Скобелев (Чете се с “Холиз” и “Слейд”)

Скобелев

(Чете се с “Холиз” и “Слейд”)

В “Сивият кон” инцидентно се отбиваха различни типове. От нашите нямаше постоянна клиентела, както в разказите на Удхауз. Все някой някого водеше и така се срещахме с интересни хора. Веднъж Любо доведе Скобелев. Викахме му така, защото първо, така се казваше, второ, живееше на “Скобелев” и трето, престижно беше да познаваш Скобелев. Става дума за известния Андро Скобелев, рали състезателят. Висок и слаб, с леко подвити рамена, той имаше онази подкупваща усмивка, с която с лекота влизаше във всякакви бели и случки с непредвидим край.

Същият, дето се състезаваше с ”Рено Фуего” - единственото на федерацията. Това, дето го откраднали едни чешки апаши от един паркинг в Прага между два етапа и след половин час го изоставили. Говорело се после сред крадците в Чехия, че само българин може да кара това чудо. Чудото беше, че Скобелев беше дигнал газта на ръчка до волана, като на мотор, защото му изтръпвал кракът. Та газ се давало и с педал, и с ръчка, както си поискаш. Само че имало едно копче за превключване. И само Андро знаел да борави с него (а и той го бъркаше, та често давал газ и с ръка, и с крак, как дойде). Та се говорело, че айдучетата, като бутали реното половин час, го избутали на четири километра, но не могли да го запалят, чудили се на ръчките и жиците и решили, че има много сложна българска система за охрана.

Това беше същият Скобелев, дето в две състезания строши три коли и го обвиниха в диверсия. И защото колите бяха руски, и с това уронвал престижа на съветските машини. Които по презумпция били не чупливи, а здрави и мощни. И на състезанията само лошите съдии, които са империалистически предатели, пречели на логичните наши победи.

Говорим за Скобелев, който в онова легендарно състезание за балканската купа в Сърбия изпусна волана в едно село, прасна една ограда и едва не претрепа младоженеца на една сватба, но го потроши за два месеца в гипс. Сватбарите се попилели по другите дворове, а булката драснала през близката река. Тя после се оказа благодарна жена. Издири Скобелев да му благодари, че я спасил. Сватбата била уговорена (по техен обичай). Тя не била съгласна, младоженецът не й харесвал – бил кьопав в краката и малко кривоглед. (В съда искаха да съдят федерацията, че Скобелев е потрошил младоженеца, но този факт се опроверга, а и от катастрофа човек не става по-кривоглед, той или е, или не е.) Та бащата на булката съзрял в тая случка ръката на аллах – те били мюсюлмани, та това хубаво момиче се спасило.

Ралиста го уважаваха много и за другата случка. Връща се той от чужбина и един наш известен колекционер на картини го моли да донесе две платна до София. Платната били доста скъпи и естествено трябвало да се заплати мито. Освен ако не ги вкара човек, когото няма да проверяват и хванат. Щото, ако го хванат, лошо. И картините конфискуват, и в затвора вкарват. За идеологическа пропаганда на Запада. За по-сигурно колекционерт, известен софийски бохем, праща един свой приятел да проследи акцията. И оня, уж случайно, помолва Андро да се върне с него в България. Скобелев взима платната, качва човека, зер приятел на приятеля, и тръгват да се прибират. Спират ги на австрийската граница и в хода на проверката го питат:

– Хер, да изнасяте произведения на изкуството? – ама най-вежливо, по австрийски.

• 
  А-а не, само две картини на един приятел в България.
  

– К`во правите тука? – питат полицаите.

- Така и така, пикаем – отвръща Андро.

Другият – блед, умира от страх.

– А, не може на магистралата – отсича сърбинът. – Петдесет марки глоба.

– А бе как петдесет марки за едно пикаене, бе? – опъва се Скобелев. - Това си е обир. Не така бе, брато – обръща го на молба. - Комшии сме. Немаме пари.

Полицаят обаче, сърбин, отвръща най-спокойно:

• 
  Боли ме куро, че немаш пари! Плащай или в участъка.
  

– А бе, полицай, като те боли куро, кой ти клеца жену?!

Е това един сърбин не е очаквал. Някой да псува и да е по-гявол от него. Махнал с ръка и отсякъл:

– Ей, бугари, алал ви вера за тоя лаф. Айде мочайте и ако ви фанем да серете по сръбска земя, бог да ви е на помощ.

Нашите не чакали повторна покана, мятат се на колата и до Калотина не спират. Андро успокоявал по пътя другия:

“Спокойно бе, човек, хората ще помислят, че кафе внасяме”. Тогава нес кафето беше кът. След години оня, собственикът, много забогатя. Чу се, че и много картини имал. И все скъпи. И сега тоя човек на баровец се прави по София.

Та Любо се кефеше, че Андро Скобелев му е близък. Но и ралистът имаше нужда от Любо. Имаше нужда по една проста причина: Любо трябваше да го отърве от Марияна К.

Марияна К. беше красавицата на “Позитано”. От цирка до канала на “Одрин” по цялата улица “Позитано” нямаше по-хубава. Всичко си имаше като жена. И отпред, и отзад. За четири години три пъти я изключваха от двете гимназии в района и накрая завърши техникума за оптика. Единственият проблем при нея беше, че е сестра на близнаците. Близнаците тогава едва прохождаха в сенчестия бизнес, но вече малко хора смееха да им се репчат. На нас, големите, особено на Любо гледаха с почитание и го слушаха, но знае ли човек докога щеше да продължи.

В Коньовица имаха респект и на Марияна след оня случай с циганина. Случаят се беше развил на плажа “Чайка”. На този плаж имаше ресторант с тераса над басейна. Двама или трима пича – явно не от нашите, отишли там на свалка и попадат на няколко наши момичета. Там била и Марияна. От дума на дума се заформя скандал и единият нещо дръпнал Мерата. Оная, нали е дива, сваля дървеното си сабо – онова лято бяха много модерни – италианско, викаха му “курветки”, по 4 долара бяха в Кореком и прас! оня по главата. Прави му дупка. Залитнал оня и нашата го блъска, та през парапета - долу в басейна. Такъв екшън не се беше случвал. (Пет години по-късно на “Лебеда” в Западния парк се случи пак двама да полетят в езерото с лодките, но тогава беше мъжки бой.) Един от ербапите тогава се уплашва и извиква милиция. И това му била грешката. Като кипва кръвта на всички момичета, нахлуват спомени от III районно и става страшно.

– Ела бе, циганин! – кресва Марияна и става бой.

Оня сигурно въобще не е бил циганин, но го отнесъл. Така се развило сражението, че и той бил принуден да отстъпи, скачайки в басейна. Те са били на 3–4 метра височина, но от зор кой ти гледа. Разбира се, милицията пристига със закъснение, колкото да констатира, че във водата май че има кръв и да узнае, че някакви хулигани нападнали тихо хранещите се трудови граждани. За гордост на персонала никой не подал оплакване за счупената посуда. Тази история бързо се разнесе по махалата и няколко свалячи, които искаха да имат Марияна, леко си подвиха опашките. Да не говорим, че близнаците обикаляха цяла седмица с жигулата да търсят ония бабаити. Междувременно направиха две-три сбивания и затвърдиха името си на изпечени хулигани.

Та тази Марияна се влюбила безумно в Скобелев. Влюбила се, като го гледала по телевизията в едно интервю. И се влюбила, защото той употребявал думи, непонятни за нея. Сложни, красиви и миришещи на Запад. Като чула думата “биела”, сърцето й забило бързо. Думите “скъсан амбреаж“ и “форсаж” направо я луднали. А като чула “демараж” и “навигатор”, почти изпаднала в амок. “Демараж” й звучало, като някой да я грабне на абордаж. А ”навигатор” направо си било диво сексуално желание. Звучало като авиатор, калкулатор и други страшно привличащи неща. Друго е да спиш с калкулатор. Да си с навигатор, а? Страхотно! Тя ги разбирала тия неща. Неслучайно е учила шест години средно. И то в две гимназии и един техникум. Щяла да целуне телевизора. И поставила задача на близнаците:

- Намирате го и му обяснявате ситуацията. Македонската ми кръв е за него. Или той, или паля къщата и умирам млада. И да ме погребете при баба в Гевгели.

Братята се шашнали. Че е дива знаели, но не били сигурни докъде ще стигне. Ами ако наистина подпали нещо? Те толкова тухли и керемиди откраднаха за тая къща, а сега - да се пали.

И къде-къде, та при Любо. Молбата била: Любо да намери Скобелев (той, бате Любо, можел всичко) и да го доведе при тях да говорели.

Задачата не била проблем. Любо си взел цигарите, сложил възел. Той винаги ходеше с вратовръзка на сериозни задачи и тръгнал. Къде е ходил не е ясно, но същия следобед го видели да пие кафе със Скобелев в “Старият Берлин”.

Скобелев бързо се внедри в нашия общ живот. Можеше да поправя всички коли в махалата. То всъщност имаше десет коли, осем от които бяха москвичи, но фактът, че той се отзоваваше, го издигна в очите и на хората, които не одобряваха групата на Любо, т.е. нашата група.

Срещата му с Марияна се състояла два дни по-късно в градинката “Света Троица” до черквата. Нашето момиче приложило познат за ония години подход от Запада. Казала, че една другарка – сега ги наричат фенки, искала автограф. Тя, онази, била от Карлово и не можела да дойде до София. Така го казала със спокоен глас, та да не се надуе Андро, че ето веднага му се хвърляли на врата. И само да се срещнели за единия подпис. Кой състезател не би се надул от тоя факт? Скобелев не правел изключение.

И така, срещата се състояла в 17:00 часа. Андро носел и цвете – нещо непознато досега в Коньовица. Марияна пък си облякла най-късата рокля и грейнала като минзухар с тази руса коса и крачета, тънки като писалки. Явно и двамата се шашнали, защото, както донася нашият разузнавач Ситен Боре, мълчали пет минути. Явно любов от пръв поглед.

По този повод едно малко отклонение за една теория на Любо.
Теория на Любо

/ Нежна музика “Т. Рекс” и друг голем рок/

Защо страшно маце движи с някой льоло – и стар над 40 години, и плешив, и дебел? Защо пичове – красавци, високи и стройни - ги пленяват ниски, дебели, тантурести, а бе нищо жени?

Според Графа Природата не е мащеха, а майчица. Периодично праща телеграми на своите деца, т.е. на хората. На пушача – кашлица и задъхване. На пияча – главоболие, повръщане, залитане. На кариериста – болки в сърцето. И праща нашата майчица една, две, три телеграми. И като не ги прочетеш и не се вслушаш – айде, идва лошото. Така и с хубостта. Като влезе едно момиче във възрастта за женитба и природата я “поразбраше”, поразхубави. Та и тя да се омъжи. На същата възраст на хубавите момчета пък вземе акъла. Та да се получи разнообразие. Щото, ако само хубави се събират, грозните кой ще ги оправя? И смотаните мъже к`во, трябва да си ходят ергени? Та теорията се състоеше в следното:

Природата си знае работата и си ни обича всички. Тя прави каквото иска. И никой не може да й се меша. И ако дава иширети, трябва да ги ловим, а не да се правим на ударени, че не се отнася за нас.

А що се отнася до смотаните мъже, има едно допълнение към теориите на Графа.
Допълнение към теорията и уточняване на понятието еблив

Много хора, според Графа, бъркат понятията за мъжка мощ. А то си има македонско– коньовичарска теория. Стройна. Значи, има мъже, много надарени. Надарени, обаче не са по тая, тънката част. Абе има кересте двайсе санти, а ходи на риба. И на мач. Щурак. А край него десетки хубави жени. Та тоя мъж се нарича курест.

Има мъже – стръвни. Не дотам надарени, обаче мераклии. Абе, телефони ще завърти, няма да спи, по тавани ще осъмва, но си има сексуален живот. Мераклии.

Та комбинацията между стръвен и курест прави обекта еблив. Като се каже за някого, че е побарлив, еблив, ебач, си се знае, че си е такъв. В нашия квартал Любо си беше бай, най и другите описани в горните редове.

Край на теориите на Любо.
* * *
Та любовта между двамата избухнала със страшна сила. Такава бурна женска любов Скобелев не бил очаквал. Вярно, че се определяше като супер пич. Вярно, че чукаше добре. Беше усвоил пози и в леглото, и в живота. Цветя на среща, коняк и цигарка в “Будапеща”, така че много гаджета му се сваляха. А и чукаше добре. Пристъпваше към секса с чувство за отговорност.

Беше научил основното – жена, докараш ли я до оргазъм, после каквото искаш прави с нея. “Жените най-обичат и уважават двете основни неща, обичаше да казва, оргазъм и дискретност”. Така или иначе, като си с една жена вечерта, през следващите два-три дни тя е в напрежение дали няма нещо да се чуе зад гърба й. И като не се чуе една седмица, се успокоява, че си пич и от второто действие натам пиесата е хубава.

Явно и Марияна беше доволна. Дори беше написала едно стихотворение. То беше друго стихотворение, но те в леглото с Андро го бяха видоизменили и то изглеждаше така:
То не беше стърга люта,

беше предната неделя,

иска само да съм с него

в топлата му там постеля.

сякаш сме в лежаща стачка

и не мога да си тръгна,

а и трябва да се бачка.

искам дъх да взема само,

осем пъти оправи ме,

подложи ми мъжко рамо.

– Ето, луната изплува - казваше тя.

– Да – казваше той и заключаваше мъдро. – Когато луната изгрява, тогава луната изгрява.

Този факел на прозрението караше мозъка на Марияна да се щура из дълбините на философската вселена от думи и мисли на любимия й. И тъй като нейната мозъчна дълбочина беше доста плитка, думите на Скобелев придобиваха плавния ход на отвързана шамандура.

На третата седмица обаче нашият рали герой започна да усеща, че нещата се задълбочават в посока не много нему приятна. Марияна започна да го запознава уж случайно с по-близки и по-далечни роднини. Започна да му говори, че ето животът минава бързо и човек рано или късно трябва да се събере с някого. Дори веднъж му спомена една мисъл на Волтер, че “човек и добре да живее, най-накрая се оженва”. Мисълта едва ли е била на Волтер, защото тя надали знаеше разликата между Волтер философа и писателя и Валтер пистолета. Тази мисъл сигурно я беше изтърсил Вальо от Красна поляна.

С една дума в такава ситуация всеки мъж усеща, че нещата вървят към годеж и затягане на златната примка на семействеността, наречена практично и реалистично от българския мъж хомот. А на Скобелев хич, ама хич не му се женеше. Необяснимо чувство на страх го обземаше от тази мисъл. И само като си представеше близнаците за шуреи, майката за тъща и Марияна като поетеса, направи му призляваше. Положението ставаше напечено. За бягство не можеше и да се помисли по простата причина, че близнаците биха го намерили във всяко кътче на родината. Трябваше да се измисли нещо твърдо и стабилно и на това нещо беше способен гениалният мозък на Любо Графа - тартора. И Графа го измисли, както винаги блестящо. Мислил един следобед, изпил два коняка, три кафета и една кола и се загубил към “Славейков”.

След два дни извикал Скобелев, за да го въведе в плана с кодово название “Спасение”. В плана имало един негов стар авер, Скобелев, самият Любо и случайни статисти. Този номер се практикувал много рядко. За него били нужни печени мъже, дето и граната да им метнеш, окото им не мига; които да са покривали най-тежкия тест ”Сам срещу един” (жена македонка и ти - трезвен, с червило на яката в 23 часа). Щом и този тест са покрили, вече от нищо не би трябвало да ги е страх. Точно такъв авер имал Любо. На авера, разбира се, му било заплатено. Скобелев репетирал ролята си и денят на акцията бил определен.

Два дни преди датата на раздялата планът влязъл в действие. Скобелев станал умърлушен. Не говорел, отбягвал погледа й при срещите. Все уж имал една работа да свърши. Тя, като същинска жена македонка, веднага усетила, че той й се изплъзва от брачния хомот и предприема директна атака. Нашият отклонява всички разговори на тема бъдеще, като й казва, че ще се чуят след два дни. На другия ден Скобелев се крие вкъщи. Марияна звъни по телефона, той не вдига. Следващите няколко часа действието се развива като във филм на Тарантино:

17:10 Марияна, ядосана отива и звъни на вратата.

17:15 Андро се спотайва отвътре, но се чува суматоха и бързи стъпки.

17:20 Марияна побеснява. Вика братята си на помощ. Да разбият вратата. Да измъкнат мерзавеца, мръсника, подлия лъжец . И мръсницата с него. Тя била чула как те вътре се чукали, и то страстно.

17:31 Андро й казва през вратата да си отиде, той щял да й обясни всичко.

17:37 Марияна се заканва, че жива няма да мръдне от стълбите. Ама и оная няма да излезе. Коя - не се знае, но да си четяла молитвата.

17:43 Идват братята и се заканват да му строшат главата. За поруганата фамилна чест.

17:46 Андро казва да се разотидат всички, че вътре истината е друга.

17:49 Марияна потвърждава, че ще му счупи главата и че тя е една нещастна, изоставена жена. Няма ли той жал? Но ако й падне, ще го заколи.

17:53 Андро я умолява да си отиде, защото тя изобщо не го познавала и заслужавала. Ако много настоявала, той щял да я пусне вътре, само нея, но това щяла да бъде последната им среща.

17:59 Един от близнаците се покатерва на прозореца на стълбището, за да се прехвърли на балкона.

18:02 Същият близнак пада от балкона на тротоара. От два метра се претрепва, като чупи палец, глава и два предни зъба.

18:03 Всички хукват да му помагат. Вратата се отваря. Скобелев пуска Марияна вкъщи.

18:04 Тя вижда гол мъж – авера - да излиза от банята по джапанки.

18:05 Аверът изиграва сцената на изненадата и уплахата и с писък се скрива в банята.

18:06 Марияна припада, като разбира, че голямата й любов е педераст.

18:09 Кола на приятели откарва потрошения близнак в “Пирогов”.

(Край на Тарантино.)
Два дни след това Любо ни разказа края на тази нашенска сага.

Свестила се Марияна и Любо седнал до нея, нежно хванал ръката й и казал:

- Това е, моето момиче. Много го обичаш, но не е за твой мъж. Виждаш ги двамата, ми те се обичат! Ей оня – Жорж се казва, от една година преследва твоя Андро. И готви хубаво, и пари изкарва, и всичко прави. И казват, хубаво го правел. А твоят Скобелев, какво? Състезател, ралист - то е до време. Пари няма, работа няма, ми то от зор човек и резбата обръща. Хайде, приеми горчивата истина. Иди си и бъди силна. И да не забравиш да кажеш на близнаците да не ги бият тия двамата. И те са хора.

Освестила се Марияна, тръснала глава като истинска коньовичарка и македонка (леле комбинация) и гордо си тръгнала.

Тримата изчакали малко и си стиснали ръцете. Е, седнали и да си уредят сметките. Най-много получил аверът на Любо. Той с тия пари трябвало поне два месеца да е извън София. Докато заглъхне клюката. Любо, и той получил за услугата. Скобелев се изръсил, но и той с облекчение напуснал махалата и приключил тая история. След време се чу, че му било малко чоглаво за момичето, но пък на 27 години още не му се женело. Казал на Любо, че той е виновен. Заради теорията. Оная, че трябва по 3,2 девойки на година да ощастливява.

Любо заключил:

• 
  Е, т`ва е. Пак аз виновен.
  

Едно от летата Любо Графа го взеха запас. Върна се след двадесет дни пълен с впечатления. Най-силното му беше, че и той най-накрая е срещнал човек, от когото може нещо да научи. Запасът му бил в родопското градче Ракитово. Там се запознал с бать Кольо Т. – Войводата, както го наричали, пич и човек от нашата кръвна група. Като офицер Любо можел спокойно вечер да се разхожда в града. Така в кръчмата, къде другаде, се запознал с тоя по-голям човек. В тези топли, малки градчета запознанствата ставали бързо. Хората били отворени и след третата ракия Графа вече гостувал в къщата на тоя родопчанин с македонска кръв. Отпивал от ракията и слушал разказите му, а останалите приятели, добронамерени кибици, кимали с глави в знак на съгласие.

Кольо бил известна личност. С всички власти имал пререкания. Бил няколко месеца в комунистически лагер по простата причина, че в началото на шейсетте години играл туист в ресторант в Пловдив. Ей така, изиграл един туист и от ресторанта с една джипка го прибрали. И два месеца в една кариера в Родопите, остриган, чукал камъни за шосето към Девин. През седемдесетте години пак намазал ареста. Тогава се борил за земята си. По новия план на града, една от централните улици трябвало да минава през двора му. Кольо се жалвал и до района, и до областта, но резултат нямало. В деня, когато земемерите трябвало да турят колчетата и бутнат оградата му, той се запил от сутринта. Било му причерняло от комунистически безсмислия. Кръвта на дядо му, македонски комита, кипнала. Като изпил три ракии, взел пушката (бил ловец), препасал се с патрондаша, взел шише ракия и седнал на стол в двора.

Отпивал глътка от шишето и гръмвал с пушката. На всеки изстрел се провиквал:

– Те ще ми флезат в дворът, аз ще им тура курът.

Характерно за това градче Ракитово е, че там се говори винаги на пълен член – огънът, мостът, пръчът и прочее. Цялата махала се изпокрила. Инженерите земемери не посмели да влязат в двора. Дошла милиция. Един час го придумвали да се предаде. Нашият спрял да стреля във въздуха и взел тарабата на мушка. Улицата опустяла. Патрони имал много. За глигани и мечки. Най-после ракията го надвила. Двама милиционери пропълзели зад гърба му и го заловили. Това че го вързали не го боляло – тогава нямало още белезници в милицията. Но това, че единият го ударил в гърба, го вбесило. Вързан човек да биеш в гръб, по бъбреците, с палка. Това и във фашистко го нямало.

– Аз знам как ще ти отмъстя, гадино! – заканил се Кольо.

– Как бе? – ударил го пак оня и му разкървавил устата.

– Ще го туря на жена ти и ти ще й свалиш гащите – отвърнал нашият. – Ще я опраша, та ще скърца кат баташка порта.

Милиционерът се вбесил и с ритник избил един зъб на Войводата. После го вързали, пак го ритали, качили в един джип и тръгнали за Пазарджик. За късмет на Кольо по пътя се случило произшествие. Пиян шофьор с кола се ударил в джипа. Станала тежка катастрофа. Джипът се преобърнал в дерето към Батак и единият от милиционерите се потрошил целият. Пияният се оказал синът на един от първите ръководители на държавата, член на правителството и прочее. Слизал от язовир Батак с две момичета, доста леко облечени, без сутиени в колата. И доста пияни. Случаят станал пред много свидетели и спрени коли. За да се потули набързо, всички били освободени да се разотидат и да не се шуми за тоя ден. След тоя случай бащата на пияния младеж, бил свален от всички постове. Новият план на района се забавил. След три години се направили корекции и в края на краищата бать Кольо спасил двора си.

Това добре, но той не забравил боя, дето ял. Не забравил и милиционера, който го бил. Оня живеел във Велинград. И решил да се поинтересува от жена му.

Трябва да се отбележи, че Кольо бил хубав мъж. Ерген със спортна физика и слава на добър любовник, за него не било трудно да издири жената на оня мильо и да се запознае с нея. Тя била чиновничка в горското и се оказала за радост на Войводата и млада, и хубава. Дори й викали хубавата Бистра. Всъщност й казвали Биба, макар че старото й име било Гюлджихан. Тя също мразела милицията поради срамната й роля по първото преименуване на помаците в тоя край през 70-те години, въпреки че мъжът й бил от властта.

Ухажването на Кольо продължило повече от два месеца. Просто я харесал.

“Мани го мъжа й, казвал си. Тази жена е родена да радва много мъже. Прекалено хубава е за един. И то какъв – милиционер! Е, как да не туриш рога на властта?”, но това било на майтап. Просто жената си я бивало отвсякъде.

Първо я разглезил като жена. В тоя край не можело да се подаряват цветя, особено на женена жена, как ще ги афишира в къщи. Затова пък козметика можело в изобилие. И пътувания. Жената имала уж командировки по района. А всъщност със старото рено ходели с Кольо до Пловдив, Пазарджик и най-вече до София. Там била най-малката вероятност някой да ги види. С тази дружба жената сякаш разцъфнала. Карала втора младост.

Омъжена на 19 години девствена и сдобила се набързо с три деца, Биба не знаела за този живот. Ревнивият й съпруг и слаб ебач я тормозел дори да не работи. Осем години тя стояла у дома. Едва от две години работела. И изведнъж видяла, че животът изтича край нея. Имало и друг свят. Светът на цветята, кафето в столицата и кока-кола в ламаринка. Вятърът, който развява русите ти коси в кола, която мирише на Кореком. И тоя Челентано! Тя не знаела какво пее той на италиански, нито как изглежда, но тоя глас я възбуждал сексуално. Била сигурна, че нейният Кольо е като певеца от Италия – нежен, гальовен и еротично груб в ласките си. Тя за еротиката знаела малко, но то й било вродено като при всяка жена. Трябвало само някой да я извади на показ, тази хубава еротика. И Войводата го направил.

Всъщност тя първа поискала да гледа порнофилм и порносписание. (Тя не била виждала в живота си, а Кольо имал едно от първите видеа в района – Бетамакс Сони – върха за ония години)

Започнали да се любят на нестандартни места. В колата, на полето, в гората. Тя се привързала към рискованата акция. Карала го да шофира между селата, а тя поставяла главата си в скута му и го облекчавала. Веднъж дори във велинградската болница засекли асансьора между етажите. За три минути той уж викал ”какво става” и “а бе помогнете, хора”, а тя в същото време му свалила ципа на дънките. Само за адет, на пук на пуританите съседи, клякали, тя се нанизвала на члена му. Сякаш да отмъсти на скапаното лицемерно общество в тая заспала провинция. Защото големците се чукали по разни комсомолски семинари, а проповядвали фалшивия морал на сталинските години.

Тази дружба продължила дълго време. Според Любо дори и сега продължавала, но Кольо, като истински мъж, премълчавал и винаги говорел в минало време. Като истинските пичове.

За отмъщението отдавна би било забравено, ако случаят не се бил намесил. Мъжът милиционер една вечер, след като не му станало, ударил жената и я нарекъл кучка.

(Любо има една теория защо на военните не им става, поместена по-долу.)

“Кучката” една жена може да прости, но удара - никога. И го споделила с Кольо. Тогава Войводата се сетил за клетвата и измислил план. В неделя Буба да стане рано и да замеси баница. За мъжа си. Ама на двора. И като си намаже хубаво ръцете с тесто, да помоли мъжа да й свали гащите да отиде до клозета. Той не казвал гащи, казвал бельо. И да отиде по нужда, но не в къщата. В оня на края на двора.

И така станало.

“Една жена реши ли, ще те направи луд”, продължаваше да се чуди Любо година по-късно, когато ни го разказа. Направила хубава баница Биба, макар с посинена ръка и вежда, сипала и бира на милиционера и го помолила да й помогне. Да й свали бельото. Е не гащите, само малко ципа на роклята да й свали - оня откъм гърба. Тя си била по рокля. Оня с похотлив поглед първо я обарал, после й обещал да й го тури и тя тръгнала към края на двора, към нужника. Там обаче чакал нашият. Само веднъж проникнал в нея за около минута, но това било достатъчно.

Върнал си го за счупения зъб.

Тука Любо се вместил със своята теория.