Конспект сектите определение, същност, класификация



страница3/5
Дата28.10.2017
Размер0.93 Mb.
#33346
ТипКонспект
1   2   3   4   5

Понякога съществуват недостатъци в самата пастирска дейност на православните свещенослужители, които със своя живот и пример не привличат активно вярващите и колебаещите се или не откликват на техните конкретни нужди с духовна загриженост, внимание и усърдие. Незаинтересоваността и липсата на единство между думи и дела у православните клирици, а също и чиновническото отношение към свещеническото служение понякога са повод за съблазън и причина за отблъскване на някои неукрепнали във вярата християни, които попадат под въздействието на сектантски общности, защото те им демонстрират първоначално една атмосфера на загриженост и еуфория и показват внимание и приемане на личните въпроси и проблеми на всеки. Това подмамва търсещите вярата хора или привлича разочарованите от Църквата, като ги тласка в обятията на сектантски религиозни групи и нео-харизматични общности.

Въз основа на своя пастирски и мисионерски опит, чрез писмата на вярващи и пасоми, които засягат актуални проблеми на съвременния човек – проблеми на личния живот, наркоманията, житейските трудности и търсения, на които понякога Православната църква по-мудно реагира, а сектантските водачи и активисти използват много ловко за пропаганда и индивидуален подход към всеки вярващ – архиереят илюстрира новата мисионерска ситуация и пастирската отговорност на църковния клир за водачество, напътствие и личен пример в общението с всеки член на Църквата или търсещ истината човек. Добрият пример на свещенството, свидетелството за Христовата истина, духовно-просветната работа, катехизацията и пастирското служение са едни от най-важните фактори за превенция и борба срещу сектантските влияния и начин за насищане на духовния глад на съвременните хора, произтичащ от стремежа им за познание на Истината и духовно общение в благодатта на Светия Дух в Църквата. В енорийския живот вярващите християни трябва да преживяват любовта в Христос и пълнотата на благодатното общение, за да напредват в духовния живот и да не стават податливи на деформираните форми на сектантски религиозен живот.
2.2 Православният храм и богослужението – фактори за запазване чистотата на вярата

Има стотици неща, които ни отличават във верово отношение от инославните и сектантите. Понякога за да ги разбере и асимилира, на вярващия са нужни месеци, дори години. Една съществена разлика между нас православните и тях е нашето богослужение. Докато за осъзнаването на вероизповедните различия е нужно повече време, разликата в обредно отношение е очевидна и се забелязва от пръв поглед. Култът с неговата символика и действия е онова, което външно най-ярко ни разграничава от римокатолиците, протестантите и всички видове секти. Начинът на извършването на богослужението, редът и хармонията в храма, са също немалко важни фактори за чистотата на православната вяра. Неправилното извършване на тайнствата и обредите и неправилното отношение към тях от страна на миряните, могат да направят негативно впечатление на всеки независимо дали е външен, прозелит или утвърден. Култът и богослужението, са външния облик – лицето на нашето вероизповедание. Както човек всеки ден полага грижи да умие лицето си и оправи външния си вид, така и пастирът трябва да се погрижи да изчисти култа от всичко негативно, неестетично и погрешно. Тази пастирска задача е важна и поради приобщаването на сектанти и атеисти към Православието. Младите хора, които тепърва възприемат православната вяра с интерес четат просветна литература и остават неприятно изненадани, когато видят нередности и несъответствия между писаното и действителността. Не са единични случаите, когато хора са попадали в секти, защото са се съблазнили от негативното поведение на служащите и богомолците. На неукрепналия дух не е нужно много, за да угасне светлия порив, а ако човек се колебае между два бряга, решението може да се повлияе и само от единични впечатления. От изведеното следва, че свещенослужителят и църковното братство трябва да имат грижата всичко в храма да бъде в изрядно състояние. В най-общи линии дейността се развива в следните направления: изрядно служение на пастира като свещенодеец; добро църковно пеене и четене; правилно отношение на богомолците към култа; изрядно естетическо състояние на църковната сграда.
2.2. Пастирът като служител на култа

По темата за живота и нравственият облик на душепастира много ценни неща са писани и казани. Без съмнение той трябва да бъде живият пример за подражание във всяко едно отношение. И ако в живота си той трябва да бъде изряден, колко повече това се отнася за служенето пред олтара, най-важна и най-отговорна от всички задачи. В съзнанието на българина, веднъж завинаги трябва да изчезне требоизвършителя, с омазнения епитрахил, който неразбираемо, забързано излива или изчита молитвите. При заставането зад олтара, свещенослужителят трябва да бъде наясно, че разговаря със самия Бог-Творец и Вседържител на всичко видимо и невидимо. Той трябва да бъде проникнат от дълбоко смирение и съзнание за своето недостойнство. Всяка думичка, която изчита или изпява иереят, трябва да бъде изговорена ясно, отчетливо и разбрано. За да разбират енориашите онова, което се пее, добре е да се използва служебника в превод на новобългарски. Много стари, а и по-млади свещенослужители държат на мелодичния и благозвучен църковно-славянски език, недостатъкът е, че единици са хората, които го разбират. По време на богослужението свещеникът не трябва да прави излишна демонстрация на гласовите си данни. Макар, че хората предпочитат красиво пеене и мелодични служби, подобно парадиране и “концертни” изяви, могат да отблъснат мнозина. Пеенето от олтара трябва да бъде: ясно, благоговейно, музикално и да съответства на характера на всяка служба. При неспазване на всички тези изисквания, пастирът може да отблъсне богомолците, а онези, които пристъпват към тайнството,  да изгубят благоговейното настроение.

Богослужебните одежди трябва да са в изрядно състояние, да бъдат чисти, колосани и изгладени. Редно е, да се избягва по време на литургия в олтара да влизат случайни хора и да се избягват ненужните разговори там. С всяко свое движение, с всеки жест и слово, иереят трябва да се старае да усили молитвеното и благоговейното настроение на богомолците. Когато произнася проповед от амвона или солея той трябва да се старае да говори ясно и изразително, на език достъпен за всички. Времетраенето на проповедта не трябва да бъде много дълго, за да се избегне отегчаване на енориашите. След двучасова служба утреня, литургия или бдение не е практично да се проповядва повече от десет минути, особено ако богомолците са били на крак. В Гърция проблемът се разрешава, като през по-голямата част от времето на богослужебните последования възрастните и болни миряни седят. За тази цел са налице съответните столове и пейки.
2.3. Църковно пеене и четене

Други съществени елементи, които дават облика на богослужението са църковното пеене и четене. В българската Църква, все повече запада нивото на мелодичното източно пеене. Качествено източно (по невми) пение все още може да се чуе в отделни храмове, но добрите певци са рядкост. В литургията, почти навсякъде се прилага тригласното и четиригласно хармонизирано пеене, защото повечето хора днес са запознати със западната нотация. Без значение на какъв напев ще бъдат изпети песнопенията и ектениите, трябва да се изисква ясно и отчетливо изпяване на всяка дума и всеки стих. Същото се отнася и за четенето, да бъде ясно, разбрано и отчетливо. Онези молитви и песнопения, които са преведени на новобългарски, трябва да се ползват от “Часослова”, “Служебника”, “Требника” и други книги. За изясняване на богослужебните молитви и песнопения, спомагат и тълковни молитвослови и издания като “Божествена литургия на св. Иоан Златоуст”.
2.4. Отношение на богомолците към богослужението

Вредни за чистотата на вярата могат да се окажат явления, като обредоверието и някои суеверия, свързани с богослужебната практика. Църковната история, познава и такива отклонения от вярата, възникнали като спорове относно православния обряд. С благоразумие и такт, душепастирът трябва да се погрижи обрядът да заеме отреденото му място във вярата и съзнанието на пасомите. При въцърковлението на нови хора, трябва да има специално назначени мисионери, които да им дадат елементарните познания. По този начин тези неофити няма да останат само случайно приходящи, но ще проявят желание да вземат дейно участие в общата молитва на Църквата. Неправилното отношение към богослужението, св. икони, св. кръст и други атрибути от православния култ, могат да станат сериозен повод за отклонения от вярата. Неправилното отношение към иконите през VIII век е част от причините за възникване на иконоборството. И днес се срещат в практиката на отделни християни, неправилни действия (оставяне на пари върху иконите, странни поклони и др.). Те не биха се явили като проблем, ако не ставаха повод за критика от страна на инославните.

Едно негативно явление, са разговорите на мирски теми по време на богослужение. Енориашите трябва да бъдат научени на ред и мирските теми трябва да бъдат оставени извън храма, или както се пее в “Херувимската песен”: “нека сега да отложим всяка житейска грижа”. Помагащите при храма свещеносци, иподякони и клисари, също трябва да знаят своето място и да не нарушават реда при богослужение.
2.5. Възпитателното въздействие на храма

За правилното възприемане на вярата и църковния обряд, голямо значение има редът в храма. Той трябва винаги да бъде чист и подреден, от интериора му трябва да се премахне всичко излишно и кичозно, всичко което каноните не позволяват. Иконите трябва да бъдат зографисани според изискванията на канона и да се поставят на определените за тях места (върху иконостаса, или върху проскинитарии и аналои). Не трябва да се поставят за украса, изкуствени хартиени или пластмасови цветя. Добре е да се избягва разностилието при подбор на покривки за пода. Всичко излишно, което внася дисхармония и отвлича мисълта от молитвеното настроение трябва да се премахне.

Всички изложени пo-горе фактори, свързани с богослужението, имат своето място в живота и религиозната практика на православния християнин. Когато той възприеме храма като свой втори дом, няма да го напусне, за да отиде в секта. Когато чувства християнина до себе си като свой брат, няма да отиде да търси лъжебратя между сектантите. Когато вижда у православния свещеник добър, благ, любвеобилен наставник и отец, няма да търси помощ от чуждите “пастори” и религиозни лъжеучители.

Жалко е, че днес тези истини се възприемат и осъзнават от много малко хора, а още по-малко са пастирите, които ги въплъщават в дела.

Голяма е отговорността на православните свещенослужители и духовници. Те трябва да се отнасят внимателно и с любов към нуждите на всеки човек – вярващ или търсещ истината, който идва в Църквата и очаква да се приобщи към пълнотата на духовния живот в благодатта на Светия Дух. Свещениците следва да откликват с внимание на нуждите на всеки човек, който се обръща към тях. Като духовен отец към своите духовни чеда да не формализира и бюрократизира своето служение, да остава с отворени обятия и да не затваря църковните двери на Божия храм за своите енориаши и духовни пасоми. „Църковният пастир няма определено работно време! По всяко време, във всеки час на денонощието той трябва да е на разположение на ония, които търсят помощ и подкрепа по пътя към спасението”, Понякога съществуват недостатъци в самата пастирска дейност на православните свещенослужители, които със своя живот и пример не привличат активно вярващите и колебаещите се или не откликват на техните конкретни нужди с духовна загриженост, внимание и усърдие. Незаинтересоваността и липсата на единство между думи и дела у православните клирици, а също и чиновническото отношение към свещеническото служение понякога са повод за съблазън и причина за отблъскване на някои неукрепнали във вярата християни, които попадат под въздействието на сектантски общности, защото те им демонстрират първоначално една атмосфера на загриженост и еуфория и показват внимание и приемане на личните въпроси и проблеми на всеки. Това подмамва търсещите вярата хора или привлича разочарованите от Църквата, като ги тласка в обятията на сектантски религиозни групи и нео-харизматични общности.

Въз основа на своя пастирски и мисионерски опит, чрез писмата на вярващи и пасоми, които засягат актуални проблеми на съвременния човек – проблеми на личния живот, наркоманията, житейските трудности и търсения, на които понякога Православната църква по-мудно реагира, а сектантските водачи и активисти използват много ловко за пропаганда и индивидуален подход към всеки вярващ – архиереят илюстрира новата мисионерска ситуация и пастирската отговорност на църковния клир за водачество, напътствие и личен пример в общението с всеки член на Църквата или търсещ истината човек. Добрият пример на свещенството, свидетелството за Христовата истина, духовно-просветната работа, катехизацията и пастирското служение са едни от най-важните фактори за превенция и борба срещу сектантските влияния и начин за насищане на духовния глад на съвременните хора, произтичащ от стремежа им за познание на Истината и духовно общение в благодатта на Светия Дух в Църквата. В енорийския живот вярващите християни трябва да преживяват любовта в Христос и пълнотата на благодатното общение, за да напредват в духовния живот и да не стават податливи на деформираните форми на сектантски религиозен живот.
3. ПАСТИРСКО ДУШЕОБГРИЖВАНЕ НА БИВШИ ЧЛЕНОВЕ НА СЕКТИ. ВЪЦЪРКОВЛЕНИЕ И ПАСТИРСКИ ГРИЖИ

Изключително важна задача и част от проблематиката, свързана със сектите, е приобщаването към Църквата на бивши сектанти. Обикновено след напускането на сектата, бившият последовател преживява една дълбока духовна и психическа криза. В такива моменти обикновено тези хора са на кръстопът и все още не са скъсали изцяло със старите привички и начин на живот. Там в сектата са останали хора, които са били за тях близки, в някои случаи, дори членове на техните семейства. Изкуственото откъсване от света ги е отчуждило от другите хора, лишило ги е от способността да общуват нормално с тях. В душата им все още е изключително силна нуждата от религиозен живот, защото до вчера той (макар и фалшив) е бил цел и смисъл на съществуването им. Не са редки случаите, при които познати, а дори и сродници на такива хора ги отбягват като прокажени. Разговорите, които са свикнали да водят в сектата, са свързани с религиозна тематика, хората особено, ако са атеисти, са склонни да ги обявят за душевно болни. В повечето от случаите техните най-близки хора не знаят как да им помогнат.

От друга страна сектите не се примиряват лесно с това, че техните последователи са ги напуснали. Методите включват от обикновена загриженост за “спасението” на човека, до престъпните методи на шантаж и изнудване. В немалко от случаите сектите разполагат с компромати за своите членове, които могат да пуснат в ход след тяхното напускане. Понякога напускането на общностите е свързано със съдебни дела изходът, от които в голяма част от случаите е неясен. Имало е много случаи, в които, макар и разбрали, че са попаднали в секта, хората не я напускат, защото няма къде да отидат. За хора, които са финансово зависими също е много трудно да се отлъчат. Не е изключено повторно приобщаване към същата религиозна общност или попадане в някоя друга. Това е особено типично за САЩ, където сектантството и сектите са в своя разцвет, но не е изключено и в България. Имало е случаи, бивши сектанти да прекарват дълго време в психиатрия само, за да не бъдат подложени на психологическа атака от страна на религиозните общности. Друг важен аспект е справянето с някои психически смущения, предизвикани от престоя в религиозната секта. Към тези проблеми могат да бъдат прибавени и други, но и това не е малко да подчертае актуалността на проблема. Проблемите са свързани и с душепопечителните задачи на пастира. В тази област те се развиват в следните направления: въцърковление, душелечение и душегрижие.
Въцърковление на бивши сектанти.

Това е един изключително важен етап от работата с тези хора, от който в много от случаите зависи целият им по-нататъшен живот. Въцърковлението може да се извърши от техни близки, но може да го сторят и членове на църковната мисия (вътрешна, специална). Първоначален етап от тази дейност е просветната – запознаване с основни истини на вярата. Тази дейност може да се нарече и катехизация, но се отличава от енорийската катехизация. В повечето от случаите тя се извършва индивидуално, под формата на събеседване. Като съдържание тя включва не само излагане на православното учение, но и противоречията с учението на сектата – тяхното оборване. Естествено в случая се изискват известни познания върху учението на сектата, както и на слабите места и противоречията. Освен това бившият сектант трябва да бъде запознат с православната обредност, да бъде научен правилно да я възприема. Това, че с него се работи индивидуално, не изключва неговото участие в събранията и беседите на просветното братство, а само ги допълва. Съвсем естествено е, че този човек трябва да взема активно участие, както в тези събрания, така и в църковно-богослужебния живот на енорията.

Немаловажно е да се познава и литургичния чин за приемане в Църквата на хора, които са членували в секти. За това има няколко начина. Едни от бившите сектанти са приели тайнството Кръщение в най-ранна детска възраст, други останали некръстени като деца, са били кръстени по обредите на сектите, в които са членували. Приемането им в Православната църква, става по различен начин. Тези от тях, които са кръстени и миропомазани като деца се приемат в православната вяра чрез тайнство Покаяние, което включва гласна изповед на греховете и получаване на опрощение. В тези случаи може приемащият тайнството по време на изповедта, да се отрече от доктрината на сектата. За хора, които са били кръстени само по законите на сектантските общности, нещата са по-различни. По принцип Църквата признава кръщението, извършено от някои инославни: римокатолици, арменогригориани, лутерани и калвинисти. Това обаче, не се отнася за петдесетници, баптисти, конгрегационалисти, адвентисти, както и за някои no-скоро нахлули у нас секти (например мормони). Ако сектантът е лутеранин или калвинист, над него се извършва специален чин на миропомазване. Ако принадлежи към някоя друга евангелска, или каквато и да е било друга секта, той трябва да бъде кръстен и миропомазан според православния обряд. В тези случаи е добре, това да стане според древния обичай, тоест след известен период на катехизация.

Приобщаването на новия член към живота на църковната община, освен че е задача на пастира, е основна задача на вътрешната църковна мисия. Новопостъпилият трябва да има среда от хора, с които да разговаря на религиозни теми, с които да завърже дори едно чисто младежко приятелство. Постепенно в процеса на общуването той ще се върне към нормалния начин на живот. Тази категория християни проявяват, поне в началото голяма привързаност към храма, богослужението, религиозната просвета. Те са най-активни при посещения на катехизическите беседи, задават въпроси, търсят, сравняват. От страна на пастира е необходимо да положи усилия този духовен пламък да не угасне. Някои от бившите сектанти, след време се ориентират към мисионерска дейност, а нерядко и към духовно служение.

След напускане на сектантската общност не са изключени някои други общи духовни състояния, като например страх или дори омраза към всичко свързано с религията. Не са изключени и психически смущения – психози, невротични състояния, параноя и други. Към тяхното елиминиране е насочена втората задача на православния пастир.
Душелечение

В немалко от случаите бившите членове на секти дълго време носят последствията от престоя си в тези общности. Това могат да бъдат тежки психически отклонения и по-леки психически разстройства. За това способстват и някои средства и методи прилагани от сектите, окачествени като хипнотични и криминогенни. Пораженията могат да доведат до параноични състояния, депресии, манийни състояния, психози, неврози, халюцинации и други. За справянето с тези психически проблеми от пастира се изисква специална подготовка. Един съвременен пастир трябва да има понятие от спецификата и проявите на някои психически отклонения. По принцип това са проблеми, с които се занимават съвременната психиатрия и медицинска психология. При по-тежките от изброените пo-горе случаи хората прекарват известно време в психиатрия, където биват подлагани на лечение. Все пак не е изключено и след излизането от здравните заведения, някои последствия да останат. Пастирското богословие има застъпени някои методи на работа именно с такива хора, проявяващи един или друг вид психически смущения .Архимандрит Киприян Керн употребява в своя лекционен курс понятието пастирска психиатрия. Той препоръчва на пастирите теоретично да се запознаят с някои от методите на съвременна психиатрия. Естествено не става въпрос за прилагането на лекарствени единици, медицинска техника и стационарен режим. В тези случаи душепастирът би могъл да се възползва от някои вербални техники, анкети и тестове, но не да ги прилага в чистия им вид, а да взаимства някои елементи от тях. Благодарение на една такава подготовка, добрият пастир би могъл да открива психическите смущения по техните външни (соматични) прояви. Казаното съвсем не изключва при необходимост лекарска намеса и стационарно лечение. Има психически заболявания, които не могат да минат без това. Целта не е да се измести лекарската помощ, но да се допълни с благодатните душелечебни средства на Православната църква. Кои са тези средства?

На първо място стои без съмнение тайнството Изповед (Покаяние). Някои хора безуспешно се опитват да я сравняват с психоанализата и да прокарват паралел между две коренно различни неща. Психоанализата като направление в психотерапията, притежава някои компоненти, които изцяло я дистанцират от изповедта. Първо тя е плод на атеистичния дух, царящ в някои медицински школи, придържащи се строго към дарвиновата теория. Една от най-големите ѝ грешки е, че в основата на голямата част психически отклонения тя поставя проявите на човешката сексуалност. Това от всякаква християнска и човешка гледна точка е неприемливо. Основното, което отличава и дава приоритет на изповедта, е това, че тя е тайнство, завещано и установено от самият Спасител, Господ Иисус Христос (Мат. 4:17; Мат. 18:18; Иоан 20:21) и практикувано от св. апостоли (Деян. 19:11, 18, Иаков 5:16). По-късно в практиката на Църквата тя постепенно добива вида, в който я познаваме днес. Изповедта е средство за лечение на причините за всички душевни и телесни немощни и недъзи на човешките грехове. Както Спасителят очиствал прокажени и вдигал разслабени, чрез прощаване на греховете (Мат. 9:2-6), а резултатът бил тяхното пълно оздравяване, така днес и пастирът има право да каже: “Чедо прощават ти се греховете”. За да окаже изповедта своето душелечебно въздействие се изисква вяра и искрено покаяние от сърце. Освен греховете по време на изповедта могат да бъдат споделени и някои други неща, които угнетяват и подтискат християнина. В това число влизат: проблеми в отношенията с другите, странни преживявания (например видения), кошмарни сънища и други подобни. Тук е мястото бившият сектант да изплаче, или да излее своите негативни преживявания и екстремни ситуации, предизвикани в религиозната общност. Ако под влияние на сектата е прибягнал до конфликти с домашните, ако е бил поставен под тоталитарна дисциплина, ако се е занимавал с окултизъм и спиритизъм и пр. Всички тези действия по някакъв начин се отразяват върху духовното и психическото състояние. Заниманията с окултизъм и спиритизъм могат да предизвикат още по-тежки поражения – налудни състояния, зрителни и слухови халюцинации Изповедта освен, че може да освободи човека от всичко това, може да разчупи и схемата на заложената в съзнанието му доктрина и психическа програма. Нейното предимство се състои в това, че не само човекът (пастирът) със свои усилия се опитва да помогне, но сам Бог чрез своята невидима благодат въздейства върху религиозната човешка душа. Така тя се освобождава освен от греховете и от преживените в миналото кризисни ситуации. Именно греховете и екстремните преживявания, стоят в основата на голяма част от психическите смущения и могат със средствата на изповедта да бъдат отстранени. Във всички случаи ефектът от това средство е положителен, а то е по-безболезнено от много прилагани в медицината (психиатрията).

Още по-добри резултати могат да бъдат постигнати, когато изповедта и покаянието се съчетаят с други благодатни средства като св. Евхаристия. Тайнственото причащение е завещано на християните за придобиване на вечен живот, но на първо място за опрощаване на греховете (Мат. 26:28). Така вярващите реално се съчетават с Христос, Който е извор на вечен живот.

Друго благодатно средство завещано от св. апостоли за изцерение на духовни и телесни немощи, е тайнството Елеосвещение. То се прилага на тежко болни. И в него основен момент е прощаване на греховете, от които произтича заболяването (Иаков 5:15). Невидимата благодат Божия, която се призовава над болния, оказва своето благотворно въздействие за неговото оздравяване, за изцеряването на духовните и телесни немощи. Освен тези средства има и някои молитви: “Над душевно болен”, “При тежки заболявания”, молебни и други, поместени в “Требника”.

При всички тези средства, от водещо значение са вярата и вътрешното разположение на този, който ги приема. Те не изключват при необходимост лекарската намеса при по-тежки състояния на психически отклонения. За такива случаи е добре, пастирът да запознае някой психиатър или психотерапевт с особеностите на религиозната душа, за да се избегне погрешно отношение. В случай на необходимост той ще насочва своите пасоми именно към един такъв просветен лекар.
Душегрижие:

Християните, преминали през секти и възприели впоследствие Православието, в по-голямата част от случаите се нуждаят от специални пастирски грижи. Религиозните убеждения и навици са част от нещата, които човек най-трудно променя в живота си. Промяната не става изведнъж – някои вярвания, действия и начин на живот остават и впоследствие (хора, на които до вчера им е внушавано, че са нещо „повече” от останалите, че са “спасени” и “избрани” – не е лесно адаптирането им към новото им положение). Това най-често не става съзнателно, а подсьзнателно. Те се стремят да бъдат “нещо повече” в духовно отношение, което ги кара да търсят поле за изява. Между тях първоначално се наблюдава стремеж към бляскави духовни подвизи, по подражание на прочути в миналото подвижници. Между бивши сектанти ще се видят най-големите радетели за спазване на църковните канони и пълнотата на богослуженията. В повечето от сектите хората са свикнали да имат неоспорим източник на авторитет – Библията или “свещените” книги на общността. И след напускането на инославните и иноверни общности, те отново търсят солидни и здраво обосновани авторитети, свети отци или изявени богослови. Не са изключени и самоволни библейски тълкувалия по протестантски образец. Свикнали да “евангелизират” по протестантски маниер, или изобщо ревностно да разпространяват учението на религиозната секта, те отново се втурват да мисионерстват и благовестват. В немалко случаи с постоянните разговори на религиозна тематика стават досадни на близките си и околните. При бивши участници в секти от рода на “Сциентологията”, които ползват специален речник, или при такива на ведическа основа, е нужно известно време да се отърсят от популярната терминология, ползвана в религиозната общност. Ако са принадлежали към някоя група с подчертано мистичен характер, или са участвали в окултни практики, не са изключени проявите на болна мистика и паранормални явления. Изложените пo-rope характерни прояви не са идентични за всички бивши сектанти. У някои се наблюдават едни елементи на поведение, у други се наблюдават по-различни прояви. Това какъв характер е имала сектата, рационалистически или мистически, може да остави отпечатък върху целия религиозен живот, след  напускане на общността.

Мерките, които трябва да вземе пастирът, включват постоянно наблюдение на религиозния живот на тези християни. Това трябва да продължи от три месеца до една година, а не е изключено и по-дълго време. При прояви на фанатизъм и непосилна ревност за духовни подвизи, трябва да им се обясни, че не буквата на текста, а духът на любовта е този, който животвори и съгражда. Те трябва да знаят, че духовните подвизи губят своята стойност, ако в тях не се влага любов и смирение. Тези християни, поне в началото, докато са още неукрепнали във вярата, трябва тактично да бъдат възпирани от проповедническа и мисионерска дейност. Необходимо е да бъдат приобщавани към дейността на православните просветни братства, но в началото повече като слушатели и чак по-късно като проповедници. Не трябва да се изпада в крайност, като им се отнеме свободата да изкажат мнението си, за да не се почувстват изолирани. Работата с тях изисква много такт и търпение, за да не се получи обратния резултат – да напуснат енорията, или още по-лошо – да попаднат отново в секта. Въобще подходът към такива хора изисква от пастира да прояви тънък усет и ако сам не се чувства уверен в способностите си, пo-добре да ги насочи към някой по-опитен духовник.

Друг аспект от душегрижието на пастира включва отношенията на такива християни, с онези, които до вчера са били техни братя по убеждение, тоест с останалите в сектата. Изключено е да се мисли, че контактите ще прекъснат изведнъж, че всички отношения, които тези хора са имали могат да бъдат изцяло заличени. Сектите и още повече съвременните, не пускат членовете си така лесно да си отидат. И след напускането на общността следват опити за контакти от нейна страна и за връщането обратно на този, който я е напуснал. Те могат да бъдат обикновени беседи или телефонни обаждания, но могат да бъдат и заплахи, опити за изнудване и шантаж. В немалко от случаите сектите разполагат с компромати, които могат да пуснат в действие срещу отлъчил се техен член. Няма две мнения по въпроса, че пастирът трябва да вземе, отношение по тези проблеми на своите пасоми. Той трябва тактично да ограничи контактите им със сектата и да ги насочи към новата среда – енорията, братството. Не е изключено при опити за заплахи, шантаж и изнудване, да се потърси помощ от органите на реда и сигурността. Много е важно църковната община да вдъхва на хората увереност, сигурност и чувство за безопасност. Необходимо е храмът да се превърне във втори дом за всеки един от тях и те да могат да го посещават с желание и благоговение.

Съвременното общество в помощ на бивши сектанти

Приобщаването на бивши сектанти към Православната църква е изключително важна пастирска задача. Нейната цел е пълното утвърждаване на бившия сектант в Православието и неговото душеспасение. И все пак човек дори всеки ден да ходи на Църква, не може да прекарва в храма цялото денонощие. Същото е валидно и за тези хора. Освен пълното задоволяване на техните религиозните потребности, необходимо е те да си възвърнат способността за нормално общуване с хората, отнета им в една или друга степен в сектата. Без съмнение православният пастир ще положи усилия за това със своите съвети и наставления, но той не е единствения, който трябва да поеме тази грижа. В едно общество, което претендира за хуманност и свобода на съвестта, това е задача и на други социални институции и групи извън Църквата. Най-близко до тези хора са техните семейства, близки, приятели, трудовия колектив и други. Те могат да помогнат много за адаптирането на бившите членове на секти. Не са изключение и случаите, когато те имат нужда и от специализирана помощ, вследствие на преживени стресови ситуации или придобити психически смущения.
Помощ от семейството и приятелите. Известният престой на човека в секта го дистанцира не само от обществото, но и от неговото семейство. В немалко от случаите в сектата, на младия човек му е внушавано, че неговите родители са негови врагове, че ще попречат на “духовното му развитие” и “спасение”. Естествено, те впоследствие с много топлина и разбиране трябва да го убедят, че това не е така. Основно правило, което трябва да спазват, е да не му напомнят за времето, прекарано в религиозната общност. При възможност е полезно, да се направи семейно пътуване из интересни и екзотични места, почивка на море или планина. Това ще разсее, разведри и разнообрази както преживяванията, така и отношенията между членовете на семейството. То ще даде възможност те да останат насаме и да намерят време за споделяне на онова, което са пропуснали в забързаното ежедневие. Необходимо е домашните да проявят внимание и разбиране към възгледите и наклонностите на този човек. Именно те са хората, които трябва да го научат да общува нормално с другите, да води и светски разговори извън темата на религията. Трябва да насочат своя близък да чете и друга литература, освен религиозната. Да се постараят да ограничат доколкото е възможно контактите му с религиозната общност, в която е членувал. При шантаж и заплаха от страна на сектата, те са първите, които трябва да вземат необходимите мерки и да потърсят помощ от съответните институции (прокуратура, полиция). Много ценно съдействие биха могли да окажат и приятели на бившия сектант. Да му покажат, че той отново има място сред тях, да проявят разбиране към онова, което би споделил, да му помогнат в новите търсения. Важно е да не му напомнят за сектата, да му създадат някои дребни развлечения и други приятни преживявания. Ако между тях има православни, те трябва да го въведат в храма (ако не е въцърковен), да му дадат някои основни познания, според силите и възможностите си. Същата помощ би могъл да окаже и трудовия колектив, да не изолира този човек, да му докаже, че той е пълноценна личност.
Специализирана помощ. Както и преди бе изтъкнато, не винаги престоят в сектантските общности минава без последствия за човека, попаднал под тяхното въздействие. При евентуално получени, вследствие на това, психически травми и отклонения, неизбежна остава и лекарската намеса. Ако този човек бъде поставен на стационарен режим, в клиника за душевно болни, това би предизвикало допълнителни усложнения. Погрешно е тези хора да бъдат поставяни под общ знаменател с всички пациенти. Онова, което могат да видят там и общуването с болни в по-тежки състояния още повече ги травмира. Друг съществен проблем е непознаването на религиозната психика от болшинството съвременни лекари у нас. У някои атеистично и материалистично настроени психиатри и до днес преобладава мнението, че религиозната вяра е болестно състояние на човешката психика. В този контекст, не са изключени опити от страна на медицинските кадри, ползвайки се от средствата на съвременната медицина, да се постараят да превърнат пациента от сектант в атеист. Освен това не липсват агресивни опити от страна на сектите да преследват своите бивши членове и да се опитат да ги върнат обратно, тоест в общността. Понякога те са толкова настъпателни, че семейството на преследваните се принуждава да напусне града, в който живее и да се пресели в друго населено място. Неуместно от всякаква гледна точка е такива хора да бъдат държани в заведения за душевно болни, само за да не бъдат преследвани.

От тези съображения е необходимо създаването на специализирани центрове за рехабилитация на бивши сектанти.

Те могат да бъдат устроени като санаториуми или почивни станции, но при всички положения да се отличават от болниците. В такъв рехабилитационен център, при добро взаимно сътрудничество от страна на Църквата и медицинските служби, би могъл да се превърне някой от недействащите манастири. Естествено обстановката в него ще се отличава от манастирската, но това ще бъде едно от социалните заведения към Църквата. В едно такова заведение ще работят специално подготвени психиатри и психолози, в сътрудничество с богослови и добри педагози. Богословските кадри могат да подсигурят евентуално приобщаване на бивши сектанти към Православната църква. В тези центрове могат да се провеждат лекции и беседи на религиозна и религиозно-философска тематика, които да дадат основни познания за вярата и за сектите, работата в тях може да бъде свързана с “депрограмиране”, но в никакъв случай това не трябва да бъде основната им задача. По-скоро тя се състои в подготвянето жертвите на секти да се влеят като пълноценни личности в обществото. В тази насока е полезна и ефективна индивидуалната работа, събеседвания между консултантите богослови и психолози и бившите сектанти. При беседите на такива хора могат да им бъдат дадени насоки: как да се справят със ситуациите в обществото, а също и съвети как да се освободят от някои негативни последствия от престоя в сектите. В процеса на тази дейност могат да бъдат получени и сведения за самите общности, за живота и взаимодействията в тях. Впоследствие някои от тези хора могат да бъдат включени в противосектантска дейност – специална мисия или екипи за “депрограмиране”. При всички случаи се изисква много търпение, такт, внимание и реализиране на дело на всички християнски добродетели, между които най-голяма е любовта.


4. СЕКТИ, РАЗПРОСТРАНЕНИ В БЪЛГАРИЯ И ТЕХНИТЕ ЛЪЖЕУЧЕНИЯ ОТ ПРАВОСЛАВНА ГЛЕДНА ТОЧКА

4.1. БАПТИЗЪМ

Баптизмът е издънка от лутеранството. В първите дни на реформацията започнали разномислия, центробежните сили надделяли, последователите на Лутер не се обединили. Най-ревностните направили краен извод от учението му: ‘’Вярващият получава оправдание чрез заслугите на Христос, тях той усвоява само чрез вяра’’. Николай Щорх проповядва, че кръстените без вяра не са освободени от първородния грях на прародителите и трябва да бъдат отново кръстени. Следовниците му се увеличили. Лутер напразно се опитал да спаси реформацията. Щорх и Мюнцер продължили да оформят своето догматическо учение, те проповядвали: Всички хора са деца на един и същ небесен баща, те са братя в Христа, имат едни и същи прародители и поради това трябва да бъдат равни във всяко отношение: религиозно, гражданско и обществено. Материалните блага са общи, неможе да има власт, закони, собственост. Всеки може да бъде свещеник. Тези, които мислели различно от това, трябва да бъдат унищожени, за да настъпи по-скоро Царството Божие на земята. Избухнали възстания, започнало гонение против баптистите. Останалите живи се укрили в Южна Германия, Швейцария и Холандия. В Страсбург техен водач станал Мелхиор Хофман, а в Мюнстер - Йоан Лайденски, сектата възникнала 1520 година в немското градче Цвикал. Симон Менон пък обединил оцелелите баптистите в Германия и леко променил учението, за да не бъде с такава откровено екстремистка насоченост и за не бъдат преследвани от властта баптистите. В Англия баптистки общини възникват през 17 век. Основател е Джон Смит. В Америка също през 17 век, основател е Роджер Уилиамс.

Едва в края на 18 век след създаването на проповеднически съюз, който обявил, че ще разпространява баптизма не като ново учение, а само като проповед на Християнството, станало възможно разпространението на сектата, защото досега членовете й били преследвани. В 1849 в Хамбург е създаден Всеевропейски баптистки съюз. В 1894 в Америка бил основан Американски баптистки съюз, днес вече той е световен. Появили се домове за сираци и стари хора, училища, баптистки мисионерски курсове, болници и др. От това време баптизмът намира нови последователи в Англия, Германия, Китай, Япония, Индия, Полша и Русия.

Сектата започнала да се разделя на „частни’’ и ‘”общи’’ баптисти. ‘’Частните’’ усвоили учението на Калвин за безусловното предопределение, а „общите’’ признавали всеобщността на спасяващата Божия благодат. „Частните” както и анабаптистите и менонитите отхвърляли гражданската клетва, военната служба и съдилищата. Отделни групи баптисти клоянт към юдаизма, образували течения като баптисти от седмия ден, празнуващи събота вместо неделя, християнски баптисти, които отхвърлят догмата за Св. Троица учението за ада и дявола и др.

В началото на 20 век баптисткия съюз брои около 14 млн. последователи. В Европа баптистите са 1 мнл., а в България около 500 редовни члена. В сравнение с тези данни през 2002 година баптистите в света са около 100 млн., 33 от които са в Америка, което ги прави най-голямата протестантска деноминация.

Наименованието баптизъм идва от гръцки език βαπτίζω означава кръщаване, пълно потапянe, измиване. Баптистите учат, че не трябва да бъде извършвано кръщение над деца. Признават само две тайнства: Кръщението и вечерите на любовта. Споделят много от протестантските възгледи. Имат враждебно отношение към Православната Църква и по-голяма склонност към юдаизма и анархията.

Тайнство Кръщение. На кръщението баптистите гледат като на просто изповядване вярата на кръщаващия се пред хората и като на обряд за приемането му в обществото на вярващите и само толкова. Те не признават никаква благодатна сила на кръщението, не призна­ват, че без кръщението няма спасение (Йоан. 3:5; Марк. 16:16), че в кръщението се дарува на човека Божията благодат, която го очиства от първородния и от личните грехове (Тит. 3:5, 1Кор. 6:11. Деян. 2:38), която като го умива от греховете, съединява го с Бога за вечен живот с Него (Гал. 3:26-28) и естествено отхвърлят кръщението на децата.

Баптистите твърдят, че малките деца вече са омити и очистени от Христовата Кръв, и затова няма никаква нужда да се очистват от Адамовия грях чрез Кръщение. Греховете са им простени заради заслугите на Христос. Те се позовават на заповедта на Спасителя към учениците Му „ Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух”. (Мат. 28:19) От тези думи се вижда, казват баптистите, че на апостолите е заповядано да кръщават вярващите, но не и децата. Това учение на баптистите противоречи на Св. Писание и на практиката на Древната църква. Покаяние е необходимо за възрастните, а за децата то не е нужно, защото те нямат свои лични грехове. При Кръщението те се умиват от първородния грях. “Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене’’ (Мат. 29:14). От това не следва, че Кръщението не е необходимо за тях. Думите са казани за обрязаните юдейчета. Децата на християните не са обрязани, следователно трябва да бъдат кръстени. От тези думи също следва да не се пречи на децата да остават вън от Тялото Христово, т. е. извън Църквата. Като отказват на децата тайнството Кръщение, баптистите ги подлагат на опастност: ако децата умрат преди да са кръстени, „неродени от вода и Дух” (Йоан. 3:5), как могат да наследят вечния живот?

Баптистите твърдят, че няма нужда да бъдат кръщавани децата, защото те по думите на св. ап. Павла са святи ( I Кор 7:14). Този извод е несъстоятелен и е изграден върху две неверни предпоставки: 1) че първият грях на прародителие не се предава по наследство; 2) че святост значи безгрешност. Достатъчно е да напомним думите на многострадалния Йов: „Кой ще се роди чист от нечиста!” Също (Рим. 5:12-14) и думите на св. ап. Йоан: „Ако кажем, че нямаме грях себе си мамим... Ако кажем, че не сме съгрешили, правим Го лъжец, и словото Му не е в нас”. Ясно е, че първородният грях е предаден на всички по наследство. Святост не означава безгрешност. Свети ап. Павел нарича коринтяните „Осветени в Христа и Иисуса, призвани светии ( I Кор. 1:2 ) и след много редове изтъква, че те са били само по име християни, защото извършвали множество грехове и пороци. Децата на коринтските християни са именувани святи, защото при Св. Кръщение са осветени в Христа, оправдали се в името Му, в противен случай не биха били именувани свети. Свят (αγιοζ) означава принадлежащ, посветен някому. Християните са святи, защото са кръстени, осветени, посветени на Бога. Църквата Христова от първите си дни е кръщавала и децата, за което свидетелстват св. отци в своите творения. Кръщението на децата се извършва според вярата на техните родители и възприемници (Мат. 9:1-2 Мар. 9:17-27), за­щото обещание за прощаване на прародителските грехове чрез кръщението е дадено от Бога и на децата (Деян. 2:38-39). От учението на Христа и неговите апостоли се вижда ясно, че св. Кръщение не е просто обряд за приемане на кръщаващия се в обществото на вярващите, не е "само свидетелство за промяната, която е станала в душата му ", а е велико тайнство, омиващо човека от греховете му, без което никой не може да се спаси.

Света вечеря. Баптистите отричат реалното присъствие на Христос в евхаристийните дарове. Хлябът и виното, според тях, са само символи на Христовото Тяло и Кръв. Пасторът подканва събралите се около трапезата да се разкаят искренно за греховете си. Прочита подящо избрано място от Св. Писание и произнася проповед. Обикновено завършва с думи, които призовават към смирение. След това пасторът прощава на всички, които сърдечно са се разкаяли, пеят се духовни песни. Благославя чашата с вино и разчупва хляба. При баптистите не съществува истинска Евхаристия, защото те са отпаднали от Църквата и образували свое еретическо общество. Освен това не вярват в претворяването на предложените хляб и вино и истинско Тяло и Кръв Христови. Следователно, за свое осъждане, не различават евхаристическото тяло и кръв Господни от простия хляб и вино.

Тайнство Брак. Баптистите смятат, че бракът не е тайнство, а само установено от Бога съжителство. Пасторът само благославя младоженците. Законността на брака се определя от местните закони, той може да бъде узаконен и пред гражданските власти. Венчаването протича, като пасторът пита по отделно жениха и невестата обичат ли се и желаят ли да встъпят в брак. Приканва ги да дадат обещание пред Бога за вярност, двамата падат на колене, пасторът възлага ръце върху главите им и произнася молитва Бог да ги укрепи.

Отричане на йерархията. Баптистите нямат ясно учение за Църквата, нещо повече, те просто отричат апостолското учение за Църквата. „Ще съградя Моята Църква и портите адови няма да и надделеят” казва Христос на апостолите. Говори още: „На които простите греховете ще им се простят, на които задържите ще се задържат” (Йоан 20:23). Баптистите определено са игнорирали тези думи на Спасителя, поради което и представата им за Църквата има неопределен характер. Според православното учение, Църквата не е от този свят, но тя се намира в този свят като конкретно Божие дело, като институция. Като Тяло Христово има осезаема форма, земни измерения и нито Христос, нито апостолите са смятали Църквата само като чисто духовна институция и непознаваемо явление. Баптистите, отричайки Църквата и нейната йерархия, отричат и необходимостта от послушание към Църквата и нейната йерархия.

Тайнството покаяние баптистите също го отхвърлят. Признават само лично покаяние пред Бога и открито признаване своите грехове пред обществото на вярващите. Но, никога Христос или Апостолите не са предоставяли право на обществото да прощава греховете на хората? Право да "свързват" или "развързват", да "прощават" или "задържат" гре­ховете на хората Господ Иисус Христос е дал само на св. апостоли и никого друг: "А Иисус пак им рече: мир вам! Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам. И като рече това, духна им и каза: приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат" (Йоан. 20:21-23 и Мат. 16:19, 18:18).

Проповядване на спасение само чрез вяра. Отличителната черта на баптистките проповедници е увереността в собственото им спасение. Те твърдят, че Божието слово им дава тази увереност и посочват следните думи от Св. Писание: „ Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, има живот вечен” (Йоан 6:47) „Повярвай в Господа и Иисуса Христа и ще се спасиш, ти и целият ти дом”. Но Св. Писание прави разлика между мъртва и жива вяра, вяра която спасява и вяра, която не може да спаси. „ Каква полза, братя мои, ако някои казва, че има вяра, а дела няма ? Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва” ( Иак. 2:14,17) „И бесовете вярват и треперат” – това е пример за мъртва вяра, която не спасява. Богохулна е претенцията, че някой е спасен. Божиите угодници до последния момент на земния си живот искрено са се смятали да грешници, които се нуждаят от Божията милост, и за тях е било чуждо и дръзко да мислят, че са спасени.
4.2. ПЕТДЕСЕТНИЧЕСТВО
Освен общите заблуждения на протестантстното, сектата на петдесетниците има някои специфични. Към тях спада убеждението им, че трябва са се говори на чужди езици, както са говорели в Древната църква. Това било знак, че са получили Светия Дух. Дарът на езици, който получили в Сионската горница апостолите и другите с тях, бил благодатен дар, свързан с особен Божий промисъл. Този дар може да съществува само в истинската Христова църква – Православната. Той бил временен дар и в по-късните времена бил прекратен . Свети Йоан Златоуст свидетелства, че по негово време вече не е съществувал такъв дар (IV в.). А „говоренето на езици” в петдесетническите общности е инспирирано от „мамливи духове”, проявява се на психопатологична основа и цели да заблуждава и и погубва, като лукаво се имитира истинския благодатен дар и се подменя с негов сурогат. Израз е още на болна мистика и окултизъм.

4.3. СВИДЕТЕЛИ НА ЙЕХОВА
Основател на това религиозно движение е Чарлз Тейз Ръсел, който е роден в Питсбърг, Пенсилвания, САЩ. През 1879 г. Ръсел основава дружеството “Стражева кула” и започва да издава списание под същото заглавие. Йеховистите отхвърлят догмата за Света Троица. За тях Господ Иисус Христос не е Бог. Също така отхвърлят божествеността на Светия Дух. Освен това, отричат и забраняват кръвопреливането и трансплантацията на органи, забраняват празнуване на рождени и именни дни. Учението се основава на тълкувания на Библията и е изградено върху еретични възгледи и твърди, че след последния съд всички, които почитат Йехова ще наследят райски живот.

Сектата се разраства бързо и придобива милиони привърженици по целия свят. Свидетелите на Йехова получават забрани в много държави по целия свят да развиват дейност.

Свидетелите на Йехова водят здравословен начин на живот – не употребяват алкохол, цигари и наркотици. Обръщат голямо внимание на семейните отношения. Сега има около 5 млн. Йеховисти в 230 страни. "Свидетели на Иехова" представлява една от най-дейните пропагандистки организации на нашето време. Те наводняват света както със своята литература, така и с настойчивите си проповедници - ентусиасти, които ходят от врата на врата и убеждават хората да се присъединят към тяхното учение. Свидетелите на Йехова е най-агресивната и напориста секта в България, Нейните емисари нахлуват в страната веднага след 1989 г. и привличат стотици свои последователи, които започват да обработват нови млади хора. Сектата е улеснена в своята дейност след като на 17.07.1991 г. е регистрирана като сдружение по Закона за лицата и семействата. Това и осигурява легални възможности за религиозно-пропагандна дейност в страната. Йеховистите успяват да придобият позиции в редица селища на страната и особено в София, Асеновград, Димитровград. Заедно с последователите на Муун „Свидетелите на Йехова” имат най – мощното възпитателно въздействие, финансово могъщество, силна пропагандна дейност и организационна структура. Напоследък йеховистите превъзхождат по сила и степен на влияние всички останали секти в източно – европейските страни. Опасността от влиянието на тази секта във възпитателен аспект се изразява в следното:


  • забрана на приятелски кръг извън сектата;

  • забрана да им се прелива кръв;

  • незачитане на военния дълг, да се служи в армията, забрана за полагане на военна клетва, отдаване на почести към националния флаг;

  • неучастие в национални празници;

  • Забрана да поставя под съмнение тяхното учение;

  • Забрана на участие в спортни състезания и в извънкласни и извън училищни дейности и други;

  • Отричане на правителствените институции и държавни синволи;

  • Отричане на необходимостта от духовенство.

ЗАБЛУЖДЕНИЯТА НА ЙЕХОВИСТИТЕ



"Свидетелите" толкова дълбоко и съществено изопачават християнството, че тяхното учение не би следвало да се смята за християнско. Те отхвърлят учението за Светата Троица, Божеството на Иисус Христос, Божеството на Светия Дух. Тяхното учение за Христовото Възкресение, за душата, за задгробния живот, за Второто пришествие и за вечния живот има съвсем друго, измислено от тях нехристиянско съдържание и рязко противоречи на истинското православно учение. Би било много по-честно от тяхна страна да не се опират на Библията, а да проповядват своето учение като нова религия, каквото всъщност и е. Но те се ползват недобросъвестно от авторитета на Библията, от Христовото име и от християнската терминология, за да могат успешно да оплитат в мрежите си доверчивите хора, които по принцип уважават християнството, макар и да знаят малко за него.

БОЖЕСТВЕНОСТТА НА ХРИСТОС И УЧЕНИЕТО ЗА СВЕТАТА ТРОИЦА



Ние, християните, вярваме, че Бог, бидейки единен по същество, се явява троичен в Своите Лица, че Отец, Син и Светият Дух - това е един триипостасен Бог. С други думи, както Отецът е истинен, вечен и всемогъщ Бог, така и Неговият Син е истинен, вечен и всемогъщ Бог, а също и Светият Дух е истинен, вечен и всемогъщ Бог. И в същото време това не са трима богове, а Един Бог - единосъщна и неразделна Троица. Такава вяра сме приели от Апостолите. Свидетелите на Иехова отхвърлят това учение и го наричат "сатанинско" и "езическа измислица". Те се надсмиват над християнските догми и казват, че ние вярваме в "трима богове" или в "триглаво чудовище". Като не зачитат Троицата, иеховистите отричат и Божествената природа на Господ Иисус Христос, считайки Го сътворен подобно на ангелите, и необосновано Го отъждествяват с Архангел Михаил. С това те повтарят старото заблуждение на арианите, чието учение било подробно разгледано и отхвърлено от Църквата на Първия Вселенски събор в 325 година в град Никея. Иеховистите твърдят, че като се въплътил, Иисус свалил от Себе си духовното битие и станал обикновен човек. Когато Иисус се кръстил в р. Йордан, Бог Иехова Го направил Христос - пророк, първосвещеник и помазаник. Изпълнявайки поръчаната задача, Иисус загива прикован към стълб (традиционната форма на кръста те изключват като отвратителен езически символ). За този подвиг Бог Го награждава с безсмъртие. Той възкресява Иисус, като разпръсва Неговото тяло на съставните му елементи и Го възсъздава във вид на "славен дух", за да може Той да възглави всемирната организация на Иехова. Тази ерес се обосновава с цитат от техния грешен превод на първия стих на Евангелие от Иоана: "В началото беше Словото и Словото беше у Бога, и Словото беше само от Бога" (т.е. създание). Тук е правилно да се чете: и Бог беше Словото. Цялото Свещено Писание еднозначносвидетелства за Божеството на Спасителя. Затова, ако "Свидетелите на Иехова" грешат толкова сериозно в най-основния догмат на християнството, то всички техни следващи богословски построения също са грешни и трябва да бъдат отхвърлени като богопротивна ерес. Не признавайки Господ Иисус Христос за Бог, те на практика изповядват в това отношение арианството, което е осъдено от Църквата като опасна ерес.


ХРИСТОВОТО ВЪЗКРЕСЕНИЕ И ЗАДГРОБНИЯ ЖИВОТ



Сектантите пазители не приемат християнското учение за физическото възкресение на Иисус Христос на третия ден след разпятието. Те учат за тримата "Иисусовци". До въплъщението това бил Архангел Михаил, създаден от Бога. След въплъщението Христос станал обикновен човек, който после пострадал и умрял и по този начин прекратил своето съществуване. При възкресението от гроба Иисус възникнал като ново същество, обожествено, но не Бог по природа. Ужасното изопачаване на основните християнски истини напълно хармонира с общото отричане от иеховистите на безсмъртието на душата и на задгробния живот. От адвентистите Ръсел заимствал идеята, че със смъртта на тялото се прекратява всякакъв живот. При Второто пришествие на Христос праведните ще бъдат, така да се каже, създадени наново според качествата, които Бог зсъхранил в Своята памет. Това е подобно на направата на нов стол по съхраняващ се чертеж на старинен модел. За нас е ясно, че йеховисткото "възкресение" няма нищо общо с християнското учение. Християнската вяра учи, че когато напусне тялото в момента на смъртта, душата продължава както преди да мисли, чувства и желае. Човешката личност, паметта, съзнаването на "аз"-а се съхраняват напълно в душата на човека. Смъртта - това е своего рода сън за тялото. При възкресението от мъртвите душата на всеки човек се съединява с неговото предишно, но обновено тяло и така човекът ще се възстанови безсмъртен и нетленен, какъвто трябвало да бъде по изначалния план на Бога.



ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ И ХИЛЯДОЛЕТНОТО ЦАРСТВО



Каталог: tadmin -> upload -> storage
storage -> Литература на факта. Аналитизъм. Интерпретативни стратегии. Въпроси и задачи
storage -> Лекция №2 Същност на цифровите изображения Въпрос. Основни положения от теория на сигналите
storage -> Лекция 5 система за вторична радиолокация
storage -> Толерантност и етничност в медийния дискурс
storage -> Ethnicity and tolerance in media discourse revisited Desislava St. Cheshmedzhieva-Stoycheva abstract
storage -> Тест №1 Отбележете невярното твърдение за подчертаните думи
storage -> Лекции по Въведение в статистиката
storage -> Търсене на живот във вселената увод
storage -> Еп. Константинови четения – 2010 г някои аспекти на концептуализация на богатството в руски и турски език


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница