Конкурс за заемане на академична длъжност "професор" по 1 филология /най-нова английска литература/, обявен от су "

В конкурса за професор по най-нова английска литература в СУ „ Св.Климент Охридски” се е явил един кандидат - проф. д-р Владимир Андреев Трендафилов от ЮЗУ, Благоевград.

Владимир Трендафилов е завършил английска филология в СУ “Св. Климент Охридски” през 1981г. През периода 1983-1997 г. работи като асистент, старши асистент и главен асистент по стилистика, като преподава англо-български превод и английска литература в Катедрата по англицистика и американистика във ФКНФ на Софийския университет. През 1996г. защитава докторат на тема „Актуалната българска рецепция на Англия, англичанина и английската мисъл през ХІХ и началото на ХХ век”. През 2006 г. е назначен за редовен доцент по английска литература при катедра „Чужди езици” в ЮЗУ „Неофит Рилски”, Благоевград, а през 2009г. преминава в новосъздадената Катедра по англицистика. Хабилитационният му труд за доцент е на тема „Дебютът Дикенс: начална рецепция на английския автор и на творчеството му в България”. През 2011г. е избран за професор по английска литература към Катедра „Литература”в ЮЗУ „ Неофит Рилски”.

Владимир Трендафилов има богат и дългогодишен опит като познавач не само на английската, но и на българската литература, литературна история и език. Работил е като преводач и редактор в издателство „Народна култура /1981-1983/, езиков мениджър на агенция за филмов превод „Български текст”/2001-2003/ и изпълнителен директор на издателство „Апострофи /2003-2004/. Специализирал е в университетите в Лийдс /1990г./ и Улвърхемптън /1995/, а през 2000г. спечелва изследователска стипендия по програма „Фулбрайт” в Чикагския университет, САЩ.

В продължение на 25 години Владимир Трендафилов преподава бакалавърски и магистърски курсове по английска стилистика, превод, английска литература, българска литература, литературна антропология, творческо писане и редактиране на художествен текст на студенти в специалностите английска филология, българска филология, приложна лингвистика и етнология от Софийския университет, ЮЗУ и други образователни институции. В тях той съчетава познанията и уменията си като филолог, изследовател, преводач, поет и критик.

От 1993г. до днес кандидатът е участвал с доклади в 26 национални и международни конференции и семинари в България, Унгария, Италия, Словакия, Франция, Испания и Турция. Седемнадесет от тях са след хабилитацията му като доцент през 2006г. Бил е ръководител на проекта „ Памет и истина” по НИР /2009г./ и участник в проекта „Виртуална чуждоезикова библиотека” по НИР /2010г./. Членува в Съюза на българските преводачи и Дружеството за българо-британски изследвания. От 2005г. е участвал като член на жури в единадесет национални литературни конкурса.

Кандидатът е автор на няколко книги, които включват докторската му дисертация, сборници от статии, преводи и хабилитационния труд за професор /под печат/. Приложеният списък от 150 научни, критически и публицистични текста впечатлява не само с дължината, но и с тематичното многообразие на съдържанието си, което навлиза в териториите на литературната теория и история, българска, английска и американска литература, културология и социология. Това издава ерудиция, компетентност, ангажираност и загриженост за съдбата на литературата /особено на българската/, на твореца и интелектуалеца преди и днес, и най-вече у нас. Публикациите, представени за конкурса, са също тематично и жанрово разнообразни, но преобладават разработки на български език върху българската литература и критика. Научните публикации са пряко свързани или са части от изследванията върху рецепцията на Дикенс в България. Всъщност, „Дебютът Дикенс: началната рецепция на английския автор и творчеството му в България” , макар и публикуван през 2010г. в Годишника на Филологическия факултет на ЮЗУ”, е тема на хабилитацията на кандидата за доцент. Поради това ще се спра по-подробно върху основния труд, с чийто първоначален вариант Владимир Трендафилов е избран за професор в ЮЗУ. Свързана с него е статията на английски език „ Дикенс и някои градски легенди” под печат в чуждестранно издание. Като се базира на материали от българската и американската преса от началото до осемдесетте години на двадесети век, авторът илюстрира тезата си как чрез жанра градска легенда една млада култура /в случая българската и отчасти американската/ легитимират свои знакови фигури /в случая Ботев/, като търсят аналогии с утвърдени фигури /като Дикенс/ от други, по-напреднали и авторитетни култури.

Темата за рецепцията на Дикенс в България занимава автора от години и тя е част от неговия по-широк интерес към рецепцията като област на литературната теория и критика, който датира от докторската му дисертация, минава през хабилитацията му за доцент и продължава до професурата. Предложеният за настоящия конкурс текст я представя в максимална пълнота и това несъмнено е важен приносен момен. Извършена е огромна търсаческа, систематизаторска, анализаторска и генерализаторска работа. Това личи и от обемната библиография накрая.

Рецепцията на Дикенс започва с културното пробуждане на българската нация и отразява историческите специфики на нейното съзряване в контекста на приобщаването й към Европа. Това е според мен другата, не по-малко важна цел на работата - да дефинира, периодизира и анализира развитието на българската културна и читателска среда от определени позиции и с това да разшири рамките на литературната рецепция до литературна антропология и даже социология. Структурата на изследването е логична и отговаря на поставените цели. Началото очертава теоретичния подход и коментира няколко значими теоретици на четенето и читателя: Изер, Яус, Гиърц и др. Налице е много добро познаване на основните им формулировки и тяхното критично и актуализирано осмисляне, особено ако се сравни тази част с въведението на докторската дисертация „Неизличимият образ в огледалото. Следващата глава „Българската рецепция на Дикенс: общ поглед” съдържа важни и валидни констатации, както и историко-типологическа периодизация на Дикенсовата рецепция: ранен етап на инструментализация, период на фикционализация , канонизация и постканоничност. Частта

„ Дикенс и България” е убедителен и интересен анализ на условията, при които Дикенс изгражда своя статут в Англия и състоянието на българската приемна култура и публика. Разделът за периода на инструментализация е задълбочено разработен и отразява дългогодишните проучвания на автора. Културологичният анализ сполучливо се съчетава с вглеждане в конкретни текстове. Периодът на сюжетизацията е разнороден, но и много важен, защото тогава се изгражда истинска, „неинцидентна” литература, книжнина и книгопечатане, читателска публика, преводна и образователна политика. Той също е подробно и вещо разработен, както и разделът за рецепцията на Дикенс през това време. На широкия социо-културен фон тук също има анализ на конкретни стратегии и решения при превода на някои Дикенсови романи, повести и разкази. В „каноническия” период на социализма открих значителни подобрения и се радвам, че Владимир Трендафилов се е съобразил с някои от забележките ми в първоначалния отзив. Разширил е коментарите върху преводи след 60-те години и особено върху петтомника, въпреки че той може би заслужава още по-пространно внимание. Ролята на катедрата по англицистика също е разгледана по-подробно, включени са почти всички нейни членове, които са допринесли за преводната, критическа и академична рецепция на Дикенс. За съжаление, на пост-каноническата фаза с оглед на Дикенс, преводната литература, читателската публика и новата българска литература е отделено съвсем малко място.

Имам няколко общи и по-конкретни забележки върху хабилитационния труд:

1/ Голяма част от представените за конкурса публикации не са директно свързани с научното изследване на английската литература. Те са по-скоро критика и публицистика и третират най-вече актуални проблеми на българската литература, критика и журналистика и литературен пазар. От друга страна, кандидатът можеше да включи своите преводачески постижения на английска поезия.

2/ Докато многобройните представени публикации третират разнообразни теми, научните трудове на кандидата за професор по най-нова литература са предимно в сферата на рецепцията на английската литература и особено тази на Дикенс.

3/ Както бях отбелязала и в първоначалния си отзив, в частта за „сюжетизацията” на Дикенс липсва коментар за „високата” или “ добрата”, както авторът я нарича в друга своя статия, българска литература, която не е изцяло имитативна и бележи значителни постижения. Писателят също е читател и участва във възприемането на чуждата литература.

4/ Периодизацията на Дикенсовата рецепция като инструментализация, сюжетизация, канонизация и постканонизация е валидна, но ми се струва, че в периода на социализма също има инструментализация. Това е една от причините той да се канонизира. Терминът „постканонизация” е малко неясен, защото включва всичко, подобно на „ посттоталитаризъм”.

5/ Теоретичните постановки в началото не се прилагат в конкретната разработка на темата и стоят малко изолирано.

6/ Езикът на изследването издава поета и публициста, което обяснява изобилието от оценъчни съждения с емоционална окраска. Това не е беда, а по-скоро допълва инвентивния, критичен, анализаторски и генерализаторски ум на автора.

Разбира се, забележките ми не могат да отнемат безспорните достойнства на обсъждания труд, които категорично натежават.

Заключение:

Въз основа на казаното дотук заявявам, че Владимир Андреев Трендафилов притежава необходимите научни, преподавателски и професионални качества, за да му бъде присъдена научната длъжност «професор по най-нова литература» в СУ « Св. Климент Охридски».

Член на научното жури: .............................

доц. д-р Юлия Иванова Стефанова