Конкурс за доцент по направление 1 Филология (американска литература и култура), обявен в дв бр. 9 от 02. 02. 2016 г
Изтегляне 145.28 Kb.
|
| РЕЗЮМЕТА
на трудовете на гл. ас. д-р Александра Константинова Главанакова, представени за участие в конкурс за доцент по направление 2.1 Филология (американска литература и култура), обявен в ДВ бр. 9 от 02. 02. 2016 г.
Narratives about Migration and Terrorism изследва проблемите свързани с преосмисляне на културната идентичност, разглеждани през фокуса на представянето на Другия – чужденеца, странника, пришълеца, другоземеца – в текстове от български и чуждестранни автори, пречупени през темата за миграцията в различните й форми и през темата за тероризма. Монографията, написана на английски език, както и анализите в статиите [2], [4], [5], [6] и [7], които са доразвити, обогатени и интегрирани в нея, представляват съпоставителни, транскултурални и интердисциплинарни изследвания. В тях се предлагат нови теоретични модели и понятия за преосмисляне и интерпретация на вплитането на различни култури на макро-ниво в транскултуралните общества, както и на микро-ниво – при транскултуралните индивиди. Книгата предлага културно-философско и литературно осмисляне на лично преживения транскултурален опит. Тя представлява двуфокусно изследване на трансгранични и транскултурални идентичности върху широк набор от художествени и културологични текстове през призмата на миграцията и тероризма. Обединяващата нишка е проследяването на диалектиката между „свое“ и „чуждо“ при активизацията на Другостта като отправна точка. Монографията се полага логично в полето на сравнителното литературознание и културология, като комбинира транскултуралния подход с теорията за преводимостта на културите. Акцентира се върху разнообразието от междукултурни срещи и се обръща особено внимание на процесите на културна апроприация, на културния диалог, на флуидността и на размиването на границите. Изследването е организирано в три основни части. Теоретичната част, състояща се от две глави, е последвана от две аналитични части, съдържащи общо шест глави, в които се разглеждат конкретни автори и текстове, като анализът се разгръща на няколко нива: тематично, композиционно и езиково-стилистично. Разглеждането на текстове от български автори на английски език, в оригинал или в превод от български, при това в сравнителен план с американски, канадски, пакистански и френски автори е на практика неразработено поле. Обсъждат се значими за съвремието въпроси. Очертават се следните проблемни зони: как транскултуралните преживявания влияят върху изграждането на идентичността; как се проявяват те в сложните, не бинарни, а „мрежови“ опозиции „свой – чужд“, „Аз – Другия“, „Изток – Запад“ и какви художествени отражения намират тези процеси. В своята цялост монографията, както и пет от представените статии, споменати по-горе – по-ранни разработки на проблематиката от книгата и интегрирани в нея в разгърнат, преработен и осъвременен вид – е принос към запълването на тази празнина в културологичните и литературоведски изследвания на английски език, целящи да представят на широката, в известен смисъл глобална англоезична аудитория, български текстове и автори в общото поле на трансграничните литературни и транскултурални изследвания. Подборът на художествените текстове, които са обект на изследване, е извършен спрямо потенциала им да отразяват, описват и интерпретират междукултурните срещи, но наред с това и да въздействат върху социокултурните процеси. Акцентът пада върху автори, които се вълнуват от транскултуралните усещания за другост. Художествените текстове се полагат в конкретен социополитически, културен и исторически контекст. Отчита се ролята на литературните взаимодействия и междукултурни връзки и се обръща особено внимание на специфичните геополитически и културни особености на българската действителност. Поради неоспоримостта на факта, че отношението към текста зависи от промяната на контекста, художествената реалност разгърната в анализираните текстове служи за база за рефлексия върху най-наболелите въпроси в граничното време между ХХ и ХХІ век с оглед на ескалацията на тероризма, на неудържимо разгръщащата се бежанска криза, която повлича след себе си обща екзистенциална криза, свързана с ценностите и идеала за обединена Европа, с цивилизационния избор на България, с позиционирането, разпознаването и (не)приемането на Другия, с проблематиката на идентичността и на междукултурните преливания. Приложен е гъвкав интердисциплинарен подход, който съчетава идеи и постановки от различни области на хуманитаристиката, културологията и литературознанието. Методологията на изследване съчетава транскултурализма с подхода на превода на културите, които са представени в една от главите от теоретичната част на книгата, озаглавена „Преодоляване на границите“. Двата теоретични подхода споделят общ интерес в изследването на взаимодействието между локално и глобално, между национално и интернационално, които са продукт на глобализацията, видяна като културен феномен. Тук именно са изложени механизмите на транскултурално преплитане, на „стичането на културите“ (Илия Троянов и Ранджит Хоскоте) като е очертано полето на транскултуралните изследвания на идентичността. Изясняват се термините „транскултурално“, „транскултуралност“, „транскултурализъм“, акцентира се върху изявени представители и гледни точки (Волфганг Велш, Снежа Гунев, Ариана Данино, Франк Шулце-Енглер, Майкъл Епщайн, Сиси Хелф и други). Транскултуралността тук е разбирана като явление, което характеризира миграционните потоци на глобалното общество в началото на ХХІ век. Чрез нея се подчертава значимостта на свободния избор на индивида в процеса на надмогване на културните ограничения и националните граници, водещо до свободно преливане на принадлежности и идентичности. Транскултурализмът, разбиран като аналитичен подход, се разглежда в сравнителен план с други предшестващи го и съревноваващи се с него понятия, заимствани от областта на постколониалната теория, интеркултурализма, мултикултурализма и теорията за космополитизма. Транскултуралният подход прави опит да надхвърли стремежа към една унифицирана или „чиста“ култура, който води до радикални форми на разделение, често определяни с термина „балканизация“. Транскултуралният подход се явява изключително удачен при изследването на хибридните реалности, които са белег на всички култури, защото търси пътища за възможното съвместно живеене „в разликите“. Наред с това се прилага и подхода превод на културите (cultural translation, Сюзан Баснет и Андре Льофевр, Корнелия Славова), който също отчита необходимостта културните процеси и техните художествени отражения да се разглеждат паралелно със социалните и историческите движения. Значима роля за разработването и приложението на този термин в културологията, както се подчертава в монографията, има постколониалната теория и по-специално теоретичните текстове на Хоми Баба, които поставят акцента върху властовите взаимоотношения и влиянието на идеологическите парадигми върху културните практики, особено в процеса на изграждането на идентичността и най-вече с въвеждането на понятието „третото пространство“ – онази междинна територия, овладяна от преселника, от мигриращия човек, където се преодоляват есенциалните бинарни опозиции. Това е територия на хибридността, която служи, също както и теорията за транскултуралните взаимодействия, за описване на културните различия и на транскултуралния опит. В опит за преодоляване на бинарните опозиции в текста се въвежда категорията „различие“, която усложнява двуичната опозиция „свой – чужд“. Различието мутира и се мултиплицира в множество форми на противопоставяне, които се анализират детайлно в главата „Другият в мен“. Тук изходната точка е различието видяно през призмата на теорията на психоанализата (Фройд), като е откроено проявлението на Другостта в двойника (Doppelgänger) и на Другия в мен чрез понятието „ужасяващо“ (unheimlich), което, за разлика от общоприетата представа, е не чуждото и непознатото, а тъкмо обратното – познатото, родното (heimlich), но дълбоко потиснато. Тази теза за психологическите корени на Другостта се доразвива през призмата на социополитиката и етиката, следвайки гледната точка представена от Юлия Кръстева в „Чужденци на самите себе си“ (1989). Изследването тук протича на фона на анализ на търсенията на Кръстева и в личен план за поместването на себе си между българското, балканското, византийското, ориенталското от една страна и френското, европейското и глобалното от друга, между роден език и чужд език в тяхното сложно взаимно отричане и помиряване в процеса на възприемането на себе си като Другия. „Пътуването в себе си“ на Кръстева („je me voyage“) е видяно не само като отражение на нейната „динамична полилогия“ (Миглена Николчина), но и като илюстрация на сложното самоидентифициране на себе си с Другия. В тази глава е представено голямо многообразие от форми, чрез които се конструира репрезентацията на Другия, а чрез нея и саморепрезентацията на американската, европейската, балканската и българската идентичности. Изхождайки от неразривната връзка между история, идеология и социокултурни практики при дефинирането на Другия, в текста са приведени множество конкретни примери от историята на САЩ, Канада, Великобритания и България на расизъм и дискриминация, на заклеймяване на Другия като плашещия, ужасяващ другоземец (foreigner), като нежелания пришълец (alien), или като враг от позицията на постоянно променящата се гледна точка. Тези примери служат за илюстрация на тезата, че Другостта представлява въображаем конструкт, базиран на основните категории, използвани за дефиниране на човешкото различие – етническа, расова и национална принадлежност, пол, род, класа, религия и политическа ориентация. Другостта е въпрос на позициониране (Другият не може да съществува без Аза) и по тази причина представлява динамична, въображаема релация, също така напълно зависеща от промяната на контекста, така че всеки Аз при определени условия може да се превърне в Друг в един безкраен, постоянно обратим процес, при който ролите се обръщат. В тази част от книгата се въвежда категорията „вътрешна имиграция“, представена сред другите форми на мобилност, описани в главата „Другия в мен“. Тук се оформя следната типология на миграцията, като наред с класическото разграничение между а. принудителна миграция, б. икономическа миграция, в. трудова миграция, г. екзистенциална миграция (existential migration, Грег Мадисън) – резултат на осъзнат избор насочен към търсене на себе си чрез мобилността, която предлага отворен достъп до културата на Другия – се въвежда и категорията д. вътрешна имиграция. Именно последната е подложена на детайлен анализ в своето проявление на пасивен протест срещу политическата система и господстващата идеология в историко-социален и личен план – едно оттегляне и затваряне във вътрешен свят, водещо до самоналожено отчуждение и до позиционирането на себе си в ролята на Другия спрямо мнозинството. Втората част, която е аналитична, обръща основно внимание на разказите на мигриращия човек (migrant writings, Людмила Костова), представени в монографията като образци на Литературата на мобилността (Literature of mobility, Ариана Данино), наричана още етническа, диаспорична, малцинствена, номадска. Тук именно се проследява процеса на „пренаписване“ на идентичността на (и)мигранта: вътрешен и външен, като се анализира взаимопроникването по-специално на българските, канадските и американските културни пластове. Подбрани са текстове от автори от български произход (Радка Якимов, Мирослав Пенков, Захари Карабашлиев), които са написани или преведени, и публикувани на английски език, отчитайки факта, че именно англо-американската култура служи днес за универсалното и доминиращо референтно поле за културни ценности, спрямо което се съотнасят другоезичните култури в новия контекст на интернационализация на литературни текстове (Literatures in English) и на утвърждаването на транснационални културни образци. Езиковият превод служи като средство за надмогване на позицията на монокултурност и маргиналност, дори на известна провинциална ограниченост на родната култура и нейното потенциално отваряне към транскултуралността, без от това обаче тя да губи своя представителен и често екзотичен характер. В изследването нарочно е търсена „прогресията“ от изгнаническата литература и литературата на българската диаспора към литературата на трансграничната мобилност, като тази мобилност вече не е мислена като окончателна или по необходимост, а по избор. Съдбата на невъзвращенеца остава в миналия век (Якимов), а на преден план излизат нови форми на мобилност на индивидите (Пенков, Карабашлиев), която е характерна за „течната модерност“ (liquid modernity, Зигмунд Бауман). Особен случай в този контекст, както установява изследването, са представителите на второто поколение имигранти, които не се вписват в класическия асимилационен модел и вместо да се стремят към интеграция чрез акултурация, се отказват от уседналост в приемната страна, като се наблюдават вече случаи и на завръщане в изходната (най-често родната) страна. Именно доброволното преселничество (expatriation), и по-скоро процесът обозначен в изследването с термина „диспатрииране“ (dispatriation, Една Кентън), спомага за изграждане, по модела на Хенри Джеймс, на едно трансгранично съзнание, което отваря хоризонтите не само към нови култури, но предлага и нови ракурси, през които да бъде видяна родната култура. Разглеждат се процесите на културен сблъсък, на диалог и апроприиране между родната култура и приемната култура в полето на художествените отражения, както и в акта на (не)общуването и (не)разбирането на Другия, често скривано под маската на „толерантността“, която се тълкува в изследването като отношение на неравнопоставеност. В третата аналитична част на книгата, озаглавена „Интерпретации на тероризма“, се анализира динамиката между изкуство и политика, като се разкриват различните етапи от кризисното разколебаване на либералния идеалист и неговата необходима, сякаш неизбежна радикализация. За опорни точки в анализа на художествените текстове от Шона Синк Болдуин, Фредерик Бегбеде, Гергана Димитрова, Здрава Каменова, Дон Делило, Пол Остър, Мохсин Хамид – 4 романа, 1 кратък разказ и 1 пиеса – са използвани теоретичните постановки на Майкъл Игнатиев изложени в „По-малкото зло“, на Владислав Тодоров в „Хаотично махало“ и на Цветан Тодоров в „Страхът от варварите“, обсъждащи подкопаващите устоите на гражданското общество контра-терористични практики, които предизвикват радикализация на заклеймения като враг Друг и действат като отключващ механизъм на разрушителните процеси на насилие и тероризъм. Като поставя под въпрос жизнеспособността на либерално-демократичния модел, както и идеологическата роля и способността за политическо въздействие на литературното творчество, в книгата се разглежда и позицията на интелектуалеца – писател, творец, учен – в неговото осъзнато разграничаване от хегемонните властови структури, като се представят възможните алтернативи на протест и противодействие. Тук на преден план е поставен дебата за политическата ангажираност на литературата. В анализа на разглежданите автори ясно се разкрива, че литературната автономност е невъзможна, че няма независими територии. Наред с това се установява значителният принос именно на транскултуралната полифония в литературните произведения създадени от мобилните „Други“ – чужденците и имигрантите, които успяват по-адекватно да уловят текущите процеси, особено в американското общество след 11 септември 2001 г., довеждайки до неговата „детериториализация“, което го превръща в хибридно пространство, където различни култури се сблъскват, отразяват, проникват и „кървят“ (Ричард Грей). 2. Публикацията „Интелектуалецът като терорист“ представя и обединява две съществени за съвремието тенденции: терористичните актове и тяхната интерпретация чрез изкуството на театъра и литературата. Целта е да се анализира образа на „самотния вълк“ – терориста единак в текста и постановката на пиесата „Праехидно“ (2010) от Гергана Димитрова и Здрава Каменова, идваща от сцената на българския независим театър, и романа „Левиатан“ (1992) от американския писател Пол Остър, които се фокусират върху мотивацията за терористичните действия на Теодор Качински – най-търсения терорист в историята на САЩ в периода отпреди 11 септември 2001 г. Тази статия представлява ранна разработка върху процесите на взаимопроникване на литература и политика, на факти и художествена измислица. Доразвивайки тезата за политическата роля на литературното творчество, застъпена от Дон Делило, Маргарет Сканлън, Франк Лентрикия, Джоуди Макоулиф и други, тук се изследват възможните съпоставки между писателя, социално ангажирания интелектуалец – будната съвест на обществото – „взривяващ“ статуквото със своето литературно творчество от една страна и терориста от друга. 3. Статията „American Gothic Revisited: Paul Auster’s Man in the Dark“ е изследване в областта на постмодерната американска литература с фокус върху връзките между политика и литература, разглеждани на тематично ниво, както и на ниво повествователни стратегии. Във фокуса на анализа е променливата човешка идентичност и проблематичното възприемане на реалността, които са основни теми в творчеството на Пол Остър, редом с демитологизирането на американската мечта в периода на войната срещу тероризма (War on Terror) в контекста на американската литературна готическа традиция. Търсят се допирните точки на романа на Остър „Човек в тъмното“ (2008) с краткия, енигматичен разказ „Човек от тълпата“ (1840) на Едгар Алън По, в който ярко присъства мотива за двойника (Doppelgänger), темата за анонимността на индивида в градската среда, както и универсалната склонност към престъпление. Основна цел на изследването е да се установи как Остър продължава метафизичните търсения на По, като преобръща основите на детективския жанр. В анализа се очертават характерните постмодерни черти на повествованието, като метафикция, авторефлексия и автореферентност при играта с маски и псевдоними. 4. В статията „Cultural Translation: Miroslav Penkov’s East of the West“ се анализират разкази от сборника „На Изток от Запада“ (2011) от българския автор Мирослав Пенков. Сравняват се двата текста – оригиналът, написан на английски език и преводът, извършен от самия автор на родния му език – с цел да се изследва преводния акт като културологичен процес на пренаписване не само на лингвистично ниво, а по-скоро за да се проследи динамичната трансформация на личността на имигранта и на взаимопроникването на българските и американските културни пластове с препратки и към текста на Ева Хофман „Загубени в превода“ (1989). Изследва се опита за предефиниране в текста на понятия като национална принадлежност, родина, роден език, граница, свое – чуждо, Изток – Запад в постколониалния, глобализиращ се свят. Фокусът пада на два от разказите в сборника – „На Изток от Запада“ и „Как купихме Ленин“ – с цел да се изследва акта на „себепревеждането“ като вид себепознаване и изучаване на родното от позицията на дистанция на мигриращия, космополитен човек. Анализът изхожда от теоретичните постановки на постколониалния прочит и на превода на културите. 5. „Bulgarians Writing in Canada“ е уводна статия към частта посветена на писмените свидетелства на българските имигранти в Канада в антологията Migrating Memories: Central Europe in Canada. Volume 1 - Literary Anthology (2010). Тук се представени кратки бележки посветени на избора на текстове от десет български автори, публикувани след 2000-та година, извадки от които са събрани (и преведени от мен от български на английски език, където това се налага) и са включени в първия том на антологията. Тя излиза в два тома (за втория том става дума в [6]) и е резултат от тригодишна съвместна дейност по международен проект на Централноевропейската асоциация по канадски изследвания за събиране на образци на устната и писмена история на диаспорите на страните от централна и източна Европа (2007-2010), като моя беше ролята на координатор на проекта за България. 6. „The Bulgarian Diaspora in Canada: Stories of Immigration“, писана в съавторство с Андрей Андреев, изпълнява подобна функция като [5]. Тя служи за въвеждане към устните свидетелства – интервюта с български имигранти в Канада – публикувани в превод от български на английски език във втория том на антологията Migrating Memories: Central Europe in Canada. Volume 2 – Oral Histories (2010). Тук е представена накратко историята на имиграцията на българите в Канада, като са очертани трите последователни вълни в периодите 1895 – 1944, 1944 – 1989 и 1989 – 2010, както и най-общите характеристика за всеки период чрез позоваване на данните, представени в по-ранни изследвания по темата от Николай Алтанков, Мариела Дакова, Йордан Колев, Веселин Трайков, Пол Маготчи и други. Свидетелствата на българските имигранти в Канада са представени в социо-антропологическа рамка, като се отчитат различните степени и форми на акултурация. 7. Статията „A Quest for Harmony: Bulgarians Writing in Canada“, чието заглавие отпраща към сборника с есета Quest for Balance and Harmony between Authority and Liberty (2006) на канадеца от български произход Андрей Якимов (2006), се гради върху материала натрупан при събирането и изследването на устните и писмени лични истории на българските имигранти в Канада, които са предмет на [5] и [6]. Тук се разглеждат темите за българската диаспорична идентичност, за художествените отражения на съдбата на изгнаника отпреди 1989 година, емигранта след 1989 и мигриращия човек от последното десетилетие в контекста на управлението на етническото многообразие в Канада. Отделя се за първи път особено внимание на феномена за „завръщането у дома“, който впоследствие е анализиран в дълбочина в [1]. Обект на анализ в тази статия са мемоарите и личните истории, публикувани както на английски език, така и на български в периодичния печат, издаван от българските имигранти в Канада, отразяващи различни аспекти от процеса на акултурация в страната. Търсени са отраженията на културните разлики между „Изток“ и „Запад“ в динамичния процес на интеграция на източноевропейския имигрант в Канада, но не толкова в икономически, колкото в културен аспект. Анализът се поставя в контекста на проблематизирането на ролята на мултикултурализма при социалната интеграция на имигрантите в Канада. 8. Статията „Writing the Deviant Body in Cyberliterature“ е свързана с темата на докторската ми дисертация „Трансформации на тялото в киберпространството: от печатната литература към киберлитературата“ и представлява продължение в изследванията ми на трансформациите на текста в новата дигитална медийна среда. Публикацията представя един от класическите образци на новата компютърно-опосредствена литература от края на миналия век – хипертекста „Парцаленото момиче“ от Шели Джаксън (Shelley Jackson’s Patchwork Girl, 1995), с цел да се илюстрират характеристиките на киберлитературата чрез комплексен анализ на ниво сюжет, повествователен метод, композиция и стил, и в съпоставителен план с романа „Франкенщайн“ на Мери Шели. Анализът проследява как хипертекстът „пренаписва“ романа на Шели, а фокусът е върху изследването на въпросите за жанровите модификации и за жанровата принадлежност на дигиталната творба, като се търси и нейното позициониране спрямо родови понятия от по-висок порядък: литературно произведение и компютърна игра. юни 2016 г. Александра Главанакова Александра Главанакова Каталог: index.php -> bul -> content -> download download -> Литература на народите на Европа, Азия, Африка, Америка и Австралия download -> Дипломна работа за придобиване на образователно-квалификационна степен " " download -> Рентгенографски и други изследвания на полиестери, техни смеси и желатин’’ за получаване на научната степен „Доктор на науките” download -> Св. Климент Охридски download -> Акад. Илчо иванов димитров (1931 – 2002) фонд 20 опис 1 download -> Азбучен списък на преподавателите download -> Климент охридски” университетски архив download -> График за провеждане на семтемврийската (поправителна) изпитна сесия на магистърска програма „политическа социология учебна 2014/2015 г. Поправителна сесия от 24 август до 11 септември 2015 г download -> Обявява прием на студенти Изтегляне 145.28 Kb. Сподели с приятели:
|