Конспект правозащитна функция на правовата държава и гражданското общество. Правото като обект на правна защита



страница1/4
Дата29.10.2017
Размер0.64 Mb.
  1   2   3   4
ОРГАНИЗАЦИЯ НА ПРАВОЗАЩИТНИТЕ ИНТСТИТУЦИИ
Доц. Пламен Киров
КОНСПЕКТ

  1. Правозащитна функция на правовата държава и гражданското общество. Правото като обект на правна защита.

  2. Правозащитна институция – понятие. Видове правозащитни институции.

  3. Съдебната власт в разделението и баланса на властите – конституционни модели. Субекти, осъществяващи съдебната власт. Магистратура.

  4. Същност на правозащитната дейност, осъществявана от съдилищата.

  5. Принципи на организация на съдилищата. Принципът за независимост на съдиите и организационното му осигуряване.

  6. Висш съдебен съвет.

  7. Съдебна система. Видове съдилища. Инстанционност и структура на съдебната система.

  8. Организация на районния съд, окръжния съд и апелативния съд.

  9. Върховен касационен съд – организация.

  10. Върховен административен съд – организация.

  11. Военен съд – особености на организацията.

  12. Специфика в правозащитната дейност на прокуратурата. Организация на прокуратурата – принципи и система.

  13. Специфика в правозащитната дейност на следствените служби. Организация на следствените служби.

  14. Правен статус на съдиите, прокурорите и следователите. Правен статус на съдия-изпълнителите.

  15. Стажант-юристи и съдебни кандидати. Младши съдии и младши прокурори.

  16. Дисциплинарна отговорност на съдиите, прокурорите и следователите.

  17. Нотариуси. Организация на нотариата.

  18. Правото на защита и адвокатурата. Организация на адвокатурата – принципи и система.

  19. Правен статус на адвоката.

  20. Институционализиране на контрола за конституционосъобразност. Конституционни модели.

  21. Организация на Конституционния съд – конституционна и законова регламентация.

  22. Правен статус на конституционния съдия.

  23. Институцията “народен защитник” (омбудсман – същност и европейски модели).

  24. Българският модел за омбудсмана.

  25. Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и механизмът на правната й защита. Европейски съд по правата на човека в Страсбург.


Литература: Организация на правозащитните институции, проф. Снежана Начева.
Уводна дисциплина която дава информация за основните институции които осъществяват правозащитни функции в България.

Обхваща Конституция, Закон за съдебната власт, Закон за адвокатурата и други.

В него не е отразена последната поправка в Конституцията от февруари 2007 г. по отношение на съдебната власт – имунитет на магистрати, правомощия на министъра на правосъдието.
Изпитът е писмен – един въпрос от конспекта за 45 минути. ПОДГОТАВКА ЗА ИЗПИТА – ОТ ЛЕКЦИИ
ДАТИ ЗА ИЗПИТ:

11 април – четни

12 април – нечетни

27 юни - поправка

4 юли - поправка

08.02.2007 г.



ПРАВОЗАЩИТНИ ФУНКЦИИ НА ПАВОТО И ДЪРЖАВАТА
Правото като обект на защита.

Правозащитна институция – понятие.

Съдебна власт по разделението на властите.

Същност на правозащитната дейност на съдилищата.
Правозащитната функция е една от основните функции на съвременната демократична държава. Тя произтича от основния конституционен принцип, а именно принципа на правовата държава. Добре известно е, че държавата без правна система не може да съществува, но не всяка държава, която създава правни системи е правова държава, т.е. наличието на правни норми не вменява задължителната характеристика правовост на държавата. Правовата държава е едновременно държава, която създава правото и в същото време е ограничена от правото. На първо място, що се отнася до ограничаване компетентността на държавните органи и свеждането им до система от правомощия. В този план държавните институции действат на основата на нормативно закрепения принцип за разделение на властите, който едновременно има организационен и функционален аспект.

На първо място, организационният аспект е свързан с изграждането на системата на държавните институции на държавните органи. На второ място е разпределението на властническите функции между държавните органи.

В този смисъл всеки държавен оран осъществява държавна власт. Той се създава, за да осъществява държавно управление в една или друга сфера на обществения живот. Следователно всички държавни органи действат от името на държавата, ангажират държавата що се отнася до поемане на отговорността за последиците от управлението и представляват държавата. Властта обаче, която се осъществява от държавните органи винаги е ограничена (лимитирана). В системата на демократичното управление не може да съществува орган, който да съсредоточава цялата власт, защото ако това се реализира практически, това означава, че този орган ще осъществява господство върху обществото. Затова е недопустимо създаване на орган, който да контролира цялата власт.

Оттук следва, че няма всекомпетентен държавен орган. Компетентността, колкото и широко да е формулирана, винаги е ограничена. Тази компетентност се очертава като система от правомощия, закрепена с правни норми. С правни норми се закрепват пределите на компетентността на държавния орган и неговите правомощия.


Разлика между правомощия и субективно право

Субективни права притежават гражданите, физическите лица и юридическите лица. Субективно право е призната и гарантирана възможност на лицата да имат определено поведение и да изискват определено поведение, с оглед реализиране на един регламентиран от правото интерес. Гражданите могат да реализират тази възможност или да се откажат от нея, съобразно своя интерес.

Правомощието - това са всички права, които са предоставени на един орган, с оглед постигане на публичния интерес, осъществяване на държавното управление. Държавните органи имат не само права, но те са длъжни да осъществят тези права. Следователно правомощието представлява право и задължение това право да бъде упражнено.
Държавната власт е ограничена в три аспекта:

Дори Народното събрание има ограничена от Конституцията компетентност. Не може да има два органа с една и съща компетентност. Системата от правомощия, които се предоставят на един орган, това е неговата компетентност. Никой орган не може сам да определя границите на своята компетентност, т.е. не може сам да се оправомощава. Компетентността и правомощията се основават на изрична правна норма. Всички актове и действия, които са извън компетентността на държавния орган не влекат след себе си правни последици, т.е. те са нищожни. Всеки държавен орган може да действа само в рамките на своята компетентност.

Вторият аспект, в който функционира и се осъществява правозащитната функция е ограничението на властта по отношение на структурите на гражданското общество (различните форми на социална организираност).

Третият аспект е ограничение на държавата по отношение на отделната личност, на отделния гражданин. Всяка съвременна правна система чрез т.нар. основни права на гражданите, закрепени по конституционен път, определя границата на вмешателство на политическата власт по отношение на отделния гражданин, т.е. определя се своеобразна персонална сфера за всеки индивид, в която сфера държавата не може да се намесва.

Това са трите аспекта на ограничаване на държавна власт, осъществявана в съвременната демократична държава. И при трите се касае за ограничаване на държавата чрез средствата на правото.
Правото, като обект на правна защита, функционира на две нива:

На първо ниво, като система от норми, установявани по съответен ред чрез различни актове. На това ниво може да се каже, че всички държавни органи, без изключение, без да се отчита равнището, на което те действат и компетентността, която упражняват, осъществяват една обща правозащитна функция, при това не само в сферата на нормоприлагането, но и в сферата на нормосъздаването, т.е. в нормотворческата дейност.

Второто ниво е защитаването на правото като субективно право на конкретни правни субекти. Съвременната правна държава създава специализирани институции, посредством чиято дейност се защитават субективните права и интереси на гражданите и юридическите лица. Тези специализирани институции имат различен характер от гледна точка на техните правомощия и средствата, чрез които защитават субективните права и правните интереси на различните субекти.

Общо понятие за правозащитна институция може да бъде изведено чрез характеристика на отделните белези на правозащитните институции, а те са:


  1. Определен персонален състав.

  2. Компетентност, определена чрез правна норма, която се вписва в общата правозащитна функция.

  3. Процедура, по която органите упражняват своите правомощия.

  4. Актове, в които се формулира и формализира волята на съответните институции. В общия случай от тези актове настъпват правни последици за защита на субективни права и интереси.

Правозащитните институции могат да бъдат разделяни в различни групи на база различни критерии.

На първо място, те се делят на държавни и недържавни правозащитни институции, с оглед на това дали са включени в системата на държавните органи или стоят извън нея. Държавни са съд, прокуратура, следствие, Омбудсман, конституционен съд. Недържавни са адвокатура, нотариуси, частни съдебни изпълнители, различни обществени организации, които си поставят за цел защита правата на човека или на гражданите.

На второ място се делят на: национални, т.е. действащи в рамките на съответната национална правна система и прилагащи единно национално законодателство; наднационални институции, които прилагат правни норми, създавани чрез различни междудържавни договори, конвенции. Такива са Европейският съд по правата на човека в Страсбург, Европейският съд в Люксембург, Международният наказателен съд, Съда за наказване на военно престъпниците от югославските войни и т.н. Това са органи, които не само прилагат наднационално (международно) право, но и се създават на базата на международни договори.

На трето място, с оглед на мястото на държавните институции в устройственото разделение на държавната власт, ги обособяваме на органи на съдебната власт и държавни правозащитни институции извън съдебната власт.

С оглед на въздействието на техните актове върху обществените отношения, ги делим на юрисдикционни, т.е. органи, които разрешават правни спорове и неюрисдикционни, чиито функции са превантивни спрямо правонарушенията, съдебно-изпълнителни или подпомагащи, по отношение на юрисдикционните органи и процедури.

Могат да бъдат провеждани и други класификации.



Място на съдебната власт в разделението на властите.

Съдебната власт представлява една от трите власти - функции в съвременната демократична държава. Устройственото разделение на властта на законодателна, изпълнителна и съдебна е свързано с разпределението на държавните функции между различни институции, при което никой от трите власти не може да навлезе в чужда компетентност. Тези субекти осъществяват държавната власт в условия на взаимен контрол и взаимно разбиране от една страна и в същото време чрез сътрудничество въз основа на общите цели на държавното управление. Тези субекти не могат да действат изолирано един от друг. Те са организационно разделени, структурират се самостоятелно, но в същото време са функционално обвързани. Органите на съдебната власт не могат в континенталния кръг правни системи едновременно да прилагат правото и да го създават, за разлика от системите на общото право, т.е. системите от англосаксонското право. Следователно без законодателната власт на парламента, органите на съдебната власт не могат да изпълняват своите функции. За осъществяване на съдебната власт са необходими определени материални предпоставки, които не могат да бъдат създадени без необходимостта от изпълнителната власт. Следователно съдебната власт, макар и отделена от останалите власти, не може да функционира самостоятелно.

В различните конституционни модели съдебната власт се структурира по строго специфичен начин. Ако отделните конституции, що се отнася до органите на законодателната и изпълнителната власт, могат да бъдат характеризирани в рамките на няколко модела на управление, от гледна точка на компетентност и взаимодействие в отношенията между тях, то всяка съвременна конституция закрепва много специфичен модел на закрепване на органи на съдебната власт, доколкото се базира на историческия опит и спецификата при изграждането органите на съдебната власт. Затова не може да се говори за общ конституционен модел, дори в рамките на Европа, за изграждане и функциониране на съдебната власт. Организациите зависят от формата на държавно устройство, от типа на правната система, от историческия опит и традициите. В англо-саксонските правни системи, съдът е не само орган по прилагане на правото, с оглед защита на субективни права и интереси, съдът може да създава правни норми, да бъде нормотворчески орган чрез създаването на т.нар. юридически правни прецеденти. Следователно и законодателната власт не е единственият нормотворец и не само нейните актове структурират правната система на съответната държава.

България принадлежи към френско-германските правни системи, към континенталната правна система, при която съдебната власт не може да създава правила за поведение, т.е. тя е обвързана от правопорядъка, създаван чрез законодателната дейност, но и чрез подзаконовите нормативни актове, които се издават от органите на изпълнителната власт в лицето на правителството. Съдът не може да създава нови правни норми. У нас съществува система на съдебната власт, която не се среща често в другите конституционни системи, а именно включването на три подсистеми в съдебната властподсистема на съдилища, на прокуратурата и на следствието. В другите правни системи същинският носител на съдебната власт е системата на съдилищата. Прокуратурата, която осъществява обвинителната функция на държавата или е изведена като самостоятелна система от органи или е включена в изпълнителната власт. Що се отнася до следствието, изобщо функциите по предварително разследване на престъпленията, като цяло се осъществява от органи на изпълнителната власт. И в България има едно развитие в тази посока, тъй като освен органите на следствието предварително разследване осъществява дознателският апарат на МВР и други органи на изпълнителната власт (митнически и т.н.).

Особената структура на съдебната власт се появява с приемането на Конституцията през 1991 г. Седмото Велико народно събрание, което създава действащата конституция си поставя като първа задача да гарантира независимостта на съдебната власт от законодателната и изпълнителната, защото цялата история на българската държава показва един и същи парадокс, че макар и да се възприема принципът за разделение на властите, изпълнителната власт винаги доминира над съдебната, а всяка съдебна власт е замислена да действа като неполитическа власт, за разлика от другите две власти. Органите на съдебната власт прилагат закона, такъв какъвто е, като се абстрахират от политическата власт, която е заложена в закона. Поради това желание на Великото народно събрание в съда се включват и подсистемите на прокуратурата и следствието, които също да бъдат независими от законодателната и изпълнителната власт. Практически се стига до създаване на изключително независима съдебна власт, която не е длъжна да се отчита пред никого и това води до състояние, в което България е най-критикуваната държава в Европейския съюз, по отношение на практикуването на съдебната власт.

Магистратурата у нас включва всички лица, които осъществяват длъжност съдии, прокурори и следователи. Това са лица, които са в особени правоотношения и въз основа на акт на Висшия съдебен съвет, осъществяват длъжност в магистратурата. Тези лица се намират на държавна служба, но не са държавни служители по смисъла на Закона за държавния служител. Спрямо тях не действат и всички правила на Кодекса на труда, а специалният им статус се определя от Закона за съдебната власт.



Същност на правозащитната дейност, осъществявана от съдилищата.

Съдилищата са самостоятелна подсистема в системата на съдебната власт, осъществяваща функцията правосъдие. Тяхната дейност е юрисдицкиционна дейност, т.е. те разрешават правни спорове със сила на присъдено нещо. Това означава, че след влизане в сила на съдебно решение/присъда, правният спор се следва за разгледан и решен завинаги.

Съдилищата не са единствените юрисдикционни органи. Различни правни спорове се разглеждат и решават от особени юрисдикции, например Комисията за защита от конкуренцията (административен орган) или от арбитражни съдилища (търговски арбитражи), но дори тези органи да разглеждат и решават правни спорове, крайните им актове подлежат на съдебен контрол, т.е. съдебен орган се произнася по тяхната законосъобразност.

Основната конституционна функция на съдилищата е да защитават правата и интересите на гражданите, юридическите лица и държавата. Следователно дейността на всички съдилища, без оглед на нивото и специализацията им, е свързана с разглеждането и решаването на правни спорове или установяване на факти с правно значение, рефлектиращи върху субективни права на граждани или юридически лица. Съдилищата разглеждат правни спорове без оглед на субектите, които представят за разглеждане правния спор, т.е. субекти могат да бъдат и чужди юридически лица или чужди граждани. Въпросът е правният спор да е от териториалната подсъдност на българските съдилища и да се прилага българското законодателство или правото на Европейския съюз, при решаване на правния спор.

Съдилищата изпълняват и съдебни поръчки на чужди правоохранителни органи, било то органи на друга държава или наднационални правозащитни институции.

Съдилищата разглеждат т.нар. дела за екзекватура, т.е. признаване за изпълнение на територията на Република България на решение на чужд съдебен орган или международен арбитражен орган.

Съдилищата осъществяват своята дейност въз основа на процедурни правила, установени по законодателен път. Съществуват кодификации на тези процедурни правила, в зависимост от сферата на защитата на правата. У нас действат 4 кодификационни акта, които определят съдебната процедура – Наказателно - процесуален кодекс, Граждански процесуален кодекс, Административно - процесуален кодекс и Данъчен процесуален кодекс.

Кодификация на материята означава всички правни отношения, които трябва да бъдат регулирани от държавата или държавен орган да бъдат обединени в един нормативен акт, а не в множество нормативни актове. Това е важно за създаване на единна и непротиворечива нормативна база. Кодификацията е много труден и сложен процес.

Принципи на организация и дейност на съдилищата.

Принципите, върху които се изгражда системата на съда, са конституционно закрепени в глава Съдебна власт на Конституцията от 1991 година. Освен това те са развити в Закона за съдебната власт.

Това са, на първо място, принципът за независимост на съдиите при изпълнение на служебните им задължения. Тази независимост се гарантира организационно, финансово и кадрово чрез дейността на Висшия съдебен съвет. Тази независимост се гарантира в рамките на отделния съдебен процес от нормите на съответните процесуални закони (кодекси). Независимостта не е абсолютна, тъй като всеки съдия при разглеждане и решаване на отделен казус е обвързан от закона.

На второ място, това е принципът на равнопоставеност на страните в процеса и състезателното начало на процеса. Независимостта на съдиите предполага, че те не могат да подпомагат страните в процеса, които имат равни права да навеждат доказателства в подкрепа на своите тези. Самият процес има състезателен характер, доколкото представлява състезание на доказателства, които се преценяват от съда.

На следващо място това е принципът на демократичното начало. Той се изразява в три направления:


  1. Постановяване на всички решения и присъди в името на народа, т.е. съдът правораздава от името на обществото.

  2. С участието в съдебния състав по определени дела на съдебни заседатели, които са представители на обществото. У нас съдебните заседатели са част от решаващия състав, т.е. имат глас равен на този на съдията - титуляр. В англо-саксонската система съдебните заседатели са обособени в т.нар. жури, което се произнася само по въпроса за вината.

  3. Откритият характер на съдебния процес – делата се гледат при открити врати, с изключение на случаите, когато става въпрос за съхраняване на служебна или държавна тайна, или за защита на личния живот и неразгласяване на факти, които оронват престижа на някоя от страните в процеса. Това се преценява за конкретния случай от съдебния състав.

На следващо място е принципът на инстанционност. Той е функционален принцип, който дава възможност едно дело да се разглежда от повече от един състав, с оглед гарантиране на правата и интересите на правните субекти, правилното прилагане на закона (както от гледна точка на материалния, така и на процесуалния). Целта е да не се допусне влизане в сила на незаконосъобразен акт.

Принцип за гарантиране правото на защита – правото на защита е основно конституционно право на гражданите, което им дава възможност да се явяват пред всички държавни органи, включително и най-вече пред съдебните с адвокат, т.е. лице, което да ги подпомага и да компенсира недоброто познаване на закона от всеки. По определена категория дела (търсене на наказателна отговорност), когато обвинението е за престъпление, при което се налага най-тежкото наказание – „лишаване от свобода”, се предвижда задължително участие на защитник в лицето на адвокат. Дори когато съответната страна – подсъдим не е упълномощил адвокат или няма възможност да наеме такъв, му се назначава служебен защитник. Неучастието на служебен защитник е основание за отмяна на крайния акт.

Важен принцип – всички актове на изпълнителната власт подлежат на съдебен контрол за законосъобразност, т.е. могат да бъдат атакувани пред съд, с изключение на онези, които са предвидени в особен закон. Обикновено това са актове в сферата на външната политика, отбраната и сигурността на държавата. Актовете в тези сфери се изключват от съдебна защита. Съдът може да преценява само законосъобразността на обжалваните актове, не може да преценява тяхната целесъобразност.

Висш съдебен съвет.

ВСС е орган на съдебната власт. Той не е орган нито на съда нито на прокуратурата, нито на следствието ВСС е предвиден и създаден с Конституцията от 1991 г. за да гарантира независимостта на съдебната власт по отношение на законодателната и изпълнителната. Той администрира съдебната власт, т.е. той няма функции по защита правата на гражданите, юридическите лица и държавата.

ВСС се състои от 25 членове – 3ма от тях се определят по силата на заеманата длъжност. Това са тримата висши магистрати – Председателя на ВКС, Председателя на ВАС и Главния прокурор. Те имат мандат от 7 години и се назначават на длъжност и освобождават от Президента на републиката с указ по предложение на ВСС. Президента може да откаже назначаването, но ако ВСС отново предложи същото лице за съответната длъжност, Президентът е длъжен да издаде указ и да го назначи. Това означава, че Президента не може да наложи или да откаже да наложи едно лице за висш магистрат. Останалите 22 членове имат мандат от 5 години и се разделят на две квоти – 11 се назначават (избират) от Народното събрание, останалите 11 се избират от общи събрания на съдиите, прокурорите и следователите. Членовете на ВСС трябва да имат минимум 15 години юридически стаж и високи морални и професионални качества.

Заседанията на ВСС се председателстват от Министъра на правосъдието, който може да предлага дневен ред на заседанието, да изкаже своето мнение и съображения, но не може да участва при гласуването на решения, т.е. той не може да влияе върху ВСС при вземането на решения.


ВСС има няколко функции които гарантират независимостта на съдебната власт:

  1. Кадрова функция – всички магистрати, без оглед на нивото в йерархията на съдебната власт, се назначават, повишават, понижават в длъжност и ранг и освобождават от длъжност с решение на ВСС. С измененията в Закона за съдебната власт за заемане на съответната длъжност в магистратурата се предвижда конкурсно начало, включително за заемане на административна длъжност на административен ръководител на съответното звено. Кадровата функция се осъществява чрез атестиране на магистратите, която има пряко отношение към вземане на решение за придобиване на статут на несменяемост по отношение на магистрата. Несменяемостта има важно значение за определяне на независимостта на магистратите ВСС има отношение и към вземане на решения за снемане имунитета на магистратите.

  2. Бюджетна функция – ВСС изработва проекта за бюджет на съдебната власт, който е самостоятелен бюджет и го внася за разглеждане и включване в законопроекта за държавния бюджет в Министерския съвет. МС е длъжен да внесе бюджета на съдебната власт така, както е внесен от ВСС, не може да го променя.

  3. Дисциплинарна функция на ВСС – свързана е с търсене и налагане на дисциплинарна отговорност, по отношение на магистратите и постановяване на дисциплинарните мерки, предвидени в Закона за съдебната власт.

  4. С измененията на конституцията от 2007 г. се създаде нова функция на ВСС, която има отношение към отчетността на съдебната власт като цяло, а именно ВСС приема годишните доклади на тримата висши магистрати - Председателя на ВКС, Председателя ВАС и Главния прокурор за приложението на закона от съответните институции, като приетите доклади ВСС внася в Народното събрание.
  1   2   3   4


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница