Конкурс сребърна птици и хора

Автор: Паола Ивайлова Димитрова

ОУ „Васил Левски” град Враца

Пеликаните

/Разказ/
Малкото пеликанско бебе обичаше да слуша разказите на майка си за далечната Сребърна земя. Представяше си изгрева на слънцето, който прави водата като сребърно огледало. Понякога си мислеше, че не е разказ, а сън, че всичко разказано го е преживяло много, много отдавна. И чакаше…Чакаше денят.

Сгушваше се в майка си от страх, когато слушаше за страшното нападение на зверовете с големите бели зъби, които разрушили домовете им, прогонили птиците, унищожили яйцата им. Уплашени пеликаните търсели спасение и изоставили Сребърна вода. Успели да се спасят, но загубили неизлюпените си рожби. Тук разказът спираше, а малкото пеликанче, усешаше как сърцето на майка му бие силно и ускорено, а сълзите напират. Майката продължаваше с половин глас да разказва как в мъката от загубата на чаканите рожби, прелетели с още пеликани хиляди километри, за да играят любовния танц. Затова пеликанчето беше родено далече от дома.

И чакаше… Чакаше денят, в който големите щяха да тръгнат натам - в онази спасителна посока. Денят, в който щеше да измине пътят към дома. Дом, направен и защитен от хората. Ограден с високи тръстики и папури като мечове. Хората са добри. Те пазят Сребърна вода, прогонили зад ограда страшните глигани и обещали на птиците, че ще ги пазят. От всичко и всички хората обичат големите бели птици, хората не биха ги наранили.

Малкото притвори очи, омагьосано от представата за Сребърна. Защитено, топло, пълно с храна място за птици, направено от хора. Заспа спокойно. И чу гласа на мама: „Тръгваме”. Разтърси крила. Сърчицето му биеше лудо. Отиваше си у дома за първи път. Родено далече от мястото, където луната правеше сребърна пътека, знаеше, усещаше, че се връща в родния си дом скоро и знаеше, че няма да намери покой, докато не окъпе крилцата си в сребро в Сребърна…