Константин петканов /Роден в с. Каваклия, Лозенградско на 12. ХІІ. 1891г. Починал в София на 12.ІІ. 1952 г



Дата25.07.2016
Размер83.08 Kb.
КОНСТАНТИН ПЕТКАНОВ
/Роден в с. Каваклия, Лозенградско на 12. ХІІ. 1891г.

Починал в София на 12.ІІ.1952 г. /
Произхожда от семейство, участвало в черковната борба, а по – късно – в Илинденското – преображенско въстание / 1903г. / Завършва гимназия в Одрин. Като доброволец воюва в Балканската и Междусъюзническата войни / 1912 -1913г. /.Тогава Петканови се преселват като бежанци в България.

Бъдещият писател следва славянска филология в СУ. При избухване на Първата световна война заминава за фронта. В различните години работи като учител, уредник на библиотека, журналист, директор на културата към Министерството на информацията / 1944 – 1947 г./. В 1945 г. е избран за редовен член за БАН. От 1949г. е председател на Тракийския научен институт.

Писателят Петканов остави огромно литературно творчество: романи, повести, разкази, есета. Майстор е на епичната картина. Създава широка панорама на България – на хората и природата й, в исторически и съвременен аспект. Прави верни народоведчески наблюдения. Нашата наука е длъжница на оригиналния талант на този творец, който през последните десетилетия почти е забравен.

Преди да дойде в Бургас учителства в Созопол. За този период от живота на писателя четем в книгата “Думи на Константин Петканов” от Слав Коралов /София, 1997г./ И в Созопол, както и в Бургас, на къщите, където е живял писателят, няма никакъв паметен знак.


ВДЪХНОВЕН ПЕВЕЦ НА НАРОДНАТА ДУШЕВНОСТ

Константин Петканов е един от многото български бегълци, напуснали своите родни села от Южна Тракия и Странджа по време на Балканската война. Двадесетгодишен той заминава от родното си село Каваклия , но запазва до края на живота си спомена за хората, бита и нравите. Заедно с многочисленото си бащино семейство Петканов намира убежище в Суходол.

Като участник в трите войни в началото на века, разбира безсмислието и пагубните им резултати. След войните се завръща в Суходол. Принуден да търси начин за препитание, прави опити за литературно творчество. Написва първия си роман, чийто ръкопис завършва в Бургас през 1920 година, издаден под заглавие „Иде от родината” в София.1937 година учителства в Созопол / 1919-1920/. Тук попада в един нов свят – светът на рибари и моряци.

След приключване на учебната година Петканов се устройва в Бургас. Биографичните данни за този период намираме в статията му, поместена в сборника „Иван Вазов в спомените на съвременниците си” / 1966 г./ Успоредно с вълнуващото описание на посрещането на народния будител от бургаската общественост, се разказва за трудностите, с които начинаещият писател се е сблъсквал в живота.

В нашият град той се занимава с музикална дейност и журналистика. Започва да издава вестник „ Странджа”, който излиза всеки вторник от 24.Х.1920 г до 04.Х.1921г. Печата разкази в него, като се подписва Константин П. Николов. Първият от тях е „Назад през Цариброд”.

Петканов издава в Бургас първото си произведение – поемата в проза „Самодива”, към която е включен и разказът „Сняг”. Следва подготовката и издаването на сборника „Тракийски разкази”, отпечатан през 1925 година. А романът „Без деца” /1927 г./ му спечелва известност не само в града, но и сред литературните кръгове в София. През 1929 год. излиза и повестта му „Беглец”.

Ръкописът на романа „Старо време” завършва в Бургас. Това е първият от серията романи – „Жътва – хроника на селото”, издаден веднага след преселването му в столицата. Тук създава и романа „Вълнолом” с първоначално заглавие „Горският дух”, издаден п рез 1937 г. Константин Петканов участва активно и в обществения живот на Бургас. Ръководител е през един 9-годишен период на общинската библиотека, сега окръжна библиотека „П. К. Яворов”.

Макар, че напуска Бургас през 1929 год., като оставя близките си и хиляди тракийци, носещи неговата участ на бежанец, писателят непрекъснато мисли и пише за тях. Възпоменанията не го напущат, като че ли всичко написано по –късно, се е родило в съзнанието му тук, в Бургас. Известни са произведенията му: „Момчил”, „Хайдути”, „Вятър ечи”, „Индже войвода”, „Морава звезда кървава” и др.

В много произведения рисува социални проблеми на миграцията на тракийците, тази голяма част от населението на пристанищния град, плод на личните му впечатления и на обществената му дейност като секретар на Тракийската организация и като редактор на в. „Тракия”.

Участта и съдбата на Тракия, защитата на достойнството и свободата на обикновения човек на народа, става тема на гражданското му и писателско поведение и слово. Жадува да покаже ясно и откровено красотата на своя роден край и чрез творчеството си да го завещае на поколенията.
САБЯТА ЗА ХРАБРОСТ НА КОНСТАНТИН ПЕТКАНОВ

„Не ме вади без основание,

Не ме прибирай без чест...”
Близостта, която години наред имах с Константин Петканов и неговия дом, който и след смъртта му не преставам да посещавам, ми позволи да се запозная непосредствено с редица обстоятелства, събития, случки и факти с пряко и съществено отношение към една или друга страница от биографичната хроника на писателя. Една от тези страници е свързана с участието на Петканов като доброволец в Балканската война и награждаването му със сабя „За храброст” от българското командване. Това отличие е ярко и конкретно признание за мъжеството, патриотизма и самопожертвователността на българските синове, опълчили се срещу деспотизма на вековната османска империя единствено от любов към своите поробени братя в Тракия и Македония.

...В края на юни 1909 год. Константин Петканов завършва одринската гимназия „Д-р П. Берон” . Кратко време учителства в родния си край : първо в Малко Търново, в с. Ениджия и накрая в Бунар Хисар. Жаждата за повече знания надделява и той прекъсва учителската дейност. Записва се студент в Софийския университет. Пред бъдещия писател заруменява зората на младия му живот, зората на мечтаната култура и наука, която само столицата на свободното отечество може да му даде.

Малко преди избухването на Балканската война по стратегически съображения турските власти откриват недалеч от Каваклий, родното село на Петканов, гара Алполу, която да свързва Лозенград с железопътната линия Цариград –Одрин –София –Европа. Тук на тази гара идват близки и приятели да го изпратят за София. Това е последният неделен ден на август 1912 г. Тих беломорски ветрец полъхва над равнината. Текат минутите на раздялата. Сигналната свирка прозвучава и тренът бавно поема своя път. Петканов маха ръка от прозореца на вагона и потъва в чезнещите сияния на родното Каваклий, което повече никога няма да види. Занизват се първите месеци на лекции и занимания...

През това време на гара Алполу турското командване стоварва многочислена войска с бойно снаряжение. Скоро войната пламва. Започват дни на епични и победни за българската армия боеве. В сърцето на Източна Тракия се кове и съдбата на неговия поробен край. Константин Петканов прекъсва университетските занимания, напуска столицата и заминава да се сражава като доброволец във формираното Македоно – Одринско опълчение. Край Люле Бургас, сред театъра на бойните действия, той показва изключителна храброст. Възползван от благоприятната и удобна позиция, противникът се укрепява здраво. Разстоянието между позициите на воюващите страни е малко. Българското командване предприема решителна стъпка – атака на нож! Ротата, в която се числи Петканов, с притаен дъх очаква знака за нападение. Още с първия сигнал довчерашният студент изскача от окопа, увличайки другарите си след себе си: „Ура-а! Напред, на нож!...” Атаката се увенчава с пълен успех.

За този подвиг командването награждава Петканов с рядкото бойно отличие – сабя за храброст с грамота...Тази сабя носи блясъка на непреходната слава на българските победи през паметната Балканска война. Тя е свята реликва. Нейната история обаче е твърде любопитна. Сабята е произведена в оръжейна фабрика в гр. Толедо / Испания/ през 1892г. По време на император Николай ІІ Русия купува от Испания известно количество от тези саби. И както на Шипка руски отличия кичели гърдите на храбри български опълченци, така и сега, когато на бойните полета на Тракия техните чеда в изумително кратки срокове сломиха непревземаеми крепости на мощната и тиранична османска империя, братският руски народ отново праща дар на българското командване част от тези саби за награждаване на храбреците – доброволци от Македоно – Одринското опълчение.

Дръжката на сабята е инкрустирана. В горната част е отразена началната буква на император Николай ІІ с корона над инициала. В долната част е написано: „За храброст”. По двете страни на самата саблена част са гравирани сцени, вероятно от испанската история, с текст, също гравиран, който гласи: „ Не ме вади без основание, не ме прибирай без чест”.

Тази сабя днес се съхранява от дъщерята на Константин Петканов – Сълза Петканова, като най –скъп и свят символ на бащиния подвиг в боевете край Люле Бургас през освободителната Балканска война.

КОНСТАНТИН ПЕТКАНОВ И МУЗИКАТА

В живота на Константин Попниколов, който по – късно ще се нарече Петканов, музиката навлиза рано и трайно. Музикалният фолклор, кйто звучи в родното му село Каваклий и чудните народни песни, които неговата майка пее, пораждат дълбоката обич към народното музикално творчество. Тази обич има различни проявления. Ще посоча само едно от тях – в сборника „Български народни песни” от Източна и Западна Тракия, нотирани и записани от Васил Стоин, издаден през 1939 год., е включена песента „ Ранен войник”, която е била изпълнена през януари 1929 година в Бургас от К.Петканов, 37-годишен, от село Каваклия, Лозенградско. Тук не могат да се пропуснат популярните думи на големия приятел на Петканов – Илия Бешков. В своето есе „Коста оживя”, написано на 05.ІV.1952 г. във връзка със смъртта на Петканов, Бешков казва: „...Коста бе български селянин, който оре и жъне добре, пее хубаво, говори искрено, играе и танцува като дедите си и плаче само от умиление”.

Още от малък Константин Попниколов постепенно опознава и огромния свят на музикалните му инструменти. През есента на 1900 г. той е ученик в първи клас на Лозенградското класно училище. Там разширява знанията си за музиката – научава що е хор и солист, що е контрабас и пиано. Пак по това време момчето е омаяно от красивата звучност на флейтата. Юношата осъществява мечтата си – успява да се научи да свири на цигулка.

Известно е, че след като завършва гимназия през 1909 г., К. Петканов учителства 3 години в Малко Търново, в с. Иниджия и Бунар Хисар. Ето какво разказва колежката Тодора Янкова в своите непубликувани спомени: „На другия ден новия учител не дойде сам в училище. Донесе цигулката си. А той свиреше така, че не чуваше и не виждаше какво има и какво става наоколо му. Много пъти дежурният учител трябваше да го потупва по рамото и да му припомни, че е време за в клас”.

През 1919 – 1920 година К. Петканов работи като учител в Созопол. И в Малко Търново, и в Созопол той развива сериозна музикална дейност, която тепърва трябва да бъде анализирана. От 1920 до 1930 година семейството на Константин Петканов живее в Бургас. Това десетилетие е решаващо за формирането и утвърждаването на Петканов – писателя. Тук той работи интензивно и многостранно. Особено интересен и ярък е трудът му, посветен на музиката. Няма съмнение, че с музикалните си занимания Петканов има значителен принос за издигането на Бургас като важен музикален център. С установяването си в Бургас той става член на музикалното дружество „Родни звуци”. Тук членува и съпругата му Станислава Новакович – пее в хора на дружеството. В един от спомените Константин Петканов пише:

„И днес, когато съм далече и моята цигулка не звучи заедно с инструментите на скъпите другари, аз пак се чувствам член на „Родни звуци” и докато съм жив ще нося в душата си песните на бургаските херолди!”

И така, Петканов свири в оркестъра на дружество „Родни звуци” и завоюва авторитет като един от водещите цигулари. Доказателство за това е публикацията :”Музикалността на Бургас” от 19 юли 1929 г. В нея е отбелязано: „Бургас има и даровити майстори на цигулката, каквито са д-р Николов, г-н Миленков, Янко Марков и Константин Попниколов, които образуват звеното на музикалното дружество ”Родни звуци”.

През 1921 г. при музикалното дружество „Родни звуци” се създава народно музикално училище, чиято поява не е случайна. Това училище има дълга и твърде плодоносна история. Един от първите учители е К. Петканов. Години наред той работи с любов и вещина като преподавател по цигулка. Подписът му личи в много свидетелства на завършили училището. Двама негови ученици по цигулка – Живка Алексиева, която сега живее в София, и Любен Лозанов от Бургас – и сега с възторг си спомнят за своя учител.

Още през 1922 г. Константин Петканов пише голяма рецензия за концертите на цигуларите Саша Попов и Боян Константинов, както и на виолончелиста Иван Цибулка в Бургас.

През 1925 г. при дружество „Родни звуци” се основава детска музикална китка. Ръководството се поема от Константин Попниколов.

Тази съществена инициатива, която е нова страна в богатата му музикална дейност, не остава незабелязана – поместена в статията – „Детска музикална китка”. Значителното музикално дело на К. Петканов получава много високи признания. Той е избран за председател на музикалното дружество „Родни звуци”. До края на престоя си в града творецът работи вдъхновено и неуморно за усъвършенстването и развитието на музикален Бургас.







База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница