Конкурс за млади художници и литератори "душата на един извор" посветен на художника Жорж Папазов и изкуствоведа Кирил Кръстев

организиран от

с награден фонд осигурен от и Фондация “Млада България”

Втора награда във втора възрастова група (от 20 до 25 години)
Автор: Райко Байчев, роден 1987 г., гр. София
[приказка за лека нощ]
И заживяхме доволни и щастливи дълги, дълги години.
Обича да ми разказваш за мама, казва малката Златина и се свива в ръцете на баща си. Разкажи ми пак.
* * *
Мама много прилича на теб. Тоест ти приличаш на нея. И нейната коса е като твоята – свети като слънце. Най обичам да я гледам докато се сресва. Мама сресва косата си по осем пъти на ден

осем пъти не са ли много, тате?

В косата й е слънцето, затова толкова често.

Впрочем тя никога не си прави прически. Само се сресва по осем пъти на ден и това е. А е хубава като принцеса. Много прилича на теб.

И много те обича.

Един път трябваше да те гледам през нощта, докато беше още малко бебе. Мама не беше лягала три вечери и вече искаше да поспи. Онази нощ обаче ти беше много мирна. Почти не плака. Заспа бързо, а и аз се унесох. През нощта обаче се събудих. И знаеш ли, видях мама, надвесена над теб. Гледаше те. Усмихваше се и от време на време те целуваше по челото. После те прегърна и се разплака.

защо се разплака, тате?
* * *
остава сам, отваря бюфета, не е измита, няма значение, казва си, и налива от високо, първата струва удря дъното на чашата и се разбива на пръсти като капки дъжд по асфалта, изпива веднага половината, мило мое дете, трябва да ме мразиш, аз съм виновен, ако й бях повярвал, а аз й казах

това са глупости, нормално е да имаш болки, та ти роди само преди месец,

но не помислих, бях дотолкова свикнал с щастието, че не помислих,

хората просто не мислят, когато свикнат с щастието, и не знаех, че това, господи, това е рак, и тя не се прегледа, довери ми се

после беше късно, мило мое дете, докога да те лъжа, и как мога да забравя

очите й, очите й в стаята в болницата, отворени, втренчени в нищото, не ме виждат, а аз съм над нея, шептя в ухото й, но тя не ме чува, кожата й е като пергамент, тялото й се губи в дрехите, смалена, свита, няма я, усещам как се изплъзва, как я губя, като пясък през дланите,

дъхът й, дъхът й поне е топъл, притискам лицето си до устните й, в дъха й има живот!,

и точно тогава, когато събирам дъха й с лицето си, тя започва да вика, боли я, започва да трепери, натискам бутона, дежурната сестра влиза, излезте, казва ми, и по погледа познавам, чета в очите й, излизам от стаята, господи, преди месеци отново чаках така, но чаках детето си, чаках живот, а сега чакам, не, не, не, няма да се случи...

тате, защо плачеш?
* * *
В стаята е тихо, сами са. Камината е загаснала. Обгорелите дървета са се сгърчили като болни изкривени пръсти.

Къде е мама. Кажи ми къде е мама. Тате, ти ме лъжеш. Лъжеш и плачеш. Кажи ми къде е мама, моля те, моля те.

какво е станало, какво е станало, нали е казала, че ще се върне?

тате, махни ръцете от лицето си!, казва малката Златина и започва да дърпа ръцете му.

тогава усеща, чувства, разбира – по раменете, които треперят, по пръстите, мокри и свити, вече знае, че това, което е било, го няма, а само, само го