Конспект Деликт който отсъства в нашия конспект, т е. не е проблем


ТЕМА : ПРЕМИНАВАНЕ НА СОБСТВЕНОСТТА ПРИ ДОГОВОРИ С ВЕЩЕН ЕФЕКТ



страница3/6
Дата07.01.2017
Размер1.25 Mb.
#12172
1   2   3   4   5   6
ТЕМА : ПРЕМИНАВАНЕ НА СОБСТВЕНОСТТА ПРИ ДОГОВОРИ С ВЕЩЕН ЕФЕКТ
Различните правни системи възприемат различни принципи относно момента на преминаване на собствеността. От една страна е консенсуалната система, възприета във Франция и държавите, последователи на Code Civil, например Белгия. От друга страна – реалната или абстрактна система, типична за Германия.

Българското право е закрепило консенсуалната система, характерна за Франция. В чл.24 ЗЗД е посочен моментът на преминаване на собствеността. Достатъчно е съгласието на страните, за да премине собствеността в случаите, когато вещта е индивидуално определена. Френската система е консенсуална – съгласието е решаващо за сключване на договора и за прехвърляне на собствеността.

По германската правна система преминаването на собствеността се осъществява посредством три отделни акта.

На първо място е съгласието, т.е. самият договор за продажба. Уреден е в § 433 ГГЗ. Особеното за договора за продажба е, че той не засяга изобщо преминаването на собствеността, т.е. той има само облигаторен ефект. Следователно само договорът за продажба не е достатъчен за преминаването на собствеността. В § 433, ал.1 ГГЗ е постановено, че с договора за продажба продавачът на вещта се задължава да я предаде на купувача и да му прехвърли собствеността. Продавачът трябва да осигури вещта за купувача в състоянието, което е осовободено от дефекти по отношение на качеството и правото на собственост.

На второ място е реалният договор, това е отделен договор и правен акт. Уреден е в § 929 ГГЗ - За продажба на движима вещ е необходимо собственикът на вещта да я предаде на приобретателя и двамата да се съгласят за преминаването на собствеността. Ако приобретателят е във владение на вещта е достатъчно съгласието за прехвърляне на собствеността. Не е нужно реалният договор да е в писмена форма, може и имплицитно, чрез конклудентни действия. Реалният договор трябва да се отнася до индивидуално определена вещ – тази книга за Хари Потър. Договорът за продажба може да бъде за родово определена вещ – една книга за Хари Потър.

На трето място за преминаване на собствеността е необходимо предаването на вещта. Това е фактическо действие. Може да бъде директно или индиректно (например constitutum possessorum). Предаването на вещта не е абсолютно необходим елемент на продажбата. Собствеността може да премине и без предаване, но никога без реален договор.

Германия е възприела принципа на абстрактност – всеки от актовете има самостоятелно съществуване. Когато договорът за продажба е нищожен реалният договор може да е валиден и да прехвърли собствеността. Дефектите на договора за продажба не оказват влияние върху реалния договор. Ако договорът за продажба е сключен при грешка реалният договор е действителен. И двата договора могат да бъдат засегнати от същия дефект – например липса на дееспособност. Прилагат се разпоредбите на общата част на ГГЗ, отнасящи се до сключването на договора и неизпълнението. Ако договорът за продажба е унищожаем и бъде унищожен това не засяга реалния договор – собствеността преминава.

А ------------- Б ------------ В

Ако договорът за продажба между А и Б е нищожен и Б е прехвърлил собствеността на вещта на В, Б е станал собственик и правата на В не се засягат от нищожността на продажбата между А и Б. Германският граждански законник защитава третите лица и ограничава дефектите на договора само между страните по него. В ще стане собственик на вещта без значение дали е бил добросъвестен или не. Между А и Б отношенията ще се уредят на базата на неоснователното обогатяване. Може да се оспорва само правният акт, не и предаването.


Казуси:

Движими вещи:

Професор Райнер закусва в Рим, където изнася лекции. Той носи специално издание на неговата книга „Европейско частно право”. Тази книга е с червена корица, докато всички останали са със синя. Стефан е студент от Лихтенщайн и открадва книгата докато проф. Райнер се храни. Стефан отива в Залцбург и продава книгата на австрийска студентска книжарница. Книжарницата не знае, че нигата е открадната. На следващия ден в кръга на нормалната си търговска дейност книжарницата продава книгата на Куентин, студент от Квебек. Той също не знае, че книгата е била открадната. На следващата година проф. Райнер изнася лекция в Квебек. Когато Куентин, седящ на първия ред, му задава уместен въпрос, проф. Райнер с учудване забелязва специалното издание на книгата си у него.

Може ли проф. Райнер да търси обратно книгата по правото на Вашата страна?

Недвижими вещи:

А наследява къща в Залзцбург. Тъй като не проявява интерес да живее там той се опитва да я продаде колкото се може по-бързо. На първи март 2005 г. той продава къщата на Б за 190 000 евро. Продажба обаче не е вписана в съответния имотен регистър. Два дена по-късно В, който научил за продажбата, повикал А и му предложил 200 000 евро за къщата. А се зарадвал и един ден по-късно продал къщата на В. Същия ден В бил вписан като собственик на къщата в имотния регистър.

По Вашата правна система В собственик ли е на къщата поне по отношение на Б?

ТЕМА : ЗНАЧЕНИЕ НА ФОРМАТА НА ДОГОВОРА
По римското право сделките са се характеризирали със строг формализъм, включително и тържествени формули за действителност. Впоследствие в развитото римско право започват да навлизат неформалните сделки. В класическото римско право принципът е неформалност на сделките, а формата се е изисквала за защитни цели.

Две са функциите, които преследват изискванията за форма – доказателствена и наличие на сериозност на намерението.

Нотариус – в Германия това е независим служител с юридическо образование. Трябва да установи волята на страните, да им обясни съдържанието на сделката, да ги упъти за последиците, да запише недвусмислено техните волеизявления. Нотаруисите в този им вид са непознати на англо-американското право. В Англия има „публичен нотариус”, но той има удостоверителни функции и издава документи за ползване в чужбина. Американският публичен нотариус обикновено има малко или изобщо няма юридическо образование и отделните щати му предоставят право да удостоверяв автентичност на подписи, документи и т.н.

По романската правна система значението на формата се проявява в три насоки - форма за валидност, форма за доказване и форма за противопоставимост на трети лица. Това е заложено във френския Code Civil. Неговият чл.1341 предвижда, че всяка сделка на стойност над 5 000 евро може да се докаже само с нотариален акт (acte notarié) или с частен документ (acte sous seing privé). По френското право при комутативните договори трябва да се съставят толкова оригинали колкото са страните по тях. Какво е частен документ? Писмо от купувач, че приема устно предложение; гаранция, ако има документ, в който е записано волеизявлението с обозначена сума, написана от гаранта с думи и цифри. Ако се изменя договор, сключен в писмена форма, не се допускат свидетелски показания за доказване на това изменение. Тези правила не важат за търговските сделки – могат да се доказват с всякакви доказателствени средства срещу търговец.

Друго важно ограничение на изискването за форма за доказване е т.нар. „начало на писмено доказателство”. Свидетелските показания са допустими, когато страната, искаща изслушването им, може да предложи документ, изхождащ от насрещната страна, който представлява добро доказателство, че е сключен устен договор. Например писмо от длъжник, в което благодари на кредитора за проявената щедрост. Началото на писмено доказателство се тълкува доста широко в съдебната практика. Според чл.1347 ФГК съдът може да приеме, че е налице начало на писмено доказателство, ако страната е редовно призована и не се яви или не даде задоволителни отговори и от поведението й може да направи извод, че устен договор е сключен.

Страната може да се позове на свидетел, ако по морални или други съображения не е било възможно да се снабди с документ. Например сделки между съпрузи, родители и деца, годеници и други.

На пракитка приложното поле на чл.1341 ФГК се стеснява значително. Почти винаги съдът ще намери писмено доказателство, ако счита, че договорът вероятно е сключен.

По германската правна система основна функция на формата е да представи сериозност на намерението, т.е. да се разграничет социалните ангажименти от сделките. Ако не е спазена формата сделката е недействителна дори и да може да се докаже по безсъмнен начин, че договорът е сключен. В отделни правни норми се намират изисквания за форма за конкретни сделки. Договорът за продажба на земя по германското право трябва да се сключи в нотариална форма, по австрийското – може и устно, но е необходим нотариален документ, за да се впише в имотния регистър. Устният договор дава право на купувача да иска съдействие от продавача за издаването на нотариален акт, което е част от неговите задължения. По германското право прехвърлянето на вземания, обезпечени с ипотека, трябва да са в писмена форма, за да се впише в имотния регистър. Обещанието за дарение в Германия и Австрия трябва да е в нотариална форма. По германското право ако договорът за продажба на земя не е в нотариална форма той е нищожен. Въпреки това съдилищата поставят въпроса – дали е съвместимо с добросъвестността да се дава възможност да се отхвърлят договорните искове между страните. Трябва да се установи от поведението на страните. Ако договорът е изпълнен и от двете страни и е противно на добросъвестността да се отхвърят договорните искове договорът се санира. По швейцарското право се приема, че в тези случаи е груба злоупотреба с право да се допусне обратното.

По англо-американското право за неформалните обещания е необходима consideration. Ако няма consideration обещанието трябва да е направено в специална форма deed. Първоначално документът трябвало да е под печат (under seal), т.е. с восък, което постепенно е заменено с изискването за буквите LS (loco sigilli), думата “печат” (seal) или дори червена лентичка, сложена от обещателя или негов адвокат. Сега подпечатването е изоставено в Англия и е заменено с deed – документ с декларация, че е deed, подписан от обещателя, чийто подпис е удостоверен от свидетел и свидетелят се подписва като такъв.

Ако липсва изискуемата форма по англо-американското право обещанието не може да се реализира по принудителен ред, ще е unenforceable.

В Закона за измамите (Statute of frauds) от 1677 г. се съдържа изчерпателно изброяване на случаите, когато се изисква писмена форма на сделките. Този закон е критикуван и приложното му поле е стеснено от съдиите в Англия. През 1954 г. е премахнат почти целият с реформите. Само обещанието за гаранция (по-точно само гаранция) и договорите за прехвърляне на земя трябва да са в писмена форма.

В САЩ нормите на Закона за измамите все още са в сила. В Еднообразния търговски кодекс, §2-201 се предвижда, че договорите за продажба на стоки на стойност над 500 долара са изпълняеми по принудителен ред (enforceable), само ако договорът може да се докаже с документ, подписан поне от страната, от която се търси изпълнение.

Английските съдилища са изобретили доктрината на proprietory estoppel. Ако собственик на земя е обещал изрично или мълчаливо да прехвърли земя или право върху земя той не може да се позовава на липсата на форма, ако насрещната страна е предприела действия в своя вреда, като оправдано е разчитала на обещанието. По американското право Restatement Second (1981), § 129 съдържа подобно правило.

При наличието на посочените предпоставки английският съд решава какво да осъди насрещната страна – реално изпълнение или обезщетение. Германският съд има сходни правомощия. Съдията приема договора за валиден и постановява реално изпълнение. Ако го счете за недействителен – присъжда обезщетение за неоснователно обогатяване. Може да се обоснове и преддоговорна отговорност.

Във Франция устните договори за прехвърляне на земя са валидни. Може да се доказват със свидетелски показания, като се спазва началото на писмено доказателство. На практика обаче тези договори се сключват в нотариална форма. Дарение на земя – нотариална форма по закон. Виенската конвенция за международна продажба на стоки предвижда, че тя може да се доказва със свидетелски показания.
ТЕМА ТРИНАДЕСЕТА: ТЪЛКУВАНЕ НА ДОГОВОРА
Във всяка правна система възниква необходимост от тълкуване на клаузите на един договор, независимо доколко ясен може да изглежда на пръв поглед. Възможно е страните да не са се изразили точно или да не са предвидили изрично определени хипотези в развитието в техните отношения. Процесът по установяване на съдържанието на договора, когато е налице изразена воля, но не е ясно това, което страните са имали предвид, се нарича тълкуване. Това е типична правораздавателна дейност и законодателят не може и не бива да включва технически правила за извършването й, а да остави тези задачи на доктрината и съдебната практика.

Известни са два начина на тълкуване на договора, като никой от двата се среща в чист вид в дадена правна система. От една страна е субективното тълкуване, т.е. трябва да се установи действителното намерение на страните. Този подход има изходна позиция от автономията на волята, според която волята е източникът на правни последици. Савини определя, че намерението е единственото важно и ефективно нещо, което има нужда от знак, за да го отличим, защото то е вътрешно и невидимо явление.

Според другата доктрина определящо за тълкуването на договора е външно изразеното. Това е обективно тълкуване, което държи сметка за защитата на стопанския оборот.

Исторически в римското право първоначално е бил възприет обективният подход, свързан с формализма на сделките. Впоследствие при Юстиниян се наблюдава преход към установяване действителната воля на страните, а не просто на изразеното при тълкуване на договорите.

В кодексите по романската правна система се съдържат много правила за тълкуване на договорите. Според чл.1156 от френския Code civil трябва да се търси общото намерение на страните, а не просто значението на думите. В случай на съмнение договорът трябва да се тълкува така че да бъде валиден. Когато един термин е двузначен, той трябва да има значението, което е най-подходящо за договора. Договорът като цяло, а не отделните негови клаузи, са от значение за тълкуването (чл.1161 ФГК). В случай на съмнение договорът се тълкува срещу кредитора и в полза на длъжника (чл.1162 ФГК). Договорът за продажба се тълкува срещу продавача (чл.1602 ФГК). Неспазването на тези правила от съда не е основание за отмяна на решението му от горния съд, ако бъде обжалвано. По-скоро съдът намира решението и след това търси правилото, с което да го оправдае. В някои случаи съдът не можа да открие действителното общо намерение на страните (commune intention des parties contractantes). Тогава той трябва да установи хипотетичното намерение на страните или да приеме тълкуване, което с оглед на всички обстоятелства, може да се приеме като намерение, което страните биха имали разумно. В същото време френският Code civil държи сметка и за обективно изразеното, защото при тълкуването съдията трябва да вземе предвид, че неясните термини трябва да се тълкуват във връзка със значението на договора и обичаите (чл.1158-1160 ФГК) и страната трябва да изпълни не само според изрично обещаното, но и в съотвествие със справедливостта, обичая и правото. Съдията по този начин обръща голямо внимание на обективните обстоятелства.

При пенсионирането на директор – г-н Блан, дружество приело да му плаща пенсия, а след смъртта му – половината на г-жа Блан. Първата г-жа Блан починала и вдовецът се оженил повторно. След неговата смърт г-жа Блан поискала продължаване на пенсионните плащания, но искът й бил отхвърлен, защото според намерението на страните (френски апелативен съд) само първата съпруга имала право да иска заплащане на половината пенсия.

Друга доктрина, развита от френския Върховен касационен съд, е за ясните и точни клаузи (clauses claires et précises). Според нея решенията на по-долен съд подлежат на отмяна, ако при установяването на волята на страните на един термин е дадено различно от обективното му значение. Според тази теория ясните термини не подлежат на тълкуване.

В германската правна система предимство се дава на обективно изразеното от страните. Според §157 ГГЗ тълкуването трябва да се извърши в съотвествие с добросъвестността във връзка с нормалния търговски обичай. От друга страна в §133 ГГЗ е закрепено изискването да се установи действителната воля. В мотивите на ГГЗ е посочено, че при договорите е от значение как другият съконтрахент е могъл да разбира изразеното. Много рядко може да се установи действителната воля на страните. Затова на един термин се придава такова значение, каквото разумен човек в позицията на адресата би могъл да му придаде. Разчита се на нормалното използване на даден термин в оборота. Лицето, което извършва волеизявлението трябва да вземе предвид, че то се възприема от други хора. Сега сделките се извършват между субекти, които в повечето случаи не се познават. Затова е нужно да се защити оборота. Понякога субектите използват думите идиосинкратично – т.е. изразяват едно, но имат предвид друго. В този случай е от значение действителното им намерение, такава е била тяхната воля и не е било налице оправдано разчитане на значението на думата от другата страна. Например месо от акула, а са имали предвид месо от кит.

Според германските юристи тълкуването се отнася и до запълването на празноти в договора. В този случай съдията трябва да установи какво страните биха изразили с оглед целта на договора като цяло, ако бяха включили подобна клауза в тяхното съглашение и се вземе предвид добросъвестността и добрите търговски практики. По този начин се установява действителната воля на страните, но тази, по която разумните и честни хора биха се съгласили, ако трето лице им обърне внимание на въпроса, т.е. това е хипотетичното намерение на страните.

Системата на общото право възприема обективния подход при тълкуване на договорите. Според английски автори функцията на съдията не е да търси някакъв измамен умствен елемент, а да направи така, че честните хора с разумние очаквания да не бъдат разочаровани. Затова в Англия и САЩ писмените договори са детайлни, с много клаузи и при тълкуване на писмен договор се придържат стриктно към думите и по изключение се допускат свидетели, за да се докаже писмен договор. това е т.нар. parol evidence rule. Страните по писмен договор са обвързани само от написаното, правната сигурност се приема за по-важна от действителното намерение на страните по общото право. Правилото на parol evidence rule не се прилага в някои случаи – например допускат се свидетели, за да се докаже нищожност на договор.

При липса на изрично уговорено се прилагат диспозитивни правила (terms implied by law), които в много случаи няма да са от законов произход. Те са формулирани общо, така че да се прилагат за повече ситуации. Когато се изисква конкретно решение се прибягва до правила, извлечени от фактите (terms impled in fact). Това се прави, когато е очевидно, че предложената клауза би била приета от страните, ако минувач им посочи пропуска по време на сключване на договора.

Според Виенската конвенция волеизявленията направени на страна трябва да се тълкуват според намерението й, когато другата страна е знаела или не би могла да не знае какво е намерението (чл.8, ал.1 ВК). Ако не е така волеизявленията трябва да се тълкуват според значението, което разумен човек от същия вид като другата страна, би придал при същите обстоятелства (чл.8, ал.2 ВК). При определянето на значението трябва да се вземат предвид обстоятелствата на случая, включително преговорите, обичаи между тях и друго последващо поведение на страните (чл.8, ал.3 ВК). Подобно е разрешението и по ЮНИДРОА Принципите на международните търговски договори.


ТЕМА : ПОНЯТИЕ ЗА CONSIDERATION

Това е една особеност на англо-американското договорно право. Едно обещание обикновено се прави, за да се получи нещо в замяна. Освен ако не е направено в особена форма (преди наречена “under seal”, а сега – “deed”) всяко обещание трябва да съдържа consideration. Consideration следователно е насрещно действие или обещание от страната, до която е отправено обещанието. Consideration може да бъде полза (нещо с достатъчна правна стойност, дадено в замяна на обещанието) или правно увреждане (например отказ от право да се направи нещо, дори и да не е в полза на другата страна). Адекватността, т.е. еквивалентността на consideration не интересува съда, освен ако не означава липса на разсъдък. Насрещното действие или обещание може да бъде тривиално или номинално. Важното е да има обективен показател, че страните са възнамерявали сериозно да се обвържат с договор.

При липса на consideration обещанието не може да бъде изпълнено по принудителен ред, казва се, че то е unenforceable. Въпреки това при липса на consideration обещателят може доброволно да изпълни и не може впоследствие да иска обратно даденото. По това прилича на погасителната давност по нашето право.

Ако обещанието е направено в особена форма deed то е осъществимо по принудителен ред макар и да не съдържа consideration. Това е документ, подписан от обещателя и от един свидетел. По американското право същата стойност има и само писменият документ. Consideration може да бъде действие или обещание от насрещната страна (например да плати цената на стоката.



Consideration трябва да се договори, страните трябва да се споразумеят (bargained for). В Restatement Second of Contracts (1981), §71 се посочва, че consideration е договорена, когато се търси от обещателя в замяна на обещанието му и е дадена от насрещната страна в замяна на това обещание. Англичанинът е отговорен не защото е обещал нещо, а защото го е договорил – Cheshire/Fifoot/Firmston 28.

Самоинициативата и алтруизмът не са consideration (например съседът решава в мое отсъствие да окоси ливадата ми).

Минала consideration също не е consideration - Past consideration is no consideration. Нещо се дава или обещава, за да се направи в бъдеще нещо, а не защото вече е направено. В Restatement Second of Contracts (1981) §86 се приема, че обещания, дадени получено вече благо са обвързващи, но само в степента, която е необходима да се предотврати несправедливост.

Предварително съществуващо задължение също не е consideration. Илюзорни обещания също не представляват consideration, защото страните не са обвързани да изпълнят („ако намеря време ще го направя”).

Доктрината за promissory estoppel играе ролята на коректив за неблагоприятните резултати, до които може да доведе липсата на consideration. Развива се от съдилищата в САЩ. Чичо обещал на своя племенник да му плати разноските за екскурзия за пътуване до Париж и Европа за една година. Племенникът, в съответствие с това обещание, отишъл в Париж и учил една година. При връщането си поискал от чичо си да му възстанови разноските. Последният отказал поради липса на consideration. Приема се, че е несправедливо да се подкрепи обещателят при положение, че разумно е осъзнавал, че другата страна ще разчита на това обещание. Следователно съдилищата в САЩ отказват на обещателя позоваването на липса на consideration при положение, че другата страна е променила поведението си, разчитайки на валидността на обещанието и обещателят е могълда предвиди това. Това се съдържа в § 90 от Restatement Second of Contracts (1980).

За да се приложи доктрината за promissory estoppel трябва да се установят четири предпоставки , а именно:



  1. Налице е ясно и определено обещание;

  2. Оправдано се е разчитало на това обещание;

  3. Разчитало се е значително и определено във вреда на страната, на която е обещано (detrimental reliance);

  4. В интерес на по-добро правосъдие е да се изпълни обещанието.

Доктрината за consideration се прилага за всички безвъзмездни обещания независимо от техния характер – не само за прехвърляне на собственост, но и за извършване на услуга, за използване на лека кола, за наглеждане на апартамент и събиране на доходи. По континенталното право подобни споразумения ще са действителни договори и без насрещна престация. По англо-американското право причиняването на вреди от предприемането на подобни действия от едно лице без consideration ще доведе до деликтна отговорност за вреди, но не и до договорна отговорност.

Един пример от делото Stilk v. Myrick (1809). Двама моряци напуснали кораб в Русия и тъй като капитанът не можел да намери техни заместници обещал на останалите от екипажа увеличена надница. Когато се прибрали капитанът се отказал от обещанието. Искът на моряците бил отхвърлен. Те са обвързани от договора си да полагат усилия, дори и допълнителен труд, така че капитанът не е получил нищо от тях срещу своето обещание. Разбира се решението щеше да е по-различно, ако моряците са използвали затрудненото положение, в което се е намирал капитанът и са го принудили да даде такова обещание. Тогава обещанието на капитана щеше да е нищожно поради принуда (duress), а не поради липса на consideration.

По правото на САЩ отдавна се приема, че страната не трябва да доказва, че е дала consideration, когато договорът е изменен в неин интерес преди да е приключило изпълнението му. Това се съдържа в §89 на Restatement Second of Contracts (1981). Що се отнася до продажбата на стоки това правило се съдържа в §2-209 на Uniform Commercial Code, а чл.29, ал.1 от Виенската конвенция е в същия смисъл – договорът може да бъде изменян по съгласие на страните. По-различно е положението, когато кредиторът приема част от дълга и опрощава останалата. В делото Foakes v. Beer (1884) се приема, че кредиторът може да търси остатъка, тъй като за опрощаването липсва consideration. Това правило търпи корекции в днешно време, макар все още да е валидно.

Както видяхме доктрината за consideration дава право на предложителя да оттегли предложението си по всяко време дори и когато е определил срок за обвързваща сила. Освен това третото лице не може да предяви директен иск към обещателя по договора в полза на трето лице именно поради липса на consideration.

По континенталното право също при обещания за дарение на пари или недвижим имот се изисква специална форма, за да се установи, че действително обещателят сериозно е възнамерявал да го направи. Това е установено в чл.931 ФГК. Ако е налице комутативен договор изискването за форма не се прилага. Обещанието на баща да плаща издръжка на неприпознато извънбрачно дете не е дарение според френската практика, а изпълнение на нравствен дълг. Налице е дарение само ако и двете страни по него го възприемат като напълно безвъзмездно. Ако едната страна приема, че обещанието е в изпълнение на задължение (не само правно, но и морално) няма дарение.

За да е обвързващо едно обещание трябва да е имало намерение за създаване на правна връзка и пораждане на правни последици. Това се признава във френската и в германската съдебна практика. Това е важно да се установи, за да се разграничат приятелските услуги от договорите. Например, когато мениджър на нощен клуб взима ключовете за колата на свой клиент, за да я паркира това е извършване на услуга, а не договор. Или когато се дава една вещ за пазене от барман не е налице договор за влог.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница