Скандинавско (нордическо) законодателно сътрудничество

Скандинавско (нордическо) законодателно сътрудничество

Освен това има и близост в исторически план. Норвегия до 1814 г. е била част от Дания. След това е отстъпена на Швеция, с която е била в съюз, но успяла да запази автономия със собствен парламент. Норвегия обявява независимост през 1905 г. Финландия до 1814 г. е била част от Швеция, когато е отстъпена на Русия и обявява независимост през 1917 г. Исландия е била част от Дания до 1919 г., но датския крал е бил суверен на Исландия до 1944 г. Така че унификация на правото е имало през тези периоди. Скандинавските езици (с изключение на финландския) са близки и скандинавците могат а се разбират без значителни трудности.

Има различни форми на нордическо законодателно сътрудничество – конференции на юристите (включително на студентите-юристи), неформални срещи. През 1952 г. е създаден Нордически съвет, който включва представители на националните парламенти на нордическите държави и може да препоръчва изработването на закон в определена област.
През 1971 г. е създаден Нордическият съвет на министрите, който се състои от отделни съвети, включващи съответните министри на скандинавските държави (с изключение на министрите на отбраната и на външните работи). През 1974 г. е създаден нордически комитет на висши чиновници за законодателни въпроси. Златния век на нордическото сътрудничество са 50-60-те години на ХХ в., когато са приети редица закони с еднакво съдържание като Закон за патентите, за търговските марки, за осиновяването, за въздуха и др.

Днес нордическото сътрудничество е изправено пред предизвикателството на Европейския съюз (ЕС). Дания, Швеция и Финландия са членове на ЕС. Те имат задължение да информират останалите две страни извън ЕС за инициативите на Европейската комисия и Европейския парламент. Норвегия и Исландия са страни по Споразумението за европейска икономическа зона, което им дава достъп до Общия пазар. Тъй като правото на Европейските общности обхваща все повече области на правно регулиране обхватът на нордическото законодателно сътрудничество намалява. От друга страна, скандинавските държави имат възможността да изработват обща позиция и да убедят останалите страни-членки да я приемат, като обикновено поставят високи стандарти за защита. Правото на защита на потребителите може да се посочи като добър пример в тази насока (например Директива № 93/19 ЕИО).

Свободата на договарянето и задължителната сила на договора се обясняват първоначално с виждането на либерализма, който е обект на критика в днешно време, тъй като „не е нито икономически продуктивен, нито социално справедлив”. Според либерализма индивидът е освободен от всякакви окови (феодални, политически, религиозни) и може да действа разумно и сам да определя своята съдба. Той може да избира с кого да договаря, да определя съдържанието на договора, но и да носи отговорност при неизпълнението му, разбира се като взима под внимание интересите на останалите индивиди. „Договорът го обвързва, защото страните са се съгласили, че той (договорът) ще определя техните права и отговорности” (Флуме, с.325). оттук и нормата на френския ГК – договорът има силата на закон за тези, които са го сключили.

Оттук и теорията за тълкуване на договора съобразно волята на страните по него (will theory), която днес все повече отстъпва пред теорията на изразеното в договора (declaration theory).

Другото виждане, обясняващо свободата на договаряне, е утилитарно. Според него посредством договорите и тяхното изпълнение може да се осигури задоволяване интересите на обществото като цяло при наличието на недостиг на ресурси. Например при производство на мебели – зад готовата вещ стоят множество други договори – за готовия материал, за изработка или трудов договор, договор за продажба. Всеки един от съконтрахентите по тези договори очаква от насрещната страна да изпълни задължението си , за да действа механизмът на осигуряване на блага в обществото. Оттук и правилото pacta sunt servanda.

Свободата на договаряне не бива да е безгранична. Затова правният ред въвежда редица ограничения, които ще доведат до нищожност или унищожаемост на договорите. Това са общественият ред, моралът и самите правни норми. Оттук следва, че поначало съдържанието на договора не влияе на неговата действителност, освен ако не е противно на морала или на обществения ред. Без значение е размерът на насрещната престация и дали има съответствие между тях. Затова се прави разлика между „процесуална” и „материална” несправедливост и само в първия случай договорът ще е недействителен без да се вглеждаме в неговото съдържание. Тази разлика трудно се провежда на практика. Колкото по-голямо е несъответствието в престациите толкова по-лесно съдията ще прецени, че е налице процедурно нарушение например измама на страната. Ако пък несъответствието е прекомерно голямо съдът ще обяви договора за недействителен поради противоречащ на морала или на обществения ред (както е по нашето право с прекомерно голямата неустойка). Според френския ГК продавачът на земя може в двегодишен срок може да развали договора, ако цената е по-малка със 7/12 от стойността на земята.

Например в § 138 (2) на ГГЗ договорът е нищожен, ако има очевидно несъответствие между престациите и договорът е сключен при използване на трудността, неопитността, липсата на преценка или сериозна нерешителност на другата страна. По този начин се комбинира процесуалната и материалната справедливост. И италианският ГК (разликата в престациите е двойна) съдържа подобни правила за крайната нужда, като определят аритметически. Според холандския ГК договорът може да бъде недействителен, ако е сключен при „злоупотреба със ситуацията”. По френския ГК няма подобна разпоредба, но съдилищата стигат до същия резултат, като приемат, че договорът може да бъде недействителен, ако е сключен при измама (dol), но под „измама” се разбира не само умишленото въвеждане в заблуждение както е по нашето право, а и всяко използване на насрещната старост, сериозно заболяване, младежка неопитност или лични затруднения.

В повечето държави дееспособността настъпва с навършване на 18 години, в Швейцария е 20, в Австрия – 19. Малко законодателства установяват възраст, под която лицата са напълно недееспособни – 7 години в Германия и Австрия, 10 в Гърция. В повечето се прави преценка доколко лицето е могло да разбира свойството и последиците на своите действия преди да е достигнало пълнолетие. Има такива, които са валидни и други, които са нищожни или унищожаеми.

Определени договори могат да се сключат само от законен представител на ненавършилия пълнолетие. Той е нищожен независимо дали има или не икономическо неравенство, ако не е сключен от законния представител. Например продажба на земя .

Що се касае до навършили пълнолетие, които трябва да бъдат поставени под запрещение има три вида защита: съдебна (sauvegarde de justice), попечителство (tutelle) и настойничество (curatelle).

Английското право не познава законното представителство и няма общо понятие за недееспособност на ненавършилия пълнолетие. Това е явно от доктрината за необходимостите – ненавършилият пълнолетие трябва да заплати за необходимостите, които са му доставени. Това е отговорност от квазидоговор. Освен това трябва да се плати не договорената цена, а разумна сума. Според английския Закон за продажба на стоки от 1979 г., § 3 (3) необходимости са „стоки, подходящи за начина на живот на ненавършилия пълнолетие ... и според действителните му изисквания по времето на продажбата и доставката”. Например обувки, медицински услуги, вещи за обучение, наем на кола. Въпросът е дали съдията ще сметне, че ненавършилият пълнолетие действително се нуждае от вещта (услугата) и разходът е бил разумен по отношение на неговия доход и начин на живот. Всички други договори са или нищожни или унищожаеми от ненавършилия пълнолетие. Другата страна обаче е напълно обвързана от договора.

Английското право различава договори, сключени от поставени под запрещение и такива, сключени от лица, които страдат от душевно заболяване, но не са поставени под запрещение. Първите са нищожни. Във втория случай договорите могат да бъдат разваляни при положение, че не е могъл да разбира свойството и значението на извърваното и другата страна е знаела това. При доставка на необходимости поставените под запрещение а длъжни да ги заплатят.

В САЩ договорите, сключени от душевно болни могат да бъдат унищожени, ако лицето може да върне полученото от насрещната страна с изключение на случая, когато последната е знаела или е трябвало да знае за състоянието на лицето. Ако и било поставено под запрещение договорът е нищожен, а не унищожаем.

По германското право се прави разлика между пълна недееспособност и ограничена дееспособност. При пълната недееспособност сделките са нищожни (например от ненавършили 7-годишна възраст в Германия и Австрия), а при ограничена дееспособност те са във висяща недействителност (schwebend unwirksam) под условие, че се получи съгласие на законния им представител. Съгласието може да бъде дадено както преди сключването на сделката, така и след това. При липса на такова се превръщат в нищожни. При това разрешение не се предоставя право на преценка от съда дали сделката би била изгодна за ненавършилия пълнолетие, не се взимат предвид и неговите интереси.

Ако страните са изпълнили такъв договор всяка от тях трябва да върне това, което е получила, тъй като е налице е неоснователно обогатяване. Докато все още не е ясно дали ще се получи съгласие от „законния представител” другата страна по договора може да се освободи от него, ако не е знаела за липсата на пълнолетие (§ 109 ГГЗ). По швейцарското право другата страна е обвързана с договора, освен ако даде на законния представител срок да се произнесе.

В определени случаи ненавършилият пълнолетие е обвързан от договора, когато той му дава „правно предимство”. Само обстоятелството, че договорът ще има благоприятно действие върху имуществото на ненавършилия пълнолетие не му дава правно предимство. Необходимо е да отстъства каквото и да е задължение от страна на ненавършилия пълнолетие. Например непълнолетен сключва договор за покупка на кола без съгласието на родителите си. Договорът за продажба е недействителен, но ако колата му е доставена договорът за предаване (като независим договор) е валиден по силата на §107 ГГЗ. Следователно придобива собствеността върху колата.

Германското право познава и т.нар. договори за джобни пари. Ако ненавършилият пълнолетие може да изпълни договора с пари, предоставени му от законните представители или от трето лице, но със съгласие на законните представители, договорът е действителен. Това най-често са средства за издръжка на детето, когато е извън къщи. Австрия има подобно правило, касаещо сделките за задоволяване на текущи нужди.

При временна невъзможност да се разбира свойството и занчението на действията поради душевна болест, малоумие, алкохолно опиянение или друго подобно състояние лицата не се дееспособни. По швейцарското право при физически или психически недъг, който има постоянен характер, лицето може да бъде поставено под запрещение. В Германия и Австрия поставянето под запрещение е отменено, но се назначава администратор за управление на работите на увреденото лице. В рамките, определени от съда само администраторът може да сключва сделки. Извън тях – самият увреден.

По руското право малолетните се делят на две групи – до шест години и от шест до четиринадесет години. Последните могат да сключват длебни битови сделки, сделки от които имат безвъзмездна изгода и неизискващи нотарална заверка или държавна регистрация и сделки на разпореждане със средства, предоставени от законните им представители или с тяхно съгласие от трето лице за определена цел или за свободно разпореждане (чл.28 РГК).
Въпроси:

Направете съпоставка между валидността на договорите, сключени от ненавършили пълнолетие по английското, българското, френското и германското право.

Казус: Атанас е на 16 години и работи като сервитьор в квартално кафене. С парите, които придобил от своята работа той решава да си купи мотопед. Родителите му не дават съгласие. Въпреки това той си купува от своя приятел, пълнолетния Христо. Как ще решите казуса по горепосочените правни системи. Обосновете се.

ТЕМА : СКЛЮЧВАНЕ НА ДОГОВОРА. ПРЕДЛОЖЕНИЕ И ПРИЕМАНЕ

Най-слабо обвързан от предложението е предложителят по общото право, най-силно – по германското, а романската правна система е в междинно положение.

По англо-американското право предложението има сила от момента на пристигането му до адресата, който може да го приеме до изтичане на срока, посочен в него или определен съобразно обстоятелствата. Предложителят може да оттегли предложението до момента на приемането му от адресата, дори и да е посочил срок, в който то има обвързваща сила. При това той не дължи обезщетение. Обяснението е свързано с доктрината за consideration, присъща на общото право. Според нея всяко обещание, освен ако не е в специална форма (deed), може да породи правни последици само ако насреща се обещае или извърши нещо от другата страна. И тъй като предложенията обикновено се правят без насрещна престация то е могат лесно да бъдат оттеглени.

Своеобразно смегчение на този принцип е специалното правило на общото право, касаещо момента на сключване на договора. Това е т.нар. “mailbox” theory, т.е. теория на пощенската кутия, която датира от делото Adams v. Lindsell (1818). Според тази теория договорът се смята за сключен не в момента на получаване на приемането, а на изпращането му от адресата на предложението. Приема се, че пощенските служби играят ролята на представител на предложителя и когато приемането е изпратено по пощата все едно е получено от самия предложител. Нереалистично обяснение. Истинската причина за възприемането на това разрешение е, че по този начин се съкращава времето, през което предложителят може да оттегли предложението си. При това предложителят ще се види обвързан с договор, за чието съществуване още не знае. Валиден договор възниква дори и когато приемането е изгубено от пощата, разбира се, ако адресатът може да докаже изпращането на приемането. При тази теория адресатът носи риска от оттегляне на предложението в периода между получаването на предложението и изпращането на приемането, докато взима решение дали да сключи договора. Единствената възможност за обвързваща сила на предложението е да се сключи възмезден опционен договор.

По романската правна система обвързващата сила на предложението е по-силна. Във Франция тя е доразвита от съдебната практика. Ако предложителят е установил срок на обвързващата сила на предложението и го оттегли преди да е изтекъл този срок той дължи обезщетение за вреди на адресата. Същото е разрешението и ако предложителят не е определил срок за приемане, но от предложението може да се изведе имплицитно „разумен срок” (delai resonable). Какъв е разумният срок за обвързващата сила на предложението съдът решава във всеки конкретен случай в зависимост от обстоятелствата. Обезщетението обхваща претърпените от адресата вреди. Например ако собственикът на земя предложи да я продаде на друго лице и се уговорят да огледат мястото на определена дата, то срокът на обвързващата сила е до тази дата. Вместо обезщетение в пари възможно е обезщетение в натура, като в този случай това означава да се сключи договорът за продажба. Дискусии предизвиква видът на отговорността на предложителя. Някои автори поддържат, че става въпрос да извъндоговорна отговорност, други – а договорна, защото предложителят бил обвързан с предварителен договор спрямо адресата на предложението. Оттук и разликите в съдебната практика при определяне обема на отговорността – в повечето случаи се приема, че се защитава негативния интерес, но в други – позитивния.

Френският Върховен касационен съд приема, че моментът на сключване на договора зависи според обстоятелствата по конкретния случай и особено от намерението на страните.

По италианското право (чл.1328 ИГК) се приема, че ако предложителят е установил срок за приемане той е обвързан в рамките на този срок. Ако не е определил срок той може да оттегли предложението докато не бъде прието, но дължи обезщетение за вреди, ако другата страна добросъвестно е разчитала на сключването на договора и се е подготвяла да го изпълни.

По белгийското право предложението има обвързваща сила и може да бъде оттеглено само преди да е достигнало до адресата. Ако се оттегли по-късно – отговорност за вреди, спорно е каква е – дали за злоупотреба с право (чл.1382 ФГК), неизпълнение на предварителния договор или едностранна обвързваща сделка (за разлика от Франция, която не приема, че едностранните сделки са източник на облигационни отношения).

По германското право предложителят е обвързан от предложението. Той не може да го оттегли в рамките на определения период, а ако няма такъв – в разумно време. Единствената възможност да се оттегли предложението е, ако оттеглянето пристигне преди предложението. Вместо да се търсят вреди оттеглянето просто не произвежда действие, т.е. договорът ще се сключи при наличието на приемане от адресата на предложението. Същото е валидно за Швейцария, Гърция и Португалия. Предложителят може да не придава обвързваща сила на предложението, ако изрично укаже това. В този случай е налице само покана за водене на преговори. В ГГЗ няма ирично правило за момента на сключване на договора. По германското право всяка правна сделка поражда правни последици в момента на достигането до адресата, т.е. в неговата „сфера на влияние”. Така и при приемането – то ще породи последици, т.е. договорът ще е сключен, когато приемането достигне до адресата. Така се постига разпределение на риска при дистанционни договори.

Виенската конвенция зе международна продажба на стоки в чл.16, ал.1 приема, че предложенията са оттегляеми, но в ал.2 са изброени изключенията. Когато е оттегляема оттеглянето трябва да достигне адресата преди последният да е изпратил приемане. Изпращането на приемането не означава, че договорът е сключен. Възприето е германското разрешение – договорът е сключен в момента на пристигане на приемането. В чл.24 от конвенцията е определено какво се разбира под „пристигане”.

Договорите, сключвани по електронен път, осигуряват бързина, ниски разходи, масово сключване и преминаване на държавни граници. Възможността за сключването им се свързва с появата на Интернет и отразява еволюцията в използваните средства. Преди това договорите можеха да бъдат сключвани с използването на традиционни средства - по пощата, по факс, телефон или лично от страните по договора. Сключването на договор по електронен път означава, че всяка от страните използва устройства за електронна обработка, включително цифрово компресиране и съхраняване на информацията, като се използва проводник, радиовълни, оптически или други електромагнитни средства.

Вътрешната правна уредба на договарянето по електронен път се съдържа в Закона за електронната търговия¹ (ЗЕТ), Закона за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП), както и в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и в Търговския закон (ТЗ). Освен посочените закони приложение намират и международноправни източници като Виенската конвенция за международна продажба на стоки и Римската конвенция за приложимото право при договорите. Трябва да се вземе предвид, че Законът за електронната търговия въвежда във вътрешното ни право Директива 2000/31 ЕО, поради което е необходимо двата акта да се разглеждат в тясна връзка.

Основният въпрос, който се поставя при сключването на договорите по електронен път, е нарушават ли се възприетите в гражданското и търговското право принципи на сключване на договора и има ли някакви усложнения, произтичащи от използването на електронни средства за сключване на договора.

Нито Директивата, нито Законът за електронната търговия посочват кога се смята за сключен договор по електронен път, въпреки че в първоначалните редакции на Директивата е била включена разпоредба относно момента на сключване на договора, но тя впоследствие е отпаднала. Този подход на законодателя е съвсем съзнателен и се дължи на различията в правните системи на държавите-членки, уреждащи предложението и приемането и момента на сключване на договора с традиционни средства. По общото право се приема, че излагането на стоките на витрина представлява само предложение за водене на преговори, а предложението за сключване на договора се прави от клиента, а не от търговеца. Ако се приеме обратното (че предложението се прави от търговеца), то той няма да има никаква възможност да прецени дали да сключи договор с оглед платежоспособността на съконтрахента, както и да провери дали има достатъчно количество от стоките. Освен това при електронните договори търговецът може да иска да избегне определена юрисдикция или да наложи разлики в цените на отделни национални пазари.

Директивата изобщо не борави с термините “предложение” и “приемане”, а вместо тях – с термините “поръчка” и “потвърждаване на поръчката”. Българският Закон за електронната търговия си служи с термина „изявление за сключване на договора” вместо “поръчка”. Както се посочва в литературата нито поръчката, нито потвърждаването са термини, които се използват в законодателството по отношение на сключването на договора. Възниква въпросът дали поръчка и предложение са еквивалентни по съдържание и съответно дали потвърждаването на поръчката е равносилно на приемане. В националните правни системи договорът се сключва при съвпадане по съдържание на предложението и приемането и няма изискване договорът да бъде потвърден впоследствие (след като вече е сключен). Въпросът за правната природа на поръчката и потвърждаването й е свързан с въпроса дали Директивата има частноправни последици. Препращането към правила от частното право в чл.10 сочи, че Директивата има такива последици. Още повече, че въвеждането на нови концепции и отлагане на момента на сключване на договора на по-късен етап (при наличието на потвърждение), а не когато е налице приемане, не е за препоръчване. Следователно при електронните договори поръчката (съответно изявлението за сключване на договор по ЗЕТ) е равносилно на предложение, а потвърждаването от доставчика на услуги има ефекта на приемане и договорът няма да бъде сключен докато не се получи то. Ако обаче едно волеизявление е наречено “потвърждаване” и само преповтаря задълженията на страните, които те имат от вече сключения договор то няма правно значение на приемане.

Сключването на договора по електронен път обхваща следните стъпки. Първо, получателят на услугата решава да приеме услугата. В този случай той прави изявление за сключване на договора, т.е. предложение за сключване на договор и го изпраща на доставчика. Второ, доставчикът на услуги потвърждава без неоправдано забавяне получаването на изявлението, т.е. налице е приемане на предложението (чл.10, ал.2 ЗЕТ). Какво е съдържанието на неоправданото забавяне не е дефинирано нито в Директивата, нито в ЗЕТ. В проекта за Директивата е имало и трета стъпка, при която получателят потвърждава приемането от доставчика, но тази трета стъпка е отпаднала впоследствие, макар да се счита, че тя би предотвратила сключването на непоискани от получателя договори.

Изявлението за сключване на договора и потвърждаването за неговото получаване се смятат за получени, когато техните адресати имат възможност за достъп до тях – чл.11 от ЗЕТ. Тази норма е от технически характер. Възниква въпросът кога е налице възможност за достъп до изявленията. Както се посочва Директивата съдържа неяснота по отношение на „възможността за достъп”. Тя трябва да се свърже с възможност да се прочете съобщението, ако адресатът пожелае това без значение дали действително го е прочел. Тълкуването на “възможността за достъп” трябва да е в съответствие с чл.10, ал.2 от Закона за електронния документ и електронния подпис. Електронното изявление ще се смята за получено с постъпването му в посочената от адресата информационна система (т.е. сървъра). Ако адресатът не е посочил информационна система, изявлението ще се смята за получено с постъпването му в информационната система на адресата, а ако адресатът няма информационна система - в информационната система, в която изявлението е постъпило. Подобно е разрешението, възприето в Модела-закон за електронната търговия на УНСИТРАЛ. Според чл.15, ал.2 от този Модел-закон електронното съобщение е получено, когато е постъпило в посочената от адресата информационна система или когато го е изтеглило от друга система, различна от посочената или когато е постъпило в неговата система, ако не е посочило друга система. Следователно възможността за достъп за обработка се свързва с постъпването в информационната система на адресата. По този начин рискът лежи върху адресата на съобщението и ако то е достигнало сървъра на междинния доставчик, но по някаква причина адресатът не може да го изтегли, последният ще носи неблагоприятните последици от избора на неподходящ доставчик.

Сключването на договор по Интернет може да стане по два начина – като се използва електронна поща (имейл) или като се използва уеб страница на доставчик на услуги (он-лайн комуникации). В първия случай отношенията са аналогични на сключване на договор по пощата (отнема време докато се получи предложението и приемането), във втория те се развиват веднага така както при покупката от магазин или като телефонен разговор между компютри - използва се връзка между сървъра и компютъра на клиента докато се прехвърлят данни по уеб. Обикновено има реклама на доставчика за стоките, които се предлагат и услугите, които могат да бъдат извършени. При сключване на договор по имейл е възможно той да достигне почти мигновено до адресата, но има и случаи, когато се забавя, а дори не е сигурно дали ще се получи. Обратно – при сключване на договор он-лайн няма участващо трето лице, което “да предаде писмото” и макар комуникацията да е свързана с разход на време винаги може да се установи, ако връзката се разпадне, така както е по телефона. В повечето случаи при он-лайн хипотезите има автоматизирана комуникация с предварително въведен софтуер, който изисква определени данни като име, адрес, телефон на получателя и при липсата им дава съобщение, при което е невъзможно продължаването към следващата стъпка по сключването на договора. Независимо от използването на технически средства намерението да се сключи договор е налице, тъй като никой софтуер не взима самостоятелни решения, а действа по предварително програмиране.

Изводът е, че при сключване на договор по имейл е налице хипотезата на договаряне между отсъстващи, а при он-лайн комуникации – договаряне между присъстващи. Съответно приложение ще намерят правилата на чл.13 и 14 ЗЗД. Договорът между присъстващи се смята сключен в момента на постигане на съгласие между предложителя и адресата на предложението, а договорът между отсъстващи - при пристигане на приемането у предложителя (получателя на услугата на информационното общество). Приложение ще намери и разпоредбата на чл.13, ал. 5 ЗЗД за късно пристигналото приемане. Ако от късно пристигналото приемане се вижда, че е изпратено навреме договорът се смята сключен, освен ако предложителят не заяви, че счита приемането за закъсняло.

Въпросът за обвързващата сила на предложението ще се реши по същия начин както при сключване на договор с традиционните средства. Ако договорът се сключва по уеб страница (он-лайн) обвързващата сила на предложението ще отпадне, ако адресатът не го приеме веднага. Ако договорът се сключва по електронна поща обвързващата сила на предложението ще е толкова време, колкото е необходимо според обстоятелствата да достигне до адресата, той да го обмисли и да достигне приемането до предложителя.

Някои договори могат да се сключат и изпълнят изцяло по Интернет – например при прехвърляне на софтуер или определени услуги като електронно банкиране, консултантски услуги и др.

При сключване на договор доставчикът има задължение да информира предварително получателя за техническите стъпки по сключването на договора; съхраняването и достъпа до него; техническите средства за установяване и поправяне на грешки и езиците, на които договорът може да бъде сключен – чл.8, ал.1 ЗЕТ. Знанието за техническите стъпки, които са необходими за сключването на договор по електронен път, е от значение, за да може получателят да е наясно кога е сключен договорът, особено ако сключването става просто с натискане на надпис ОК или друг еквивалентен надпис. Доставчикът на услуги е длъжен да осигурява подходящи, ефективни и достъпни технически средства за установяване и поправяне на грешки при въвеждане на информация, преди получателят на услугата да направи изявление за сключване на договора. Ако преди сключването на договора е предвидена възможност да се проследят стъпките по сключването му (например изписва се количеството и цената, които получателят е поръчал и се съдържа въпросът дали е сигурен, че иска да сключи договора при тези условия) получателят лесно може да коригира грешките. За неизпълнение на задълженията по предоставяне на предварителна информация доставчикът носи административно-наказателна отговорност по чл.23 ЗЕТ.

Съгласно чл.12 ЗЕТ задълженията на доставчика за информация относно техническите стъпки по сключването и съхраняването на договора, техническите средства за установяване и поправяне на грешки, езиците, на които може да бъде сключен договора (чл.8 ЗЕТ), както и задължението за потвърждаване на приемането (чл.10 ЗЕТ) не се прилагат за договори, сключвани изключително чрез електронна поща или други равностойни средства за размяна на индивидуални изявления (например кратки съобщения - SMS). Задълженията по чл.8 и 10 ЗЕТ могат да бъдат дерогирани и в отношенията бизнес към бизнес, но не и когато получателят на услугата е потребител.

Доставчикът на услуги е длъжен да предостави на получателя на услугата общите условия и съдържанието на договора по начин, който позволява тяхното съхраняване и възпроизвеждане - чл. 9 от ЗЕТ. Общите условия трябва да се предоставят преди или по време на сключването на договора, за да може получателят на услугата да се запознае с тях. Член 16, ал.1 ЗЗД изисква писмено приемане на общите условия, за да е действителен договорът. В случая писменото приемане следва да се тълкува по-широко, не само като подписано на ръка, а и отбелязване по електронен път (например чрез натискане на надпис, че е запознат с общите условия). В този случай те ще се прилагат дори и получателят да не ги е чел. Възможно е условията да са на отделна страница, към която препраща уеб страницата на доставчика. Трябва да се вземе предвид и разпоредбата на чл.298, ал.1, т.2 ТЗ, когато търговец отправя предложение, съдържащо общи условия, към друг търговец, последният е обвързан, ако ги е знаел или е бил длъжен да ги знае.

Въпросът за валидността на договорите, сключвани по електронен път и мерките, които държавите-членки трябва да предприемат в тази насока, има не само материално-правни, но и процесуално-правни измерения (ще се признават ли като доказателство в един процес).

Договарянето по електронен път често включва международен елемент. Освен Кодекса за международно частно право като държава-членка на Европейския съюз следва да се има предвид и приложимият международно правен източник - Римската конвенция за приложимото право на договорите от 1980 г. Страните имат право на избор на приложимо право, което да урежда договорните им правоотношения. При липса на избор чл.4 определя, че приложимо ще е правото на държавата, с която договорът е най-тясно свързан. Предполага се, че договорът е най-тясно свързан с държавата, където страната, който дължи характеризиращата договора престация, има обичайно местожителство или място на стопанска дейност за търговците. Когато страна по договора е потребител той може да се ползва от защитата, предоставена му от Римската конвенция в чл.5, ал.2 и ще се прилагат императивните норми на неговото национално право.

Друг международно-правен източник в тази област е Виенската конвенция за международната продажба на стоки, която е в сила за република България от 1 Август 1991 г. Тя се прилага за гражданска и търговска продажба, когато страните по договора имат място на стопанска дейност в различни държави, които са страни по конвенцията или правилата на международното частно право водят до приложение на правото на договаряща държава (чл.1, ал.1). От приложното поле на Виенската конвенция са изключени потребителските продажби.

Въпросът с компетентната юрисдикция да разреши спора между страните ще се реши съобразно Регламента Брюксел І², който се прилага за граждански и търговски спорове, които са отнесени пред съд на държава-членка (не се прилага за Дания, за която важи старата Брюкселска конвенция от 1968 г.) Принципът, закрепен в Регламента, е, че юрисдикцията се определя от местожителството на ответника (чл.2 от Регламента), освен ако няма специална юрисдикция. По въпросите на договора компетентен е съдът по местоизпълнението на договора (чл.5, ал.1 от Регламента). Мястото на изпълнение се определя както следва:

• 
  за продажба на движими вещи – мястото, където са доставени или е трябвало да бъдат доставени;
  
• 
  за извършване на услуги – мястото, където са извършени или където е трябвало да бъдат извършени.
  

Изводът, който може да се направи е, че сключването на договори по електронен път не нарушава основните правни принципи на гражданското право, които се прилагат при сключване на договори с традиционни средства (факс, телефон и др.) Налице е особено средство за сключване на договора, което не променя етапите, през които трябва да се премине, за да се смята договорът за сключен.

Има ли обвързваща сила предложението в отделните правни системи? Направете съпоставка

Кога се приема за сключен договорът по електронен път?