Конкурс за Професор по научната специланост 05. 01. 01. История на филосията



страница4/6
Дата20.01.2017
Размер0.94 Mb.
#13112
ТипКонкурс
1   2   3   4   5   6

В условията на духовна криза възниква потребност от нов светоглед. Вярата в Бога внася порядък в човешката душа и съдейства за интегриране на човешките общности в обществото. Чрез вярата и любовта към Бога се придава смисъл на човешката история.

Както в Древен Рим, така и в Източна Европа в края на XX в. настъпва дисонанс между индивидите и държавата. Животът се атомизира, нараства отчуждението, засилва се насилието на човека над човека. Хедонизмът се превръща в начин на живот.

На духовната криза в източноевропейското общество може да се противопостави смисъла. Този смисъл би могъл да се извлече от християнската практика. Вярващият християнин не се стреми да промени чуждата външна реалност, а да промени самия себе си, като постигне блаженство в самия себе си, се чувства като у дома си във вътрешния си свят. /Ясперс/

Във втората част от статията разглеждаме пътя на българина на Запад като път в историята.

Отбелязваме, че след 1989г. българите имат реална възможност да напуснат затвореното общество и да пътуват в историческото време, правейки сравнение между живота в своята страна и живота в другите страни.

Ние защитаваме тезата, че истинския смисъл на човешкия живот и на историята може да се открие не просто в „пътуването на Запад”, а в завръщането към корените на българската история и духовност. Не пътуването извън нас, а завръщането в нас, към едно място и време „тук” и „сега”, където се чувстваме у дома, е истинският, дълбок смисъл на битието на човека в историята.

Цивилизацията не е просто пътуване към други светове, не е само откриване и усвояване на природно пространство, но и връщане на човека към корените на своя род, както и воля за съвместен живот.

В трета част от статията ние се спираме на проблема за историята като едно вечно търсене на смисъла в духовността.

По - важните акценти са следните.

  • Висшият смисъл на човешката история е в духовността, а истинската духовност е синтез на човешкото и божественото. Основанието за синтеза са творчеството и добродетелите. Чрез последните човек се приближава до Бога.

  • Религията, Философията, Историята и Етиката имат важна мисия – да реконструират смисъла на историята като търсене на повече духовност.

  • Следвайки Албер Камю, поддържам идеята, че трябва да се изгради нов тип цивилизация, в която човек няма да бъде роб на историята и където ще има съответсвие между историческите цели и собствените цели на човека.

  • В историята на човечеството като че ли се възпроизвежда един архетип на мислене и поведение: когато се задълбочава несправедливостта, неравенството, насилията и страданията, злото в човешката история, и когато индивидът осъзнава своето нищожество, тогава същият търси утеха в Бога, молейки се за своето спасение и за спасение на другите. Боголюбието ражда човеколюбие. Вярата в Бога е вяра в един социум, в който ще има повече човечност и духовност.

  • Смисъла на историята е нещо езотерично, съкровено и тайно, скрито в душата на човека. Смисълът следва да се търси в душата на индивида, а не в масата.

  • Историята е един богочовешки процес, в който индивидите са цел.

В четвъртата част на статията се спираме на духовната криза и задачите на образованието.

Образованието трябва да подготви индивидите за живота в глобалното общество. Най – важно значение за въвеждане на човека във Вселената на Историята и Културата имат историята, философията, антропологията, етнографията, религиознанието и т.н. Относителният дял на хуманитарните дисциплини трябва да се увеличи, защото те съдействат за трансформация на съзнанието, човешките взаимоотношения и личността. Изисква се нежност, загриженост, любов и търпение, за да се навлезе по пътя на образованието и възпитанието във Вселената на човешката душа и последната да се „отвори” към другите „Вселени”!

Резюме на статията „Мисията на философите”

/Научна публикация № 40/

Преподаването по философия е сложен вид духовна дейност. От една страна, имаме работа с млади хора, които живеят с настоящето си, споделят ценностите на своето поколение. Ето защо преподавателят има за задача да им помогне да се адаптират към съвременността. Но от друга страна, преподавателят трябва да възпитава у студентите историческо мислене, да развива техните способности за интерпретация и разбиране на историческите факти и събития, които детерминират мисленето и поведението на хората в дадена епоха.

В педагогическата практика е важно да се възпитава продуктивно – творческо мислене, като се реконструира пътя към истината, се разкрива процеса на раждане, възникване на нови идеи и ролята на философа и учения /на неговото въображение, фантазия, интелектуална смелост и отговорност и т.н./ във философските и научни изследвания.

Мисията на философията и философите след 1989г. е да възпитават едно критично отношение към обществените закони и норми, ако те не служат на човека и гражданина, а ограничават неговото мислене, поведение и практически действия. Философите са длъжни да „работят” за освобождаване от предразсъдъци и заблуждения и за завръщане на човека в своя „дом”, към неговото естествено състояние – живот в близост до природата, Бога и себеподобните, в който Свободата, Любовта и Щастието са по – важни от Парите, Техниката и Властта.

В условията на глобалното общество философията и философите имат задачата да осмислят философските и духовни традиции на Изток и Запад, еволюцията на човешкия дух в различните култури. Нужен е глобален, синхронен подход, за да се учат студентите да откриват идентичното в човешкото битие, общите глобални проблеми, които трябва заедно да решаваме по пътя на мира и взаимното разбиране. В това отношение философите, както изтъква Ричард Рорти, трябва да бъдат посредници между миналото и бъдещето, старите и новите вярвания.

Мисията на философията да търси истината се допълва от моралната й мисия – да защитава достойното съществуване на човека като индивидуалност.

Не на последно място истинският философ следва да бъде „лекар на цивилизацията”, да умее да постави точна диагноза на болното общество и на човека като социално животно и да се опита да ги излекува. В този контекст философията има психоаналитична и психотерапевтична функция.


Резюме на статията „Знание, вяра и нравственост /Постулати на моралния разум/” /Научна публикация №41/
Първи постулат: Не може да има нравственост там, където идеята за бъдещето е постулат на идеологическия разум.

Тоталитарното общество ражда безнравственост, тъй като то отрича свободния избор на хората сами да определят живота си. Едва когато управляващите подчинят „съвестта си на Закона Божи” и по – малко се грижат затова „да подчинят съвестта на другите люде на законите човешки”, можем да говорим, че тоталитаризмът е исторически преодолян и има условия за свободно развитие на гражданина и човека /Лок/.

Бъдещето на човека е в самия човек, в неговата добродетелна душа. Как е възможна добродетелната душа? Като се подчинява доброволно на категорическия императив, който за нея е станал закон.

Втори постулат: Величието на човека е в неговата нравственост.

Разумът, който се вслушва в сърцето и подлага на самоанализ своите решения, всъщност води диалог със съвестта и така човек не прави това, което не желае. Душата се самодисциплинира, благодарение на любовта и съвестта, милосърдието и вярата. Нравствеността е рефлексия на вътрешно – духовния опит на индивида, който е осъзнал единството на знанието и вярата, на мисълта и чувствата, и има волята да следва своята съвест.

Трети постулат: Вярата на човека в Бога е вродена в човешката душа.

Вярата на човека в Бога е вродена в човешката душа и това следва да се разбира като една психологическа аксиома, която се превръща в морално основание на човешкия живот. Да вярваш в Бога, значи да обичаш и обратно – да обичаш Бога, значи да вярваш! Човекът е създаден за любов и благодарение на любовта си към живота, той има мотивацията да живее, познава и твори, а така и да се приближава към съвършенството на Онзи, които Го е създал по своя образ и подобие.

Четвърти постулат: Не може да бъде свободен разума, ако не е свободна вярата и обратно.

Разумът не е достатъчен сам по себе си. Нужен е и морал. Вярата в Бога е гаранция за моралност, за морално осмисляне на последствията от човешката дейност. Докато човек се стреми да упражнява власт над природата, изживявайки се като Бог, той не е истински свободен. Причината затова е, че господарят, силния човек става роб на своята воля за власт. Ето защо той трябва да бъде ограничен от морала, респ. от християнския морал, като най – надежден инструмент за обуздаване на човешката воля за власт. Разумният човек трябва да признава и уважава властта на Бога, а вярата и властта не бива да преследват стремящия се към свобода разум, ако той не вреди на свободата на ближните. С две думи нужна е толерантност между вярата и разума.

Пети постулат: Знанието и вярата не трябва да се противопоставят.

Моралната вяра е неразривно свързана с разума, тъй като моралният човек, които вярва в Бога, се ръководи от законите и целите на добродетелта и разчита на своята „морално добра съзнателност” /Кант/.

За него вярата в Бога не е сляпа, фанатична, „заповядвана”, „принудителна” вяра, а осъзната вяра на свободния човек, който е намерил истинският път за духовно и нравствено усъвършенстване. Пътят към християнството като морална религия започва от самоопределението на индивидите като свободни, морални същества, способни да устроят разумно своя живот, да създадат едно „етическо – гражданско общество” /Кант/. За истинска хармония между вярата и знанието може да говорим тогава, когато „рефлектиращата вяра” скъса с „догматичната вяра” /Дерида/.

В заключението на статията отбелязваме, че всеки сам следва да извлече определени уроци от историята на човечеството и от собствения живот, за да е в състояние да си отговори – дали следва едно „външно християнство”, придържа се към традицията, „църковната вяра”, защитава своята вяра, но отрича вярата на другите и дори е склонен да упражнява насилие над тях или изповядва „истинското християнство”, проявява веротърпимост, толерантност към вярващи и атеисти, защото той живее според божествените закони, които съвпадат с неговата съвест, с осъзнатия му дълг към другите!

Резюме на статията „Ирационалният фундамент на човешкото съществуване, любовта и философията” /Научна публикация № 42/
Универсалното разбиране на битието е функция не само на мисленето, но и на живота. Познанието и разбирането на битието произтича от дълбините на човешкото съществуване – емоции, чувства, воля, интуиция, вяра, инстинкти и т.н.

Философията е една вътрешна светлина, която извира от дълбините на човешката природа. Тайните на човешката природа са източник за развитие на философската антропология. Философията винаги е черпила вдъхновение от необятния и дълбок космос на човешката душа.

Доказателство за съществуването на човека не е мисленето, а любовта. Трябва да излезем зад собствените си граници и да се отворим към другия, да умеем да го разберем. Да съществувам, значи да съществувам за Другия, а това значи да го обичам – казват френските персоналисти. Истинското личностно общуване персоналистите наричат любов.

Любовта към душата на Другия предполага любовно да проникнеш в тайника на неговата душа, за да извлечеш вътрешното богатство, „затрупано” от времето, пороците и греховете.

Ирационалният свят на любовта е извор на вечно творчество. Докато има любов, ще има и философия. Защото вечният копнеж за любов е и стремеж към хармония, красота, съвършенство и мъдрост.

Веднъж озарени от любовта, ние вече сме готови да раздаваме любов на други, водени от мъдростта на любовта. Човек никога не може да осъществи докрай своите копнежи, стремежи и желания, но независимо от това той чувства, знае и вярва, че най-висшия смисъл на живота е любовта!

Резюме на статията „Щрихи от вътрешно - духовния опит на един преподавател” /Научна публикация № 43/
Медитативното отношение към живота следва да се разглежда като същност на философията на живота на духовния човек, който е загрижен за своята душа в условията на съвременното бизнес общество.

Философията на себепознанието се превърна в център, „духовно слънце” на духовния и философски живот в Източна Европа след 1990 г. Това е резултат на преосмисляне на историята на философията и културата, на преоценка на ценностите в различните типове философия. Отварянето на обучението по философия към „Вселената на философията” беше катализатор за еволюция на човешката мисловност и духовност.

Като преподавател по философия имах възможност да живея едновременно в два свята: в света на софистите, които превръщат философията в занаят, обучават студентите, за да могат същите да си вземат изпита и да постигнат успех в живота – за което и аз, подобно на софистите, получавах заплата; и в света на Сократ, Платон и индийските мъдреци – за които философията е начин на живот, духовна практика, чрез която човек се вглъбява в себе си, извлича истината от дълбините на душата си.

Медитативното отношение към живота, характерно за индийската философия, ми даде възможност да осмислям собствения си живот и да споделям духовния си опит със студентите. Изводите, до които достигнах, са следните: Обучението по философия трябва да култивира преди всичко такива добродетели като любов, ненасилие, състрадание към всяко живо същество и Майката – Природа; да създаде среда за споделяне на общи ценности, духовни нагласи и духовни практики. В този контекст обучението би следвало да стимулира не толкова развитието на логическото, аналитично мислене, а най – вече да мотивира и насочва младите към натрупване и задълбочаване на вътрешно – медитативен опит – чрез „навлизане” на ума в сърцето.

Резюме от статията „Алберт Швайцер и биоетиката на бъдещето” /Научна публикация № 45/
Алберт Швайцер е една многостранно надарена личност – философ, теолог, практикуващ лекар, музиковед, мисионер, изявен мислител и хуманист на XX в.

Неговите лекции, дневници, проповеди, речи и т.н. имат характер на изповеди, защото самата негова философия и етика на културата са функция на собствените му преживявания, на емоционалното и волево отношение към света. Той има силната воля и себевладение, за да се издигне над житейските обстоятелства и да утвърди етиката на преклонението пред живота като етика на етическата личност. Става дума не само за теория, но и за практическа етика!

Преосмисляйки философското и културно наследство, Алберт Швайцер обръща по – голямо внимание на онези учения, които утвърждават света и живота на всички живи създания /китайската философия, стоицизма, Шафтсбъри, Гьоте, Шопенхауер и т.н./. Той се стреми да разшири хоризонта на етическото мислене, приемайки, че етиката на себеотдаването трябва да се развие и ориентира „не само към хората и обществото, но по някакъв начин и към целия живот и света”. Изучавайки светогледните търсения в историята на човечеството, Швайцер разсъждава как е възможно да се зароди култура, която притежава по – голяма етическа дълбочина и енергия от съвременната европейска култура и достига до прозрението, че тази култура може да се роди от преживяването и съпреживяването на съдбата на света и живота в света, от преклонението към живота и живите създания.

Онова, което в обикновената етика се нарича любов, в своята най – дълбока същност е състрадание. Както забелязва Швайцер, Шопенхауер също проповядва любов към живите същества, но състраданието при него е теоретично и така любовта не може да се прояви. За мислителя от Страсбург и Ламбарене „етиката е живото отношение към живия живот”.

Биоетиката се заражда в границите на медицинската етика, във връзка с осмислянето и решаването на проблеми, възникващи в медицинската практика и наука – проблемите на живота и смъртта, абортите, евтаназията, клонирането и т.н. По – нататък тя се обособява като самостоятелна наука, в чието съдържание се включват не само проблеми около живота и смъртта, но и въпроси за живота и отношението към живота – растенията, животните, околната среда, качеството на живота и т.н.

Където и да живеем, ние се изправяме пред едни и същи въпроси: Как да живеем по добър живот? Как да сведем до минимум човешките страдания на планетата, предизвикани от войни, епидемии, глад, неизлечими болести? Имаме ли право свободно да се разпореждаме с човешкия живот и живота на другите живи същества, превръщайки хората и животните в обект за експерименти, научни изследвания за целите на селекцията? Кой да се грижи за неизлечимо болните? Как да им помогнем да умрат достойно и спокойно?

Духовното и хуманно отношение на човека към света, респ. към живота на себеподобните, растенията, животните, околната среда, е свързано с трансформацията на ценностите в съвременното общество, както и с трансформацията на съзнанието и личността. Не бива да се изключва и транслацията на ценности в процеса на глобализация, когато се задълбочава диалога между културите, религиите и цивилизациите. В този културен и исторически контекст се създават необходими и достатъчни предпоставки за реализация на идеите на Алберт Швайцер за „етиката на етическата личност” и „етиката на етическото обшество”, за духовно пробуждане на учените и гражданите в гражданското общество. Всичко това ще рефлектира в биоетиката на бъдещето.

Биоетиката на бъдещето ще обсъжда не само въпроси за правото на живот, за личната неприкосновеност и човешкото достойнство, но и ще поставя и решава сложни проблеми на съществуването на животните и растенията – за тяхната индивидуалност, за растителната и животинската душа, техните преживявания, чувства и страдания. От тази гледна точка биоетиката на XXI век ще задълбочава своята връзка с философията, психологията, религията, литературата и т.н. Защото човекът е носител на космически жизнен порив, е пронизан от любов към света. Човекът не е сам в космоса. Животните и растенията също имат вътрешен свят, могат да общуват и искат да общуват с човека – интуитивно, без думи!

Етиката на преклонението пред живота е сърцевина, най – дълбока същност на биоетиката, която не само осмисля онова, което е, но и ражда идеи за онова, което трябва да бъде. Създаването на нравствена, духовна връзка с Вселената на живото – биосферата, земята, растенията, животните, горите, планините, реките и т.н., е съществено условие за развитие на волята за хуманен живот, волята за повече любов към Живота като висша ценност!

Следвайки идеите на Алберт Швайцер, бихме могли да твърдим, че само чрез въвеждане на хората в актуално общуване със света на живото, само чрез преживяването на мистична любовна връзка със света, същите могат да се освободят от себелюбието и смразяващата самота. Чувството за единение с битието, разширяването на индивидуалното съзнание, чрез преживяване на единството, на ценността на всяка воля за живот, ражда едно отговорно биоетично мислене!

Въвеждането и интегрирането на младите поколения в среда за живот, в която те, от собствен опит, да се убедят, че всяко живо същество – цвете, птица, куче, дете е един уникален и ценен микрокосмос, който има воля за живот и същевременно иска да живее в хармония със заобикалящия го свят, е от първостепенно значение за формиране на „етиката на етическото общество”. Пребиваването на учениците и студентите във фермата, на опитното поле, в клиниката или родовото имение и тяхната дейност и общуване с животните, растенията и хората, е истински катализатор за пробуждане, за отваряне на сетивата и сърцето, за изява на тяхното етично мислене и поведение – милосърдие, отговорност, обич, съвест, тревога, загриженост, благородство, нежност, солидарност и т.н.


Резюме на статията „Ал – Фараби – „Вторият Учител”

(Научна публикация № 46)
Днес като че ли ал-Фараби е забравен. Прави впечатление, че не са много авторите на Запад и Изток, които осъзнават неговите приноси в историята на философията и логиката. Може би под влияние на Хегел и други авторитети в история на философията арабо-мюсюлманската философия се пренебрегва и се свежда до схоластика и мистика. Според нас една от главните причини затова е, че дълго време историята на философията се разглеждаше като история на философските мирогледи.

Една от главните тенденции в развитието на арабо-мюсюлманската философия е перипатетическата, следваща гръцкото класическо наследство и по-точно -философията на Аристотел.

Съвременниците на ал-Фараби го наричат „Втори – след Аристотел - учител”, а също и „Аристотел на Изтока”. Самият арабски философ често пише за Аристотел – „моят Учител”.

Ал-Фараби е първият мислител в история на философията, който събира и подрежда целият комплекс на Аристотелевския „Органон” и коментира всички негови книги.

Доколкото Платон и Аристотел синтезират в своите трудове историята на древногръцката философска мисъл, то чрез отношението на ал-Фараби към тях става възможно да се осмисли процеса на ставане, развитие на философията. Арабският философ взема отношение не само към Платон и Аристотел, но и към ученията на Демокрит, Сократ, софистите, питагорейците, стоиците, Епикур, Парменид и др. Той прилага подхода на Аристотел – взема от предишните учения истинното (правилното), осъзнавайки, че в мненията на философите не може да има само заблуждения, нито само истини.

Коментирането на трудовете на Платон и Аристотел се осъществява чрез прилагането на диалектиката като метод за търсене на истината. Коментирането не е просто възпроизвеждане на ученията на древните мислители, а начин за хармонизиране на философската мисъл в единна система по принципите на логиката. Мъдрецът от Изтока открива общото и различното между Платон и Аристотел, систематизира техните учения и се изявява като оригинален мислител.

Ал-Фараби, след Аристотел, прави опит да разкрие вътрешната логика на историко – философския процес. Това проличава най – вече в трактата му „Диалектика”.

Това произведение не е просто коментиране на „Топика”, а едно оригинално изследване. Централна книга на „Органона” на ал-Фараби е „Доказателство”, посветена на достигането на достоверното знание. Философията се основава на достоверното знание. Доказателството изхожда от истинни положения, е извод от доказани положения.

Абу Наср, подобно на Аристотел, твърди че само чрез изкуството на диалектиката може да се защити философията от софистиката и да се отстранят софизмите. Според него всички, които ползват метода на сложните силогистически изкуства приемат, че това е метод за постигане на истината. Тук мислителят от Изтока има предвид не само учението на Аристотел, но и учението на стоиците, които били толкова убедени, че диалектиката е единствения метод за достигане до истината, че твърдели че диалектиката е философия и между изкуството на диалектиката и филсофията няма разлика. Ал-Фараби високо оценява научните трудове на Аристотел и стоиците в историко – философския процес и в ставането на диалектическия метод на изследване.

В трактата си „За целите на Аристотел в „Метафизика”, ал-Фараби подчертава, че голяма част от това произведение е лишено от теологическо съдърждание. Според него метафизиката е универсална наука, изследваща „началото, общото във всичко съществуващо”, „абсолютното битие”.

От трактата на Абу Наср „Философията на Аристотел” става ясно, че той познава много добре не само „Метафизика” и „Топика”, но и много други произведения на своя мъдър Учител – „Аналитика”, „За софистическите опровержения”, „За изтълкуването”, „Физика”, „За небето”. Трудът „Философията на Аристотел” е богат по своето съдържание. Интересни са разсъжденията на арабския мислител за целите на Вселената и човека. Той подчертава че ние трябва да знаем целта на Вселената, „съвкупността от целите на Вселената”, „пределната цел на организма”. Целта на Вселената и човека е съвършенството. Съвършенството на човека е свързано не само с достигане на някаква пределна цел на организма му, но и със стремежа на човека към добри дела и действия, прекрасен начин на живот. Ал-Фараби изяснява, че осъществяването на „природните цели” е резултат от насочващите сили на душите. Дейността на растенията и животните е невъзможна без „душевните основи и сили”, които те притежават.

Трудът на арабският мъдрец „За трактата на великият Зенон по висша наука” е посветен на историко – философска тематика. Интерес представлява приведеното „доказателство за съществуването на първоосновата” – един от централните проблеми на теологията. Разглеждайки съотношението между причината и следствието, ал-Фараби разграничава възможно – съществуващото и необходимо – съществуващото. Възможно – съществуващото не може да бъде причина на самото себе си, докато необходимо – съществуващото е причина на самото себе си. За да съществува възможно – съществуващото в действителност, е нужна причина, която да го изведе от битие към небитие. И тази причина е необходимо – съществуващото, което съществува преди и „независимо от материалните, формалните, целевите и действащите причини”.

Но въпреки, че говори за съществуването на абсолютното, необходимо – съществуващото, което е причина на възможно – съществуващото, арабският мислител остава като че ли чужд на духовната атмосфера в арабо-мюсюлманското общество. В коментирането на Платон и Аристотел той намира удобна форма да изложи собствените си мисли; в любовта си към древна Гърция той намира своята духовна свобода.

Ал-Фараби има самосъзнание за развитието на философията, за ценността на знанията за следващите поколения. Мъдрецът учи, че човек не трябва да пренебрегва обучението, че трябва да усвоява знания и усъвършенства интелекта си, да придобива добродетели, за да бъде мъдър и щастлив. Ако крайната цел на философията е щастието, както учи Абу-Наср, то може би ще разберем по добре духовната мисия на философията, ако изучаваме житейската съдба и интелектуалната биография на философите в историята на философията.


Резюме на статията „Философско – психологически измерения на изповедта” (Научна публикация № 47)
Изповедта като тип философия

Когато представим живота като функция на преживяванията на човека, тогава можем да положим един нов тип философия – изповедната. Подобен тип философия е асистемен тип. Това виждаме при Паскал, Русо, Ницше и др.

За философията е важно да превърне в обект на изследване самия процес на живота, в който човек да изкаже своите непосредствени преживявания, мисли и оценки за живота.

Изповедта не е чисто съзерцателна философия, а философия на активното битие на индивида, е творчество на света в „моето съзнание”, отваряне на моето „Аз” към другите и света; не е само критика на света от позицията на „моето” сътворяване на света, на уникалното ми виждане на света, но и вяра, че мога да живея в един неотчужден свят, в условията на уважение и взаиморазбиране. Така изповедта ни помага да прокараме мост от себе си към другите, въпреки болките, униженията (защото не можем без другите – най-малко защото трябва да има някой които да чуе моята изповед).

Богатството на душата е източник за утвърждаване на изповедния тип философия, на философията на дълбинната същност на човека. В сърцето се съдържат висшите истини, които изразяват богатството на човешките преживявания. Тези истини не могат да се добият чрез дедукция или индукция, а само чрез „потъване” в сърцето и интуитивно прозрение на вътрешната светлина в сърцето.

Вътрешния живот на човека е една дълбока тайна. Изповедта открехва завесата към скрития, загадъчен живот на човека. В това отношение Августин, Пиер Абелар, Русо, Ницше, Толстой и др. са постигнали много. Те са имали смелостта да разкажат за себе си.

Като разновидност на екзистенциалната философия изповедната философия има връзка с психологията, етиката, психология на религията, литературата и т.н., които също изследват човешката душа.

В основата на изповедта лежат страданието, болката, любовта, надеждата и вярата. Това са субективно – психологическите предпоставки за възникване и развитие на изповедната философия.

По своята същност изповедната философия е морално – психологическа философия. При всички случаи изповедта е отправена към някого – природата, любимия (любимата), приятели, живите, мъртвите, Бога. Най –важното в изповедта е откровеността. Изповядващият казва истината и вярва, че ще бъде чут.

Изповедта като изконна човешка потребност

Изповедта изразява една изконна потребност на човешката екзистенция – да търси истината в своя вътрешен свят и да я сподели с другите. Изповедта е най-искрената комуникация на „Аз-а” със самия себе си, чрез която любовта на човека към самия себе си се трансформира в любов към другия (човек, Бог) или природата. Споделеното с реалния или въображаем субект и вярата и интуицията, че той ни разбира – дава смисъл на живота. Изповедта е начин да постигнем вътрешно равновесие и начин да намерим собствения си път в живота.

Душата никога не може да бъде истински щастлива и винаги изпитва потребност да изповядва вечния си копнеж за любов и щастие. Потребността на душата да се възвисява, осъзнавайки, че има опасност да стане пленница на тялото и на илюзиите в материалния свят, е най-дълбокия фундамент на изповедта. Има обаче изповеди, които по своето съдържание и форма се приближават към посланието. Макар някои изповеди да са продукт на едно индивидуално преживяване, виждане на света, чрез тях душата на изповядващия се отваря с любов към другите, изказва своите желания и надежди за промяна на човешките отношения. Ето защо изповедта не е само потребност от ретроспекция на своя живот, едно пътуване по следите на изгубеното време, но и дълбоко осмисляне на живота и конструиране на идеал, проект за живота на човека и човечеството. Изповедите са вечна жажда за Истина, Красота и Любов!

Грехът е начин на съществуване на свободния човек, а изповедта е една от най-съществените форми за изказ, проявление на вътрешния живот на душата. Осъзнавайки греха си, осъждайки себе си, грешникът се приближава към Бога. Той силно желае да изкупи греха си, разкайва се за случилото се. За всичко това той разказва в изповедта си и чрез нея също утвърждава себе си като свободно и морално същество.

Изходна точка на изповедната философия е положението: „Аз съм”! От това, че „Аз съм”, следва че аз съм жив, а щом съм жив, аз искам, желая, вярвам, обичам, страдам, греша, мисля, трудя се, сънувам, пътувам, фантазирам, съзерцавам, боледувам, помня и т.н. Аз съм, но разбират ли ме другите? Има ли някой, който да ме разбере най-добре? И ако никой не може да ме разбере, тогава защо съм Аз на света? С кого да споделя моите грижи и тревоги? Може би с Бога?

В този контекст изповедта не е само разказ на индивида за самия себе си, не е просто разказ за преживяното, но и едно питане на самия себе си – какво съм правил, защо съм го направил, какво съм харесвал, кого съм обичал и т.н., чрез което изразявам моето отношение към другите.

Изповедта е изконна потребност на човека, чрез която той изразява любовта към самия себе си. Изповядващият уважава и обича себе си, открива своята ценност – мъжество, чест, достойнство, съвест и т.н. Той открива Истината, Любовта, Бог в себе си; осъзнава че е част от Бога и Бог е вътре в него. Изповедта, ако е завършена и цялостна, е сърдечна и лична вяра в бога! Аз мога да последвам Исус Христос, едва когато със сърцето си съм изстрадал истините на живота и съм готов да подчиня моята воля на Божията воля.

Болката като субстанция на изповедта

Болката е субстанция на изповедта. Тя може да отвори моят свят към света на другия и света на другия към моя свят. Болката разширява границите на човешкото съзнание. Тя ни прави близки, загрижени, всеотдайни, честни, искрени, откровени, добри и милосърдни. От философско – психологическа гледна точка болката може да се определи чрез няколко „екзистенциали”: „болка за живот”; „болка за разбиране”; „болка от самота”; „болка за усамотяване”; „болка за другите”; „болка за любов”.

Резюме на доклада „Рационална философия и екологика”

(Научна публикация № 48)
Този доклад е един опит да се приложат някои идеи от история на философията (Хераклит, Конфуций, Спиноза, Фихте и др.) към екологията, с цел да се конструира екологическия смисъл на битието и екологиката като нова логика на мислене и действие.

А. Аксиоми на рационалната философия

Първа аксиома : Природата е несътворена субстанция, е нещо самодостатъчно, е същност, която съдържда основанията за своето съществуване не в нещо друго, а самата себе си и в този смисъл е причина на самата себе.

Втора аксиома : Мисленето е атрибут на субстанцията, доколкото чрез него ние схващаме същността на субстанцията като творяща природа.

Трета аксиома : Човешката дейност възпроизвежда онова, което е в природата.

Четвърта аксиома : Изобретяването на „втора природа” е възможно, доколкото разумът конструира същността на „първата природа”, на „творящата природа”

Б. Алгоритъм на екологиката

Алгоритъмът на екологиката може да се представи чрез три стъпки, които са следствия от посочените по-горе аксиоми на рационалната философия.

Първа стъпка : „Аз съм. Аз творя света”.

Втора стъпка : „Творчеството на природата е по-съвършено от човешкото творчество”.

Трета стъпка : „Аз съгласувам моето творчество с творчеството на природата”.

Животът е фундаментално понятие на екологиката. Основният въпрос на екологиката е – как да мислим и постъпваме спрямо природата, за да съхраним живота като най-висше Благо. В този смисъл днес възниква потребност от такива проекти за социализиране на природата, които да бъдат съобразени както с човешките потребности и интереси, така и с потребността на природата от саморегулиране и равновесие.


Резюме на доклада „Екологията на човека – ключ за спасение на природата” (Научна публикация № 50)
В доклада се обосновава необходимостта от нова „матрица на културата”, в която базисни идеи са: идеята за екология на човека; идеята за хармония между човека и природата и идеята за спасение на природата и планетата Земя. За да спасим природата и Земята, ние трябва да спасим душата си, да се погрижим за нея. Очистването на душата на човека, екологията на човека е ключ за спасение на природата!

Екологията на човека е нова тенденция в екологията, възникваща на този стадии на развитие на човечеството, когато става пределно ясно, че от ръстта на екологията на човешкия дух, който има самосъзнание за самия себе си и за своята мисия в света, зависи спасението на Mайката-Земя. Не материалното, а нравственото и духовно преобразуване на природата, разбирането, че най-висшият смисъл на живота е любовта към природата и земята – е най-дълбоката същност на екологията на човека!

Екологията на човека, като нова тенденция в развитието на екологията и хуманитарната философия, се опира на: традициите на древноримската философия и поезия (Лукреций, Вергилий и Хораций); древноиндийската философия и култура (напр. будизма, философско – религиозната поема „Бхагавадгита”); идеите на Лао-дзъ и Конфуций; идеите на „Агни-Йога” („Живата етика”) на Николай и Елена Рьорих; идеите на движението “New Age” /Новата епоха/ и т.н.

Характерни черти на екологичната философия на душата са: даването, грижата, обичта, състраданието и съчувствието към ближните, животните и растенията. Божественото у човека е творчеството на добро и красота в света на човека и природата. В резултат на това индивидът става по-добър, нравствено и духовно се преражда. Основният закон или златното правило на екологичната философия на душата гласи: „Отнасяй се към всяко живо същество така, както би искал и то да се отнася към теб!” Живеещият близо до природата и Бога се ръководи от това златно правило и така съхранява живота на душата и тялото си, респ. спасява и природата!


Резюме на доклада „Историко – философската образователна парадигма и философските интереси и вкусове на студентите от Висшия селскостопански институт – Пловдив”

(Научна публикация № 51 )
Философията не може да изключи историята от самата себе си. Вярно е, че философията съществува заради самата себе си и търси основанията в самата себе си. Но може ли тя да изведе себе си от самата себе си без диалог с историята на човешкия дух и със собствената си история ? Между историята на философията и настоящето остава нещо недостижимо и неизчерпаемо, и именно затова ние отнова се обръщаме към универсалната история на философията, за да разберем какво е било и така развиваме способността си да философстваме. (Ясперс) В този контекст е прав и Ричард Рорти, че ние трябва да поетизираме културата, а не да рационализираме, трябва да свикнем да живеем с множествеността и престанем да търсим универсалната валидност.

Историко - философската образователна парадигма включва в себе си различни парадигми: антропоцентризъм, теоцентризъм, космоцентризъм и др, всяка от които е производна от определена картина на културата, поставяща в центъра Човека, Бога или Космоса.

Историко – философската образователна парадигма е съществена част от хуманитарното образование и е насочена към образованието на самите нас и на другите. Тя разширява възможностите на човека за изява, пробужда неговите многообразни потенции, развива интелекта и уменията за общуване, за разбиране на Другия.

Принципите, от който се ръководим при обучението на студентите във Висшия селскостопански институт са:

  1. Единство на история на философията и история на културата;

  2. Прекъснатост и непрекъснатост на историко – философския и историко -културния процес;

  3. Глобален подход към историята на философията;

  4. Хармония между човека и природата, и човека и човека.

  5. Проблемно преподаване чрез последователност от цикли от лекции;


Нашето изследване на философските интереси и вкусове на студентите в извънаудиторната дейност обхваща 227 студенти, разработили курсови задачи (реферати и есета) през учебните 1998 – 1999г. и 1999 – 2000г.. Анализирайки резултатите можем да направим следните изводи:

    • Най-много студенти пишат реферати за древногръцките мислители (Платон, Аристотел, Сократ, Епикур, Хераклит и др. ).

    • Втора група студенти се ориентират към мислители от новоевропейската философия и пишат реферати за Декарт, Паскал, Кант, Хегел, френските материалисти и т.н.

    • Една по-малка група студенти пишат за мислители от XIX-XX в. – Ницше, Ясперс, Сартр, Камю, Фройд и др.

    • Най-малко са студентите, които са писали реферати върху европейската средновековна философия – предимно за Свети Августин, Пиер Абелар, Тома Аквински.

Най-предпочитаната форма на философстване е есето. Бихме могли да разграничим няколко групи есета:

  • Есета върху морално – религиозна тематика. Общо 38 студенти са разработили есета за приятелството и любовта, живота и смъртта, злото и страданието, човека и Бога и т.н.

  • Есета, посветени на философията и нейните проблеми: цеността на философията; за мъдростта и мъдреците; за човека; за смисъла на философстване; за познанието; за истината; за смисъла на живота; за схващанията за битието и др.

  • Есета с екзистенциална насоченост: напр. – какво ми пречи да бъда щастлив; защо съществувам; какво е за мен мълчанието; защо съм осъден на свобода и др.

  • Есета върху екологична тема – за отчуждението на човека от природата; пътища за възстановяване на изгубената хармония между човека и природата и др., разработени под влияние на лекциите за Конфуций и Русо и дискусиите на упражнения.

Най-накрая бихме посочили, че не е висок процента (15-20 %) на студентите, който успяват убедително да изложат и защитят своя теза. Според нас една от главните причини за това е липсата на навици за самостоятелна работа върху текст, за разработване на есе.

Считаме, че извънаудиторната дейност на студентите е един надежден начин да се развива мисленето и обогатява философската култура на студентите, като им се предоставя по-голяма свобода на избор на проблем, върху който да философстват или на мислител, за който да напишат реферат, диалог, разсъждение и т.н.

Резюме на доклада „Университетът – пространство за развитие на човешката индивидуалност” (Научна публикация № 52)
Идеята за внасяне на порядък в хаоса чрез човешката дейност е основополагаща идея в немската класическа философия, най-добре изразена в учението на Фихте. Като се бори за свобода, индивидът организира, преобразува обектите на външния свят в свят на културата. Но основанията за свобода не са само в разума, науката, чрез които хората опознават и овладяват света. Важен е вътрешно-духовния опит на цялостния човек – мислене, вяра, чувства, воля, памет, интуиция, емоции и т.н.

В този контекст образованието следва да се адаптира към вътрешно - духовния опит на индивидите и целите на човешката индивидуалност. От тази гледна точка е необходим разумен баланс между преподаваните дисциплини. Важно е да се изучават такива дисциплини, които развиват човешкия интелект, които дават знание за обществото и природата, за законите на пазарната икономика. Естествено студентите трябва да придобият такива знания и умения, които да им бъдат полезни за успешната реализация в бизнес обществото. Но целите на университетското образование не бива да се свеждат до целите на бизнес обществото. Висшето образование следва да се отвори не само към бизнеса, неговите потребности и стратегии, но и към духовните постижения на човечеството – изкуство, морал, религия, философия, митология и т.н.; към различните духовни практики, чрез които могат да се разширят човешкото въображение и фантазия, да се възпитат чувствата, да се развие човешката проницателност (интуиция) и така да се формира цялостния човек. Ето защо изучаването на различни хуманитарни дисциплини в специализираните (технологически) университети, като например етика, философия, история, психология, естетика, теология и т.н., е начин да се преосмислят приоритетите на общественото развитие и ролята на материалните и духовните ценности в живота на съвременния човек.

Една от функциите на университета е да предава култура и така да съдейства за духовното и нравственото усъвършенстване на човека. Образованието въздейства върху интелекта, но следва да се пробужда и сърцето. Определено има прогрес на интелигентността, но „образованието на сърцето изостава” (Далай Лама). Програмира се развитието на личността, но не се навлиза в дълбините на човешката душа, за да се помогне на студентите да открият своята автентичност. Според Жан Ваис личността в човека е онова, което е научил или отразил. Що се отнася до човешката индивидуалност, ще допълним че това е онова, което ние носим вътре в себе си, благодарение на което всеки един от нас е автономно и уникално същество.

Човекът не е само мислеща субстанция, познаващо същество, което натрупва знания, мисли и взема самостоятелни решения. Човекът е екзистенция. А екзистенцията е онова, което е вътре в нас, което душата носи в себе си и което образованието може да събуди. Една от главните цели на образованието е комуникацията и отварянето на човешката екзистенция. Защото „бъдещето се ражда от субективните проекти на собствения живот като битие за себе си, като човешко битие” (Симон дьо Бовоар)

Хармонията между разума и вярата е фундаментална идея на бъдещия експериментален университет, доколкото чрез нея може да се развие университетът като интелектуална и духовно – нравствена корпорация, в която да се акумулира човешкия капитал и да се роди „съборно съзнание”, захранвано от светлината на човешкото слово и знание; от чистите помисли на преподаватели и студенти, от тяхната искрена и сърдечна комуникация.

Образованието има смисъл, ако изведе човека от света на вещите и парите; ако одухотвори човека и обществения живот; ако даде на младия човек не само икономически и компютърни знания и умения, както и знания по чужди езици, но и любов, чрез която да се отвори богатата книга на човешката душа, пълна с доброта, красота и мъдрост.

В университетското пространство, като пространство за академично (духовно) общуване, може да се търси нова формула (алтернатива) за развитие на обществото. В университетската среда ще изкристализират истинските духовни стойности (ценности) – разумност, умереност, търпимост, креативност, състрадание, щастие, любов към родната земя, природа и история и т.н.. Природосъобразният живот, утвърждаването на човешката индивидуалност и на семейството, грижата за човешката душа и тяло, създаването на пространство на любовта и стремежът да се постигне щастие за повече хора, чрез подчиняване на бизнес целите на по-висши нравствени и духовни цели, могат да се експериментират в сферата на образованието.

Това са някои от идеите за експериментален университет на бъдещето. Най-важната мисия на университета е да направи човека по-добър, състрадателен и толерантен. Това е изключително важно в днешния многообразен и глобален свят. Готови ли сме ние, преподавателите, за този експеримент? Нека да се обърнем към своята душа и да се запитаме – Как живеем? Готови ли сме да сътворим пространство на любовта в своето семейство; в университета, където работим; сред природата, където общуваме с живите същества; в общуването със студентите и всички ближни?

Резюме на учебника по философия (лекции и есета)

(Научен труд № 53)
В учебника по философия е направен опит за нетрадиционно изложение на философските знания. Преосмисля се философското и културно наследство, с цел да се изработи едно ново виждане за мястото и ролята на човека в съвременния свят. Анализът на различните типове философия, е предпоставка за синтез на хуманитарно-философското знание.

В нашият курс от лекции си поставяме за задача да преподаваме философия чрез наслагване и взаимно допълване на различни философски и културни традиции в Древна Гърция, Древен Китай, Древна Индия, арабо-мюсюлманските страни, европейските страни, САЩ и т.н..Така става ясно, че философията е функция на определен тип отношение на човека към света, синтез на културата, на стила на мислене и живот на хората в дадена епоха.

Историко-философския курс от лекции ни дава основание да твърдим, че всеки мислител и всяко учение имат своето място и значение в рамките на определена културна и философска традиция. От тази гледна точка абсолютен, вечен е светът на философските идеи. А задачата на един преподавател по философия е да „въведе” студентите в света на философските идеи, да ги убеди, че философията не е само начин на мислене, но и начин на живот.

Философията разширява интелектуалния и духовен хоризонт на студентите, дава знания за решаване на житейски проблеми, формира умения за пълноценно съжителство и разбирателство в условията на плурализъм, толерантност и мир.

Универсалното възприемане на света и битието на човека в света предполага търсене на нови форми на философстване и преподаване. Лекцията е универсална форма за предаване на знания. Но като имаме предвид нарастването на значението на извънаудиторната дейност на студентите, ние включваме в учебника и есета, чрез които искаме да стимулираме студентите към творчество. Има проблеми, които могат да се осмислят и изразят най-добре чрез есеистичната форма на философстване. Става дума за такива вечни проблеми като: проблема за живота и смъртта, свободата, щастието, любовта, смисъла на живота и т.н.. Пишейки есета, диалози и разсъждения, студентите могат да се убедят от собствен опит, че философията е творческа дейност на духа, е любов към мъдростта и свободата.

Най-накрая ще отбележим, че курсът от лекции е адаптиран за студентите от нефилософски специалности. Ние се опитваме да преподаваме профилирано, акцентирайки върху схващането, че философията е знание за човека и неговото съществуване в света, за отношението на човека към света, детерминирано от определени понятия, ценности и норми, благодарение на което философията може да съдейства за изграждане на глобално цивилизовано общество, в което ще съществува хармония между човека и природата, и човека и човека!

По-долу ще представим съдържанието на учебника по философия.

Въведение


Каталог: cntnr -> Proceduri
Proceduri -> Конкурс за доцент по научна специалност 04. 01. 10 Растителна защита (Микробиология), обявен в дв, бр 83. от 25. 10. 2011
cntnr -> С п и с ъ к на научните трудове на доц д-р Виолина ангелова Ризова
cntnr -> С п и с ъ к на научните трудове на проф д-р Вили харизанова
cntnr -> С п и с ъ к на научните трудове на доц д-р Атанаска Радева Стоева
Proceduri -> Красимира Любенова Аврамова за присъждане на образователна и научна степен "доктор" по научна специалност 04. 02. 10 „Специални отрасли /буби/”
Proceduri -> Рецензия от проф дсн Дияна Лилова Светлева
Proceduri -> Конкурс за академична длъжност „професор" по шифър 04 04 „хранене на селскостопанските животни и технология на фуражите"
Proceduri -> А в т о р е ф е р а т на дисертационен труд за присъждане на образователната и научна степен „доктор” по научна специалност 05. 02. 18 „Икономика и управление”


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница