Конкурс за асистент в Икономическия по моята специалност. Явих се, спечелих го и започнах работа там. Междувременно се родиха двете ни деца Мария и Никола



Дата10.04.2018
Размер75.35 Kb.
#65728
ТипКонкурс

© Списание „Прозорец”2/08




Отново заедно… в Христос

Лъчезар Манчев


Казвам се Лъчезар Манчев, роден съм през 1960 г. във Варна. Детството ми премина както на всички деца от онова време - с панталоните на брат ми по плажовете, с въдица от тривка на вълнолома, в амбиции за най-високото стъпало на стълбичката в отборите по плуване и водна топка. Ценностите ми бяха "ранносоциалистически" - по-високо, по-бързо, по-далече...

Учех в музикалното училище във Варна, за което моите родители много настояваха, но това не беше моята стихия. Все пак се справях, и то не зле. Тук на 14 години срещнах едно момиче - дребно на ръст, с елегантна фигура и топли, маслинени очи. Харесах я и я обикнах. На 17 години бяхме вече двойка, на 21 тя стана моя жена.

В това време служех във военния флот, после учих в Икономическия университет, завърших го през 1986 г. Тук получих "философската" основа на моя мироглед – бях убеден материалист, дарвинист, диалектик и марксист. Като се дипломирах, поработих известно време по специалността си - счетоводство и контрол - и тогава се обяви конкурс за асистент в Икономическия по моята специалност. Явих се, спечелих го и започнах работа там. Междувременно се родиха двете ни деца Мария и Никола.

Дойде периодът 1989-1990г. Като икономист виждах, че това, което става, няма нищо общо с теорията. Жена ми Даци се редеше с часове на опашки за насъщни продукти. Решихме и емигрирахме в Австрия. Животът там първо ни впечатли с отношенията между хората – поздравяваха се по улиците, уважаваха се, помагаха си, ценяха се един друг и пазеха чуждия имот. Питахме се защо у нас е различно. Забелязахме, че те ходят повече или по-малко редовно на църква, там всички са равни - от кмета до последния човек в селото, - молят се, пеят, поздравяват се. Тогава потърсихме за първи път този "духовен" свят но, за съжаление, нищо не открихме. Виждахме как се спазват определени ритуали, хората знаят кога да се молят, кога да вземат от хляба и виното, кога да пускат монети. Чувахме неразбираемо мърморене от амвона и ... това беше всичко. Не открихме и следа от Бога.
Не след дълго на вратата ни застанаха двама мъже, елегантно облечени, с широки усмивки, възпитани, сговорчиви. Поканихме ги в къщи, разговаряхме. Те се интересуваха от живота ни на емигранти, от радостите и трудностите ни, говорихме за "нещата от света". Неусетно засегнаха и темата за Бога.

Донесоха ни книги - хубавички, шарени, просто написани. В тях се разказваше за Бога, за човека, за Библията, която дотогава никога не бяхме докосвали. Донесоха ни Библия на български език – онази, малката, със стария правопис и превода от 1894 г.
Разговорите се задълбочаваха и разбрахме, че двамата са от Свидетелите на Йехова. Нашата съседка, много мила и сърдечна възрастна жена, като ги видя да влизат у нас, веднага дойде и ни предупреди:

- Деца, пазете се, тези хора ще донесат само зло в дома ви. Не ги пускайте, изхвърлете книгите им!

Отначало приехме на шега нейното предупреждение: "Абе, ние сме печени, с марксистко-ленински мироглед, имаме вяра в доброто и истината още от училище, на нас такива не ни минават.”

Скоро натрапчивостта на посетителите ни ми дойде до гуша, имаше нещо смущаващо в техния духовен натиск. Чувствах се ограничен и заплашен. Казах на жена ми, че не искам повече да ги виждам у дома. Даци обаче беше развълнувана от темите, по които те говореха и това доведе до конфликт, който аз разреших с твърда ръка. Казах й, че ще ги изгоня от къщи, да изхвърли всичко тяхно, нямаме време за глупости, трябва да се грижим за децата си, да работим, да печелим, да си купим кола, да си построим къща, да благоденстваме като другите около нас...

Беше 1992 година...

И се впуснах в това. Пътувах много, бях зает да печеля пари, да осигурявам семейството, отсъствах дълго. Материално нещата вървяха много добре, но скоро между мен и Даци започна да се усеща хлад, разговорите ни вървяха трудно, особено по духовни и морални въпроси. Веднъж тя ми призна, че без мое знание все още се среща с една рускиня от Свидетелите на Йехова. Това ме вбеси, казах й, че забранявам всякакъв контакт с тях, че ми е противно даже да чувам за тях. Но този случай обтегна отношенията ни, между нас вече имаше недоверие. Минаха няколко години, в които моята жена се стопяваше пред очите ми - изчезна радостта й, празниците в нашия дом ставаха все по-хладни и по-редки. Даци открито заяви, че Рождество наред с нашите рождени и именни дни не са "добри" празници и било по-добре да не ги празнуваме. Всичко в живота ни се промени - разговорите ни, кухнята ни, леглото ни... Един леден клин се забиваше все по-дълбоко между нас и ни разделяше. През 1999 г. разбрах, че отново се е срещала със Свидетелите.

През цялото това време тя четеше Библията - нощем до късно, денем по всяко време. Каза ми, че й трябва някой, с когото да разговаря за тази книга, но никой освен Свидетелите не е готов и не е в състояние да чуе въпросите й.

В това време строяхме къщата си, беше много напрегнато. Прекарвах по цял ден на строежа и виждах как вечер след цялото напрежение от деня, работата, готвенето за майсторите, пазаруването, Даци до късни часове чете, чете... Мразех Библията, мислех, че тя носи нещастието в дома ни, ревнувах жена си от нея.

Около Рождество на 1999 г. новата ни къща – върхът на моите цели - беше готова и аз исках да отпразнуваме традиционно празника с елха, трапеза, гости. На колене, със сълзи на очи Даци ми каза, че не иска това, че не е добро, да не го правим... Идеше ми да вия от болка. Всичко, което бях желал за семейството си, за което бях се трудил, се превръщаше в куп мъртви камъни.

Вечерта на 24 декември отидох сам в църквата „Св. Стефан” в центъра на Виена, влязох и застанах между хората. Гледах семействата, събрани на службата - бащи, майки, деца, хванати за ръце, с радост и усмивка. Пееха, поздравяваха се, очакваха с трепет времето на вечерята у дома.

Аз стисках зъби от болка и гняв, сълзи давеха гърлото ми и ми идеше да изкрещя в тишината на църквата: "Защо Бог е толкова добър към вас, а толкова зъл към мен, защо изобщо живея още, щом Бог така ме наказва? Какъв е този Бог, който прави вас щастливи, а от мен ограбва най-скъпото - любимия ми човек, радостта ми, семейството ми...?"

Същата вечер казах на жена ми, че ще напусна дома и ще си търся друго място, където да живея и работя. Тя дълго плака, моли ме и ме увещава да не го правя - заради любовта ни, заради децата, заради дома ни. Обеща, че никога повече няма да се среща със Свидетелите, ще им върне всички книги. Съгласих се заради сълзите й, останах.

Така премина мъчителната 2000 година. Реших за Нова година да се върнем в България, да празнуваме с близки. Надявах се, че ще бъдем радостни и Даци най-сетне ще се съживи, ще се развесели...

Провалът беше пълен. Върнахме в Австрия с още по-натежали сърца.

На 9 януари 2001 г. Даци ми каза, че отива на събранието на Свидетелите на Йехова – каза ми го за първи път официално, в очите... Това беше краят, намерих се на дъното, повече не можех.

Като се прибра, й казах, че трябва да напусне дома ни, че искам да се разделим и да се разведем.

На 2 февруари съдията от бракоразводния отдел на общината ме попита: "Искате ли да се разведете с жена си?" и аз отговорих: "Да, искам...”

Всъщност не исках да се развеждам с момичето, което бях обикнал на 14 години и все още обичах. Исках да живея с майката на децата си, с жената на моя живот, исках да бъдем заедно, исках, исках, но не можех... Болеше ме, ревях на глас от болка, минаваха ми какви ли не мисли. Ужасно беше това, което се случи в живота на моето семейство.

Даци скоро се премести в съседно градче.

Нашият нов дом, в който мечтаехме да живеем задружно и честито, се превърна в студена, празна обществена баня за мен и децата ни - чужд, отблъскващ, смазващ...

Едва тогава потърсих информация за моя противник, който разруши дома ми и ми отне любимия човек. Купих си няколко книги от хора, напуснали сектата Свидетелите на Йехова и оттам разбрах страшната истина. Страх, страх, страх и закон, дела за умилостивяване, духовно насилие и мъчение - такива бяха методите им. Това, което четях беше 100 % моята история. С авторите на тези книги се беше случило същото, каквото стана с мен. Разбрах основния трик, чрез който действат - като използват естествения страх на жените за децата и семейството им, се промъкват в домовете и целят само едно: или всички да станат свидетели на Йехова, или да откъснат "своите" от семейството.

Всичко това се представя в контекста на майсторски избрана система от библейски цитати и манипулации под формата на богословие - вяра и вярност към Бога, - подредено в прости, но страшно ефективни доктрини.

Занесох тези книги на Даци. Тя първо не искаше и да чуе, но с времето разбрах, че чете. Скоро можехме да разговаряме за тях и така страшната отровна мрежа, в която бяхме се оплели, започна да се разплита. Даци осъзна как е била измамена, лъжата на сектата се откри пред очите й. Тя започна да идва на себе си, да се събужда от наркотика на страха. Беше като връщане от смърт - бавно, мъчително, но водеше към живота.

След известно време й предложих да се върне при мен и децата. Виждах, че има нужда от общуване и разговор. Тя прие с радост и се събрахме отново у дома.

Започна втората пролет в нашия живот. Говорехме часове и дни наред за всичко, което се беше случило, разобличавахме лъжата, в която бяхме затънали.

Но остана още нещо, което ме смущаваше. Жена ми четеше последователно и непрестанно Библията. Мислех си: "Библията преди, Библията сега - това не може да доведе до добър край!"

Даци ми разказваше за всемогъщия Бог Творец, за Неговия план и волята Му за нашето спасение от злото. Не разбирах тези думи и често отговарях:

- Този твой Бог, като е толкова добър, защо не ни отърве от злото, в което живеем на света?

Веднъж тя ми отговори с въпрос:

Ти вярваш ли в Него?

За първи път се смутих - не можеш да очакваш някой да направи нещо в живота ти, ако не му се доверяваш.

През лятото и есента на 2001 г. с Библията в ръка и с книгата на Джош Макдауъл "Не просто дърводелец" Даци се покая и прие Иисус Христос за свой Спасител. Тогава започна да ми разказва за Него, че е нашият Спасител, че ни обича. Аз отново избухнах:

- Добре, като ни обича толкова много, защо не дойде още днес, веднага, за да ни спаси?

Даци ми отговори:

- Ти помоли ли Му се за това?

Въпросът й за втори път ми затвори устата - не можеш да очакваш някой да направи нещо за теб, ако не му кажеш какво те измъчва и не го помолиш да ти помогне.

Разбрах, че тази книга, Библията, ме затруднява, че не мога да кажа нищо срещу нея и реших да видя какво пише там, но от гордост не смеех да призная това на Даци.

През лятото и есента на 2002 г. бях дълго време на път из Южна Германия и "случайно" в хотелската си стая намерих един Нов Завет. Четях Евангелието от Матей и... и вярвах, приемах всичко така, както беше написано. Текстът ми оголи моя собствен грешен живот пред очите, усетих, че Бог има право, а аз греша. Осъзнах чудото, което Бог беше извършил за мен на кръста чрез Сина Си Иисус Христос. Изпитах радостта и надеждата, че има спасение чрез вяра в кръвта на Спасителя. Аз се радвах и благодарях, хвалех и молех Господ за Неговата милост и благодат.

Дойде време, през което трябваше да преосмисля цялата си ценностна система, започнах да се срещам с вярващи християни в една евангелска църква и това много ми помогна да разбера Библията – святото и боговдъхновено Слово.

През март 2003 г. по време на проповедта на пастор Улрих Парцани на тема "Страхът" усетих непреодолимо необходимостта да се обърна към Иисус Христос, да искам прошка за моя грях и да Го помоля да стане мой личен Спасител. Със сълзи на очи се молих и същата нощ получих твърдото уверение от Господ: " Греховете ти са простени, ти си Мой!"

През лятото на 2003 г. отново се оженихме, този път в евангелската ни църква. Покаяха се също нашата дъщеря Мария и родителите на Даци - на 67 и 72 години. През лятото на 2004 г. заедно се кръстихме във Втора евангелска баптистка църква във Варна.

Сега учим трета година богословие в евангелска академия във Виена. Желаем и се молим Бог да ни употреби и да ни изпрати сред нашия български народ, за да Му служим тъй, както четем в Деяния на апостолите (1:6-8), че е изпратил учениците Си.

Искаме да разказваме на хората нашето свидетелство за вярата ни в Иисус Христос, за ужаса от измамата на сектите. Молим се Бог да ни води, за да помагаме на тези, които страдат, както ние страдахме, така че да научат Истината и тя да ги направи свободни.



Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница