Конкурс за Професор по научната специланост 05. 01. 01. История на филосията



страница1/6
Дата20.01.2017
Размер0.94 Mb.
#13112
ТипКонкурс
  1   2   3   4   5   6
РЕЗЮМЕТА НА НАУЧНИТЕ ПУБЛИКАЦИИ И ТРУДОВЕ НА ДОЦ. Д-Р ЖИВКО БОГОМИЛОВ ГЕШЕВ, с които участва в конкурс за Професор по научната специланост 05.01.01. История на филосията.
Резюме на монографията „Философско – литературното творчество

на Жан-Жак Русо”(Научен труд № 27)
У нас няма ново, цялостно изследване на философско – литературното творчество на Жан-Жак Русо. Монографията е опит да се обобщят основните идеи на мислителя и хуманиста от епохата на Просвещението, съдържащи се в неговите философски трактати и романи.

В Увода на монографията: Възникване на сантиментализма във френската литература на XVIII в. – изясняваме същността на сантиментализма и влиянието на английският сантиментализъм върху френската литература, респ. върху Дидро и Русо. „Новата Елоиза” на Русо е най-крупното произведение на френския и европейския сантиментализъм през XVIII в., в което са показани фалшивите нрави на стария свят, потискащи възвишените чувства, естествените мисли и преживявания на човека. Сантиментализмът издига в култ естествения човек, свободата на чувствата и личността, както и природата. В основата на европейския сантиментализъм лежи една нова философия, изразена най-последователно от Русо. „Осъзнах, казва той, че нашето съществуване не е нищо друго, освен последователно редуване на мигове, възприемани чрез сетивата... Чувствам, следователно съществувам”. Сантиментализмът изразява преживяванията, желанията на обикновения човек за чист, морален, неотчужден живот, за повече хармония в личния и обществения живот. Сантиментализмът не е само литературно направление. Той е определен начин на преживяване и мислене, възпитание и поведение; в него се интегрират литературни и философски принципи.

В първа глава: Философията и литературата на XVIII в. разкриваме духовната атмосфера на епохата на Просвещението, представяме най-известните просветители, като подчертаваме общото и различното в тяхното творчество.

Волтер и Русо защитават човека като морално и мислещо същество, полагащо основите на гражданското общество, детерминирано от духовни ценности. Макар и да критикуват религията, просветителите проявяват търпимост към различните религиозни изповедания. Русо отбелязва, че трябва да търпим всички религии, ако те не противоречат на дълга на гражданите. Френските мислители не са само идеолози на Просвещението, но и негови изявени критици. Русо е един от първите, който разбира, че поради стремежа към могъщество, алчност, тщеславие и т.н., обществото е отчуждено по самата си същност. Затова човекът е отговорен за своя живот и трябва да търси спасение не от Бога, а от самия себе си. В този смисъл Русо обосновава необходимостта от свързване на религията и морала, от създаване на нова гражданска религия.

Във философското и литературното творчество изключителна важна роля играе вътрешния опит на човека – способността на човека да самонаблюдава себе си, да осмисля своите желания, чувства, спомени и т.н. Именно интересът към вътрешния опит на човека е източник за развитие на ново направление в литературата и нов тип философия, за възникване на нови философско-литературни жанрове. По-конкретно – пишат се не само философски трактати, но и философски романи, философски повести, памфлети, писма и т.н.. Това виждаме в творчеството на Монтескьо, Дидро, Волтер и Русо.

Във Втора глава: Русо – от философия към литература – се спираме по-подробно на съдържанието на философските трактати на мислителя, както и на философско - педагогическия роман „Емил”.

В началото на главата акцентираме върху най-важните философски теми, които гражданинът от Женева обобщава в своите „Изповеди”. Философско – психологическият роман „Изповеди” е изходна точка за разбиране на цялостното творчество на Русо. Ако философията е едно дълго търсене на истината и щастието, то това е въплатено най-пълно в „Изповеди”. „Сърцето възпитава ума”, сърдечното преживяване има превъзходство над рационализма. В това отношение Русо има съществен принос за развитието на хуманитарната философия.

Най-напред Паскал, а след това и Русо говори, че най-изостанала от всички науки е науката за човека. Учените изследват човека само като обект, а забравят най-важните въпроси на човешкото съществуване – за смисъла на човешкото битие, за човешкото достойнство, щастието, свободата, нравствения прогрес и т.н.. Силата на Русо е в това, че той анализира реалните проблеми на хората в цивилизованото общество – политически, социални, морални и т.н.. Защитата на нравствените чувства и добродетели, на съвестта е свързана с осъзнаването на разрушаването на естествената цялостност и хармоничност на човешкия живот. Интелектуалецът и хуманистът търси пътища за преодоляване на отчуждението на човека от природата и на човека от човека във философията на чувствата и любовта. Сравнявайки двата типа човек – „естествен (първичен човек)” и „изкуствен (цивилизован) човек”, френският просветител осъзнава много добре сложната човешка природа и търси баланс между естественото и изкуственото, човеколюбието и себелюбието, природния егоизъм на човека и общественият му дълг.

Проблемите, които формулира Русо в своите трактати по-късно развива в романите си. Неговата цел е да създаде разумният човек, но реализацията на целта е възможна ако се възпитават чувствата и страстите. Същевременно, за да схванем действията на хората е нужно да познаваме чувствата и страстите, от които те се движат. Щастието се основава на добродетелите, но възпитанието на добродетелите е една борба. Затова в „Емил” учителят непрекъснато изисква от своя ученик да обуздава своите желания, следвайки духа на древноримския стоицизъм.

Между трактатите за науките и изкуствата, за неравенството и „Обществения договор” и философските романи има взаимодействие. Хронологично философът предшества писателя. Но в действителност съществува един синтез между философското и художествено-литературното. Така например основните идеи в „Емил” – за свободата и възпитанието определят философията на романа „Новата Елоиза”. Без да отрича ролята на обществото, държавата за цивилизоването на човека, за възпитанието на гражданите, Русо разбира дълбокия свят на човешката индивидуалност и признава правото на всеки да бъде индивидуалност. С философските си романи френският хуманист изразява дълбоко си уважение към човека, доказва, че човешката индивидуалност е онова вътрешно в човека, което никой не може да манипулира и отнеме, благодарение на което всеки от нас е един неповторим „Аз”.

В трета главаФилософско-сантименталното творчество на Русо – път към дълбините на човешката душа – ние отделяме най-голямо място на епистоларния роман „Новата Елоиза”.

Истината за живота в неговото многообразие се постига от сантименталната философия, обърната към сърцето на човека. Жан-Жак Русо търси свободната и чиста любов, която свързва „две души и две сърца”. Това великолепно е показано в „Юлия или Новата Елоиза”.

Юлия и Сен Пре познават много добре своите души и чувстват най-пълно душевно единение. Божественият огън на истинската любов пречиства сърцето от съблазни. Може да звучи парадоксално, но целомъдрената любов е най-сантименталната, тъй като при нея има вярност, даване, благородство, чистота, култ към другия, емоционална памет, жертвоготовност. Юлия непрекъснато напомня на Сен Пре, че той е философ, че за философията душата стои по-високо от страстите. Същевременно в духа на Платон Сен Пре говори, че душата се възвишава, сърцето се възпламенява от съзерцанието на божествените образци. Жан-Жак Русо поставя съвестта над любовта, дълга над щастието. Любовта към добродетелта е над всичко.

Не София от „Емил”, а Юлия се приближава по-пълно до образа на съвършената жена. И в сферата на чувствата, и чрез своя характер, волята и добродетелите тя е по близо до Бога. Същевременно Юлия обича децата си, изпитва състрадание към старите хора. Преминавайки през ада на прегрешението, тя произнася чрез съвестта си присъда над самата себе си. В това отношение Юлия, госпожа Де’Волмар, изповядва философията на разумния епикуреизъм – „Въздържай се, за да се наслаждаваш”. Като истински мъдрец, в едно от писмата, си тя пише: „О, приятелю мой, кратък е животът за наслади, но дълъг е той за подвизи на добродетелта”. Награда в любовта може да получи само онзи, които се бори, страда за нея в името на добродетелта. И тази награда е мъдростта! Юлия е родена за любов, но нейното сърце е прекалено богато и дълбоко, и иска от любимия много. И може би затова тя търси и намира утеха само във върховното същетсво, в Бога като най-висш обект на своята любов. Защото Бог е вечен източник на любов и добродетели. Русо защитава еманципацията на жената в сферата на чувствата и същевременно доказва, че жената може да се усъвършенства и да се приближи към Бога!

Резюме на монографията „Философията и човешкият преход

към Новата епоха” (Научен труд № 28)
В началото ще отбележим, че макар този труд да има подзаглавие (есе за духовните търсения на човека), като имаме предвид, че от пробуждането на духовния човек, трансформирането на неговото съзнание и личност, от неговите духовни търсения ще се роди философията на духовното глобално общество, считаме че логически нашият труд може да се отнесе към монографичните изследвания.

Философите могат да съдействат за хуманизирането на света, като отправят послания към човечеството. Когато пишем за човешкия преход към Новата епоха, имаме предвид прехода към глобално общество. Главното в посланието е да хармонизираме отношенията си със света – с природата и себеподобните; да водим равноправен диалог с другояче мислещите, с изповядващите различни религии, т.е. да бъдем толерантни към тях, ръководейки се от златното правило в етиката – да постъпваме с хората така, както бихме искали и те да постъпват с нас. Когато говорим за бъдещето, следва да подчертаем, че макар и да сме убедени, че трябва да променим начина си на мислене, ценостната система, да изградим една интегрална култура на човечеството, ние осъзнаваме колко трудно е с мисъл да обхванем необятното и с думи да изразим невидимото – онова, което не е настъпило. Философията е любов към мъдростта, но не само към човешката мъдрост, но и към божествената премъдрост. Едва когато мисълта се обедини със сърцето, когато умът и сърцето заедно рисуват „картината” на бъдещето, тогава могат да се разкрият духовните измерения на човешкия живот в бъдещето. Ролята на разума е да задава въпроси, да търси алтернативи, а мисията на сърцето – да показва пътя към истината, свободата и щастието. Но може ли да следваме пътя към мъдростта, да търсим смисъла на битието, без да отворим сърцето към Бога? Можем ли да отправяме послания за бъдещето, забравяйки Святото Христово Слово? Нали Бог е сътворил всичко с любов, нали „Бог е създал човека за да бъде щастлив” (Епиктет)?

Кой е основният принцип на философията на духовното глобално общество, които би могъл да послужи като основа за обосноваване на новия светоглед на човечеството. Според нас този принцип е: „Да съществуваш, значи да обичаш”!

Философията е любов към душата и Бога. Философията на XXI в. ще издигне в култ любовта към душата, респ. себепознанието, като първостепенно условие за духовна комуникация между хората като индивидуалности.

За философията на любовта и за еволюцията на човешката душа по пътя на любовта са писали много мислители – Платон, Авицена, великият суфистик и поет Руми, Тома Аквински и т.н. Но трябва да признаем, че не чрез четене на трудовете на поети, философи и мистици, но главно чрез лични преживявания можем да разберем какво е любовта, какво е Бог. Исус разказва за любовта, но дали ние сме дорасли да разберем Неговото Слово, дали сме заслужили да открием загадките на християнската любов?

Какво е философията без мистиката и религията? – Една недостроена къща, в която няма топлина, светлина, любов, уют и красота. Та не е ли мистиката и религиозната философия най-чистата и дълбока изява на духовния живот на човека и човечеството?

Припомняйки си Свети Августин, следва да кажем, че и днес живеем в два свята – земният, където има похот сребролюбие, гордост, насилие, войни, отчуждение и зло, и божественият, в който има мир, любов, състрадание и милосърдие. Съществуването на двата свята ни дава основание да представим прехода към Новата епоха, към духовното глобално общество като един незавършен процес на хуманизация на човешката история.

Струва ни се, че човекът от епохата на глобализация трябва да укроти своята жажда за знание, защото тя засилва в него егоизма, стремежа за власт, за контрол и господство над света, жаждата за удоволствия, а така се увеличават и страданията.

Ако философите искат да се приближат към светлите и любящи, търсещи души на милиони хора в глобалното общество, които жадуват за блаженство, те ще трябва да задълбочат съюза си с науката, религията, мистиката, изкуството и окултната философия. Защото философското знание е знание-прозрение и знание-любов. Душата е фина материя, която има самосъзнание за самата себе си като Любов. Любовта е свързващо звено между човека и Бога, видимият и невидимият свят. Философите мистици са разбрали, че мистичната, трансцендентална любов е една врата към истинската духовна любов, когато човек е способен да отдава цялостно себе си на Бога и да служи безкористно на ближните си.

В епохата на прехода към глобално общество трябва да имаме очи и уши, мисъл и въображение, чувствителност и фантазия, вяра и интуиция за Цялото-за Вселената като природен и социален свят, за да съзидаме новият дом на човечеството! В нашия дом има голям недостиг на духовност. Няма космическа музика, няма автентична религия, няма любовна поезия, които да пречистят човешката душа, ума и сърцето и да разширят индивидуалното съзнание. За да изпита отделния човек жажда за духовен живот, жажда за нова любов, за безкористно човешко общуване, и тъй да преживее съдбата на своите братя и сестри и на планетата Земя като своя съдба!

Само от поети като Гьоте може да се роди естетическа философия, подобна на философията на Кант, Шелинг и Хегел, която да одухотвори живота. Но това не означава, че днес философията умира. Философията и религията могат заедно да спасят човека. Философията е мислене за божествения разум, който е иманентен на света, и за божественото предназначение на човека. Преосмисляйки истините на християнската философия, на християнството, както и другите световни религии, философията може да създаде нова универсална утопия, синтезираща най-ценното от еволюцията на човечеството. Без да претендираме за оригиналност, бихме могли да формулираме следното основно положение в тази утопия: Любовта е най-великата сила, която може да промени човека и да спаси човечеството по пътя на еволюцията на човешката душа, приближаването й към Бога!

От великият социален хаос на днешната епоха ще се роди нов порядък. Може би точно страдащата част от човечеството ще се приближава към нов начин на живот, детерминиран от нравствено-философски и религиозни принципи. Глобализацията е нова визия за бъдещето, утопия. Дали масата от Източна Европа няма да бъде отново (за кой ли път?) използвана като строителен материал за социален експеримент? Славянските и православни народи като че ли непрекъснато изпитват потребност да страдат. Вероятно точно от тези страдания ще се родят нови философско-религиозни и мистични опити, такива изживявания на духовния живот, които ще бъдат първоизточник на самопознание и мъдрост. В този аспект Западна Европа и САЩ не бива да се опияняват и да вярват, че евроатлантическите ценности скоро ще станат общочовешки. Може би още утре те ще почувстват своето духовно безсилие и ще изпитат осезателна потребност от духовен диалог с Изтока (източноевропейскте страни, Индия и Китай). Известно е, че философията на православния Изток е насочена повече към небето, духовното, съзерцанието, метафизичното, за разлика от протестантството. И от тази гледна точка тя може да изиграе важна роля в обосноваването на новия светоглед на човечеството, като се възроди идеята за божествеността на човека.

Философията на Новата епоха е питане на човека за съдбата на човечеството, в условията на нарастване на населението на планетата, замърсяване на околната среда, опасност от ядрена война и т.н.. Докато живеем в ситуации на фундаментално безпокойство, ще има и почва за философски размишления. Новите „погранични ситуации” изискват екзистенциален избор, морално решение, което всеки гражданин, всяко поколение са длъжни да открият за самите себе си. В този ред на мисли следва да кажем, че бъдещето зависи от самите нас, от осъзнаване на последствията от нашата дейност. Защото нали свободата е осъзнаване на отговорността?

Не е достатъчно да изпитваме любов към ближните, състрадание към тях. Нужно е реално да защитаваме човешкото достойнство, да бъдем солидарни при решение на проблемите. Това означава да бъдем съпричастни към участта на другите и заедно с тях да се стремим да намалим страданията, бедността, глада, болестите, замърсяванията на околната среда и т.н.

В основата на разширяването на човешкото съзнание е преживяването. Да живееш, значи да преживяваш и съпреживяваш, онова, което се случва в света, да имаш воля и търпение, да изстрадаш истините на живота, да търсиш щастие и мъдрост. И като мислиш и действаш с другите да развиваш своята интуиция за цялото – интуиция за съдбата на планетата и човешкия род!

Резюме на монографията „Философия на екологията /екология на душата и мисленето/” /Научен труд № 29/
В монографията ние представяме един модел на философията на екологията, чрез който обосноваваме истинския смисъл на човешкото съществуване, възможностите за възвръщане на чувството за Цялото, за Природата и Живота като висши ценности. Превръщането на екотелеологията като метафизика в екоетика, етика на съучастието, се разглежда във връзка с религията, като процес на обръщане на човешката екзистенция към Бога. Така се изживяват по-дълбоко и се осъзнават духовните основания на живота на природата и човека.

Когато говорим за екотелеологията като висша обективна целесъобразност и за закона на любовта в екотелеологията, ние имаме предвид, че съществуват някакви извънчовешки разумни основания на целесъобразността в природата и търсим нейните научни, филосфски, естетически, морални и религиозни предпоставки. Тази хипотеза ни е нужна, за да пречистим човешката душа и мислене, и отворим сърцето на човека към Бога и природата, а така да преосмислим и целите на човешкия разум.

Изследването е конструктивна критика на научния разум и обосноваване на нова метафизика, в която има сътрудничество и хармония между човека, Природата и Бога.

Без да отричаме ролята на естествените науки в моделирането на природата, ние поставяме акцента върху ролята на хуманитарните науки за разбирането на природата, тъй като чрез тях се разширява съзнанието на човека и се утвърждава едно човешко и духовно виждане на света.

Главният въпрос, над който размишляваме е – Как да се очисти човешката душа от замърсяващата среда на общуване, в която се ценят най – вече материалните ценности, печалбата и потреблението и да се осъзнаят духовните стойности в живота? В този контекст философията на екологията е духовна наука, доколкото насочва човека към самия себе си, за да преоткрие себе си и истинския смисъл на живота. Тя може да съдейства за освобождението на хората от алчност, насилие, завист, жестокост, които замърсяват човешката душа, и за развитието на „божествената природа на човека”, за възпитанието на такива качества и добродетели като: ненасилие, доброта, скромност, умереност, любов, състрадание към ближните и към всички живи същества.

Нашият научен труд не е строго научно изследване, според традициите на класическата наука и философия. По – скоро това е едно предизвикателство, доколкото разчупваме каноните на мислене в опита си да прокараме мост между научната и извъннаучната култура.

От една страна, изследването е реконструкция на историческия опит на човечеството, на базата на която по-късно излагаме системата на философия на екологията и телеологическия модел на философия на екологията. От друга страна, изследването е екзистенциална онтология на разбиране на природата.

Като цяло монографията има социално – практическа насоченост, е обърната към настоящето и бъдещето на човечеството. Тя е едно послание към бъдещите поколения, същността на което се изразява в следното: колкото повече индивиди и общности променят своя начин на мислене и усвоят изкуството да живеят природосъобразно, толкова по-бързо ще кристализира нова ценностна система в обществото, респ. нова екологична етика, такава практическа филосфия, чийто принципи, норми и категорически императиви ще регулират непосредственото практическо поведение на индивидите. Тогава ще можем да говорим за висока екохармонична култура на обществото.

По-нататък ще изложим някои по-съществени идеи в монографията.

Първа глава: Рефлексия на отношението на човека към природата в историята /Философско – културни източници за конституиране на нова онтология на разбиране на природата/

Новата онтология на разбиране на природата има два аспекта:

Първият е исторически. Чрез него се разкрива битието на човека в природата в различни картини на културата. Модерният човек трябва да осмисли различните типове отношения на човека към света, респ. природата. През XX и началото на XXI век индивидите от западната цивилизация, в една или друга степен, са се отдалечили от природата, от естествената среда на своята физическа и духовна същност. Липсва дълбоко божествено и духовно отношение на човека от запада към природата. Именно затова ние се връщаме към традициите в древната философия и култура.

Новата онтология на разбиране на природата е възможна чрез едно повторно завръщане от разума към вярата, чрез синтез на рационалното и ирационалното – чрез преосмисляне на духовния опит на човечеството, с цел същият да се адаптира към актуалният опит на човечеството по усвояване на природата. Резултатът от тази рефлексия е хармонизирането на отношенията между индивидите и природата.

Класическата онтология се основава на точните знания за природата, а посткласическата онтология се основава на синтеза между точните знания за природата и знанията за човека. Ако главното в класическата онтология е познанието и „размагьосването”, „разбожествяването” на природата, с цел господство над нея, то в посткласическата онтология, която според нас има своите източници в Русо, Гьоте, романтизма, Шелинг, Швайцер, Клод Леви-Строс, Шелдрейк и други, главното е одухотворяването, обожествяването на природата, с цел приобщаване, интегриране с нея.

Преосмислянето на философията, като самосъзнание на културата, е надежден път за формиране и развитие на нова онтология на разбиране на природата. Философията, без да отрича правото на другите хуманитарни науки да търсят решение на екологичния проблем, може да бъде пропедевтика към Науката за диалога между човека и природата, за която говорят Иля Пригожин и Изабел Стенжер.

Ако перифразираме Едмунд Хусерл, следва да се запитаме дали целта, която следва западната цивилизация в последните четиристотин години, е цел и на човечеството? Макар „разума да задава смисъла на съществуващият свят” / Хусерл/, не е без значение кой е този разум – европейският или американският, японският или китайският, латино – американският или индийският, индивидуалният или универсален разум на човечеството. Естествено можем да имаме конкретно виждане на света и смисъла на света, от гледна точка на жизнения свят на индивидите в дадена картина на културата. Но да изследваме смисъла на света не означава да оставаме затворени в границите на жизнения свят на индивидите, т.е. в един специфичен интелектуален и духовен хоризонт, в който определено място имат и предразсъдъците и заблужденията, идолите на епохата. Така например митологизирането на разума от Бейкън до Тофлър е всъщност възхвала на науката и техниката, и същевременно експлоатация и унижение на природата. Задачата е да разширим ограничения хоризонт, опита на индивидите в конкретния жизнен свят до един универсален хоризонт на човешкото битие, надхвърлящ жизнения свят, както учи Хусерл.

Каталог: cntnr -> Proceduri
Proceduri -> Конкурс за доцент по научна специалност 04. 01. 10 Растителна защита (Микробиология), обявен в дв, бр 83. от 25. 10. 2011
cntnr -> С п и с ъ к на научните трудове на доц д-р Виолина ангелова Ризова
cntnr -> С п и с ъ к на научните трудове на проф д-р Вили харизанова
cntnr -> С п и с ъ к на научните трудове на доц д-р Атанаска Радева Стоева
Proceduri -> Красимира Любенова Аврамова за присъждане на образователна и научна степен "доктор" по научна специалност 04. 02. 10 „Специални отрасли /буби/”
Proceduri -> Рецензия от проф дсн Дияна Лилова Светлева
Proceduri -> Конкурс за академична длъжност „професор" по шифър 04 04 „хранене на селскостопанските животни и технология на фуражите"
Proceduri -> А в т о р е ф е р а т на дисертационен труд за присъждане на образователната и научна степен „доктор” по научна специалност 05. 02. 18 „Икономика и управление”


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница