Корените на ораторското изкуство и реториката



страница1/5
Дата23.07.2016
Размер0.86 Mb.
#2497
  1   2   3   4   5
КОРЕНИТЕ НА ОРАТОРСКОТО ИЗКУСТВО И РЕТОРИКАТА

Нашият държавен строй се нарича де­мокрация, защото той държи сметка не за малцинството, а се съобразява с инте­ресите на мнозинството. Ние не смятаме, че разискванията пречат на делата, а напротив, смятаме за вред­но да пристъпим направо към изпълнение на онова, което е нужно, без да го обсъдим отначало по пътя на разискванията".

П е р и к ъ л, Из „Надгробното слово", 431 г. пр. н. е.

След продължителните гръко-персийски войни (500—449 г. пр,' н. е.) в Древна Гърция укрепва демократическата република ка­то форма на робовладелческата държава. Макар и разединени в множество държави — полиси, старите гърци създават политичес­ко устройство, наука и култура, които оказват изключително влияние върху цивилизацията през идните векове. В характера на това демократично управление, което изисква по-важните държавни дела да се решават от Народното събрание, се крие първопричината за разцвета на ораторското изкуство в Атина, неговият основен корен.

Изострената класово-политическа борба заставя политически­те дейци публично да отстояват своите интереси и чрез словото си да въздействуват върху представителите на другите социални гру­пи. „Не думите, Есхине — се обръща 'най-големият оратор на Древна Гърция — Демостен, към говорителя на промакедон-ската партия, — и не звучността на гласа осигуряват славата на ■оратора, а тенденцията на неговата политика" (из речта „За вене­ца"). Естествено, не бива да се забравя едностранчивият характер на робовладелската демокрация. Робите, жените и чужденците са лишени от политически права. „Красноречието" на робите са въстанията,

Атина през V в. пр. н. е. е „школа за Гърция", както я опре­деля Перикъл.^ В дея творят философи, поети, драматурзи, ху­дожници, архитекти, лекари,, .оратори. Древногръцката наука бе­лежи своите върхови постижения. Във философията борбата меж­ду класическите направления —• материалистическото и идеалис-



Т у к и д и д, Ист^д^я на Пелопонеската ффйна, С, 1979, с. 126.

тическото, ражда своите най-ярки представители.. В изкуетвотосе извисяват талантите на древногръцките драматурзи,, скулптори, художници. Това е времето на философите: Демокрит, Левкип, Анаксагор, Емпедокъл; на драматурзите: Есхил, Софокъд, Еври-пид, Аристофан; на скулпторите: Фидий, Поликлет и други. В тази епоха на велико съзидание ораторското изкуство, усъвър­шенствувано и разпространявано от философите-софисти,, завоюва първенствуващо място сред „свободните изкуства".1

Вторият социално-исторически корен, върху който процъф­тява ораторското изкуство, е а т и и с к и я т с ъ. д, наричан с право „люлка на красноречието". Архонтъта ка Атина— Солон, издал през 594 г. закони (известни в историята като Солонови за­кони), съгласно които съдебната власт се отнема от ръцете на ев-патридите3 и се дава на простия народ. Чрез създаването на На­родния съд се обуздава в известна степен съдебният произвол и се заставят свободните граждани да се замислят над умението си да убеждават другите в своята правота. По това време Древна Гър­ция още не е възприела идеята за адвокатурата.. Тогава се появи­ли логографите4 — съчинители на речи по поръчка. Отивал бед­ният селянин или занаятчия, а понякога и заможен евпатрид, при логографа и му разказвал своята мъка.. Логографът я претво­рявал така, че понякога и самият тъжител се умилявал от собстве­ната си неволя . . . По-късно логографите започнали да записват своите произведения. При най-талантливите от тях фантазията, психологическият усет и художествената мярка превръщали обик­новената житейска драма в. произведение на изкуството (Лизий,. Изократ и др.).

Третият корен на ораторското изкуство е древногръцкото об­разование. В създадените реторски школи децата изучавали освен реторика, още и математика, музика,, литература и др.. Чрез ов­ладяването на ораторското изкуство те се подготвяли за бъдеща участие в социалния живот на републиката.. В характера на атин-

1 „Свободни изкуства" е Древна Гърция1 били нарияанш граматиката,
диалектиката, реториката, аритметиката., геометрията, астрономията и му»-
виката.

2 Архонт (стгр.)—върхове» управител,, военачалник. Около средата
на VII в. пр. н. е. е била основава колегия на: архонтите в Атина, състояща,
се от 9 члена. През V в. пр. н. е. тя загубила сввето значение.

3 Евпатриди (стгр.)—земевладелци в Древна Атина, знатни: по про­
изход.

* Логографи се наричат н раннжге- гръцки; историци, които, записвала предания и митове за древните племеяа. а герои „аа, основаването, на градовете и др.

ското образование се синтезира идеалът на епохата на Перикъл — стремежът към красота, съчетана с пределна простота, всестранно* обучение, без да се изнежва и разглезва духът.

И така, трите главни корена на ораторското изкуство в Древна Атина, а по-късно и в Древен Рим, са: демократичното управле­ние, съдът и образованието. Благодарение на тях се развиват най-важните жанрове на красноречието в древността; политичес­кото, съдебното и тържественото.



  1. Политическото (съвещателно, делиберативно) красноречие
    има за предмет публичните разисквания по политически въпроси..
    Свободните граждани на древните републики се съвещавали при
    решаването на важни държавни или политически дела. Това било-
    продиктувано от демократичната форма на управление. Полити­
    ческите фактори формирали обществено мнение, призвано да пред­
    види бъдещето на държавата, класата, партията. Целта при това
    предвиждане се състои в обществената полза или вреда от реше­
    нието, което Народното събрание (или друг политически орган):
    трябва да приеме. Съвещателното красноречие оказва най-силно
    въздействие върху развитието на ораторското изкуство и на него­
    вата теория.

  2. Съдебното (юридическото) красноречие е посветено на ми­
    нали събития — съдените се обвиняват или оправдават по повод
    на вече извършени действия. Съдебният оратор има за цел да
    прецени като справедливи (т. е. съответствуващи на законите и
    морала) или несправедливи постъпките на подсъдимите и да убеди;
    в това съда. За значението на съдебното красноречие говори и
    фактът, че дори Перикъл не е могъл да спаси от смъртна присъда
    приятеля си — великия скулптор Фидий, а оправдаването на
    Аспазия — неговата втора жена, му струвало огромни усилия. . .

  3. Тържественото (демонстративно, епидейктическо) красноре­
    чие се прилага в случаи, когато ораторът трябва да похвали или
    порицае определена личност или група от хора. Общественото
    признание на заслугите или достойнствата на личността, също
    както и критиката на нейните пороци или незаконни действия
    имат пред вид настоящето, т. е. всеки хвали или порицава сега
    съществуващи неща. Висша цел на епидейктическото красноречие
    е постигането на прекрасното. Ораторът утвърждава или отрича
    едни или други човешки качества, идеи, постъпки през призмата,
    на естетическата мярка за красиво и грозно.

Освен трите основни жанра на ораторското изкуство в древно­гръцката и по-късно в древноримската република били разпро­странени: деловото красноречие, извикано за жи-

8

вот от нуждите на търговията и занаятите; военното крас­норечие — поради честите войни, които се водели със съсед­ните държави; дипломатическото красноречие, изразено в мисиите на държавните пратеници; религиозно­то красноречие — предсказанията на жреците, прорица-телите и др..

Жанровата класификация на древното гръцко и римско жрас-норечие може да се осъществи не само по тематично-съдържате-лен, но и по формален критерий, т. е. по методите, принципите и средствата за убеждаване и внушаване. В това отношение древ­ността познава три основни направления в ораторското изкуство: атицизъм, азианизъм и родоска (наричана още Цицеронова) школа. Атическите оратори, към които се отнасял и Демостен, се отличавали с подчертано внимание към логическите доводи. За тях главно оръжие за убеждаване били фактите. Това не означава, че те пренебрегвали емоционалното въздействие. Но, общо взето, техните речи били сдържани, реа­листични. Най-характерните белези на атическия стил са: точ­ност, краткост, ясност и естествена красота на израза. В него не ще открием театрални ефекти, а ролята на ритъма е сведена до ми­нимум. За разлика от атическите оратори, представителите на. азианската школа1 издигали в култ емоционалното преживяване, въздействието върху чувствата на слушателя. Техните речи били натруфени с всевъзможни украшения — стилистични и изпълни­телски. Гай Гракх, например, един от най-известните римски по­литически дейци и оратори, когато говорел пред публика, заета-, вял някой от робите си да стои зад гърба му и да свири на флейта. В нужната минута свирачът подавал на Гай Гракх тона, по който трябвало да звучи фразата. Речта се превръщала в нещо подобно на мелодекламация . . . Ораторите-азианисти били особено пристрастени към ефектните афоризми, към ритмичното построя­ване на изреченията и мелодичната интонация на речта.

Третата школа в гръко-римската ораторска традиция — ро-доската — обединява ефекта на рационалното и емоционалното въздействие върху слушателите. Нейният създател — съдебният оратор и писател Аполоний Молон.имал щастието да бъде за из­вестно време наставник на Цице-рон — най-оригиналния оратор на Древен Рим. Това определило и историческото значение на родоската школа, която без Цщероновото творчество имала огра­ничена реторическа прргрцщ и преследвала незначителни прак-

1 Азианизмът възниква д- западната част на Малд А§ия.

10

тически цели. Затова историята закономерно назовава третото направление на красноречието в древността — Цицероновско.

Практиката и теорията на ораторското изкуство през раз-■тлеждания период се включват в едно понятие — реторика, „техне реторике"1. Научното изследване на реториката като сложен фе­номен е свързано със специални трактати. В образна, в отделни случаи дори художествена, форма се анализира и оценява твор­ческият процес на общуването между оратора и публиката. Систе­мата на античната реторика включва пет компонента: 1. намиране на материала (инвенция); 2. разполагане на елементите на съдър­жанието (диспозиция); 3. словесно изразяване (елоквенция); 4. ■запомняне (мемориа) и 5. произнасяне (действие). Тези дялове •естествено и логично следват етапите в подготовката на оратора и неговия контакт със слушателите.

1. Намирането на материала. Това е началният, базисният <етап в подготовката и произнасянето на речта. В древната рето­рика той е разработен особено детайлно. Материалът за бъдещата •ораторска творба се делял на Две категории: конкретни де-л а, наричани у гърците „хипотези", а у римляните „каузи", и общи въпроси — у гърците — „тези", а у римляните „въп­роси". Напр. в „Трета Филипика" Демостен посочва като „кон­кретни дела" причините за катастрофалното положение, до което е достцгнала Атина, сред които главна причина са ораторите — ласкатели. От конкретния повод той преминава към общия въп­рос за „свободното говорене", „което е станало привилегия за все­ки, който диша атински въздух"2. „Общ въпрос" от същата реч е и разсъждението за мира: „Да поговорим първо за мира"3.

Предмет на речта бил спорният въпрос („контро-верзия"), т. е. онзи проблем, който едната страна утвърждавала, а другата отричала. Спорният въпрос се разрешавал чрез специ­ални реторически категории — „статуси": на установяването, на определението, на законността.

При статуса на установяването ораторът се •стреми да представи постъпката, лицето, предмета и др. като действителни. Напр. да се установи наистина ли е извършена кражба, убийство и др.. Статусът на определение-т о се изяснява чрез въпроса: правилно ли е определена постъп­ката. Напр. извършено е убийство, но трябва да се определи пред­намерено ли е то или случайно.



1 Techne rhetorike—стгр. буквално преведено е изкуство на оратора, ора­
торско изкуство; „ретор" rhetor — на стгр. означава оратор и учител по крас-
дюречие. _ ■■■■■■

2 Христоматия на ораторската реч, С, 1981 г., с. 43.

3 Пак там, с. 45.

11


При статуса на законността се пита: законна: или противозаконна е постъпката, напр. убит е римски гражда­нин, но се доказва, че той е враг на държавата. Тогава — законно ли е деянието?

Основно средство за утвърждаване на ораторската гледна точка по спорния въпрос (контроверзията) са доказателствата (ар­гументите). Те биват външни(нетехнически)—документи, свидетел­ства и др., и вътрешни (технически) — логически доказателства, сътворени от самия оратор. Вътрешните доказателства били два вида: примери (индукция) и ентимеми (дедукция)1. Източниците-на логическите доказателства се наричали „места" (стгр. — „то­пи"). На тяхното откриване била посветена най-важната част от учението за инвенцията.

Местата също се делели на „места на конкретните дела" и „об­щи места". Към първия вид се отнасят обстоятелствата, които са породили деянието, което се обсъжда. Напр. „Човек с такъв; произход не може да извърши такава постъпка", „Той е бил подбуден от своето честолюбие (от страх, алч­ност, завист и др.) „Обстоятелствата се свързват с доводи, свър­зани с личността на оратора или на неговия опонент, наричани в. древността argumentum ad hominem („довод към човека").

Античните оратори обръщали особено внимание на „общите места" — т. е. разсъждения по абстрактни, най-често политичес­ки и нравствени проблеми, с които не се доказвал спорният въпрос,, но се усилвал емоционалният ефект от вече приведените доводи-„Общи места" са призивите да се почитат боговете, законите, дър­жавата, заветите на дедите и др. Те били приложими към всяка реч и затова носели такова название.

2. Вторият етап — разполагането на материала или както са го наричали „диспозицията", представлява „осъразмеряване" на събрания материал. Софистите създали композиционна схема от четири компонента, която се запазила през цялата древност, а и до днес: увод, изложение, разработка и заключение. Втората и третата част са отделени, за да се акцентира върху доказателство­то и опровержението. Всеки структурен елемент притежавал соб­ствени реторически задачи —• да предизвика вниманието и съчув­ствието на слушателите; да намали ефекта от противниковите до­води, да възбуди състрадание или негодувание и пр. Логиката на изложението и разработката се различава твърде много от формал­ната логика, при която доказателството следва схемата: теза — аргумент — демонстрация. Структурата на ораторската реч се

1 На тях ще се спрем по-подробно в следващото изложение.

'приближава до драматургичната композиция, при която са раз­четени логико-емоционалните кулминации и паузи, предвижда се слуховото възприемане.

3. Словесното изразяване (elocutio) е дял от реториката,
получил през вековете най-голямо внимание, което става причина
за отъждествяването на цялата реторика с него. Древните разли­
чавали три страни в теорията за словесното изразяване: учение за
отбора на думите, учение за- съчетаване на думите и учение за
фигурите. Чрез отбора на думите се утвърждава раз­
говорният език на образованото общество. Диалектите и прос-
торечието не се допускат.в изисканата ораторска реч и за тях
изобщо не се споменава в учебниците по реторика.

Съчетаването на думите се извършва по три яоказателя: благозвучно разполагане на думите, съразмерно по­строяване на фразите и ритмично завършване на изреченията.

Чрез фигурите се постигала разговорна естественост и „блясък" на мисълта. Били различавани „тропи" и фигури. „Тропи" нарича­ли отделни думи, употребявани в преносното им значение: метафо­ра, метонимия, синекдоха, перифраза, хипербола и др. Фигу­рите са съчетания от думи, които изменят смисъла на изрече­нието — фигури на мисълта; или не го изменят — фигури на реч­та. Строго разграничаване между двата вида фигури е невъзмож­но. Фигури на мисълта са: реторическият въпрос, възклицанието, •обръщението и др.; а фигури на речта — прибавянето на думи {повторението, анафората, градацията и пр.), изпускането на думи (елипса, пролепса и др.), съзвучието (подобни корени, подобни окончания на думите и др.), паралелизмът на построяването на .фразите и др.

Стремежът към издигане на ораторския стил над обикновената разговорна реч, както и обединяването на трите учения за сло­весното изразяване довежда до теорията за стиловете: висок, среден и прост. Високият стил използувал в най-голяма степен реторическите средства, а простият стил — в най-ниска степен. Всеки от тях можел да премине в своята крайност: високият — в натруфен, средният — в сив, безцветен, и ниският — в суховат.

4. Четвъртият дял на древната реторика — запомнянето, бил
най-слабо разработен. За основател на мнемониката (науката за
паметта) се смята Симонид Кеоски — гръцки поет, живял през
V в. пр. н. е. На ораторите се препоръчвало да използуват зри­
телните образи като основа за всяко запомняне. При заучаването
на речите наизуст те трябвало да свържат в паметта си всяка част
•от речта с определен предмет например от стаята, в която се на­
мират. При това свързване трябвало да се спазва пространстве-


12

13


ната последователност, т. е. точното разположение на предметите; в стаята. Възстановявайки добре познатия ред на вещите, паметта услужливо поднасяла и реда на мислите, които трябвало да се произнесат. Античната мнемоника препоръчвала зрителната па­мет и при заучаването на писан текст — да се запомни общия вид на страницата, разположението на абзаците и пр. Античната мнемоника не е още достатъчно изследвана. Фактът, че древните оратори са притежавали изключителна памет1, ни задължава да се обърнем с по-голямо внимание към нея.

5. Произнасянето на речта, петият дял на реториката, раз­работва въпросите на гласовата техника и ораторската пластика. Гласът на оратора трябвало да бъде звучен, интонационно богат. Тялото да бъде стройно, снажно, съразмерно. Погледът — от­крит и изразителен. Движенията — без театрална превзетост, свободни, но пестеливи. Древните ретори предписвали специфи­чен набор от изразни средства: глас, мимика, жестове и пр. за всеки отделен вид речи (важна реч, патетична, подигравателна,,

обяснителна и пр.).

Това е в основни линии системата на античната реторика. Тя: се утвърждавала в продължение на векове. В известен смисъл ре~ торическата теория е издънка и антипод на древната философия. Стотици години двете науки враждуват поради склонността към умозрителност и известна откъснатост от практическия полити­чески живот у едната, и „прекалената", от гледището на някои философи, социална активност и формализъм у другата. Прими­рието между тях, т. е. възприемането от реториката на философ­ската систематизираност и аналитичност, я превръща в наука. То­ва е времето на класическата античност —V—IV в. пр. н. е. за. Древна Гърция и II—I в. пр.н.е.—за Древен Рим. Съществува­щите обществено-исторически и културни предпоставки раждат гръко-римската класическа реторика — най-сочния плод от тео­рията на ораторското изкуство в древния свят.. Как се стига до

нея? .


Древните, както и ние, обичали да епорят."„В спора се ражда истината" — казвали те и ни завещали тази максима като наслед­ство. Противопоставянето на мненията,, защитата на тезата и контратезата, точната и ясна аргументация,, това са някои от най-съществените страни по пътя към правилното решение на проблема. Този вид спор в древността се нарича диалект и-

1 Сенека Стари (баща на философа Сенека) се гордеел с това, че можел да запомни от едно прочитане 20,00. аесвъраани*. думи или да повтори 200 сти­ха, чути само веднъж.
к а1, т. е. спор, при който се привеждат правдиви доводи и се цели да се постигне истината. Но освен диалектиката старите гърци познавали и други видове спор, един от които е еристиката. При него противниковите страни използували както верни, така и неверни аргументи, като целта им била на всяка цена да побе­дят. Названието на този вид спор идва от името на богинята Ери-да, покровителка на раздорите, крамолите, споровете. Може би не е случайно фонетичното сходство между Ерос — бога на любов­та, и Ерида. Нали не само в гръцката митология, а и в жи­вота те са твърде често заедно. Където има влюбени, там има и кавга — казва народът.

Третият вид спор — софистиката — бил най-често сре­щаният. Наречен така в чест на философите-софисти2, софистич-ният спор стоял най-далече от истината. При него роля на главен аргумент играели софизмите3 — тенденциозно неверни твърде­ния, чието доказателство се извършва формално правилно. Ес­тествен финал на софистичния спор, подобно на еристичния, е са­моцелната победа.

Ето твърде разпространеният в древността „Софизъм на Еватъл":

Еватъл учил красноречие у Протагор. Те се уговорили, че

ученикът ще заплати за обучението, когато спечели своя първи.

процес.


Изминало време, а Еватъл все не заплащал дължимата сума. Протагор го заплашил, че ще го изправи пред съда.

, Дилемата на Протагор била: — Ако спечелиш процеса, ще заплатиш по силата на нашия договор; ако загубиш — ще запла­тиш по силата на съдебното решение!

На това Еватъл отговорил със своя дилема:

— Ако спечеля процеса, няма да заплатя по силата на съдеб­ното решение, ако загубя — няма да заплатя по силата на нашия договор. И в единия, и в другия случай — няма да заплатя.

И тъй непризнателният, но ловък ученик не заплатил на своя учител. А Протагор пръв в Древна Гърция започнал да взема, пари за обучението в своето училище в гр. Абдера ... .

1 Днес под „диалектика" разбираме науката за най-общите закони на развитието на природата, обществото и мисленето. В древността под „диалек­тика" се има предвид: 1) способността да се води спор чрез въпроси и отго- , вори; 2) изкуството да се класифицират понятията — на родове и видове; 3) тя е наука за вероятните мнения, за разлика от науката за доказателство­то— аналитиката (Аристотел и др.), „Философски речник", С., изд. БКП,. 1968, с. 127.

а Софисти — в Древна Гърция „странствуващл учители по мъдрост",. * платени учители по красноречие и философия.

3 Софизъм — на стгр. означава хитрост, измама, лъжливо заключение» коварство. Той е умишлено невярно разсъждение за разлика от непреднаме­рената логическа грешка — паралогизма (неправилно разсъждение).

15


Механизмът на заблуждението при софизмите се разкрива чрез щървия закон на формалната логика, който изисква: „Всяка обек­тивно истинна и логически правилна мисъл да се запазва непро­менена по време на цялото разсъждение и в извода". В случая .„разминаването" става в промяната на гледните точки, т. е. на отношението към спорния въпрос: Еватъл ще заплати или не? Докато Протагор взема като решаващо условие предварителния договор, за Еватъл такова условие е съдебният процес. Типичен софистичен спор, при който всеки заема изгодната, а не обективно вярната позиция.

По-леко се откриват неправилните изводи при софизмите, :приведени от Аристотел в трактата му „За софистичните опровер-



"1.

жения


  1. Това, което не си загубил, ти го имаш. Но ти не си загубил
    рога. Следователно ти имаш рога.

  2. Този овен има малки, следователно той е баща. Но той е
    твой; следователно той е твой баща.

Но ти го биеш; следователно ти биеш своя баща.

  1. Крадецът не иска да вземе нищо лошо. Да се придобива доб­
    рото е хубаво нещо. Следователно, крадецът желае доброто.

  2. Лекарството, приемано от болния, е добро. Колкото повече
    се прави добро, толкова е по-добре. Значи лекарството трябва да
    се приема колкото се може повече.

  3. Който учи някого, той иска неговият ученик да стане мъ­
    дър и да престане да бъде невежа. Значи, той иска това, което
    не е, и да престайе да бъде това, което той е сега. Следователно,
    той иска да го изведе от битието в небитието,,?, е. да го унищожи.

Но в каква зависимост са софистиката и реториката? Отгово­рът не е толкова лесен, както би се сторило на някого. „Стран-ствуващите учители по мъдрост", т. е. софистите от V в. пр. н. е., са едновременно и първите учители по красноречие. В този отго­вор се съдържа причинната обусловеност, а следствието е по-сложно и се крие в противоречивата природа на тяхната философ­ска и културна програма. Софистите, тези деца на демокрацията, лърви сред философите насбчват вниманието си към човекозна-лието. Човешката личност, според тях, трябва да бъде всестран-ло развита, да притежава ясни политически и граждански пози­ции, да участвува активно в живота на полиса. Те притежавали всички знания «а своето време и ги преподавали срещу заплаща­не, за което били жестоко критикувани от Сократ и Платон.

Протагор от Абдера (481—411 г- пр. н. е.), за когото вече стана дума, учел, че „човек е мярка на всички неща", т. е. всичко е относително и зависи,от човешките възприятия. Прила­гайки тази идея към речта и мисленето, софистите стигат до извода за относителността на понятията и на самата истина. За всеки предмет, според тях, могат да се изкажат две противоположни съждения, или да се докаже, че бялото е черно, а черното — бяло. По този начин те били в състояние, по израза на Протагор, да на­правят „слабата реч —силна", т- е. да защищават всяка теза. Следователно, целта на оратора не се заключава в откриване и доказване на истината, а в привеждане на съображения, които ще представят като правдоподобно и убедително дадено твърдение .(Платон — „Горгий", „Федър",)..

Реториката на старите софисти като първо направление в теорията за ораторското изкуство заложила както множество от положителните страни на бъдещото й развитие, така и някои регресивни по отношение на свободата на човешката личност на­соки. Например сицилийският софист Горгий (ок. 483—375 г. пр. н. е.) разработва някои проблеми от психологията на ора­торския труд. Той създава учение за „удобното време", т. е. необ­ходимостта да се имат .пред вид времето, мястото и обстоятелствата, при които ораторът ще общува с публиката. Според Горгий пър­востепенна задача на оратора е да възбужда страстите, афектите на слушателите. Затова препоръчва на своите последователи да използуват изобилие от метафори и особени фигури, наречени в негова чест „Горгиеви фигури"..

Друг софист — И с о к р а т (436—538 г. пр. н. е.), който пи­сал знаменитата си реч „Панегирик"1 цели 10 години (!), разработ­ва реторическата теория като най-важна образователна дисцип­лина. Той създал специален „период"а на речта, в който мисълта се развива по схемата: Кой? Какво? Къде? С какви средства? Как? Кога? Характерно з.а периода, както и за Горгиевите фигу­ри, е ритмичното завършване на фразата. Интересен е фактът, че римата се прилага първоначално в ораторската проза и сравни­телно по-късно — през първите векове от н. е. — става белег на поетическото творчество..

Протагор, Горгнй, Прюдик, Хинин и другите софисти пряко свързвали познанието с мнението, което винаги включва елемент ла субективност.. Поради този субективиран образ на познанието


1 А р и с т о т е л ь, О софистических опровержениях, Собр. соч., т. 2, М., 1978.

1 Съвременниците му се лрисмивалл, че Александър Македонски завла­дял целия свят по-бързо, отколкото то* шисал своя „Панегерик". ? „Период" на гръцки означава ©бижолжа, движение в кръг.


Каталог: 2010
2010 -> Ноември, 2010 Г. Зад Кое е неизвестното число в равенството: (420 Х): 3=310 а) 55 б) 66 в) 85 г) 504 За
2010 -> Регионален инспекторат по образованието – бургас съюз на математиците в българия – секция бургас дванадесето състезание по математика
2010 -> Януари – 2010 тест зад Резултатът от пресмятане на израза А. В, където
2010 -> Библиографски опис на публикациите, свързани със славянските литератури в списание „Панорама” /1980 – 2011
2010 -> Специалисти от отдел кнос, Дирекция „Здравен Контрол при риокоз русе, извършиха проверки в обектите за съхранение и продажба на лекарствени продукти за хуманната медицина на територията на град Русе
2010 -> 7 клас отговори на теста
2010 -> Конкурс за научно звание „професор" по научна специалност 05. 02. 18 „Икономика и управление" (Стопанска логистика) при унсс, обявен в дв бр. 4/ 15. 01. 2010
2010 -> Код на училище Име на училище


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница