Конкурс за Професор по научната специланост 05. 01. 01. История на филосията
Изтегляне 0.94 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Резюме на студията „Телеологията на Аристотел” /научна публикация №33/
- За Аристотел природата е произведение на изкуството. Затова неговото учение е „художествена натурфилософия, творчески конструирана природа, построена като цялостен организъм” /А. Лосев/.
- В заключение отбелязваме, че телеологията на Аристотел като учение за целта и целесъобразността, може да се интерпретира от няколко гледни точки
- Резюме на статията „В памет на Русо” /научна публикация № 34/
- Нужен ни е един нов поглед към Русо, за да преосмислим неговото място и роля за развитието на антропологията на Кант, на екзистенциализма.
- Резюме на статията „Реконструкция на българската история” /Научна публикация №35/
- Ние се нуждаем от такова виждане на миналото, което да ни освободи от предразсъдъци, догми и авторитети, продукт на тоталитарното общество.
- За да разберем защо хората постъпват по един или друг начин, следва да узнаем как те са мислили, оценявали и преживявали събитията, какви са били мотивите на тяхното поведение.
- Ние само географски сме в периферията на Европа, но духовно сме в центъра на културна Европа, сме част от европейската духовна история.
- Резюме на статията „Феноменология на духовността” /Научна публикация № 37/
- От логическа гледна точка бихме могли да разграничим следните нива /пластове/ на съществуване на духовността
- Духовността се въплащава в сложни форми на човешки взаимоотношения: обич, грижа, тревога, състрадание към Другия.
- Ако се обърнем към историята на човечеството, можем да обособим няколко стадия на духовността
- Резюме на статията „За съвременната духовна криза и за хаоса и смисъла в историята” /Научна публикация №38/
Нашият подход към европейската и българската история е подход на един философ – моралист и поет. Ние поетизираме историята, защото осъзнаваме, че Европа отдавна е жертвала идеята за Христос, подчинила е идеята за автентично християнство на догмите на едно светско християнство. Безспорно протестанството е изиграло много важна роля за възхода на западната цивилизация през XVI – XX в. Но същевременно може да се запитаме – протестантството, като насочва мисловната и духовната енергия, волята на човека към успехи в светския живот, не отдалечава ли по този начин човека от Бога, не принизява ли божествената, духовна същност на човека? Християнството се е превърнало в светска религия, а моралната вяра – в църковна вяра; се е доближило до Политиката, а се е отдалечило от Морала и Истината! Тук назрява потребността от нова картина на историята, като процес на сътворяване на човешката мечта за изграждане на Божия град. Не бива да смесваме идеята за божия град на Августин /тази поетико – религиозна мечта/ с действителността; учението на Христос с църквата; християнството като действителност с християнсвото като идеал. Предстои повторно християнизиране на европейската и българската душа! Защото обществото, в което живеем, е асиметрично на царството божие, т.е. съвременният човек твърде много се е отдалечил от Бога. В този контекст следва да виждаме и оценяваме ролята на Петър Дънов в духовния живот на България и Европа, неговите послания към бъдещето. Според едно от тях „страданията през които минава човечеството, подготвят новия човек, човека на любовта”. Дънов обосновава нова етика на любовта и състраданието, чрез която да развие недостатъчната чувствителност на българите към болката на другите, да възпита солидарността като начин на живот. Според него любовта е най-естественият Божи дар, който ние сме длъжни да раздадем на другите. Учителят, следвайки духа на богомилството, се връща към автентичния дух на християнството, противопоставя езотеричното християнсво на ортодоксалното християнство, за да защити идеята че християнството е учение за усъвършенстване на човека и обществото. Чрез братството и любовта между хората, убеждението и ненасилието е възможно изграждането на едно по-разумно и хуманно общество. Както Толстой, така и Дънов избира пътя на ненасилието, несъпротивлението на злото. Етиката на Петър Дънов се формира в процеса на адаптиране на протестанството и езотерическите религии на личната вяра към богомилството и православието като философия на живота. Целта на Учителя е да освободи вярващите от сляпата вяра в традицията и авторитета. Божията любов е живот и тя се експериментира, т.е. идеята за божествен живот се превъплащава в Братството. Бялото Братство създава условия за еволюиране на душата, за изява на божественото начало в човека. Дънов залага в българското общество една нова „матрица на културата на любовта”, която се противопоставя на „матрицата на насилието”, характерна за обществения живот в България, Русия и Европа в първата половина на XX в. Без да притежава солидна философска ерудиция и способности за анализ и систематично изложение на своите възгледи, той е призван по рождение да бъде философ и моралист. Струва ми се, че през XXI в. ще бъде по-пълно преосмислено учението на Петър Дънов, което дълго време беше забравено и твърде едностранчиво оценявано. От дистанцията на времето може да се окаже, че това учение е не само принос в духовния и религиозен живот на България, но и принос в европейската духовност! Резюме на студията „Телеологията на Аристотел” /научна публикация №33/ Отношението към Аристотел в източноевропейските страни в последните пет – шест десетилетия беше твърде идеологизирано, схематично и едностранчиво, доколкото се разглеждаше през призмата на борбата между материализма и идеализма, метафизиката и диалектиката. Известно е, че в сериозните философски системи има съчетаване на материализъм и идеализъм, диалектика и метафизика. От тази гледна точка нашата цел е да преосмислим учението на Аристотел, да докажем историческото и философско – теоретично значение на неговата телеология. Дълготрайното влияние на философията на Аристотел се дължи именно на взаимодействието на материализма и идеализма, на понятийното и художествено – образно мислене. Ценността на „иманентната телеология” може да се обясни с творческия начин на мислене на древногръцкия философ и учен. В първата част на студията – Историко – философско въведение /историко – философско тълкуване на телеологията на Аристотел/ - нашата задача е да акцентираме върху рационалното в съдържанието на системата на Аристотел и в метода на неговото изследване. Сравнявайки различните интерпретации на философията на Стагирит, респ. и на неговата телеология, от Дынник, Томпсън, Ланге, Винделбанд, Целер, Люис, Арним, Лосев, достигаме до заключението, че Аристотел осъществява синтез между априорното и апостериорното знание, доказва, че телеологическият подход към света не е само хипотеза, но има и опитно потвърждение, доколкото чрез наблюдение и експерименти се проверяват логическите следствия от съзерцанието на обективната целесъобразност в природата. Във втората част на студията – От философията на учудването към телеологията на Аристотел – ние изхождаме от ценните разсъждения на Аристотел в „Метафизика” за учудването като източник на философията. Безспорно учудването е изходна точка за философстване; учудването е зародиш на изследователския интерес към удивителното, чудесното, т.е. към обекта на учудване. Според американският философ Г. Парсънс философията на учудването имплицитно се явява философия на Вселената и философия на човека, защото както Вселената, така и човека, са достойни за учудване. Аристотел по удивителен начин съчетава теоретичния разум /съзерцанието/ и практическия разум /практическите, емпирични изследвания/. Той изучава цялото и частите, „вечното, неподвижното и съществуващо отделно” и отделните области на битието, и така развива своите „Метафизика” и „физика”. Цел на философското, метафизическо познание е познанието на началата и причините на съществуващото. Когато имаме знания за първите начала, можем да обясним онова, което зависи от тях, т.е. обективната целесъобразност в природата. Естетическите и философски ейдоси (идеи) са такива цели /причини/ на познанието, чрез които съзерцаваме, гледаме, виждаме Космоса като нещо бежествено, прекрасно, хармонично, самодостатъчно и самоуправляващо се и същевременно чрез тези ейдоси, като понятия и ценности, ние можем да съзерцаваме ставането на нещата в живата природа, творчеството на природата, т.е. реализирането на вътрешната цел в организмите. Следователно Стагирит не е само философ, но и учен. Удивителните природни явления попадат в полезрението на естествоизпитателя. Той разглежда природата като единен жив организъм, в който „едно възниква заради другото”. Физиката като „втора философия” се развива на базата на учудването от порядъка, организираността и хармонията в живата природа. В третата част на студията – Телеологията на Аристотел като евристика – най-напред излагаме различни схващания за телеологията /Фролов, Чанышев, Макаров, Асмус/. На базата на последните ние формулираме идеята, че при построяването на общата картина на света Аристотел обобщава най-вече своите биологически наблюдения, взема за модел живия организъм. За философа и учения е важно да се изясни как се развива организма по силата на своите вътрешни закономерности, как вътрешният стремеж, потенциалните структури се актуализират и достигат до своето съвършенство. Телосът е предел на вещта и същевременно предел на познанието, защото чрез това понятие можем да изразим вътрешната организация, структура на битието. От тази гледна точка телеологията на Аристотел е един подход, метод на познание, чрез който се търси смисъла, закономерността, порядъка, структурата на битието. Същността на битието е телеологична, доколкото същността е самата форма /логоса/, причината и целта на развитието. Движението на нещото към крайната цел е функция на неговата структурна определеност. Осъществяването на целта /формата/ е реализиране на организма като едно цяло. За Аристотел природата е произведение на изкуството. Затова неговото учение е „художествена натурфилософия, творчески конструирана природа, построена като цялостен организъм” /А. Лосев/. Дейността на човека е продължение на творчеството на природата. Категорията „цел” в учението на Аристотел се развива на основата на осмисляне на човешката дейност и на движението на държавата и обществото към съвършенство /М. Г. Макаров/. Но нашата теза е, че понятието „телос” обобщава както биологическите наблюдения, така и творческата, целеполагаща дейност на човека и не на последно място и учението за душата. Телеологията на душата е изходна точка за разбиране на единството между човека и другите живи същества, между разумната душа, усещащата /животинска/ душа и растителната душа; за разбиране на телеологията на човека, на човешката дейност и на движението на обществото към съвършенство. Всяка душа има свой собствен ейдос /енергия на Ума/. Онова, което свързва душите е енергията на Ума. Разликата е, че ейдоса /смисъла, целта/ на по – нисшите същества е да възпроизвеждат самите себе си, докато ейдоса на разумната душа може да съхранява в себе си ейдосите на всички вещи и подобно на Космическия Ум да сътворява нещо, различно от предметите на природата. Благодарение на своята способност да твори разумната душа на човека е причастна на вечното и божественото в по-голяма степен, в сравнение с животинската и растителната душа. В заключение отбелязваме, че телеологията на Аристотел като учение за целта и целесъобразността, може да се интерпретира от няколко гледни точки: а/ Телеологията да се разглежда в нейния универсален, космически смисъл, като Космоса се разбира като един жив и одушевен организъм, прекрасно произведение на изкуството, в което всичко е абсолютно целесъобразно; б/ Прилагайки този подход към живите организми, можем да изследваме целесъобразното творчество на природата като стремеж на живите същества към ентелехия, респ. към Благото и Прекрасното, доколкото последните са цел на всяко възникване и движение. в/ Телеологията може да се анализира от гледна точка на творческата, целеполагаща дейност на човека, свързана с телеологията на разумната човешка душа и нейния стремеж към Благото и Прекрасното. г/ Телеологията може да се обоснова като подход /метод/ за изследване както на онова, което възниква благодарение на целесъобразното творчество на природата, така и на онова, което възниква като резултат на целесъобразната човешка дейност, на изкуството в широкия смисъл на думата. Резюме на статията „В памет на Русо” /научна публикация № 34/ Познанието и самопознанието на човека са един нов източник и път за философстване в западноеврпейската философия през XVII – XIX век, за развитие на философската антропология. Доказателство затова е творчеството на Жан – Жак Русо. Нужен ни е един нов поглед към Русо, за да преосмислим неговото място и роля за развитието на антропологията на Кант, на екзистенциализма. Жан-Жак Русо по дух напомня Паскал, а по дълбочина и радикалност на своите изводи се приближава повече към Кант. Още в творчеството на Паскал откриваме мощен художествено – образен пласт. Паскал е философ и писател. Волтер, Дидро и Русо обогатяват тази традиция, като развиват паралелно философската и литературната мисъл. Онова, което обединява Русо и френските просветители е духът на времето. Всички размишляват за свободата, за естествения човек, за добродетелите и щастието, човешкия егоизъм. Но Русо тръгва по пътя на Августин, Пиер Абелар и Паскал. Гражданинът от Женева се интересува най-вече от вътрешният човек. Способността на човека да се самонаблюдава, да осъзнава своите мисли, желания и спомени, ни разкрива колко дълбок е микрокосмоса на човешката душа. Сърцето на Русо е духовен център, около който се движат всички мисли, желания, копнежи. Сърцето става източник на божествено откровение. Най-дълбоката същност на сърцето е любовта към природата, човека и Бога. Задачата на Русо е да пречисти човешкото сърце, а така да облагороди и възвиси човешкият разум. Френският просветител вижда в любовта средство за спасение от цивилизацията – от отчуждението, маската, лъжата, злото и насилието. Жан-Жак Русо поставя началото на една нова философия на любовта, в която любовта се разглежда като най – човешкият начин на съществуване. До голяма степен писателят и философът отразява собствените си любовни преживявания. Именно затова неговата философия на любовта е драматична, екзистенциална. Любовта се превръща в източник за дълбоко и искрено самопознание и общуване. От тази гледна точка творчеството на Русо е жизнено необходимо за съвременния духовен човек, който не се страхува да търси богатството в дълбините на своя „Аз”, да извлича своята философия от дълбините на сърцето си! Резюме на статията „Реконструкция на българската история” /Научна публикация №35/ В статията се изказват идеи за една нова философия на българската история, по-важните от които са следните:
Резюме на статията „Феноменология на духовността” /Научна публикация № 37/ Необходим е един нов, феноменологичен подход към духовността, който да бъде база за преоценка на ценностите и търсене на истинските стойности в живота. Феноменологията на духовността е нещо много сложно, защото следва да бъде обърната не само към миналото, но и към бъдещето, да бъде източник за една по – висша духовна реализация на следващите поколения и индивиди. В този смисъл ние само поставяме проблема за сътворяване на подобна феноменология. В първата част на статията : Феноменът духовност, се изяснява, че духовността не може да се постигне само чрез разума. За да разберем какво е духовност са необходими още вяра, интуиция, чувства, копнеж, любов и т.н. Духовността обединява рационалното и ирационалното – мисълта, въображението и фантазията, вярата и чувствата, поклонението на красотата и медитацията, молитвата и интуицията за божественото, вечното. Духовността е предмет на философията и религиознанието, етиката и естетиката. Философията като метафизика на човешкия дух се приближава до най – висшите измерения на духовността. Но в религията, музиката и поезията можем да открием най – чистите и непосредствени изяви на духовността. В дълбините на човешкото сърце, в интуицията на сърцето е скрита духовността. Затова от Платон и Августин до Данте и Шекспир, Паскал и Русо, Гьоте и Ницше, Торо и Емерсън, Бетховен и Моцарт човешката духовност еволюира. Най – великите творения на човешката духовност са поезия на разума и сърцето. Достатъчно е да се обърнем към „Книга на мъртвите” на древните египтяни, към индийската поема „Бхагавад – гита” диалога „Пир” на Платон, „Мисли” на Паскал, „Уолдън” на Торо и редица други произведения – паметници на човешката духовност. Духовността се въплащава в съзнанието и самосъзнанието на индивидите за самите себе си като творящи, мислещи и преживяващи същества, които създават условия за цивилизован живот – взаимно разбиране, любов и хармония във всички форми на общуване и дейност. Във втората част на статията – Традиция и духовност, подчертаваме, че традициите са фундамент на духовността. Те имат определящо значение за интегриране на индивидите в човешките общности и постигане на съгласие и взаиморазбиране. Достатъчно е да се обърнем към конфуцианските ценности и традиции. Усвояването на ритуалите, музиката, поезията възпитават чувствата и имат изключително значение за изпълване на човешките отношения с повече духовност. Колкото и да е дълбок космосът на човешката душа, не бива да се забравя, че има и национално – духовни космоси, вселени и че всички те се вписват в глобалната, общочовешка история на духа. Затова е важно да открием уникалното в човешката духовност – екзистенциалните измерения на духовността; второ – особеното – националните измерения на духовността; не на последно място – да се осмисли идентичното в човешкото битие. Като имаме предвид последното, бихме могли да кажем, че най – висшата философия на духовността в глобалното общество може да се синтезира в следния принцип: „Обичам и разбирам природата и другите хора, следователно съществувам!” Етиката на любовта, сътрудничеството и взаимопомощта са атрибути на духовността. Но понеже в съвременното общество бизнесът все още не е подчинен на духовни цели, се налага да се върнем назад към традициите. За да ги анализираме в контекста на съвременността, да ги модернизираме от гледна точка на глобализацията и хуманизацията на мисловността. Без да подценяваме нито една религия и култура е важно да съхраним онези традиции и ценности в будизма, индуизма, конфуцианството, исляма и християнството, които могат да послужат като мост, по който цивилизованото човечество, осъзнало духовните стойности на живота, ще премине към бъдещето! В третата част на статията – Стадии на духовността – се преосмисля същността на духовността. Духовността е преди всичко самосъзнание на „Аз-а” за своята съзидателно – творческа и божествена природа. Самосъзнанието се развива в процеса на обективиране на духовността във всички човешки прояви: дейности и отношения, чувства и мотивация, цели и постъпки, секс и любов, изкуство и морал, религия и наука, образование и възпитание, обичаи и традиции. От логическа гледна точка бихме могли да разграничим следните нива /пластове/ на съществуване на духовността:
Ако се обърнем към историята на човечеството, можем да обособим няколко стадия на духовността: На първия стадий духовността е функция на колективния труд, общуването на индивидите в колектива. Тук духовността е подчинена на материята и божествата. Индивидът разглежда духовността като продукт на свръхестествените сили. Той вярва , че животът му е зависим от външни сили и не отделя собствения си духовен свят от тях. Ритуалите, празниците, традициите и обичаите са специфични проявления на колективната духовност. На втория стадий от развитието на човечеството духовността е продукт на осъзнаването на външния свят и на света на човека. Духовността се ражда от активното отношение на хората към външния свят, респ. – от съзерцанието на продуктите на своята дейност и желанието за власт над Другия. Преди човек да стане господар на природата, се опитва да постигне власт над себеподобните. Не търсенето на истината, щастието, а завладяването на Другия, подчиняването на чуждата воля става доминанта в човешката история. Затова на този стадий човекът достига до духовността по пътя на осъзнаване на бездуховността /на своята аморалност, отчуждение от природата, Бога и себеподобните/. На третия стадий еволюцията на човешката духовност достига до една по – висша степен, когато „Аз-ът” отделя себе си от света и осъзнава своята висша ценност. Той се освобождава от робството на вещите, страстите и невежеството, и осъзнава че не външните действия правят човека по – духовен, а състоянието на просветление, пробуждане, когато човек открива своето Висше, Духовно Аз и намира истинския смисъл на живота. Ако на втория стадий европейската наука и култура имат съществено значение за цивилизоването на човечеството, респ. за еволюцията на човешката духовност, то на третия стадий древнокитайската и древноиндийската култури ще имат определяща роля при конституирането на духовното глобално общество през XXI – XXII век. В заключение на статията се разглеждат стадиите в еволюцията на индивида, като се достига до извода, че по пътя на работата на индивида над самия себе си същият ще открие основанията на духовността в самия себе си и едва тогава ще започне истинският, съзнателен етап в развитието на духовността. Резюме на статията „За съвременната духовна криза и за хаоса и смисъла в историята” /Научна публикация №38/ В първата част от статията се прави аналогия между кризата и разпадането на древноримската империя и духовната криза в източноевропейското общество. Тук се подчертава, че в Древен Рим грижата за своя живот, за частния интерес става движеща сила на човешкото поведение. Важното е да се живее в името на лични удоволствия и цели. Вместо да се стремят към божественото търсене на истината, индивидите се интересуват от земното и частното, от наслаждението. Каталог: cntnr -> Proceduri Proceduri -> Конкурс за доцент по научна специалност 04. 01. 10 Растителна защита (Микробиология), обявен в дв, бр 83. от 25. 10. 2011 cntnr -> С п и с ъ к на научните трудове на доц д-р Виолина ангелова Ризова cntnr -> С п и с ъ к на научните трудове на проф д-р Вили харизанова cntnr -> С п и с ъ к на научните трудове на доц д-р Атанаска Радева Стоева Proceduri -> Красимира Любенова Аврамова за присъждане на образователна и научна степен "доктор" по научна специалност 04. 02. 10 „Специални отрасли /буби/” Proceduri -> Рецензия от проф дсн Дияна Лилова Светлева Proceduri -> Конкурс за академична длъжност „професор" по шифър 04 04 „хранене на селскостопанските животни и технология на фуражите" Proceduri -> А в т о р е ф е р а т на дисертационен труд за присъждане на образователната и научна степен „доктор” по научна специалност 05. 02. 18 „Икономика и управление” Изтегляне 0.94 Mb. Сподели с приятели:
|