ТЕМА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА: ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО

Съвременното понятие за представителството е въведено за пръв път на континента от естественоправниците през ХVІІІ в. Хуго Гроций обосновава тезата, че ако договорът за сключва от името на лицето, което ще придобие вещта собствеността веднага преминава за това лице. Кристиян Волф посочва, че представителят може да придобива не само права, но и задължения. Важна предпоставка за това е наличието на овластяване и действуване от името на представлявания.

По германското право, ако личността на представлявания не е посочена на третото лице от представителя, то се счита, че представителят действа от свое име и за него се пораждат правните последици от действията с третото лице. Въпреки това съдебната практика в Германия е приела, че правните последици на директното представителство могат да се породят и в правната сфера на неизвестен на третото лице представляван, когато личността на съконтрахента не е от значение и не е нужно да се посочва името на представлявания, тя е за “този, когото може да засяга” (Handeln für den, den es geht).

Френското право познава и мълчаливия мандат (mandat tacite), който се основава на предполагаемата воля на манданта. Понякога се допуска смесване с привидния мандат, тъй като не е ясно изразена волята на манданта. Законодателят е предвидил мълчалив мандат (презумпция за мандат) за съпрузите при действия на управление на вещи на другия съпруг.

В три случая действията на мнимия представител ще обвържат представлявания - при ратификация, при гестия (ако действието е полезно и не му е било забранено да го извърши) и при привиден мандат.
Руско право

Руското право приема, че представителството включва действие от чуждо име, като източник на представителна власт може да бъде едностранна сделка (упълномощаване), договор за поръчка или агентски договор. По договора за поръчка довереникът действа винаги от името на доверителя.
Скандинавско право

По скандинавското право представителството включва извършване на правни действия от чуждо име (§ 10-27 от норвежкия Закон за договорите от 1918 г.). Параграф 10 от Закона за договорите посочва, че представляваният придобива директно правата и задълженията, извършени от пълномощника му, ако са извършени от името на представлявания и в границите на упълномощаването.

Английското право отива още по-далеч в хипотезата на така нареченото “неразкрито представителство” (undisclosed agency). Последното се характеризира с това, че самото съществуване на принципала остава необявено на третото лице. Важно е да се отбележи, че няма да е налице неразкрито представителство, когато третото лице знае за съществуването на принципала, бил той назован или не. Възможно е дори принципалът да не може да бъде идентифициран по време на сключване на договора с третото лице. Тази доктрина е смущаваща дори за английските юристи, защото е в противоречие с принципа за относителното действие на договора. Предлагат се различни обяснения – принципалът се разглежда като трето ползващо се лице по договора между представителя и третото лице или се приема, че той поема правоотношението от представителя или да се избегне прехвърлянето на иска. В последния случай принципалът би могъл по equity да застави представителя да заеме името си, за да получи изпълнение от третото лице.

Правилото тук е, че принципалът не може да иска изпълнение от третото лице, когато то е във вреда на последното. Следователно положението на третото лице не бива да се утежнява от намесата на принципала. Ако третото лице има интерес от лично изпълнение от представителя искът на принципала е недопустим. Третото лице може да противопостави всички възражения на принципала, които е имал срещу представителя. Романските системи стигат до същия резултат при пердоставянето на пряк иск.

Има право на такъв иск, освен ако изрично или имплицитно не е договорено между него и представителя, че само последният ще отговаря. Ако няма такова съглашение третото лице може да избира срещу кого да предяви иска. След като избере окончателно не може да променя решението си. Ако третото лице съди принципала за дължима цена по договор за продажба принципалът не може да противопостави възражение, че е платил на представителя и трябва да плати още веднъж. Той е избирал своя представител и трябва да понася последиците от неговите действия и бездействия. По континенталното право не е познато такова директно право на третото лице срещу представлявания и следователно представляваният не носи риска от неплатежоспособност на своя представител, както е по общото право.

По английското право не се прави толкова ясно разграничение между овластяването на представителя и договора между него и приницпала. Общото право също приема като източник на представителната власт не само договора, но и едностранната сделка, с която се предоставя представителна власт на представителя. Разликата с континенталното право, и по-специално с германското право е, че докато при последното се наблюдава рязко разграничаване между вътрешното правоотношение и външното правоотношение и те са независими едно от друго, в общото право вътрешното и външното правоотношение са взаимно свързани и първото оказва влияние на второто.

Английското право не познава понятието за задължително представителство. Законът за децата 1989 им дава родителски отговорности, но не посочва какви конкретно са техните права, задължения и т.н. Това се решава за всеки отделен случай – даване на съгласие за операция, управление на имущество на детето и др. Валидността на договора на ненавършилия пълнолетие се определя не от липсата на съгласие на родителя, а от ползата, която извлича от договора. Когато става въпрос за придобиване и управление на земя обикновено дарителят или завещателят е предоставя на тръст. Тогава ненавършилият пълнолетие има право на дохдоите от тръста. Ако трябва да съди тръста обикновено родителите ще го представляват, но не защото са негови законни представители, а защото съдът ще ги назначи за “следващ приятел” или guardian ad litem.

Съществена особеност на представителството по общото право е, че не прави разлика между пряко и косвено представителство, като и в двата случая правните последици преминават директно в правната сфера на принципала, без да се опосредяват от правната сфера на представителя. Това е така независимо дали третото лице знае за съществуването на принципала, включително и в случая, когато представителят създава впечатленитео, че той е страна по договора.

Принципалът може да предяви правата на представителя срещу третото лице. Допустимо е и обратното - третото лице може да избира от кого да иска изпълнение – от принципала (щом узнае за неговото съществуване при неразкритото представителство) или от представителя. Вднъж направило своя избор третото лице е обвързано от него. Предявяването на директен иск от принципала е допустимо, само ако не е във вреда на третото лице, т.е. ако положението му не се утежнява в сравнение с това, което би било, ако искът се предяви от представителя. При това третото лице може да противопостави всички възражения и искове, които е имал срещу представителя. Възможно е между принципала и представителя изрично да се уговори, че само последният ще се задължи по договора с третото лице или че само последният ще бъде отговорен.

По общото право съществува една обща концепция за вътрешното правоотношение при представителството (agency), т.е. общо право на представителството, характеризиращо се с определени права и задължения на страните (например фидуциарните задължения на представителя спрямо принципала). Тази концепция се прилага и в дружественото право – приема се, че лицата, които в континенталното право са органи на дружеството, всъщност са негови пълномощници. За разлика от английското право в континенталната система съществуват различни видове договори, които уреждат вътрешните отношения между представителя и представлявания с различни права и задължения, обусловени от качеството на субекта или особения характер на правните действия (например комисионер, търговски представител и др.)

Английското право познава и доктрината на agency by estoppel. При тази доктрина лице, което със своето поведение е признало определен факт или право, впоследствие не може да се позове на липсата на този факт или право. Например принципалът, който със своето поведение е представил пред третото лице, че представителят има представителна власт, не може впоследствие да се позове на липсата на представителна власт и да не бъде обвързан от действията на представителя.

ТЕМА ПЕТНАДЕСЕТА : ДОГОВОР В ПОЛЗА НА ТРЕТО ЛИЦЕ
При договора в полза на трето лице страните по договора се уговарят, че едно трето лице, което не е участвало при сключването на договора, ще има право да иска обещаното от свое име. Дълго време договорът в полза на трето лице не е бил признаван и уреждан в правните системи. Причината за това се свързва с основния принцип в договорното право – принципът на относителното действие на договора (privity of contract). Според този принцип договорът е връзка между страните (vinculum juris) и поражда права и задължения за тях, но не и за трети неучастващи в договора субекти.

Общият поземлен закон на Прусия предвиждал, в § 74 І 5, че трето лице може да придобие право от договор, в който не е участвало, но при условие, че се присъедини към договора с допълнително съглашение със страните по него. През 1848 г. по дело за прехвърляне на ферма на застаряващ човек при условие, че цената се заплати директно на неговите братя и сестри, пруският съд уважава претенцията на стария фермер с аргументацията, че е налице представителство между него и братята и сестрите му.

По ГГЗ договорът в полза на трето лице е изрично уреден. Професорите са видяли необходимостта от уреждането му главно при застрахователните договори и анюитетните договри, както и при прехвърлянето на ферми, където римското право не е било достатъчно добро разрешение. Широко предложени теории – от представителство, фиктивно прехвърляне на правото, волята на страните е достатъчна. Последната теория има най-силна аргументация. Това е виждането на Виндшайд, според когото римската теория и практика често са се отклонявали от римскоправните разрешения.

Според § 328 (1) ГГЗ страните по договора могат да уговорят, че изпълнението ще се направи към трето лице, така че то придобива директен иск за обещаното право. Това означава, че третото лице не трябва да се присъединява към договора или да го приема, то може дори да не знае за сключването на договора. Правото принадлежи само на третото лице, то не се придобива от уговарящия, който да го прехвърля на третото лице. Третото лице може да откаже получаването на правото, като направи волеизявление до обещателя - § 333 ГГЗ. За да се установи наличието на договор в полза на трето лице съдът изхожда от всички обстоятелства по случая – ако плащанията по застраховка “Живот” трябва да се направят на трето лице се приема, че имаме договор в полза на трето лице. Споразумението да се плати на кредитор на кредитора не е договор в полза на трето лице – презумцията тук е,че кредиторът, който не е страна по договора, не може да иска директно изпълнение от длъжника на своя длъжник - § 329 ГГЗ.

Според § 331 ГГЗ ако страните по договора се съгласят, че третото лице ще придобие правото при смъртта на уговарящия обещателят дължи изпълнение след този момент. Дотогава уговарящият може да промени третото лице. Това са разпореждания с оглед на смърт, но не са завещания и не е необходимо да отговарят на изискванията за форма на завещанието, защото третото ползващо се лице придобива правото от обещателя, а не от имуществото на починалия. При откриване на банкова сметка е възможно така да се договорят условията, че освен страната по договора и друго, трето лице, да може да тегли суми от нея.

Австрия и Швейцария също познават договора в полза на трето лице. Първоначално австрийският граждански законник е възприел противоположната позиция до приемането на третата част през 1916 г. При съмнение дали договорът е в полза на трето лице се примеа, че той е такъв, ако изпълнението принципно ще е в полза на третото лице. Според чл.112 от швейцарския кодекс на облигациите третото лице може да иска изпълнение по договора, ако това е съвместимо с намерението на страните или следва от пракитката.

Договорите в полза на трето лице са се използвали по германскотоправо за запълване на празноти при деликтната отговорност. Известен спор от 1930 г. е касаел следната ситуация. Наемател договаря с фирма за поправка на газови печки, които е инсталирала. Печката гръмва поради небрежност на инженера и уврежда жената, която чистела жилището на наемателя. Върховният съд уважил иска на договорно основание, защото приел, че договорът за поправка на печката между фирмата и наемателя е в полза също и на ищеца. Днес такъв договор не се разглежда като чист договор в полза на трето лице, а като договор със защитен ефект за трети лица. Ако беше договор в полза на трето лице жената, която чисти, би могла да иска само поправяне на печката, не и обезщетение за вреди. Договор със защитен ефект за терти лица е налице, когато страната по договора съзнава, че трети лица могат да бъдат увредени от виновно неизпълнение от нейна страна и другата страна има особен интерес за тази защита. Например договор между хотел и нощен клуб за залата, при което един от посетителите се подхлъзва и си чупи крака; договор за доставка и инсталация на машини има защитен ефект за работниците в предприятието, където се инсталират и др. Претенция за непозволено увреждане също е допустима, но според § 831 ГГЗ ответникът може да избегне отговорност, ако докаже, че е използвал цялата дължима грижа при избора, обучението и надзора на работника, който в действителност е увредил лицето.

От скоро в Германия се уважават искове на трето лице за вреди на договорно основание, където вредите не се изразяват в увреждане на лични права или нарушаване на собственост, а в чисто икономическа загуба (pure economic loss). Например счетоводител или кредитна институция, която дава съвет на свой клиент и информацията е погрешна поради небрежност на служителя. Ако трето лице узнае тази информация и разчитайки на нея претърпи загуба то може да съди кредитната институция за чисто икономическа загуба. За да се уважи искът са необходими следните предпоставки: даващият информацията трябва да е знаел, че третото лице ще я узнае, ще разчита на нея и ще промени позицията съобразно с нея.

По френското право договорът в полза на трето лице е законодателно уреден и допустим. Чл.1165 ФГК гласи, че: “договорите нямат действие освен между договарящите страни, те не вредят и не ползват третите лица, освен в случая на чл.1121.” според чл.1121 ФГК договорът в полза на трето лице е действителен, ако обещателят едновременно обещае на другата страна по договора (уговарящия) или последната направи на обещателя някакъв подарък във връзка с договора. Сега договорът в полза на трето лице се приема за дейстивтелен и при липсата на тези предпоставки – доразвито е от съдебната практика. Достатъчно е да има морална облага за уговарящия от изпълнението на договора.

Анюитетните договори и застархователните договори са специално уредени във френското законодателство. Обикновено това са случаи, когато уговарящият иска да осигури правоприемниците си и те имат претенция към обещателя. Например купувачът на търговско предпирятие, управлявано на наети помещения може да придобие договорно право за продължаване срока на наема, ако наемодателят се е съгласил с наемателя наемът да бъде продължен при продажба на предпирятието.

В романските правни системи се среща и друг институт, който е подобен на договора в полза на трето лице. Това е прекият иск (action dirécte). В няколко изчерпателно посочени случая ФГК дава независимо право на едо лице да съди, ако има особен интерес от изпълнението на договора, сключен между две страни. Така чл.1994, ал.2 дава пряк иск на представлявания срещу третото лице, на което представителят е възложил изпълнението на договора, чл.1753 – пряк иск на наемодателя срещу пренаемателя, ако наемателят му дължи наемна цена. Практикческото значение на прекия иск е огромно при застраховките. Пострадалият при застарховка гражданска отговорност може да иска обезщетение директно от застрахователя. Докато договорът в полза на трето лице предполага, че волята на страните е била третото лице да придобие директно едно право, при прекия иск законодателят решава, на база балансиране на интересите, че трето лице има право на иск.

По английското право договорът в полза на трето лице е несъвместим с основия принцип на относителното действие на договора институт. Приема се, че този принцип е фундаментален. Договорът може да произвежда права и задължения само за страните по него. Никой не може да бъде обременяван със задължения, освен ако не се е съгласил с това по договор. Има виждания, че трябва да се зачита волята на сраните по договора и ако те са искали той да породи права за трето лице, то следва да е така при условие, че договорът не страда от противоречие със закона, с морала, измама или принуда.

По делото Beswick v. Beswick [1968] е бил сключен писмен договор между търговец на въглища и неговия племенник. Първият прехвърлил на втория своя бизнес и вторият се задължил даму плаща по 6 лири на седмица до края на живота и след това по 5 лири на неговата вдовица. Когато търговецът починал племенникът отказал да плаща издръжката и тя предявила иск в две качества: на лично основание и като управител на наследството на починалия. На лично основание искът бил отхвърлен, но като управител на наследството той бил уважен. Пита се ако племенникът беше управител на наследството какви претенции би имала вдовицата и дали те биха били уважени.

За да се избегне договорът в полза на трето лице се прибягва до фигурата на тръста. Според Закона за собствеността на омъжените жени от 1882 г. осигуровката “Живот” в полза на съпруг или деца се приема за ползване при тръст и при смъртта на уговарящия може да се ползва. Тръстът възниква тогава, когато едно лице (transferor) прехвърля имот на друго (trustee), за да го управлява за други трети лица и да им го предаде. Дори договорни права се разглеждат като управелние на тръст. В тези случаи напоследък съдилищата в Англия отказват да пиремат фигурата на тръста, защото това е типична вещноправна фигура и по този начин може да се отслаби принципът на относителното действие на договора.

Договорът в полза на трето лице е допустим в САЩ от 1859 г. Разграничават се безвъзмедни разпореждания и плащане на дълг. Например застарховка “Живот”, в която вписва като трето ползващо се лице името на съпругата си. При втория вид – кредитни бенефициери, лице иска да плати дълга си и вместо да плаща на кредитора той осигурява друго лице да му обещае, че ще изпълни на кредитора. Важното е към момента на сключване на договора страните да са възнамерявали третото лице да придобие независимо право.

ТЕМА ШЕСТНАДЕСЕТА : НЕИЗПЪЛНЕНИЕ НА ДОГОВОРА
При сключване на договора кредиторът очква изпълнение от длъжнкиа, така че с осъществяването на дължимия резултат да се удовлетвори неговия правно защитен интерес. Тогава говорим за позитивен интерес на кредитора – интерес от изпълнението. Когато длъжникът не изпълнява доброволно възниква въпросът за правата, които правният ред дава на кредитора. Първо той трябва да установи по съдебен ред своето вземане и след това да премине към принудително изпълнение. В някои случаи паричното обезщетение ще удовлетвори кредитора, когато може да закупи същите стоки на пазара. В други случаи интересът на кредитора може да бъде удовлетворен само с иск за реално изпълнение. Такъв интерес ще има купувачът на една картина, работодателят за въздържане на конкурентни действия от неговия бивш служител, наемодателят, който иска освобождаване на помещението от наемателя и други. Когато длъжникът отказва да изпълни доброволно влиза в действие принудителното изпълнение, осъществявано и гарантирано от държавата.

Два въпроса:

• 
  при какви обстоятелства може страната да иска реално изпълнение?
  
• 
  как се изпълнява такова решение, ако касае престации, различни от парично обезщетение?
  

При фикс сделките изпълнение след посочения падеж води до невъзможност. Когато не се изпълни задължение по договор за продажба, изискуемо на определена дата или след определен срок, изправният кредитор може да иска обезщетение за вреди или да развали договора. Ако въпреки закъснението настоява за реално изпълнение трябва да уведоми другата страна след като е изтекъл падежа. В противен случай губи иска си за реално изпълнение. Същото е разрешението и по § 326 ГГЗ, когато длъжникът не изпълни в допълнително дадения му срок.

Германското право съдържа отделни правила за изпълнение на решението. Ако става въпрос да се предаде една вещ – съдия изпълнителят трябва да я вземе от длъжника (може и със съдействието на полицията) и да я предаде на кредитора. Ако става дума за друго действие на длъжника освен предаване на вещ се прави разлика дали изпълненитео може да се извърши от някой друг или не. При заместимите престации (vertretbar) кредиторът може да иска да се изпълни от трето лице за сметка на длъжника - § 887 Граждански процесуален кодекс (Ersatzvornahme). При незаместимите престации (unvertretbar) длъжникът бива заплашван да изпълни с налагане на глоби или лишаване от свобода - § 888 Граждански процесуален кодекс. Това е така, само когато изпълнението на задължението зависи “изключително от волята на длъжника”. Ако изпълнението включва и особени дарби (например да се съчини музикална пиеса) не може да се търси принудително изпълнение, защото на твореца са необходими вдъхновение, настроение. Недопустимо е принудително изпълнение на решение, с което се нарежда на съпруг да възобнови условията на брачния живот или решение, с което работникът или служителят се задължава да работи за работодателя. При последното се приема, че работникът или служителят е свободен сам да реши как да разполага с труда си.

Когато с решението длъжникът се осъжда на въздържане от действие или се налага трето лице да извърши дадено действие при неизпълнение длъжникът може да бъде лишен от свобода или глобен.

По романската правна система се застъпва принципът на реалното изпълнение. Според чл.1184, ал.2 на френския Граждански кодекс страната по синалагматичен договор, която не е получила изпълнение има право да иска разваляне на договора и вреди или да изисква изпълнение от другата страна, доколкото все още е възможно. При договора за продажба вместо да разваля договорът купувачът може да иска от продавача да му предаде владението върху вещите.

От друга страна чл.1142 ФГК забранява решения, с които се заставя длъжникът да изпълни или да се въздържи от действие. Човекът е свободно същество и не бива да се принуждава от държавата да действа по определен начин. Задълженитео на продавача се разглежда като задължение да даде, а не да направи нещо, така че купувачът става собственик на вещите в момента на сключване на договора, ако са индивидуализирани. Той може да иска предаване на вещите от съдия изпълнителя. Според чл.1144 съдът може да овлсти кредитора да извърши заместима престация, обещана от длъжника, чрез трето лице и за сметка на длъжника.

Когато става въпрос за предаване на вещ е допустимо реално изпълнение. При други действия или бездействия нито ФГК, нито френският Граждански прцесуален кодекс, съдържат специални правила за изпълнение освен при заместима престация.

Френските съдилища от ХІХ в. са развили специален способ за принуда, наречен astreinte. При постановяване на решение, изискващо от длъжника да изпълни реално, съдът може да нареди за всеки ден, седмица, месец на забавата да плаща определена сума пари на ищеца като astreinte. Има два вида astreinte. При astreinte provisoire съдът може, при окончателно изчисляване на сумата, да не се съобрази с предходното решение и да я намали. При astreinte définitive тя не подлежи на промяна, веднъж е определена с окончателно съдебно решение. Ако длъжникът не изпълни до посочения в astreinte период ищецът може да иска налагане на нова astreinte. Този метод на принуда е допустим, когато другите не дават резултат. Например когато трябва да се предаде имот или в случаите, когато е допустим сурогационен иск. Допустимо е налагане на astreinte дори и при парични задължения. Astreinte е приложима и в случаите, когато липсва законово правило за приндулитно изпълнение – например задължение за издаване на сертификат или за преместване на бизнес. Има разлика между глобата и astreinte, защото последната отива за кредитора, ан за държавата. По-скоро се разглежда като форма на компенсаторни вреди. Изчисляването й зависи от вероятното отклонение на длъжника от изпълнението и неговия капацитет да изпълни. Когато се изчислява окончателният размер на astreinte се взима предвид само действително претърпения и доказан размер на вредите. В края на краищата Върховният касационен съд поддържа, че astreinte няма нищо общо с обезщетението за вреди и се свързва с вината на длъжника. Това превръща astreinte в санкция, породена от несъобразяването на длъжника със съдебното решение.

По общото право разрешението е коренно различно. Ако длъжникът не изпълни обещаното кредиторът има право да предяви иск за неизпълнение на договора (breach of contract), който е за парично обезщетение. Идеята за реално изпълнение на договора е непозната на английските юристи. Единствената обща последица на неизпълнението на едно задължение води до заплащане на парично обезщетение. По equity искове за реално изпълнение са били допустими по изключение, ако се докаже, че способите за изпълнение по общото право, са неадекватни. Макар да се подчертава, че решение за реално изпълнение е в дискрецията на съдията, то се подчинява на строги правила. Неадекватно е присъждането на парично обезщетение, когато интересът на кредитора не може да бъде удовлетворен по този начин. Например при договори за прехвърляне на недвижим имот, придобиване на акции, които не могат да купят на борсата или частно, покупка на специфични вещи. Според § 2-716 (І) от Единния Търговски кодекс на САЩ реално изпълнение е допустимо, когато стоките са уникални или при други подобни обстоятелства. Много редки, изключително ценни или от особена сантиментална стойност за кредитора, например ренесансово огледало, кон, познат на кредитора. При продажба на родово определени вещи обикновено се присъжда парично обезщетение. Понякога и в тези случаи се присъжда реално изпълнение.

Съдилищата често си задавт въпроса дали изпълнените она решението е свързано с огромно неудобство. Ако е много трудно или свързано с много време ще се откаже реално изпълнение.

Реално изпълнение няма да се присъди, ако то изисква лични услуги от ответника. Ако се допусне обратното ще се стигне до положение, при което ответникът ще е принуден да извършва действия против волята си и услугите може да не са на необходимото ниво и за съда ще бъде трудно да установи дали услугите съответстват на договора.

Ако длъжникът не изпълни съдебното решение има различни способи да се принуди за това. Те се съдържат в Правилата на Върховния съд. Английските юристи разглеждат неизпълнението на съдебното решение като “обида на съда” и налагат глоба и/или лишаване от свобода. Само паричните задължения не се санкционират с лишаване от свобода. Ако трябва да се предаде земя се издава writ of delivery или writ of possession. В останалите случаи – writ of sequestration изамразяване на активите на длъжника докато преустанови своето неуважение.

По Виенската конвенция продавачът може да изисква от купувача да вземе стоките и последният може да иска доставянето им, ако несъответствието на стоките представлява фундаментално неизпълнение на договора (чл.62 ВК), замяна с други стоки (чл.46 ВК), дори когато е нормално да се извърши сделка на покритие. Според чл.28 ВК съдът не е обвързан да постанови решение за реално изпълнение, освен ако би направил това по совето собствено право при пдообни договори за продажба, неуредени от конвенцията. По този начин английският съдия може да откаже да постанови реално изпълнение при международна продажба на стоки, а френският ще го направи.

ТЕМА :ТЪРГОВСКО ПРАВО
Има държави, в които търговското право е обособен отрасъл от гражданското право (дуализъм на частното право). В други – отделни разпоредби, касаещи търговците, в гражданското право.

ТЕМА : ПЪРВА ДИРЕКТИВА 68/151 ЕИО (ДИРЕКТИВА НА ПУБЛИЧНОСТТА)
В областта на представителството на капиталовите търговски дружества централно място заема Първата директива на Европейския съвет 68/151 от 9 март 1968 г., наричана още Директива на публичността³.

Субектите, за които се отнася Директивата, са капиталовите търговски дружества (дружествата с ограничена отговорност, акционерните дружества и командитните дружества с акции). Извън нейния предмет са персоналните търговски дружества (събирателните дружества и командитните дружества) и кооперациите.

Първата директива е създадена, за да улесни трансграничното договаряне, като се намалят пречките пред частноправните субекти, свързани с разходи и загуба на време по установяване съдържанието на чуждестранното национално право. Намаляването на пречките по договарянето е от съществено значение за функционирането на общия пазар и четирите свободи на движение. В областта на представителството на дружествата методът, който може да даде максимална защита на третите лица, договарящи с дружеството, е въвеждането на императивни норми, регулиращи по еднакъв начин тези отношения.

В Директивата не е постигната пълна унификация по всички въпроси в предмета на нейното регулиране, тъй като различията между системите на отделните държави-членки (главно тази на Германия и останалите страни-членки) по време на изработване на Директивата са били твърде големи, за да бъдат преодоляни. Това е един недостатък на Директивата, който в никакъв случай не бива да омаловажава постигнатия напредък по повечето въпроси.

Както е видно от заглавието й, Директивата се отнася само до външните отношения на дружеството с третите лица, тя не урежда вътрешните отношения между дружеството и органите. В Директивата се разглежда само органното представителство на дружествата, не и доброволното представителство. Следователно извън нейния обхват е уредбата на прокуристите, търговските пълномощници и търговските представители. Извън обхвата на Директивата са останали и въпросите, касаещи начина на вземане на решения, в това число изискуемия кворум и мнозинство, и разпределението на правомощията между отделните органи. Тези въпроси намират уредба в националното законодателство на страните-членки на ЕС и няма нужда да се казва, че в много случаи те ще са различни. Повечето от тези въпроси касаят вътрешните отношения между дружеството и управителните му органи. Доколкото те могат да се отразят на валидността на сделките с трети лица е необходимо да бъдат хармонизирани в правото на ЕО.

В дружественото право се наблюдава разлика с принципните положения в гражданското право, при което в дружественото право предимство е дадено на сигурността в оборота и вътрешните отношения в повечето случаи не се отразяват на валидността във външните отношения.

Оповестяването на данните за органите на дружеството, според чл.8 от Директивата, е достатъчно тези органи да извършват валидни правни действия дори и при наличието на нередовност при тяхното назначаване, освен ако дружеството докаже, че третите лица са знаели за нея. Налице е една презумпция за добросъвестност, която може да бъде оборена от дружеството.

Този въпрос не е изрично уреден в нашето законодателство, но на практика не е имало съмнение относно неговото прилагане. Той може да се изведе от изискването за обнародване на данните за органите и функциите на вписването. Въпреки това необходимо е de lege ferenda да се предвиди изрично в Търговския закон, че нередовността в назначаването на органите не се отразява на валидността на правните действия с трети добросъвестни лица.

В областта на представителството от особена важност е въпросът за валидността на действията, извършвани от органите на търговското дружество. В Директивата тези въпроси са разгледани поотделно в чл.9, която ограничава до минимум основанията за недействителност на сделката между дружеството и третото лице. По този начин се гарантира на третите лица, че сключената сделка със законните представители на дружеството обвързва последното.

Член 9, ал.1 от Директивата гласи:

Следователно в чл.9, ал.1 от Директивата се урежда въпросът за валидността на действията, извършени извън предмета на дейност на дружеството (чл.9, ал.1);

В разрешението по чл.9 от Директивата относно въпроса за валидността на действията, извършени извън предмета на дейност на дружеството е направен компромис между германското разрешение и правото на останалите държави-членки в ЕИО към момента на приемането на Директивата. В Германия, по времето когато се е подготвяла Директивата, всички сделки извън предмета на дейност на дружеството, са били валидни. В останалите страни-членки – напротив, те са били валидни, само ако са в рамките на предмета на дейност. Ако излизат извън него – не могат да произведат действие, дори и при единодушно решение на общото събрание.

Ultra vires означава буквално “извън правомощията” и се използва за означаване на действия, извършени извън предмета на дейност или надхвърлящи правомощията на органите. Тази доктрина все още присъства в някои от страните-членки на ЕС, макар и в модифициран вид. Държавите-членки могат да изберат кое от двете разрешения, предвидени в чл.9, ал.1 на Директивата, да следват. В първото разрешение (чл.9, ал.1, първо предложение), характерно за германската правна система, предметът на дейност не ограничава действителността на договорите, сключени от дружеството. Второто разрешение (чл.9, ал.1, предложение второ) отчита присъщата за страните от общото право доктрина ultra vires. Директивата дава възможност на държавите-членки да предвидят, че действията извън предмета на дейност са недействителни, ако третите лица са знаели или не са могли да не знаят това. По този начин се урежда, макар и в изменен вид, теорията ultra vires. Само излизането извън предмета на дейност от органа, според Директивата, не е достатъчно, за да е налице недействителност на сделката с третото лице. Необходимо е третото лице да е знаело или да не е могло да не знае, че сделката е извън предмета на дейност на дружеството. Следователно оповестяването на устава само по себе си не води до недобросъвестност на третото лице (чл.9, ал.2 in fine). Взима се предвид доколко третото лице е могло да узнае за нарушаването на предмета на дейност с оглед конкретните обстоятелства. Не е въведено задължение за знание на третото лице. По този начин тежестта на доказване на знанието попада върху търговското дружество. Въвеждането на алтернативи за държавите-членки поставя под въпрос постигането на хармонизация в тази област.

В правните системи на отделните държави-членки на ЕС се наблюдават различия в имплементацията на чл.9, ал.1 от Директивата, тъй като тя дава възможност за избор между двете посочени алтернативи.

Търговските дружества във Великобритания все още са длъжни да посочат предмета на дейност в учредителния си акт, но има възможност да се впише “обща търговска клауза”, която не ограничава дружеството в извършването на точно определена дейност. Понастящем в Закона за дружествата (1985 Companies Act) е предвидено, че ограничения на предмета на дейност, съдържащи се в учредителния акт на дружеството (меморандума) не могат да противопостави на трети лица, независимо дали са добросъвестни или не (чл.35, ал.1). Отделен акционер или съдружник има възможност да спре извършването на действия в нарушение на ограничения, съдържащи се в други акотве (а не в меморандума), освен ако става дума за изпълнение на задължение от предходно действие на дружеството. Такива ограничения могат да се съдържат в решения на общото събрание или на борда на директорите. Бордът на директорите е длъжен да спазва всички огранчения на представителната му власт, независимо къде се съдържат те. Затова във вътрешните отношения органът носи отговорност за нарушаване на задълженията си. От тези разпоредби в английското право може да се направи извода, че понастящем промените в доктрината ultra vires са толкова съществени, че тя е загубила значението, което е имала в миналото и постепенно се стига до значително хармонизиране с правото на останалите страни-членки на ЕС в тази област. Следващата стъпка в тази насока ще бъде изричното премахване на доктрината ultra vires, както се предлага от Комисията за промени в дружественото право.

Общото събрание може да потвърди с резолюция правните действия, които са извън предмета на дейност и няма да обвържат дружеството, защото ограниченията се съдържат в други актове с изключение на меморандума. За освобождане на членовете на борда на директорите или други служители с представителни правомощия от отговорност, е нужна нова резолюция. Това е съществена разлика с традиционната ultra vires теория, където изобщо не се е допускало потвърждаване на правното действие.

Франция също е възприела втората възможност, предвидена в чл.9, ал.1, а именно - теорията ultra vires що се отнася до предмета на дейност на капиталовите търговски дружества. Разпоредбата на чл.49, ал.4 (редакция от 1969 г.) от Закона за търговските дружества от 1966 г. касае дружествата с ограничена отговорност и предвижда, че по отношение на трети лица управителят разполага с най-широки правомощия да действа от името на дружеството с изключение на правата, които законът предоставя изрично на съдружниците. Дружеството се обвързва и от действия на управителя, които не са в предмета му на дейност, освен ако докаже, че третото лице е знаело, че действието не попада в предмета на дейност или не е могло да не знае предвид обстоятелствата. Само публикацията на устава не е доказателство за това.