Конкурс за Професор по научната специланост 05. 01. 01. История на филосията
Изтегляне 0.94 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Духовния човек съзира божествеността, духовната красота на природата и извежда висшия смисъл на света от дълбокото си преживяване и мистично сливане с природата, респ. с Бога.
- Втора глава: Изложение на системата на философия на екологията. Тази глава ще представим съвсем кратко. Предварителни въпроси
- Въпрос 1. Коя е тази идея, от която може да се роди системата на философия на екологията Отговор: Любовта към човека, природата и Бога.
- Въпрос 3. Кой е методът, чрез който ще се постигне целта
- Основни положения на системата на философия на екологията. Без екология на човека не може да има екология на природата.
- Философията на екологията разширява човешкото съзнание по пътя на очистването на мисленето и душата, и възпитанието на по-голяма чувствителност към живота и съдбата на планетата.
- Очаквани резултати от научното изследване. Обосноваване на нова парадигма на екологично мислене.
- Второто метафизическо основание е – да служим на природата, значи да служим на Бога и обратното – да служим на Бога, значи да служим на природата.
- Трета глава: екотелеологията – един модел на философия на екологията Тук ние имаме предвид един модел за поставяне и решение на екологичния проблем.
- Съдържанието на главата е следното: а/ Екотелеологията като отрицание на метафизическия начин на мислене б/ Телеологическият модел за обяснение на света
- Бихме искали да акцентираме върху точката – Телеологическият модел за обяснение на света, доколкото от разбирането на тази част зависи разбирането на цялата глава.
- Четвърта глава: Философско – екологична сума (включва 30 параграфа) Тук са обобщени резултатите от нашето научно изследване.
- Заключение: Екологията на човека – ключ за спасението на природата
- Резюме на студията „Природата, земята и бита в картината на българското традиционно общество – едно преосмисляне на национално – културната идентичност” /Научна публикация № 30/
- Казаното по – горе ние конкретизираме в най – важната част от студията – Вселената на българския селянин от близкото минало /краят на XIX век - първата половина на XX век/.
- Резюме на студията „Залезът на европейската и национална духовност и етиката на Петър Дънов” /Научна публикация 31/
Философията на екологията е призвана да реши тази сложна задача – да осмисли жизнения опит на човека от западната цивилизация в контекста на универсалния опит на човечеството. Считаме, че това би било възможно ако философията и екологията се свържат с теологията и ако душата и Бога отново се превърнат в предмет на философията, респ. на философия на екологията. Става дума за философска вяра, за осмислена вяра в Бога и Абсолютния разум. Философията на любовно – творческото отношение към природата е основата на философия на екологията. В процеса на своята духовна еволюция човекът трябва да подчини разума си на Любовта. Идеята за любовта е основна идея за конструиране на нова онтология на разбиране на битието, като свят на порядъка и хармонията, свят на екологичното добро. В този контекст философията трябва да се върне към идеята за Бога, Абсолютния разум, от който произтича смисъла на света, смисъла на историята. „В проблема за Бога явно се съдържа проблема за абсолютния разум – като телеологичен източник на целия разум в света, на смисъла на света”/ Хусерл /. И ако Бог, абсолютният разум твори всичко с любов и тъй любовта се въплащава в битието, то тогава негово величество Хомо сапиенс трябва да вярва в абсолютния разум, да се отнася с любов към всички Божии създания! Вторият аспект на новата онтология на разбиране на природата е екзистенциалният. Това е дълбинният пласт на онтологията на разбиране на битието. Първостепенно значение имат преживяванията на човека за света, в който живее. Духовният човек преживява със сърцето си съдбата на природата. Неговите преживявания пречистват сърцето, чувствата, душата на човека, а така пречистват и мислите му за живите същества и Вселената, които се интегрират с неговия духовен живот. Екзистенциалният път за одухотворяването на природата ражда песимизъм. Изглежда човек трябва да бъде завладян от песимизъм, отчаяние и безнадежност, за да се пробуди и прероди. Духовният човек преживява, страда, тревожи се, живее с мъката, че е изгубил природата като свой истински дом. Преживяването на болка е духовна опитност, благодарение на която индивидът превъзмогва себе си и нравствено се извисява. Висша идея на философия на екологията е усъвършенстването на човека, пречистването на неговата душа. Това може да се постигне в диалог с природата, чрез искрена любов и състрадание към всички живи същества на Земята. Но като имаме предвид отчуждението на човека от природата, че трябва да се лекува болната душа на съвременния човек, е необходимо при конституирането на нова онтология на разбиране на природата да се задълбочи съюза между философията, религиознанието, психологията на религията културната антропология, естетика, езотеричната психология и други науки, които изследват човешката душа и нейната еволюция, съдействат за трансформация на съзнанието и личността. В този по-широк смисъл проблемът за екология на душата не е проблем само на учените, но и проблем за всички мислещи и преживяващи индивиди. Духовния човек съзира божествеността, духовната красота на природата и извежда висшия смисъл на света от дълбокото си преживяване и мистично сливане с природата, респ. с Бога. Втора глава: Изложение на системата на философия на екологията. Тази глава ще представим съвсем кратко. Предварителни въпроси: Въпрос 1. Коя е тази идея, от която може да се роди системата на философия на екологията? Отговор: Любовта към човека, природата и Бога. Въпрос 2. Каква е целта на изследването? Отговор: Да се обоснове същността на некласическата екология като наука за природата и човека. Въпрос 3. Кой е методът, чрез който ще се постигне целта? Отговор: Методът на „разбиращата” любов, който изисква да признаем „волята за живот” /А. Швайцер/във всяко живо същество, любовта към живота като най-висша ценност. Основни положения на системата на философия на екологията.
Очаквани резултати от научното изследване.
По-долу ще дадем някои пояснения към втора глава. а/ Макар да говорим за система на философия на екологията, същата не може да се обоснове строго научно. Според нас философията на екологията е рационална философия, чиито фундамент е ирационален. Това е обяснимо – ние полагаме в основите на системата идеята за любовта, разбирайки любовта като любов към природата, човека и Бога. Следователно, системата на философията на екологията е отчасти рационална конструкция, отчасти извъннаучна /ирационална/ конструкция. б/ „Ос” на системата на философия на екологията е релацията „човек-Бог”, която има съществено значение в аналитиката на човешкото съществуване, доколкото чрез отношението човек-Бог проникваме по дълбоко в човешката душа. в/ Системата на философия на екологията има свои метафизически основания. Първото метафизическо основание на философията на екологията като наука е: Съществува една висша духовна сила, божествено начало, което е заложено в цялата материя, т.е. материята е одухотворена. Второто метафизическо основание е – да служим на природата, значи да служим на Бога и обратното – да служим на Бога, значи да служим на природата. Или изразено с думите на Спиноза – животът на човека е едно „богослужение на природата”. Философията на екологията търси своите метафизически основания в Бога и душата. Но доколкото душата е свързана с тялото, а природата е въплащение на Духа, на божественото начало, философията на екологията не е чиста метафизика, а наука, която прекарва мост от Духа към Материята, от Бога към Природата, от Творящата природа към Сътворената природа, от Идеята към Реалността, от Теоретичната философия към Практическата философия. Така макар да изхождаме от предпоставката, че философията на екологията има метафизическите си основания в Бога, богослужението на природата, тя има смисъл само ако се обърне с лице към живия човек и се свърже с реалните потребности и желания на индивидите за по – добър живот. В този ред на мисли ще добавим, че философията на екологията е единство на теоретична философия и практическа философия /екологична етика/. Както теоретичната философия полага в основата на своята система идеята за Бога, чрез която се обосновава съвършенството на света, природата, така и практическата философия има своите основания извън човека, доколкото Бог е етически идеал. Казано накратко същността на философията на екологията е ирационална, защото истинското, любовно разбиране на природата е възможно чрез просветления живот на човека в близост до Бога. г/ В еволюцията на отношението на човека към природата можем да разграничим няколко стадия – Страх, Насилие, Любов. Единствено Любовта приближава истински човека до природата, защото чрез нея той се освобождава от Егото си и разбира потребността на природата от обич. Това е изходната психологическа гледна точка за изграждане на нова екология на съучастието в живота на природата, която ще очисти душата и мисълта на човека от Страха и Насилието и ще отвори сърцето и ума на обичащия и разбиращия природата към самата нея, и така той ще се докосне до тайните на висшия свят, на Духа и Бога! д/ В края на втора глава се анализира системата на философия на екологията като синтез от идеи за смисъла на света и за смисъла на битието на човека в света: идеята за цялостността; идеята за хармонията /целесъобразността/; идеята за духовността; идеята за висша етичност; идеята за усъвършенстване на човека. Трета глава: екотелеологията – един модел на философия на екологията Тук ние имаме предвид един модел за поставяне и решение на екологичния проблем. Съдържанието на главата е следното: а/ Екотелеологията като отрицание на метафизическия начин на мислене б/ Телеологическият модел за обяснение на света в/ За екотелеологията и екоетиката г/ Екологията на човешката душа – висша цел на екотелеологията и екоетиката д/ Екотелеологията – философия на надеждата е/ За богослужението на природата и вътрешния смисъл на живота ж/ Екотелеологията и глобалната цел на човешката дейност з/ Законът на любовта – основен закон в екотелеологията като метафизика и/ Човекът с Христово съзнание – носител на екологично мислене и поведение (В търсене на нова визия за бъдещето на човечеството) й/ Екоетиката като практическа философия (правила и категорически императиви на поведение) Бихме искали да акцентираме върху точката – Телеологическият модел за обяснение на света, доколкото от разбирането на тази част зависи разбирането на цялата глава. Телеологическият модел за обяснение на света има непосредствено методологическо значение за екологията, тъй като чрез него можем да търсим висшите крайни цели на човешкото съществуване. Евристичността на телеологическия подход към света е в това, че чрез него можем да постигнем диалог между природознанието и човекознанието, екологията на природата и екологията на човека. Колкото по-дълбоко проникваме в телеологията на биосферата – в механизмите на възпроизводство на биосферата, толкова в по-голяма степен ще намерим надеждни средства за възстановяване на нарушеното равновесие. Учените са длъжни да разберат процеса на целесъобразно творчество в природата. Това вече се проявява в генното инженерство, биотехнологиите и така човешката дейност се синхронизира с творчеството на природата. Търсенето на начини, методи и пътища за решение на екологичния проблем се явява катализатор за ново проектиране на природата. За съжаление обаче при моделирането на природата все още липсва задълбочена връзка между моделите на природата, които се конструират от естествените и технически науки и моделите, които се създават от представителите на хуманитарните науки. В тази насока според нас, екотелеологическият модел може да стане фундамент за висш теоретичен синтез на природознанието и хуманитарното знание, на екологията на природата и екологията на човека. Несъмнено чрез телеологическият модел за света, като „ядро” на философията на екологията, можем да променим начина си на мислене, приспособявайки се към логиката на природата, с цел съхраняване живота на планетата. Но задачата на философите е да формулират по-далече отиващи хипотези, чрез които да излизаме отвъд сферата на рационалното познание. Според нас съществува обективна целесъобразност, но това е целесъобразност без цел. Всичко в природата достига своята пределна цел, но от това не следва, че съществува някаква висша, последна цел, към която еволюцията на живата природа и Космоса е насочена. Впрочем въпросът за крайната, последна цел в Космоса не е противоразумен, а е свръхразумен! Биосферата е саморегулираща се и самоуправляваща се система. Изглежда човечеството трябва да измине още дълъг път: да се премине в световен мащаб към такъв тип биотехнологии, които ще се интегрират с механизмите на възпроизводство на биосферата, с „целите на природата”; по нататък следва да се задълбочи познанието за Космоса като едно самодостатъчно и самоуправляващо се Цяло; не на последно място – много важно е усъвършенстването на мисленето и ценностната система на земляните, повишаването на моралните изисквания към човешкия фактор. Имайки предвид последното ще подчертаем, че телеологията, като учение за целта и целесъобразността, конструира такова царство на човешките цели, създава морална и духовна среда, в която ще се пречистват човешкото мислене и душа, и ще се реализират устойчиво нравствени проекти за преобразуване на природата. Всъщност такава е и целта на нашият екотелеологически модел на философия на екологията. Ние си поставяме за задача да представим един алгоритъм на екотелеологическо мислене, чрез който да хармонизираме човешките цели и „целите на природата”, респ. да хуманизираме човешкия разум и човешката дейност. Налага се да уточним, че екотелеологическият модел е една хипотеза от гледна точка на научното и философското познание, и същевременно е утопична визия от гледна точка на философия на историята. С този модел за обяснение на света ние излизаме отвъд рационалното, тъй като знанията ни за природата са непълни, ограничени. В този смисъл включването на Бога в системата на философия на екологията, съюзът между екологията, религията и идеализма, както и интерпретацията на закона на любовта, като основен закон на екотелеологията, следва да се приеме като запълване на белите петна в нашето познание за природата. В морален аспект обаче хомо сапиенс е длъжен да докаже, че е най-висшето същество на Земята. В този контекст правилата и категорическите императиви на екоетиката като практическа философия са такива изисквания към човека на бъдещето, които по-скоро визират човека като божествено и космическо същество, схващащо Земята като жив организъм, Майка и Дух. Раждането на човека с Божествено (Христово) съзнание не може да стане по пътя на просвещението, а чрез вътрешна еволюция на съзнанието, катарзис на душата, в резултат на което човекът ще проектира своя живот като любов към другите, Бога и Природата. Това ще доведе до хармонизиране на човешките взаимоотношения, до изпълване на човешкия живот с повече екологичност, красота, доброта и смисъл! Четвърта глава: Философско – екологична сума (включва 30 параграфа) Тук са обобщени резултатите от нашето научно изследване. Философията на екологията е възможна като критика на научния разум, стремящ се да наложи целите на човека над „целите на природата”. Тя е метафизика на човешкия дух, търсещ основанията на прогреса в духовността на човека и човечеството. Основните принципи на философия на екологията като теоретична и практическа философия са: любов към душата (себепознание), любов към природата и любов към Бога. Заключение: Екологията на човека – ключ за спасението на природата Тук се формулира идеята, че изходна точка на екологичната философия на душата е – преживяването на съдбата на природата като своя съдба. „Аз и другите дълбоко преживяваме съдбата на земята и природата като наша съдба и искаме да съучастваме в спасението на природата и човечеството, следователно съществуваме!” Резюме на студията „Природата, земята и бита в картината на българското традиционно общество – едно преосмисляне на национално – културната идентичност” /Научна публикация № 30/ Мотивът за това научно изследване е личен и същевременно професионален. Понякога изпитвам силна болка от това, че студенти и преподаватели проявяват чуждопоклонство, че се европеизират или американизират, а пренебрегват родното, българското. Във висшето аграрно образование следва да се обръща внимание не само на усвояването на чужди езици и на новите информационни технологии, но и да се култивира здраво патриотично чувство, благодарение на което всеки ще обича своето и свято ще пази своето. Това изисква да се възпитава „любов към родната земя, природа, история, език, традиции, бит, нрави, обичаи” /Е. Милошев/ Това, че тръгнахме по пътя към Европа и се глобализираме, не означава да изхвърлим „зад борда старото културно минало, което е било смисъл на съществуването на един народ” /Пол Рикьор/. Напротив трябва да се обърнем с лице към българската народна /селска/ култура от XIX-XX век, когато българските селяни са живяли мъдро и щастливо, приспособявайки се към ритъма на природното битие. Време е да се обърнем към себе си и да потърсим българското в себе си, да вземем от душата на българската култура онова, чрез което ще съхраним национално – културната си идентичност. Автентичното, „своето” следва да виждаме в спецификата на отношението на българите към света – природата, земята, собствеността, труда, бита, любовта, семейството, живота, смъртта, празниците, религията и т.н. От тази гледна точка имаме нужда от нова философия на българската история, в която да пресътворим националната си душевност, да се опитаме да разберем историческите корени на народната култура, респ. философията на земеделския стопанин, който мисли не само за собствеността си върху земята, но и търси и намира смисъла на живота си в земеделския труд, в общуването с природата, земята и животните. Докато науката изследва това, което вече е станало, анализира историческите факти, резултатите от човешката дейност, философията и изкуството се интересуват най – вече от ставането, от процесите и събитията, от повторното одухотворяване, съпреживяване на историята. Философско – историческата ретроспекция предполага творчество, въображение и фантазия, „съживяване” на вечното единство между човека и природата. Единството между човека и природата не е само рационално, прагматично, но и съзерцателно и емоционално, защото човекът винаги е изпитвал копнеж за истински морален и духовен живот, за неотчужден живот от природата и себеподобните . Казаното по – горе ние конкретизираме в най – важната част от студията – Вселената на българския селянин от близкото минало /краят на XIX век - първата половина на XX век/. Нашият анализ се основава на философско-поетичната антропология на Цанко Церковски /”Полски песни”/, в която той великолепно представя философията на земеделеца, свързана с култа към земеделския труд, с любовта към полето, животните и т.н. Календарното време отрежда празници и буйни веселби, но не удоволствията и почивката, а дейното отношение към земята определя мисленето и поведението на земеделския стопанин. Земята трябва да се засее, а след това се полагат много грижи за майката земя. Не само поетът, който е влюбен в полето, но и обикновеният селянин е духовно свързан с природата и чувства как природата, полето се вълнува, радва или тъжи. Птиците и животните, Слънцето и Земята, полето и щурците, кравите, воловете, кобилите, овцете, всички природни сили са втъкани в душата на българина, са част от нея и затуй той се чувства богат и щастлив. Природата и земята правят българина по-духовен, тъй като той води непрекъснат диалог с нея и със самия себе си и намира в природата отговори на много въпроси, които го вълнуват. Емоционалният и природно интелигентен селянин е разговарял повече със самия себе си и с живия свят около себе си, понеже светът извън природата, земята, бита и семейството му е бил чужд. Селският човек знае, че е едно нищо спрямо природата, живее естествено, благодари на природата и за малкото, което получава от нея: живее в мир и сговор с нея. В общуването си със земята и природата селяните се възпитават на умереност, пестеливост, трудолюбие и милосърдие. Столетия наред българите са били свързани със земята и рода, с мъртвите, традициите и обредите. В родната си къща, на бащината си земя селянинът е чувствал своята връзка с миналото, с духа на дедите си. Оръдията на труда са се предавали от едно поколение на друго. В тях се е въплащавал определен социален опит. Отношението към селскостопанския инвентар, както и към дрехите е било свещено – свещено било чувството към старината. Следва да подчертаем, че вещите имат по-дълготраен самостоятелен живот. Те „говорят” за един по-груб, непретенциозен, еднообразен, дори скучен живот. Но зад сиво-черните или кафяви дрехи се крие една фина духовност, сдържана емоционалност, благородство и широта на човешката душа. Вселената на българският селянин от близкото минало е в паметта на сърцето ни, ако имаме спомени от това време, както и в социалната памет на българския народ – традиции, ритуали, празници, обичаи, който възкресяват красивия и безсмъртен живот на идеите и индивидите и техните общности, опосреден от следите, останките от материалната култура на аграрното общество /къщи, оръдия на труда, дрехи и т.н./ Реконструирането на Вселената на българския селянин не е самоцелно. Ние се връщаме назад към традицията и миналото, търсим в културния архив на историята такова знание и опит, чрез които да преосмислим отношението на съвремения българин към природата. В заключение ще кажа, че тази студия се оказа изключителна ценна за самия мен. Една част от студията – Вселената на селянина от близкото минало – стана теоретична основа (обосновка) на инфраструктурния проект „Реализация на концепцията за изграждане на музейна експозиция „Земята и човека” при Аграрния университет”. Имах удоволствието да бъда ръководител на този проект и да съдействам за изграждането на музея, в който е жива душата на българина, на българската нация от XX век! Резюме на студията „Залезът на европейската и национална духовност и етиката на Петър Дънов” /Научна публикация 31/ Четенето на Петър Дънов ме стимулира да напиша тази студия, в която издигам хипотезата, че християнизацията на българския народ не е завършила. Основанията за духовната криза на Запад и у нас следва да търсим в липсата на вътрешна религиозност. Религиозността на българина е формална. Тя е свързана с неговия бит и традиции, с езическите празници и обичаи. Затова в литературата се говори за „битово християнство”, „православно езичество”. Религиозността на българина е в границите на прагматичния разум, на хладния и пресметлив разум, който по-често издига в култ себе си, но още не е разширил в достатъчна степен съзнанието си, за да се издигне над Егото си и да открие Бога в общуването си с Другия. Българинът продължава да разчита повече на себе си, „да живее за себе си” /С. Михайловски/. Трябва да подчертаем, че Западът измина пътя от богопознанието към човекопознанието и разочарован от култа към науката и техниката, и от прогресисткия подход към историята започва да търси отново Бога. Що се отнася до България, следва да кажем, че православието се възприема само от българския елит, но идеите на православието много бавно, мъчително достигат до масите. В дъното на душата си българския народ остава езичник /затова говорят например Пенчо Славейков, Стоян Михайловски/. Главната причина затова е известна – християнството се наложи у нас чрез насилие, а не се възприе по пътя на еволюцията на душата, като нравствена потребност. Бягството на българина в природния свят и съзерцанието на божественото в лоното на природата, е начин той да съхрани себе си като естествен човек, но това става за сметка на отдалечаването от духовните ценности на цивилизованото общество. Като не приема с душата си християнството, българинът не е в състояние да съзерцава истинската си божественост. Едва когато човекът се обърне навътре към себе си и рефлектира собствената си крайност – чрез осмисляне на понятието „Бог” като безкрайно и безсмъртно същество, като любов, тогава българинът ще започне да разбира живота си като копнеж за Любов, Добро и Съвършенство. В този контекст ще кажем, че българското народно съзнание ще еволюира още, докато достигне до прозрението, че знанието на човека за Бога е рефлексия на знанието на човека за себе си. Идеята за Бога е продукт на вътрешния опит на човека. Необходимо е обаче достатъчно историческо време, за да се акумулира съответен морален и социален опит, който да бъде източник за философско – историческа рефлексия на единството между богопознанието и човекопознанието. Каталог: cntnr -> Proceduri Proceduri -> Конкурс за доцент по научна специалност 04. 01. 10 Растителна защита (Микробиология), обявен в дв, бр 83. от 25. 10. 2011 cntnr -> С п и с ъ к на научните трудове на доц д-р Виолина ангелова Ризова cntnr -> С п и с ъ к на научните трудове на проф д-р Вили харизанова cntnr -> С п и с ъ к на научните трудове на доц д-р Атанаска Радева Стоева Proceduri -> Красимира Любенова Аврамова за присъждане на образователна и научна степен "доктор" по научна специалност 04. 02. 10 „Специални отрасли /буби/” Proceduri -> Рецензия от проф дсн Дияна Лилова Светлева Proceduri -> Конкурс за академична длъжност „професор" по шифър 04 04 „хранене на селскостопанските животни и технология на фуражите" Proceduri -> А в т о р е ф е р а т на дисертационен труд за присъждане на образователната и научна степен „доктор” по научна специалност 05. 02. 18 „Икономика и управление” Изтегляне 0.94 Mb. Сподели с приятели:
|