Концерт рецитал «Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее»

От съставителя на «Изгревът» д-р Вергилий Кръстев

София

Фотоизложба «С Учителя Дънов на Рила»

от гр. Бургас от гр. София

В салона на община «Изгрев» Начало: 11 часа, събота

ул. «Чехов» 16-А 30 септември 2006 г.
Вход свободен

ВЪВЕДЕНИЕ:

1. 
   Моля за тишина!
   

2. 
   Умоляваме по време на концерта да се изключат всички GSM-и.
   

3. 
   Започва концерт-рецитал под надслов: «С Учителя Дънов на връх Мусалла. Срещи, случки, събития». Спомени от «Изгревът», т. І и т. V.
   

4. 
   Музика на Учителя Дънов. Аранжимент Анна Каралашева. Изпълняват Мария Иванова — сопран (от гр. Бургас) и Анна Каралашева — пиано (от гр. София).
   

5. 
   Започваме Първата част, в която ще разкажем за необикновената история, как се роди Паневритмията тук на Земята, при една от екскурзиите с Учителя на връх Мусалла.
   

6. 
   Приятно изкачване на връх Мусалла с разказите на Мария Тодорова!
   

1. 
   «Стъпка по стъпка» — № 25 от Паневритмията
   

2. 
   «Мусалла» — с. 70—71 от Песнарката на Мария Тодорова
   

3. 
   «Хубав ден» — № 23 от Паневритмията
   

4. 
   «Изгрява Слънцето» — № 16 от Паневритмията
   

5. 
   «Запознаване» — № 22 от Паневритмията
   

6. 
   «Тъкане» — № 13 от Паневритмията
   

7. 
   «Колко сме доволни» — № 24 от Паневритмията
   

Сценарият на І част е направен по «Изгревът», том І, с. 204—206, 208—209, където е дадена историята на Паневритмията. Включен е текст от с. 419—420 от «Изгревът», том V.

През 1922 г. предприехме екскурзия до Мусалла една много голяма група, като пътят ни беше през летовището Чамкория.

По даден знак станахме, облякохме се, бяха запалени няколко фенера и колоната потегли мълчаливо. Един брат водеше колоната със запален фенер, а друг брат също носеше фенер на края на колоната. Така, полека лека, се катерехме по пътеката в тъмната нощ, и колоната стигна до връх Мусалла. Беше още тъмно. Направихме обща молитва. Постепенно небето започна да светлее на изток. Беше необикновено преживяване. Очакваше се хубаво време и ясно небе. Това на връх Мусалла ставаше рядко и ако се случеше, беше чудо на чудесата. Очаквахме изгрева. От края на пространството и на света се показа първият лъч. Пяхме песни от Учителя. След това Учителят каза няколко Слова. Изчакахме дискът на Слънцето да излезе една педя над хоризонта. Духаше вятър и отидохме на завет. Пихме топъл чай, който носехме в термосите си. Някои отидоха в наблюдателницата на Мусалла. Към десет часа слязохме на първото езеро, наречено «Окото». Направихме почивка, закусихме и следобед се върнахме на хижа «Мусалла».

Там ни чакаше един брат. Казваше се Методи Шивачев. Той беше определен от Учителя да пази багажа и да поддържа огъня. Той се приближи до Учителя и Му каза:

• 
  «Овардих багажа, Учителю, и поддържах огъня непрекъснато.
  

— Прекарахме много хубаво. А сега си почини от твоя пост, защото утре сутринта ще отидеш на върха сам. Нали за това си дошъл — да се качиш на Мусалла и да дочакаш там изгрева на Слънцето.

Братът вдига рамене и продумва:

— Е, щом трябва да се кача, ще се кача, но в колко трябва да тръгна?

— В три часа — в часа, в който ние тръгнахме, за да бъдеш там, горе, сам на изгрева на Слънцето. — И Учителят натъртва и набляга на думата «сам». А брат Методи очакваше, че ще тръгне по видело.


3. СВЕТЛИНАТА, КОЯТО ПОСОЧВАШЕ ПЪТЕКАТА ЗА ВРЪХ МУСАЛЛА

Разказва Мария Тодорова
И Учителят натъртва и набляга на думата «сам». А брат Методи очакваше, че ще тръгне по видело. Смяташе да си вземе и приятели за компания. Но сега задачата си е задача. Тук бе оставен сам да варди багажа, а сега трябваше сам да се качи на Мусалла. Така му се е паднало — сам да върви на връх Мусалла.

През нощта усеща, че някой го буди. Оглежда се — няма никой. Поглежда часовника си — вече е два и нещо. Облича се в тъмното. Какво ще се облича — та той е спал така, с дрехите си. Решава да вземе фенер, но не знае къде са го сложили. А сега е тъмница, къде ще го търси — всички спят. Решава да тръгне без фенер, нали има пътека, по нея, по нея — та, горе. Така решава и пак не знае защо така решава, и тръгва. Постепенно свиква с тъмнината. Намира пътеката. И когато стъпва на пътеката, изведнъж се появява един сноп светлина. Да, сноп светлина, като че ли някой върви пред него и над него и със светлината на джобно фенерче му осветява пътя на един два метра разстояние пред него. Обръща се назад, гледа — няма никой. И пред него няма никой. Поглежда нагоре над главата си — нищо не вижда, няма никой. Но светлината идва от два метра височина над земята и една педя над главата му и е насочена косо като сноп надолу, един-два метра пред него и му осветява пътя. Преодолява страха и изненадата. Понеже е имал и други опитности с Учителя от най-необикновен порядък, граничещ с чудеса, непонятни за човешкия ум, той разбира, че това е работа на Учителя. Благодари Му мислено и тръгва все по-уверено и без да се бави. Където трябва, светлината спира да се движи и това значи, че трябва да направи почивка. Когато тръгне светлината, тръгва и той. Мислено преживява онези събития от Библията, когато Духът Господен във вид на огнено кълбо нощем и огнен стълб денем е водил евреите през пустинята. Сега преживява същото. Така, в размишление за онези исторически библейски години и за огнения стълб, който е водил евреите, той е вече в подстъпите към върха. След два три часа той е горе, на връх Мусалла. Снопът от светлина го води и спира на едно точно определено място. Методи застава на определеното за него място. Светлината, която го е завела, изведнъж угасва. Тишина.

И тъмнина. Изведнъж чува във висините над главата си песнопения и музика. А той много обича да пее и да свири, дори в млади години е участвувал в църковен хор, и много добре знае какво значи песнопение и хорово изпълнение. Но чува и музика. Методи вдига главата си на 60° нагоре към небето, за да проследи откъде идва това песнопение и музика. Вдига глава, и какво да види! Горе, във висините на небето, под формата на голяма елипса се откроява една светлина. Вторачва се в светлата елипса. Разглежда я и вижда как, в светлини, с бели одежди и с човешки фигури, танцуват същества, наредени по двойки и в кръг. Танцуват, правят някакви движения с ръце и крака и се движат в кръг, съпровождани от необикновена музика и песнопение. А над тях и около тях — неземна светлина. Чува се песнопението и музиката. Тя съпровожда цялото движение на играещите светлини в кръга. Танцуващите играят в кръг. Фигурите на двойките излъчват бяла светлина, която с нищо не може да се сравни. Тя е жива, трепти и тази светлина се движи в кръг. Всичко се движи в кръг — и елипсата, и светлината в нея, и фигурите в светлини, а песнопението и музиката ги съпровождат. Методи Шивачев е унесен и прехласнат и само наблюдава. Минават минути, почти час. По едно време горе кръгът от светлина придобива по силен блясък. Танцът е свършил, светлите същества се събират, поздравяват се, събират се вкупом в центъра и после като едно огнено кълбо се отдалечават в пространството. Светлината горе над главата му изчезва. Настъпва отново тъмнина. Звуците от песните и музиката още звучат в ушите му. След малко се развиделява. Методи наблюдава величествения изгрев на Слънцето. Появява се първият му лъч. Музика и песен звучат още в ушите му. Като че ли онези песни и музиката от преди малко от небето и светлият кръг на елипсата са преминали в лъчите на Слънцето. Усеща как лъчите от изгряващия диск на Слънцето също играят своя танц. И вижда как всеки слънчев лъч, идващ от пространството до него, представлява не лъч, а светло същество, което се приближава в своя танц с движения, музика и песен. Това продължава да вижда и да чува Методи, и съзерцава, докато се показва целият диск на Слънцето. Тогава лъчите престават да танцуват и пеят, музиката постепенно намалява и се изгубва в пространството.

Методи Шивачев престоява горе известно време пред Слънцето. После отива към наблюдателницата, влиза в нея, а там няма никой. Влиза вътре в малката стаичка. На една малка поставка има чайник, от който излиза пара, канче, сирене, масло и хляб. Оглежда се наоколо. Няма никой. Вероятно пазачът още спи. Разбира, че тази закуска е за него — след всичко, което му се случи досега. Той пие чай, стопля тялото си, похапва по малко от всичко и си тръгва. Слиза постепенно надолу и към обяд пристига в бивака на хижата. Ние току-що се бяхме върнали от поредната екскурзия из околностите с Учителя.

Методи Шивачев приближава до Учителя и Му целува ръка. Методи е мълчалив и смутен. Но едновременно и радостен, и затворен в себе си. Учителят го поглежда и пита:

— Е, Методи, какво видя горе?

Методи започва да разказва, а ние слушаме. Разказва всичко подробно. Когато свършва разказа си за светещия танц на онзи кръг в небето над Мусалла, където ангелите небесни са пеели и играели, Учителят се изправи на крака, вдигна дясната Си ръка за поздрав и най-тържествено каза:

— Всичко това, което ти си видял горе, в небето на Мусалла, ние ще го свалим долу, тук, на Земята. Ще го свалим, за да бъде «както горе на Небесата, така и долу на Земята». За да се въдвори Царството Небесно, което е на Небесата, в Царството Небесно долу, на Земята, между человеческите синове.

Ние запомнихме това. Някой го записа. Най-вече го запомни Методи Шивачев.

6. ПО-ДОБРАТА ПАНЕВРИТМИЯ

Разказва Мария Тодорова
Когато се даде Паневритмията, така се случи, че дойде и Методи Шивачев от Нова Загора, който беше учител там. Приближи се до Учителя, целуна Му ръка. Учителят му поръча да дойде при Него, когато започна да се играе Паневритмията. Той дойде при Учителя, а Учителят го покани да седне на пейката до стожера с лампата, където Учителят обичаше да седи. Методи наблюдава. Накрая, след като свърши Паневритмията, заедно с Учителя се приближихме до него. Учителят се обръща към него и го пита:

— Е, Методи, какво ще кажеш? Това сега тук, на поляната, същата Паневритмия ли е, която видя горе, на Мусалла, на небето?

Методи поглежда приятелите, които са радостни и щастливи, с грейнали лица, поглежда и Учителя, застанал до него, и казва:

— Това, което видях горе, на небето на Мусалла, и това, което видях тук, на поляната, не е едно и също нещо. Онова горе, на Мусалла, бе съвършенство от музика, движение и хармония, а тук е нещо друго.

Учителят го поглежда, но вече сериозно:

— Да, истинската Паневритмия не е още свалена. Истинската Паневритмия е Горе, в Невидимия свят. Тя не може да се свали в онази чистота от форми — движение и музика, на Земята. Ако се свали така, както е Горе, на Небето, и се играе на Земята, ще се разруши Земята. Тя ще се свали в следващата епоха. Паневритмията е хармония на човешката душа и на човешкия дух, направили общение с Бога. Засега човешката душа и човешкият дух могат да направят общение с Бога в пълна хармония само Горе, в Невидимия свят, в света на Мъдростта, където е истинската Виделина и Светлина на човеците.

Сега вие как мислите? Паневритмията на Изгрева ли е по-добра или онази, над небето на връх Мусалла?

7. ЗА КАКВО ЩЕ СЛУЖИ ПАНЕВРИТМИЯТА ОТ ИЗГРЕВА?

Разказва Мария Тодорова
Ние стоим около Учителя и се опитваме да мислим върху думите Му, че истинската Паневритмия е Горе, в Невидимия свят.

— Ами тази Паневритмия, Учителю, каква ще бъде тя тука? — обади се една сестра.

— Тази Паневритмия тук е свалена за българската душа и българския дух. Тя трябва да се свали от Горе, да премине през българската индивидуалност, да премине през българската личност, да премине през българската народна песен, през българските хороводни стъпки, за да се съчетае хармония между мелодия, ритъм и движение. Защото българската душа и българският дух са определени да съчетаят тази мелодия, ритъм и движение и да направят долу, на Земята, общение с Бога и с Великия Учител! За да се доберат останалите народи до Словото на Великия Учител, трябва да тръгнат от българска земя, от българско четмо и писмо, за да преминат през Паневритмията. Тогава ще се срещнат със Словото на Великия Учител. Друг път няма за човечеството. България е определена за това. Българската Паневритмия е определена за това. От нея се тръгва! Човечеството трябва да се добере до нея и да тръгне от нея! Оттук се тръгва — друг начин няма за пробуждане на човешкото съзнание по пътя на Космичната обич ¹.

Ние слушаме, оглеждаме се смаяни и се питаме един другиго с поглед: «Та ние ли сме тези, на които се даде тази Паневритмия на Земята за Новото Човечество?» Оказа се, че това сме ние — всички онези, които бяхме около Учителя. Ние с живота си бяхме заслужили тази привилегия пред останалото човечество — това, което бе днес и онова, което трябваше да дойде утре.

1. 
   Моля за тишина!
   

2. 
   Моля ви отново да изключите всички GSM-и
   

3. 
   Концерт-рециталът продължава със срещи, случки и събития на връх Мусалла
   

4. 
   Това е времето, когато Паневритмията се роди на Небето, за да се свали впоследствие на Земята.
   

8. 
   Една духовна работа (от Борис Николов). «Изгревът», том ІІ, с. 289—290.
   

9. 
   Необикновени срещи на Мусалла (от Цанка Екимова). «Изгревът», том VІ, с. 285—286.
   

10. 
    Съществата с етерни тела на Мусалла (от Цанка Екимова). «Изгревът», том VІ, с. 286.
    

11. 
    Кола без лъжа (от Борис Николов), «Изгревът», том ІІІ, с. 159.
    

12. 
    Учителят се прощава с връх Мусалла (от Борис Николов). «Изгревът», том ІІІ, с. 159—160.
    

13. 
    Гордостта предшествува падението (от Борис Николов). «Изгревът», том ІІІ, с. 144.
    

14. 
    Необикновеното посещение на връх Мусалла (от Галилей Величков). «Изгревът», том І, с. 56.
    

.

След бурната 1923 г., изпълнена с политически превратности и убийства, идва 1924 година. Страната е размирна, разделена. Тогава комунистите смятат, че е най-подходящият момент да се вдигнат отново на бунт, като използват озлобението на близките и роднините на избитите комунисти и земеделци. През 1925 г. начело на правителството е Александър Цанков, в страната е въведена диктатура, която се засилва особено след атентата в църквата «Света Неделя» от 16 април 1925 г., при който има 101 убити. През лятото предстоят още бурни събития.

Брат Начо закупува храна, пълни раниците и се качват в леката кола на Лазар Котев и заминават за Чамкория. Но когато отиват при колата, виждат, че има и още други седмина кандидати, които се настаняват във втората кола. Като пристигат в Чамкория, изведнъж изникват още десетина души, дошли с друг транспорт. Брат Начо, който е взел храна само за седем души, сега трябва да нахрани тридесет души. Онези, които дошли отпосле, са искали да видят каква ли духовна работа ще има да върши Учителят на Мусалла. Човешко любопитство.

А най-любопитен бил Начо Петров. Той бил решил да не спи, но да наблюдава Учителя през нощта, да види какво ли ще прави. Другите заспали, а брат Начо дремел, и от време на време дрямката го напускала, и той се вторачвал тогава в Учителя. И всеки път Го сварвал буден, да седи и да се моли шепнешком: «Господи, Господи, Господи!»

На другия ден се качили на Мусалла. При всяка спирка Учителят шепнел същите думи.

Прекарали няколко дни, и после се върнали. Начо не изтраял и попитал:

— Учителю, каква духовна работа щяхме да вършим?

Учителят го погледнал:

— Нали чу и видя!

Начо мисли: «Чух и видях, но нищо не разбрах.»

Учителят казал:

— Призовах Господа, да нареди на Своите служители да изпълнят Божията Воля!

Като се върнали в София, след някое време политическата обстановка в България се променила и взе след време съвсем друга посока. През есента на 1925 г. управляващите среди решават да подменят Александър Цанков с по приемлива и некомпрометирана фигура. А това е Андрей Ляпчев, който на 3 януари 1926 г. оглавява правителството до 1932 година. Настъпва време на относително нормализиране на политическите страсти.

Учителят призовава Господа! А ние, човеците на Земята, с грешните души, трябваше да изчакаме Словото на Бога да разполови времената и събитията в България.
9. НЕОБИКНОВЕНИ СРЕЩИ НА МУСАЛЛА

Разказва Цанка Екимова
Години наред ходехме с големи групи с Учителя на връх Мусалла. Пътувахме с камиони до Чамкория и оттам пеша през Царска Бистрица до хижата на Мусалла. Багажът ни се изкачваше с коне. Повечето нямаха пари и си носеха багажа и храната на гърба.

Първия бивак правехме до първото езеро до старата хижа, която бе дървена. Престоявахме един два дни и след това отивахме към самия връх.

При едно такова изкачване отседнахме на терасата при вътрешното езеро, което е под връх Чадър тепе. Направихме от клекове ограда, за да се пазим от вятъра. Накладохме голям огън (нали имаше клекове) и насядахме около него да се топлим. Чайниците за гореща вода завряха. Всеки си носеше канче, поднасяхме го на дежурния по чайници, наливаше ни и пиехме до насита гореща вода. Захар си носехме в раницата.

Аз бях седнала до Учителя, заметнат с пелерина. Чух гласа Му:

— Утре ще отидем на връх Мусалла.

Пяхме около огъня. Дойде време от умората да задремем всички около огъня. Беше късна нощ. Аз още не бях заспала. Изведнъж пред мен застанаха три същества, толкова грамадни, че аз в сравнение с тях заемах големината на мравка. Съществата бяха с пелерини до земята с цвета на мъглите и с шапки с големи периферии, като на средновековните маги. Изгледаха ме с дълбок поглед и казаха:

— Утре няма да отидете на върха — ще има мъгли.

След като казаха това и се убедиха, че съм запомнила всичко, те със своите разперени пелерини изчезнаха в пространството.

Това не беше сън, а беше наяве. Това не беше и видение, а беше наяве. Постарах се да запомня всичко и да не го смятам, че това е сън. Заспала съм.

Сутринта, когато всички се пробудихме, беше непрогледна мъгла, не можеше да се мръдне. Братята се суетяха около огнището, трябваше да се запали огън, и с подвиквания и с подсвирквания се ориентираха в гъстата мъгла, за да секат дърва за огъня.

Този ден престояхме с Учителя около огнището в плен на гъста мъгла. След това тя се разсея и ние се качихме на върха с Учителя. Там Той се обърна към мен и се усмихна:

— Е, рекох, тримата мускетари си прибраха шапките, гдето ни ги бяха оставили долу, при езерото.

Разбрах, че Учителят споменава за онези три същества, които аз бях видяла — с дългите пелерини и големите шапки.

Тук, на Мусалла нямаше мъгли, бе слънчево и тихо. А какъв изглед имаше наоколо! Приказна и неземна красота! Дух и Битие се сляха в едно чрез Словото на Учителя.

Аз се унесох в размишление, и в този момент планината оживя. От големите каменни блокове заизлизаха същества в етерни тела, полупрозрачни, в странни, старинни носии от различни епохи и култури: египетска, персийска, сирийска, старогръцка и пр. С тържествени и златни накити от съответните епохи. Тогава чух много ясен глас, който ми каза: «Това са водачите от тези епохи и култури, които не са си разрешили правилно задачите като водачи и тези скални блокове са техните затвори.»

Беше изумително преживяване, защото само преди да тръгнем от Изгрева за Мусалла, когато бях при Учителя (защото след всяко пристигане от Габрово имах среща с Него), Той ми каза: «Време е вече, когато планината ще ви разкрие съдържанието си.» Тогава аз запомних това, но се учудвах, че това няма връзка с нашия разговор. Помислих, че това е някаква символика. А ето, сега се оказа, че това изказване на Учителя не бе никаква символика, а една реалност, до която ми бе определено да се докосна и срещна на Рила. А това е едно необикновено преживяване в един друг свят, с други сетива и в друга реалност.

* * *

Учителят погледна от Мусалла, отвъд долината на Бели Искър иглолистните гори и множеството върхове, и каза:

— Те са чисти и там живеят същества служители. Те изобщо обичат да живеят там, дето не стъпва човешки крак и дето не ги безпокоят. Те знаят изкуството да стават видими и невидими, те живеят полуфизически и полуастрално, те си имат тук жилища. Етерът прониква въздуха и светлината, един друг се проникват. Това, което прониква, то владее. По-малкото живее в по голямото, по-голямото обгръща по-малкото. Етерът има 4 състояния. Мислят, че етерът е еднороден навсякъде, а пък то не е така. Слънцата са центрове на етерните енергии. Налягането на етера образува слънцата. Дето има слънце, налягането на етера е най-голямо. Като наляга етерът, образуват се слънчевите системи в безконечното пространство. Значи, налягането на етера не е навсякъде еднакво.

Учителят пак погледна върховете, осеяни зад долината на Бели Искър, и каза:

— Представете си, че тия същества живеят на едно място, което никак не е привлекателно за хората. Наглед голи скали, а пък те го правят да не е привлекателно, и хората няма да искат да живеят там.

Ние с човешките си очи виждаме само формите, но когато ни се отворят очите за Духовния свят, ще видим истинския живот на Земята.

— Може ли да организираш едно отиване до Мусалла за една не много голяма група?

Брат Боян само това и чакаше.

— Може, Учителю, как да не може!

Учителят се усмихва:

— Хубаво.

Брат Боян тича при мене:

— Учителят иска да отидем до Мусалла!

Сядаме да обмисляме. Продоволствени мъчнотии нямахме, макар че тогава бяха купонни и военни години. Продукти се раздават срещу купон. Най-трудно бе да се намери кола до Чамкория. Коли имаше, но бензин нямаше, отпускаше се само със специални бележки, и то в краен случай.

Тръгнах да търся службата. Намерих я. Пред гишето — дълга опашка. Нареждам се аз и чакам. Слушам какво се говори. Коли отпускат само за болни. На гишето стои полицай, невзрачен и тъп. Работи като автомат. Каквото са му поръчали, това прави. Приближавам се до гишето и мисля. Търся усилено доводи, но виждам, за никоя друга причина не дават, освен за болни. Търся да направя и аз един компромис в себе си. Насилвам положението си. Казвам си: «Брат Боян не е добре с краката си. Ще считам, че искам колата за него.» Нещо в мене не е съгласно с това, но аз вече се намерих пред гишето и автоматично казвам: «Кола за болен до Чамкория.» Получих бележка, но малката радост от нея в мен угасна.

Тръгвам за Изгрева. Брат Боян седи в същото положение и ме очаква. Турям бележката на масата пред него, но не му казвам как съм я вземал. Боян веднага изтичва при Учителя и почуква на вратата. Вратата се открехва, подава се Учителят. Боян възторжено Му подава бележката и Му казва:

— Учителю, взехме кола до Чамкория!

А Учителят е строг, мълчалив, не го пуска в стаята, а го държи отвън и изведнъж отсича:

— Аз на кола, взета с лъжа, не се качвам.

Боян остава като попарен. Връща се в дома си, едва върви, огънят у него е угаснал. Идва при мене, сяда на масата и промълвява:

— Учителят на кола взета с лъжа не иска да се качи.

Сега вече нещо мен ме попари. Грабнах бележката и хукнах в града. Отивам в службата, качвам се при началника, чукам на вратата му, отварям и влизам.

12. УЧИТЕЛЯТ СЕ ПРОЩАВА С МУСАЛЛА

Разказва Борис Николов
На бюрото стои млад човек с офицерска униформа, със светло лице и симпатичен. Казвам му:

— Господин Дънов с някои свои ученици иска да отиде на Мусалла. Трябва ни кола до Чамкория.

Младият човек ме погледна, присегна се, взема листче от бюрото си и написа: «Да». Подписа се, подаде ми листчето, и — никакъв въпрос, и нито дума. Слизам долу, нареждам се пак на опашката, изчаквам реда си, подавам бележката на полицая и взимам втора бележка, но вече без лъжа.

Сега аз летя нагоре, към Изгрева. Кой казва, че човек няма криле? Има. Зависи каква сила го движи.

Брат Боян седи на същото място отчаян. Турям бележката пред него:

— Ето бележка без лъжа.

Сега той тича при Учителя:

— Учителю, имаме бележка за бензин без лъжа.

Учителят се усмихва и казва:

• 
  Хубаво! Можем ли да тръгнем в петък?
  

Това бе последната екскурзия с Учителя до Мусалла. През всичкото време беше тъжен, мълчалив, затворен. Изморяваше се, подпираше се често. Аз Му носех раницата. Вървеше трудно. Дишаше тежко, спираше, и каже: «Една минута почивка.» Облегне се на бастуна, ще затвори очи, ще поседне. След това гледаше великите скали. При мястото, при голямата скала, дълго време гледа рекичката, бистрите пеещи талази. Въздухът все като че ли не Му достигаше. А каква сила имаше във въздуха, какъв аромат имаше! Ние го усещахме, защото бяхме млади. А Учителят се прощаваше с любимите Си места, но ние това още не предполагахме. Какъв хубав живот сме прекарвали с Него тук, на тези места!

Отседнахме при хижата. През нощта, както ни е обичаят, към 1—2 часа тръгнахме за върха Мусалла. А наблюдател тук е Манчо, наблюдателят. Той беше много любезен и привързан към Учителя и ни посрещаше много добре. Той ни канеше вътре, черпеше ни с чай и симпатизираше на Братството и на Учителя.

Учителят винаги влагаше идея при изкачването на връх Мусалла. Не ме напускаше чувството, че Учителят се прощаваше с връх Мусалла. Беше изтощен и повече си почиваше. Прекарахме на хижата три дни, като всяка сутрин бивахме на връх Мусалла за изгрева на Слънцето.

Сега Учителят се прощаваше с Мусалла.

А си спомням 1922 г., когато Учителят отвори Школата, и на събора в гр. Търново изпя и даде песента «Фир-Фюр-Фен». Тя стана бойният марш на Бялото Братство и с нея се разпръснаха всички вражи сили.

Днес тази песен ви е необходима! Запомнете, тя е бойният марш на Бялото Братство!

13. ГОРДОСТТА ПРЕДШЕСТВУВА ПАДЕНИЕТО

Разказва Борис Николов
На Мусалла Учителят отиваше почти всяка година. Като се върнем от Седемте езера от летуване в края на месец август в София, то Учителят отново през месец септември излизаше на Мусалла за няколко дни. Взимаше се малка група, защото за голямата група трябваше голяма организация и много багаж. А ние отивахме петима шестима братя с Него. Той предпочиташе братя, за да бъде групата по подвижна и да не се носи излишен товар. Братята носеха на гърба си всичко, а сестрите не можеха да носят тежки раници.

Един интересен случай мога да разкажа. Това беше през 1942 година. Дотогава всяка година излизахме с Учителя. Това си беше Негово правило. Тази година Учителят беше много изморен и много изтощен и се движеше много трудно. Дойдохме на хижата, наехме една стая, разположихме се в нея. Бяхме петима шестима братя, а долу, в чакалнята, имаше двама трима туристи, които бяха пуснали едно радио, прикачено за акумулатор. Предаваха по радиото тържества в Германия по случай победите на Хитлер. Ама такива тържества, помпозни, с възклицания на хиляди хора, с «хайл!». Съобщават кои влизат, кои стават, кои сядат — от величия, по-величия. Пропагандни тържества пред целия свят. Значи, победа след победа. Умориха се немците от победите.

Учителят седи горе, не слиза долу да слуша радио. А брат Боян Боев слуша радиото. Знаеше немски, беше следвал там. Идва при Учителя горе в стаята и Му докладва какви тържества се предават по радиото, какво говорят Хитлер и Гьобелс за немското могъщество и сила, и за непобедимите им армии. Учителят седи намръщен, слуша какво говори брат Боян и като свърши да говори, Учителят вдигна глава и се изказа само с едно изречение:

— Гордостта предшествува падението!

Брат Боян остана смаян. След толкова победи и след толкова тържества, Учителят каза само това изречение. И оттогава на немците тръгна назад. Ние знаем и сме свидетели как завърши всичко това. Падение и разгром на Германия през 1945 година.

Ето и закона: «Гордостта предшествува на погибелта (падението) и високоумството предшествува на падението.» (Притчи Соломонови, гл. 16, стих 18.)

А ние, които бяхме около Учителя, бяхме свидетели как Той направляваше съдбините на света и определяше пътя на народите!

14. 
    НЕОБИКНОВЕНОТО ПОСЕЩЕНИЕ В ХИЖА «МУСАЛЛА»
    

Неделчо проверява своя часовник и Му нашепва: «Часът е 1, спрял е Вашият часовник!»

Успокоен от отговора, Неделчо наново заспива, а Учителят се изправи и погледна звездната нощ, направи едно движение за поздрав и проговори шепнешком на непознат и неизвестен език.

Дочувах отделни фрази с интересно звукосъчетание на гласни и съгласни — за мен неразбираеми, но вероятно разбираеми за Този, с Когото Учителят разговаряше.

Подобно на неверния Тома от Христовите дни, вгледах се в стаята за нечие посещение, обаче нямаше никой. Всички спяха, а разговорът продължи не повече от 15—20 минути, след което само вдигнатата ръка за поздрав бе неоспоримо доказателство, че «срещата» е приключена.

Учителят след това посегна към одеалото и се загърна за почивка. Незабравима и паметна сцена на общуване на Учителя с незрими за нас същества!

Не след дълго, приблизително към 2 часа, фенерчето пак светна и към Неделчо бе поставен пак въпросът за часа: «Моят е все 12 часа!» Неделчо в просъницата си пак отговори: «Спрял е, защото не сте го навили!» Учителят повече не отговори, загледа се през прозореца и полегна наново на кревата.

Към 3 часа светлината на Неговото фенерче наново заигра из стаята, освети поотделно приятелите, които вече се бяха пробудили, и Той тихо им продума: «Ще бъдем ли готови подир малко? А ти, Неделчо, пробуди приятелите в другите стаи и кажи им, че към 3,30 часа тръгваме за върха!»

Пъргаво, безшумно, без ненужен брътвеж, приятелите напускаха хижата и мълчаливи заизкачваха пътеката към върха. Мистично, нощно шествие от играещите светлини на електрическите фенерчета наподобяваше по скоро видение, отколкото реалност. Сегиз тогиз тишината бе нарушавана от някое търкулнало се камъче, бутнато от нестабилна стъпка. Видение на Богомилски времена!

На върха ни чакаше Духът на Мусалла и изгревът на Слънцето. И тогава се убедихме, че Изворът на Живота е също необикновен и неотразим.

1. 
   Уважаеми гости, с тази песен завършва нашият концерт-рецитал.