърна.

— Отивам да се оженя за жената, която обичам.

Мисис Чейсън се спря.

— Харолд — каза тя много тихо. — Това е лудост.

Харолд се усмихна.

— Може и да е — каза той и затвори вратата.


* * *
Същата вечер Харолд отвори вратата на къщичката на Мод и я въведе с превръзка на очите.

— Дръж се за ръката ми — каза той, като я водеше към центъра на стаята.

— О, обичам изненадите — призна радостно тя. — Те ме карат да се чувствам толкова — chiffon*!

[* Chiffon (англ.) — шифон — лека, прозрачна материя от памук или коприна. — Б.пр.]

— Добре — каза Харолд. — Стой там. — Той свали превръзката й. — Та-дам!

Мод примига и се огледа.

— О, Харолд — каза тя, весело пляскайки с ръце. — Разкошни са!

Сто слънчогледа изпълваха стаята — те бяха на масите, по столовете, върху камината, — а над камината имаше плакат с надпис „Честит рожден ден, Мод“.

Мод обиколи стаята, смаяна и възхитена. Тя се засмя.

— Те са просто великолепни. Откъде си взел толкова слънчогледи? Трябва да си планирал това с дни.

— Да — каза Харолд и включи „Виктрола“-та. Един от валсовете на Щраус се разля из стаята.

— Мога ли да Ви поканя за този танц, сладка моя лейди? — каза Харолд с галантен поклон.

Мод направи реверанс.

— Приемам от цялото си сърце, любезни господине — отвърна тя.

Той я взе в прегръдките си и те весело танцуваха валс до края на плочата.

— А сега — каза Харолд, като отмести японския параван. — Вечеря за двама.

— Боже, боже — извика Мод в пълен захлас. — Сребърни прибори! За бога, къде ги намери? Какво е това?

Харолд вдигна малката сребърна ваза, в която имаше маргаритка, и й я подари.

— От мен за теб — каза той. — Един индивид. Помниш ли.

Мод взе маргаритката и я задържа нежно в ръката си.

— Благодаря — каза тя. — Помня.

— А сега — каза Харолд и с драматичен жест махна капака от кошничката за лед.

— Шампанско! — извика възторжено Мод. — О, помислил си за всичко.

Харолд взе бутилката и започна да вади тапата.

— Не се притеснявай — каза той, имитирайки акцента й. — Натурално е.

Мод се разсмя.

— О, почакай — каза тя и се втурна към спалнята. — И аз имам изненада за теб. — Тя се върна с една кутия. — Рождените дни са нещо много приятно, а? — каза тя. — За мен те винаги са означавали едно ново начало, още една година, пълна с приключения.

— Внимавай — извика Харолд. — Тапата изхвърча от бутилката и шампанското се надигна със съскане и пяна. Той бързо го наля в чашата й и напълни своята.

— Можеш да отвориш това след вечеря — каза Мод и постави своя подарък върху камината.

— След концерта — каза Харолд и й подаде чашата с шампанско.

— Добре — каза тя. — Тостът е твой.

Харолд вдигна чашата си.

— За нас — каза той.

— За нас.

Те отпиха от шампанското си и се усмихнаха.

— И най-накрая — каза Харолд — имам още една изненада. — Той извади от джоба си малка кутийка за пръстен, вързана с червена панделка. — Можеш да я отвориш след моето соло — каза той, като я сложи върху камината редом с подаръка на Мод.

— Надявам се — додаде той, като я гледаше нежно, — че тя ще те направи много щастлива.

— О, аз съм щастлива — каза Мод. — Аз съм в екстаз. Не бих могла да си представя по-очарователно сбогуване.

— Сбогуване?

— Да, защо не. Това е осемдесетият ми рожден ден.

— Но ти не заминаваш никъде, нали?

— О, да, скъпи. Взех хапчетата преди един час. До полунощ ще съм си отишла.

— Но… — Харолд я погледна втренчено.

Мод се усмихна и отпи от шампанското си.

Той внезапно осъзна какво бе извършила тя.

Хукна към телефона.


* * *
Линейката летеше по улиците на града, червените й светлини горяха, а сирената виеше като зъл дух в нощта.

Вътре Мод лежеше на носилката, завита с одеяло и щастливо стискаше маргаритката в ръката си. Единствената й грижа бе Харолд, който, коленичил до нея, плачеше горчиво.

— Стига, Харолд — каза тя, — искам да виждам усмивки. Колко ненужно суетене.

— Мод. Моля те. Не умирай. Не бих могъл да го понеса. Моля те, не умирай.

— Но, Харолд, ние започваме да умираме от мига на раждането си. Какво толкова й е странното на смъртта? Тя не е някаква изненада. Тя е част от живота. Тя означава промяна.

— Но защо сега?

— Отдавна бях решила да избера датата. Осемдесет ми изглеждаше едно хубаво кръгло число. — Неочаквано тя се изкиска. — Чувствам се замаяна — каза тя.

— Но, Мод, ти не разбираш. Аз те обичам. Чуваш ли ме? През целия си живот не съм го казвал на никого. Ти си първата. Мод. Моля те. Не ме изоставяй.

— О, Харолд, не се разстройвай толкова.

— Това е истина. Не мога да живея без теб.

Мод потупа ръката му.

— „И това ще премине“.

— Никога! Никога! Никога няма да те забравя. Исках да се оженя за теб. Тази нощ смятах да ти предложа. Не разбираш ли? Обичам те. Обичам те.

— О, това е прекрасно, Харолд. Върви — и продължи да обичаш, дори повече от преди.

Линейката спря пред входа за спешни случаи на болницата, а санитарите тичешком заобиколиха и отвориха задната врата.

— Толкова е излишно — кискаше се Мод, докато я сваляха върху санитарната количка и я вкарваха в сградата.

Харолд вървеше до нея.

— Дръж се — каза той. — Само се дръж!

— Да се държа? Да се държа? — Мод отново се изкиска. — О, Харолд. Колко абсурдно!

Санитарите я откараха до регистратурата и отидоха някъде да попълват формулярите си. Една досадна рижа сестра стоеше зад гишето и обясняваше на стажант-сестрата процедурите по приема.

Харолд неспокойно удряше с ръка по плота на гишето и един млад стажант-лекар с очила с рогови рамки надзърна иззад книгата си.

— Моля Ви — каза Харолд. — Един човек е в опасност, свръхдоза. Трябва ни лекар. Случаят е спешен.

— Много добре — каза главната сестра. — Джули, продължаваме. Впиши подробностите.

Стажант-сестрата извади клипборда си и взе молив.

— Как се казвате? — попита любезно тя, провличайки думите по южняшки.

— Не съм аз — каза Харолд. — Вижте нея.

Мод престана да си тананика и се усмихна. Тя махна за „здрасти“ със своята маргаритка.

— По-добре започни с фамилията — каза главната сестра, — после е малкото име и най-накрая — бащиното, ако има такова, което се записва с инициал. Пести време.

— О, добре — каза стажант-сестрата. Тя се усмихна на Мод. — Как е фамилното Ви име?

— Шарден. Графиня Матилда. Но можете да ми викате Мод.

— О, благодаря.

— Моля Ви! — извика Харолд. — Веднага трябва да я види лекар.

— Младежо — каза главната сестра, — да бяхте изчакали в чакалнята.

Стажант-сестрата бе записала името на Мод.

— Възраст? — попита тя.

— Осемдесет. Днес имам рожден ден.

— О! За много години.

— Не. Не мисля така.

— Вие не разбирате — викаше Харолд. — Преди два часа е взела свръхдоза лекарства. Тя няма много време.

Стажант-лекарят се приближи иззад гишето със своя клипборд и помоли Мод да подпише.

— Просто една формалност — обясни той.

— С удоволствие — каза Мод, докато слагаше подписа си със завъртулки. — Много харесвам косата Ви — добави тя.

— Наистина ли? — каза стажант-лекарят. — Пускам я дълга. Този формуляр тук е само за в случай на претенции за нанесени вреди. Нали разбирате, така болницата не носи отговорност за… ако стане нещо.

— Мисля, Джули — каза главната сестра, — че е по-добре да използваш химикалка. По-практични са.

— О, добре.

— Просто една законна гаранция — продължаваше стажант-лекарят, проверявайки подписа. — Нищо лично, нали разбирате.

— Не ви ли е ясно? — извика Харолд. — Тя умира.

— Всъщност не точно умирам — обясни Мод. — Аз се променям. Както след зимата идва пролет. Разбира се, това е една голяма стъпка.

— В такъв случай, Джули, може би ще е по-добре да пропуснеш подробностите и да преминеш към важната част.

— О, добре — каза стажант-сестрата и добросъвестно обърна страницата. — Номерът на социалната Ви осигуровка?

— Не — каза главната сестра. — Попитай я дали се осигурява. Болнична осигуровка.

— О, добре. Имате ли някаква осигуровка? Син кръст? Син щит*?

[* Син кръст — американска здравноосигурителна асоциация. През 1982 г. се слива с националната асоциация на Синия щит и се създава Асоциацията на Синия кръст и Синия щит. — Б.пр.]

— Осигуровка срещу какво?

— Без осигуровка — каза стажант-сестрата. Тя тъжно се обърна към своята пряка началничка.

— Добре, запиши го.

— Това е лудост! — изкрещя Харолд.

— Съжалявам — каза главната сестра и хвърли леден поглед на Харолд, — но психиатърът няма да бъде на работа до утре сутринта.

— Какво става тук? — попита някакъв лекар, който минаваше през двукрилата врата.

— Свръхдоза, докторе — каза главната сестра.

Харолд отиде при лекаря, докато стажант-сестрата се наведе и настоятелно попита Мод дали от местоработата й са плащали здравните й осигуровки.

— Пенсионерка съм — каза Мод.

— Докторе, моля Ви — каза Харолд. — Тя е глътнала тези хапчета. Трябва да направите нещо.

— Добре, закарайте я ето там.

Стажант-лекарят се зае да я откара.

— Нямаше нищо лично — каза той.

— Близки роднини? — извика стажант-сестрата с готова за писане химикалка.

— Човечеството — бодро викна в отговор Мод, докато минаваше през двукрилата врата.

— Сбогом, Харолд — извика тя, махайки с маргаритката. — Подготвям се за новото преживяване. — Двете крила се затвориха зад нея.

Харолд стоеше и гледаше, докато те напълно престанаха да описват полукръгове.


* * *
Часовникът в чакалнята показваше единайсет часа. Харолд забеляза, че секундарникът беше счупен.

Той седна в ъгъла. Една чернокожа жена седна от срещуположната страна, взирайки се стоически в тъмнината зад прозореца. Малкият й син спеше на дивана до нея.

В единайсет и половина големият й син излезе през двукрилата врата с бинтована глава и ръка. Тя не му каза нищо. Събуди момченцето и го хвана за ръка. Тримата си тръгнаха, без да кажат нито дума.

Харолд седеше сам в стаята. Той хвърли поглед на изпокъсаните списания върху масата. Потърка лицето си. Наведе се напред на стола си и се вторачи в двукрилата врата.

В полунощ дойде новата смяна сестри.

В един стажант-лекарят затвори книгата си и си отиде.

Около три един бъдещ баща и бременната му съпруга влязоха по погрешка в стаята за спешни случаи. Упътиха ги как да намерят родилното отделение. Бащата дълго се извиняваше. Жена му само се усмихваше. Те си тръгнаха. Харолд се изправи и се заразхожда напред-назад.

В четири дойде портиерът и изпразни пепелниците.

Към пет Харолд се беше върнал в чакалнята. Той седна на дивана и се загледа в опърпаните списания на масата.

Към шест нощното небе беше просветляло. Харолд можеше да различава формите на колите на паркинга.

В седем и дванайсет лекарят влезе, за да му каже, че Мод е починала.

Той посрещна новината много спокойно. Лицето му не показваше никакви следи от чувства. Той механично благодари на лекаря и се отдалечи по болничния коридор.


* * *
Всекидневната на Мод изглеждаше различно, когато утринното слънце струеше през прозореца. Следите от партито бяха навсякъде — слънчогледите, някои от тях вече започнали да се навеждат; бутилката с шампанско, която стоеше полупразна в съд, пълен с вода.

Харолд се приближи до прозореца. Навън птичките пееха и кълвяха семената. Той вяло чукна с пръст дръжката на подвижната хранилка, като си спомни за първия път, когато я беше видял как работи. Очите му започнаха да се пълнят със сълзи. Той ги прогони с няколко примигвания и отиде до камината.

Забелязвайки плаката с надпис „Честит рожден ден“, той яростно го откъсна от стената. Вазите със слънчогледите и всичко върху камината падна с трясък на пода — включително и малката кутийка с червената панделка.

Той веднага се засрами от себе си, вдигна я и видя до нея подаръка на Мод от предишната нощ. Той го сложи на масата и го отвори. Той съдържаше връзката с ключове за коли, колекцията на Суийни. Без да изразява каквато и да е емоция, той погледна първо нея, а после и прикрепената към нея бележка, изписана с екстравагантния почерк на Мод. „Скъпи мой Харолд“, пишеше там. „Предай по-нататък. С любов, От Мод“.

Той взе бележката и седна. Прочете я пак. Очите му се наляха със сълзи. Този път той не успя да се пребори с тях. Дори и не опита. Тя си беше отишла. Всичко беше свършило.

Бележката изпадна от ръката му. Просвайки се безсилно на леглото, той заплака. Тя си беше отишла. Всичко беше свършило. Той беше сам.

Сълзите потекоха по страните му. Хълцането му стана по-силно и необуздано. Плачейки безнадеждно като изгубено дете, той зарови лице във възглавниците.
* * *
Мини-катафалката летеше по пътя, който следваше ръба на скалиста урва, успоредно на морския бряг. Тя безразсъдно поднасяше на завоите и се плъзгаше в опасна близост до ръба.

Харолд седеше зад волана и караше като луд. Сълзите още мокреха лицето му. Ръцете му здраво стискаха волана. Той отби по един черен път, който водеше до висока скала, и продължи по него, докато стигна върха.

От далечния бряг в подножието на скалата би могло да се види как автомобилът се отделя от скалата, завърта се във въздуха на половин оборот, след което се разбива върху скалите и избухва в пламъци.

Огънят отслабна и димът и парата постепенно се разнесоха. Вълните, идващи с прилива, се плискаха във и около останките.

От ръба на скалата Харолд погледна надолу към тях. Слънцето блестеше в счупеното стъкло. Мъртвото вълнение подхвърляше насам-натам парче обгоряло перде; горе безгрижно се плъзгаха чайки, носени от въздушните течения.

Харолд се почеса по носа и пусна в джоба си ключовете на Суийни. Той се протегна, пое си дълбоко дъх и избърса с две ръце петната от сълзи по лицето си. Премести банджото от гърба си и взе няколко акорда. Хвърли последен поглед на онова, което беше останало от колата му и се отвърна.

Докато се спускаше по хълма, той се зае да изтръгва от инструмента си песента на Мод. Той я изсвири веднъж, като откъслечно си припомняше как тя пееше думите:
А куку-куку-кукувицата

На себе си остава вярна ю-хуу,

Куку-куку-кукувицата…
Той се усмихна. Започна отначало. Ставаше все по-добре, помисли си той — знаеше, че ще я изсвири съвсем точно, преди да стигне края на пътя.

Colin Higgins



Harold and Maude, 1971
1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница