Конспект правозащитна функция на правовата държава и гражданското общество. Правото като обект на правна защита


Положението на член на КС е несъвместимо с мандата. Тук се включват



страница4/4
Дата29.10.2017
Размер0.64 Mb.
#33428
ТипКонспект
1   2   3   4

Положението на член на КС е несъвместимо с мандата. Тук се включват: представителен мандат (народни представители, кметове, общински съветници и др.); съдиите не могат да заемат друга държавна длъжност или друга обществена длъжност; не могат да членуват в партии или синдикални организации; не могат да упражняват свободна търговска или друга платена професионална дейност.

Членовете на КС се ползват с имунитета на народните представители: наказателна неотговорност и наказателна неприкосновеност, освен ако имунитетът им не бъде снет. КС снема имунитета на съдия по искане на Главния прокурор, като взема решение с тайно гласуване с мнозинство най-малко 2/3 от всички съдии. Мандата на съдиите може да бъде предсрочно прекратен, при смърт, при влизане в сила на осъдителна присъда с лишаване от свобода за умишлено престъпление, при фактическа невъзможност да се изпълняват правомощията за срок по-дълъг от 1 година, както и при констатиране на несъвместимост с мандата на конституционен съдия.

При предсрочно прекратяване на мандата на негово място се назначава или избира друг от съответната квота, който продължава неговия мандат, за да се запази принципа на ротация.

По своя статус съдиите в КС са приравнени на Председателя на НС.
23.02.2008 г.

ИНСТИТУЦИЯТА “НАРОДЕН ЗАЩИТНИК” (ОМБУДСМАН)
Омбудсман – понятието идва от Скандинавските страни.

Институцията Омбудсман има изключително правозащитни функции. Исторически за първи път възниква във Швеция през 1806 г. Тогава парламента излъчва орган, който да осъществява контрол върху администрацията, с цел да бъдат защитени правата на гражданите от държавните чиновници, които се назначават от монарха. За първи път, обаче, целта на контролния орган е не само да преглежда и преценява законосъобразността в действията на администрацията, но и да осъществява преглед за т.нар. добро администриране, т.е. до каква степен административните органи откликват на молбите на гражданите. При зараждането си институцията се излъчва от парламента. Като контрола осъществяван от Омбудсмана допълва контрола върху административната власт. Швеция не е основоположник на тази институция, а е заимствала от римското публично право. Там става въпрос за полицаи, събирани от Плебса, които представляват интересите на римските бедни слоеве пред сената – това са народните трибуни. Във шведския си вариант тази институция придобива ново значение. От Швеция този институт преминава в конституционните системи на останалите Скандинавски страни, а след втората св.в. - и в страните от Европа. Към момента функционира и институция Омбудсман на ЕС.


Общи характеристика на Омбудсмана:

- Той е ситуиран в системата на държавните органи като независим от изпълнителната власт орган.

- Неговата основна функция е да осъществява контрол върху администрацията, не върху ръководния политически орган, в лицето на МС, а на административния апарат под него, при това върху всички елементи и нива върху административните функции. Контрола, който Омбудсмана осъществява се отличава от контрола на парламента върху изпълнителната власт. Контрола му не политически, а е юридически. Контролната функция на Омбудсмана подпомага контролната функция на законодателната институция.

- Особеност на тази институция е свободата на преценка.

- Контрола на Омбудсмана надхвърля изискването за законосъобразност на актовете и действията на администрацията и се разпростира върху целесъобразността (правилността) на актовете и действията на администрацията. При Омбудсмана предмет на оценка е доброто администриране. Дейността на Омбудсмана не е обща, неограничена като контролна функция, тя винаги се предизвиква от сигнал (жалба), отправена до Омбудсмана за претендирано нарушаване или засягане на права и интереси на граждани. В последствие се увеличава кръга на лицата, които могат да отправят жалби с юридически лица - неправителствени организации, т.е. всички, които могат да бъдат засегнати от държавното управление.

- На Омбудсмана му е предоставена възможност да действа служебно, т.е. сам да предизвиква проверки по свое усмотрение без да бъде сезиран.


Съвременните Конституционни системи не изграждат някакъв идеален модел на тази институция, т.е. всяка отделна държава създава специфичен облик на Омбудсмана, включително и що се отнася до наименованието на този орган. Като правило органът е едноличен, но в някои страни е възприета фигурата на колективния орган, например в Австрия и Испания. По правило Омбудсмана се избира от парламента (това е класическата схема на избиране на институцията). Избира се с мандат, който съвпада с мандата на Парламента. В други случаи, той се назначава от държавния глава без срок.

Омбудсмана не може да отменя административните актове, които атакува и които контролира, т.е. неговата функция е сигнална. Обикновено той сезира висшестоящия административен органи и го запознава с констатациите, които е направил при проверката и изисква висшестоящия административен орган да отмени акта, който по преценка на Омбудсмана е незаконосъобразен. Омбудсмана има важна сигнална функция и по отношение на Парламента, като на основата на неговите констатации Парламента може да предприеме законодателни промени, които да дадат нова регламентация на дейността на държавната администрация.

Освен това Омбудсмана изготвя годишен доклад, в който обобщава контролната си дейност в рамките на годината, който доклад има важни оценъчни характеристики и предложения за реформиране на административната дейност. Този доклад се внася в Парламента и се публикува в средствата за масово осведомяване. Целта е да се придобие една обща представа на обществото, относно как се управлява държавата от административните институции, доколко е проведен принципа на доброто администриране.

В страните, в които държавната администрация се изгражда на принципа на кариерата, проверките и докладите на Омбудсмана имат много важно значение. Така, че в тези системи около 80 % от персоналния състав на администрацията се запазва, независимо от смяната на властта, т.е. отделните нива се заемат от несменяеми държавни служители, които професионално се занимават с управлението. За това са много важни атестацията на Омбудсмана, относно тези служители. Но в България не е така.

В някои страни жалбите към Омбудсмана се отправят към някой депутат и той по свое усмотрение да сезира Омбудсмана.



Сред правомощията на Омбудсмана, постепенно, влизат и възможности да упражни законодателна инициатива, както и възможност да атакува конституционносъобразността на закони приети от Парламента, които нарушават до определена степен интересите на гражданите. Т.е. наблюдава се едно откъсване на Омбудсмана от Парламента.
Институцията Омбудсман в България бе възприета относително късно, макар че през 1991 г. във ВНС бяха внесени проекти на Конституция, които предвиждаха създаването на Омбудсман. У нас институцията беше въведена първо на местно ниво, бяха създадени отделни омбудсмани в рамките на общини, при което Омбудсмана се избира от общинския съвет и осъществява контролни функции върху общинската администрация. Национална институция беше създадена през 2003 г., с приемане на специален закон за Омбудсмана. Този закон влезе в сила от 2004 г., но практически институцията беше създадена през 2005 г., когато е избран и настоящия Омбудсман. През 2007 г. с четвъртата поправка на Конституцията, институцията на Омбудсмана беше конституционализирана . Конституционната уредба е изключително лаконична, тя предвижда, че НС избира Омбудсман, а дейността му се осъществява въз основа на специален закон, предвижда се и мярка Омбудсмана да сезира КС за проверка на конституционносъобразност на закона, когато посредством тях се нарушават права и свободи на граждани.

Закона за Омбудсмана гарантира неговата независимост, като подчертава, че той се подчинява на Конституцията и законите на държавата, ръководен от собствената си съвест и убеждение. Дейността се осъществява и въз основа на Правилник, изготвен от самия Омбудсман, но приет от НС. Омбудсмана се подпомага от заместник Омбудсман, като дейността им е публична и се финансира от държавния бюджет. Омбудсмана се избира от НС, с мандат 5 години и може да бъде преизбиран само още един мандат. За Омбудсман може да бъде избран само български гражданин, който отговаря на условията за избиране на народен представител, има високи морални качества и има висше образование. Гласуването на Парламента за избор на Омбудсман е тайно, като избора става с обикновено мнозинство. Заместникът се избира по предложение на вече избрания Омбудсман, като има същия мандат като него. Закона предвижда сериозни ограничения при мандата, практически Омбудсмана не може д се занимава с нищо друго, освен да бъде Омбудсман.

Прекратяване мандата на Омбудсмана – мандата се прекратява при: несъвместимост, при невъзможност да осъществява дейността си за повече от 6 месеца, при влизане на присъда за извършване на умишлено престъпление, при оставка, смърт, при несправяне със задълженията му, нарушение на законодателството или Конституцията. Процедура по прекратяване на мандата от НС може да се предприеме по предложение на 1/3 от народните представители. При прекратяване на мандата, не по-късно от 2 месеца се избира нов. Омбудсмана и заместникът му имат имунитета на народен представител.

Правомощия на Омбудсмана:

- да приема и разглежда подадени жалби за нарушени права на граждани от държавни и общински администрации;

- да прави проверки по постъпили жалби;

- да отговаря писмено на жалбоподателя;

- да отправя предложения и препоръки до административните органи за възстановяване на нарушени права;

- да посредничи между административните органи и гражданите за постигане на справедливо приключване на спора с взаимни отстъпки, тази посредническа функция в някои конституционни системи е изведена на преден план;

- Омбудсмана може да прави предложения и препоръки за отстраняване на причините и условията, които създават предпоставки за нарушаване на правата;

- той има право да сезира прокуратурата, когато счита, че административния орган е извършил престъпление;

- Омбудсмана действа и по своя инициатива, когато счита, че не се създават необходимите условия за закрила на гражданите;

- Омбудсмана има право на достъп до информация на всички нива на администрацията, може да изисква становища на административните органи, в тази връзка обаче той няма право да разгласява класифицирана информация, както и лична информация за отделните граждани;

- Омбудсмана поддържа публичен регистър за отправените до него сигнали, независимо дали е подаден в устна или писмена форма;

- всяка година до 31 март той внася в Парламента годишен доклад за дейността си;

- Омбудсмана издава бюлетин за своята работа;

- до Омбудсмана могат да се подават сигнали само от физически лица, без оглед на тяхното гражданство;

- анонимни жалби не се приемат, както и жалби за нарушения, извършени преди повече от 2 години към дата на подаване на жалбата;

- административните органи, до които Омбудсмана е изпратил предложения и сигнали, становища и препоръки са длъжни в 14 – дневен срок да отговорят писмено за предприетите мерки;

Слабост на нашата законодателна уредба е, че закона не изисква спиране на производството пред Омбудсмана, в случаите, когато има висящо съдебно производство по атакуване на административен акт. В нашата Конституция се съдържа условие, че всички административни актове, освен изрично посочените в закона подлежат на атакуване от съдебните органи. Възможно е гражданин да е атакувал административен акт по съдебен ред и в същото време да е сигнализирал Омбудсмана. За това, процедурите са алтернативни и в другите държави се извършва или едната или другата процедура. Но разликата е, че при едната се атакува законосъобразността, а при другата целесъобразността и за това те могат да се съвместяват.

Сфери, като държавната сигурност, външната политика и отбраната са сфери, които са изведени от компетентността на О. Има законодателства, в които за тези сфери се създават специални институции, например в Германия - военен Омбудсман, но в България не е така.




ЕВРОПЕЙСКА КОНВЕНЦИЯ ЗА ЗАЩИТА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА И МАХАНИЗМА НА ПРАВНАТА Й ЗАЩИТА. ЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ НА ПРАВАТА - ПРАВОМОЩИЯ И КОМПЕТЕНТНОСТ.

Европейската конвенция има характера на регионален международен договор, чиито предмет е свързан с основните права на човека и създаване на наднационални механизми за тяхната защита.

Конвенцията, формално, е подписана през 1950 г., но нейната история е по-стара. Практически тя се основава като международен акт на инициативата на западноевропейски организации, които провеждат конгрес в Хага през 1949 г. – Конгреса в Хага. В дейността на този конгрес се включват човешките права. Създава се един общ европейски акт, който да гарантира едни минимални стандарти на човешки права във всички Западноевропейски държави. Идеята е постепенно, в територията на човешките права, да се постигне унификация на законодателствата на отделните държави, като се въведе единен европейски стандарт за защита на европейските права. Призивът на Конгреса в Хага е подет от инициативата на Западноевропейските страни, които изготвят международен договор, който стъпва върху идеята за правата на човека, създават текста на Европейската конвенция за правата на човека и човешките свободи.

Конвенцията е подписана през 50 г. и постепенно започва нейната ратификация, като тя влиза в сила с набиране на ратификационни документи през 53 г. Конвенцията има няколко особености:

1. Целта на Конвенцията е да създаде един унифициран режим за страните от Европа на защита на човешките права. Страните, които ратифицират Конвенцията са длъжни да съобразят вътрешното си законодателство и ратификационните си актове със същността на Конвенцията. По този начин, отделните държави закрепят еднакъв обем и видове права и свободи на човека.

2. Макар и международен договор, който задължава държавите, Конвенцията има специфично действие като юридически акт. С ратификацията й държавите поемат задължения, не една спрямо друга, а спрямо всички лица, техни граждани или чужденци, които се намират под тяхна юрисдикция. Конвенцията задължава да се защитават права и свободи, не само на своите граждани, но и на всички, които се намират под юрисдикцията на дадена държава.

3. Конвенцията съдържа списък с конкретни права и свободи, в сферата на личните такива. Извън конвенцията са икономическите права и свободи, освен правото на собственост. Конвенцията визира само личните и политическите права, до толкова до колкото те могат да бъдат гарантирани със средствата на правото.

4. Европейската конвенция създава първата европейска интеграция, т.е. може да се смята, че в сферата на защита на правата създава първата европейска интеграция – Съвет на Европа (служи като политически гарант). Ратификацията на Конвенцията от една държава й осигурява членство в Съвета на Европа като политическа организация. България е пълноправен член на съвета на Европа, тъй като ратифицира Конвенцията през 1992 г. Още през 1991 г. нашата Конституция отчита изискванията на Европейската конвенция, поради което по-късно когато ратифицираме Конвенцията не се налагат промени в Конституцията. В момента всички европейски страни са членки на Съвета на Европа и са ратифицирали Конвенцията.

5. Европейската Конвенция не само, че закрепва права и свободи, но тя създава и наднационален механизъм за защита на тези права и свободи, който надстроява, допълва съответната национална система от правозащитни органи, които гарантират и защитават правата на човека. Този механизъм първоначално включва 2 институции: Европейска комисия по правата и Европейски съда по правата със седалище Страсбург. Европейския съд в Люксембург прилага първичното и вторичното право в ЕС. Съда в Страсбург се занимава само с актове, включени в Европейската Конвенция. 2000 година беше трансформирана системата от правозащитни институции, като европейската комисия бе закрита и европейския съд по правата остава като единствения орган за закрила на Европейската конвенция.

Конвенцията се състои от 2 части:



- материално – правна - в нея се изброяват и анализират лични и политически права, които законодателствата трябва да включат в своето вътрешно право и да гарантират спазването им по отношение на всички лица, които се намират под тяхна юрисдикция. Тази част създава един минимален стандарт, задължителен минимум на права и свободи, това означава, че всяка държава може да предвиди по-широк кръг права, но не може да падне под минимума, закрепен в Конвенцията. В тази част, Конвенцията се развива в т.нар. факултативни протоколи (страните не са длъжни да ратифицират всяко нейно допълнение, веднъж ратифициран факултативния протокол, той става задължителен за държавата, която го е възприела). Конвенцията, в някои случаи, допуска т.нар. уговорки (дерогации) и така се създава една гъвкава рамка, към която се приспособяват отделните държавни законодателства, т.е. държавите могат да направят уговорка, че отделни текстове от Конвенцията могат да не бъдат ратифицирани веднага. Т.е. ако е необходимо да се правят значителни промени в държавното законодателство, за да се ратифицира Конвенцията, се позволява тези промени да се извършат постепенно и плавно. Дерогациции се прилагат и при в извънредно положение (военно или др.) правата се ограничават за времето на положението.

Съответните парламенти приемат, че държавата е обвързана от всяко решение на съда в Страсбург и каквото и да е решение, държавата ще го приеме и изпълни (това до някъде нарушава суверенитета).



- Механизъм на правна защита – Конвенцията допуска всяко лице, което смята, че неговите права и свободи са нарушени от страна от Конвенцията, да отправи до Европейския съд по правата жалба. Жалбата е индивидуална, с изключение по чл.12, когато става въпрос за дискриминация. Жалба може да се подава само от физическо лице. За да може да бъде подадена жалба са необходими 2 задължителни предпоставки:

  • лицето да се е опитало да получи правна защита в рамките на националния правен механизъм и да е опитало всички възможности, които допуска националния механизъм, едва тогава възниква правото на жалба. Извънредните средства, които законодателството дава за защита, не са задължителни преди подаване на частна жалба.

  • Жалбата трябва да е подадена в 6 месечен срок от последната инстанция или от възможността да подаде индивидуална жалба пред Европейския съд, след този срок той губи правото да подава жалба

Държавата винаги е в позицията на ответник, тъй като не е дала възможност за защита и не е гарантирала спазването на правата, предвидени в Конвенцията. При подаването на жалбата, стартира процедурата по защита, която включва 2 етапа: фаза по допустимост и фаза по същество. Ако съда установи, че държавата нарушава правата, то тя трябва да преустанови това нарушение и присъжда справедливо обезщетение на лицето. Състава на съда се окомплектовка със съдии, като всяка държава, членка на Съвета на Европа излъчва един съдия, като процедурата за назначаване на съдии е следната: държавата предлага 3 кандидатури на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (тези 3 кандидатури трябва да отговарят на изискванията за съответната държава). От трите кандидатури Парламентарната асамблея избира 1 лице. Мандата е 6 годишен, като на три години се подменя състава на съда, т.е. - на ротационен принцип. Делото, което се завежда се разглежда в състав, в който задължително участва съдията от съответната държава. Това е така, защото той познава законодателството на своята национална държава, включително всички процедури, които това законодателство включва за защита на правата, т.е. това дава възможност за едно по-бързо разглеждане на правата. Разбира се, съответния съдия трябва да е безпристрастен към своята държава. Едно от основанията за прекратяване на мандата на съдиите е да проявят пристрастие.



С увеличаването на броя на страните членки се увеличават и правата, с което се увеличава и броя на съдиите. Една процедура трае средно около 3 години. Бързината е един от основните проблеми, който се предполага, че ще бъде решен.

Изпълнение на решенията на съда: Държавата не може да бъде накарана да изпълни решението, но последиците за нея са чисто политически (държавата се изключва от Съвета на Европа), но до сега няма такъв случай. Най-често осъждана от съда последните години е Великобритания, тъй като тя няма Конституция и има особен вид правна система.

Сподели с приятели:
1   2   3   4




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница