Космически граници



страница14/34
Дата21.07.2016
Размер4.82 Mb.
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   34

Тя го видя и се вцепени. Озадачението и в миг се превърна в ужас. "Градушката" беше дело на хора. Леденото топче върху ръкава и представляваше идеално оформена сфера, голяма колкото череша. Повърхността и бе полирана и гладка, нарушавана само от правата линия, опасваща обиколката и като на оловен куршум на някогашен мускет. Кръглите топчета несъмнено бяха дело на човек. "Ледени куршуми…"

Като човек с достъп до военна информация, тя добре познаваше новото експериментално оръжие "ИБ" - "импровизирани боеприпаси" - снежни автомати, пресоващи сняг в ледени топчета, пустинни автомати, стопяващи пясък в стъклени куршуми, водни автомати, изстрелващи струи вода с такава сила, че можеха да чупят кости. Оръжията с импровизирани боеприпаси имаха огромно преимущество пред конвенционалните, тъй като използваха наличните ресурси и буквално произвеждаха муниции на място - снабдяваха войниците с неограничено количество патрони, без да се налага те да носят предишните тежки паласки. Рейчъл знаеше, че ледените топчета, с които ги обстрелваха в момента, се пресоват "по поръчка" от сняг, натъпкван в приклада на автомата.

Както често се случва в света на разузнаването, колкото повече знае човек, толкова по-страшна му изглежда действителността. Този момент не правеше изключение. Рейчъл предпочиташе да се намира в блажено неведение, но това, което знаеше за ИБ оръжията, мигновено я наведе на едно-единствено смразяващо заключение; атакуваше ги някаква американска спецчаст, единствените сили в страната, имащи право да използват това експериментално оръжие. Присъствието на бойна част за секретни операции носеше със себе си второ, още по-ужасяващо откритие: вероятността да се спасят клонеше към нула.

От тези страшни мисли я откъсна друго ледено топче, което намери отвор сред стената от оборудване върху шейната и с писък се заби в корема и. Въпреки дебелия костюм, Рейчъл се почувства така, все едно я е ударил невидим професионален боксьор. Пред очите и затанцуваха звезди. Тя се олюля и безуспешно се опита да се хване за шейната, за да не падне. Майкъл Толанд пусна въжето на Нора и се хвърли да задържи Рейчъл, но закъсня. Младата жена се строполи по гръб и двамата с океанолога се търколиха върху леда сред купчината електронни устройства.

– Това са… куршуми - задъхано успя да каже тя. - Да бягаме!
50
Мотрисата, напускаща спирката "Федерал Трайангъл", не се отдалечаваше от Белия дом толкова бързо, колкото се искаше на Гейбриъл Аш. Тя сковано седеше в един пуст ъгъл и зяпаше тъмните очертания, които се носеха като в мъгла покрай прозореца и. Големият червен плик на Марджъри Тенч лежеше в скута и и я притискаше като десеттонна тежест.

"Трябва да разговарям със Секстън! - помисли си Гейбриъл. - Веднага!"

Под слабата непостоянна светлина на мотрисата Гейбриъл се чувстваше като в някакво халюциногенно пътуване. Мътните светлини профучаваха край нея като дискотечни светлинни ефекти. Гръмовният тунел се издигаше от всички страни като дълбок каньон.

"Това не се случва в действителност".

Тя сведе поглед към плика в скута си. Отвори го, бръкна и извади една снимка. Вътрешното осветление на мотрисата премигна за миг и силният блясък освети смайваща сцена - Седжуик Секстън, легнал гол в кабинета си и насочил доволното си лице точно към камерата, и тъмната фигура на Гейбриъл - също гола до него.

Младата жена потръпна, пъхна снимката в плика и го затвори.

"Това е краят!"

Щом мотрисата излезе от тунела и се понесе по откритите релси край Ланфан Плаза, Гейбриъл извади мобилния си телефон и набра номера на личния мобифон на сенатора. Отговори и телефонният му секретар. Озадачена, тя телефонира в кабинета му. Вдигна секретарката.

– Обажда се Гейбриъл. Сенаторът там ли е?

– Къде се губиш? - ядосано попита секретарката. - Той те търсеше.

– Имах среща, която се проточи. Трябва веднага да говоря с него.

– Ще се наложи да почакаш до утре. Той е в Уестбрук.

В луксозния блок Уестбрук Плейс се намираше вашингтонската резиденция на Секстън.

– Не отговаря на личния си телефон - каза Гейбриъл.

– Запазил си е вечерта като "ЛВ" - напомни и секретарката. - Тръгна си рано.

Гейбриъл се намръщи. "Лично време". В цялата суматоха бе забравила, че Секстън си е насрочил вечер в къщи. Много държеше да не го смущават в такива моменти. "Тропай на вратата ми само ако блокът гори - казваше той. - Всичко друго може да почака до сутринта". Тя реши, че къщата на Секстън определено гори.

– Искам да ме свържеш с него.

– Невъзможно.

– Случаят е сериозен. Наистина…

– Не, буквално не е възможно. На излизане той си остави пейджъра на бюрото ми и ми каза да не го безпокоя цяла вечер. Беше категоричен. - Тя замълча за миг. - По-категоричен от обикновено.

"Мамка му!"

– Добре, благодаря. - Гейбриъл затвори.

– Ланфан Плаза - съобщи автоматичният глас в мотрисата. - Връзка с всички линии.

Тя стисна клепачи и се опита да проясни мислите си, но в ума и нахлуха ужасяващи образи… сензационните снимки на двамата със сенатора… камарата документи, уличаващи Секстън във взимане на подкупи. Все още чуваше дрезгавия глас на Тенч.

"Постъпете както трябва. Подпишете клетвената декларация. Признайте за връзката".

Докато мотрисата спираше на станцията, Гейбриъл се насили да си представи какво ще направи сенаторът, ако публикуват снимките в пресата. Първото, което и хрумна, едновременно я смая и засрами. Секстън щеше да излъже. Нима наистина мислеше така за своя кандидат?

"Да. Той ще излъже… нагло".

Ако публикуваха снимките в пресата, без Гейбриъл да е признала за връзката, сенаторът просто щеше да ги обяви за жестока фалшификация. Това бе епохата на дигиталното фоторедактиране - всеки, който беше влизал в интернет, бе виждал безупречно ретушираните подправени снимки на глави на известни личности, дигитално залепени за тела на други хора, често на порнозвезди по време на полов акт. Гейбриъл вече познаваше способността на Секстън да гледа в телевизионната камера и убедително да лъже за връзката им. Несъмнено можеше да убеди света и че тези снимки са безсилен опит за съсипване на кариерата му. Щеше да имитира гневно възмущение, може би дори да намекне, че самият президент е поръчал фалшификацията. "Нищо чудно, че Белият дом не ги е публикувал". Снимките можеха да окажат противоположното въздействие. Колкото и истински да изглеждаха, те не доказваха абсолютно нищо. Внезапно я обзе надежда. "Белият дом не може да докаже, че тези снимки са истински!"

Тенч я бе манипулирала с безпощадна простота: признай връзката си или гледай как Секстън отива в затвора. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Белият дом имаше нужда Гейбриъл да признае за връзката, иначе снимките не струваха нищо. Настроението и рязко се подобри.

Когато мотрисата спря и вратите се отвориха, в ума и сякаш се отвори друга далечна врата и разкри неочаквана окуражителна възможност.

"Може пък и това за подкупите, което ми разказа Тенч, да е лъжа".

В крайна сметка какво всъщност беше видяла? Нищо категорично… някакви ксерографирани банкови документи, зърниста снимка на Секстън в подземен паркинг. Всичко можеше да е фалшифицирано. Тенч можеше коварно да и е показала подправени финансови документи заедно с истинските снимки на сексуални сцени, надявайки се Гейбриъл да приеме всичко за истина. Това се наричаше "асоциативна автентичност" и политиците често го използваха, за да доказват съмнителни идеи.

"Секстън е невинен" - каза си тя. Белият дом бе отчаян и се беше опитал да я изплаши, за да я накара да си признае за връзката. Искаха публично да изостави сенатора - със скандал. "Измъкни се, докато още можеш -беше и казала Тенч. - Имащ време до осем часа". "Всичко си съвпада" - помисли си Гейбриъл. "Освен едно…"

Единственият смущаващ елемент от пъзела бяха пращаните от Тенч имейли. Това определено предполагаше, че НАСА наистина е искала Секстън да втвърди позицията си, за да я използват срещу него. Или не бе така? Дори имейлите имаха напълно логично обяснение.

"Ами ако не са били от Тенч?"

Главната съветничка може да беше хванала предателя, който бе пращал информация на Гейбриъл, да го беше уволнила и да и бе пратила последното съобщение, за да се срещне с нея. "Тенч може да се е престорила, че нарочно е пращала данните за НАСА - за да ме манипулира". Хидравликата на мотрисата засъска на Ланфан Плаза, вратите скоро щяха да се затворят.

Гейбриъл се вторачи в перона. Мислите и препускаха. Нямаше представа дали подозренията и са логични, или просто така и се иска, но каквото и да ставаше, знаеше, че трябва веднага да разговаря със сенатора - независимо от ЛВ.

Стиснала плика със снимките в ръце, тя изскочи навън тъкмо когато вратите започнаха да се затварят. Отиваше на друго място.

В Уестбрук Плейс.
51
Бягай или се бий.

Като биолог, Толанд знаеше, че когато един организъм усети опасност, в него настъпват огромни физиологични промени. Знаеше, че сега в мозъчната му кора нахлува адреналин, ускорява сърдечния му ритъм и нарежда на мозъка да вземе най-старото и интуитивно биологично решение - дали да се бие, или да избяга.

Инстинктът му подсказваше да избяга, ала разумът му напомняше, че все още е завързан за Нора Мангър. Пък и нямаше къде да избяга. Единственото убежище на километри беше куполът, а противниците, които и да бяха, се намираха по-нагоре по склона и му отрязваха пътя натам. Зад него се простираше над трикилометрова равнина, свършваща с ледено море. Бягството в тази посока означаваше смърт от измръзване. А и не можеше да изостави другите. Нора и Корки още бяха на открито, завързани за тях двамата с Рейчъл. В прекатурената шейна продължаваха да се забиват ледени топчета. Толанд затършува в разхвърляното оборудване и затърси някакво оръжие, сигнален пистолет, радиостанция… каквото и да е.

– Бягай! - пак извика Рейчъл.

После градушката изведнъж престана. Въпреки брулещия вятър нощта внезапно стихна… сякаш бурята неочаквано бе отминала.

Океанологът предпазливо надзърна иззад шейната и видя една от най-смразяващите гледки в живота си.

От мрака изплуваха три призрачни фигури - безшумно се плъзгаха на ски. Носеха бели полярни костюми. Вместо щеки държаха големи автомати, които не приличаха на никакво познато оръжие. Ските им също бяха странни, къси, по-скоро като дълги кънки за лед.

Спокойно, сякаш вече знаеха, че са спечелили битката, те спряха при първата жертва - изпадналата в безсъзнание Нора Мангър. Толанд се изправи на треперещите си колене и се вторачи в непознатите. Те го погледнаха през зловещите си електронни очила. Очевидно не ги интересуваше. Поне за момента.

Докато се взираше в проснатата на леда жена, Делта Едно не изпитваше угризения. Бяха го учили да изпълнява заповеди, а не да оспорва мотиви.

Жената носеше дебел черен термокостюм и имаше цицина отстрани на главата. Дишаше тежко и плитко. Един от ледените куршуми я бе улучил и я беше повалил в несвяст. Бе време да довършат работата си.

Делта Едно приклекна до жената, а другарите му насочиха автоматите си към другите жертви: единият към дребния мъж, който също лежеше в безсъзнание наблизо, а вторият - към прекатурената шейна, зад която се криеха другите двама. Въпреки че лесно можеха да изпълнят задачата си, останалите три жертви не бяха въоръжени и нямаше къде да бягат. Щеше да е лекомислено да бързат да ликвидират всички едновременно. "Никога не разсейвайте силите си, освен ако не е абсолютно необходимо. Справяйте се с противниците един по един". Номерът обаче беше да не оставят никакви следи, показващи как са умрели.

Приклекнал до жената, Делта Едно свали терморъкавиците си и загреба шепа сняг. Направи го на топка, отвори устата на жертвата и започна да го тъпче в гърлото и. Напълни цялата и уста и натъпка снега колкото можеше по-навътре в трахеята и. Тя щеше да умре след три минути.

Измислен от руската мафия, този метод се наричаше "белая смерть" - бялата смърт. Жертвата се задушаваше много преди снегът в гърлото и да се стопи. Дори някой да заподозреше насилствена смърт, не можеха да открият оръжието на убийството, нито свидетелства за насилие. Накрая навярно щяха да се досетят, ала щеше да е късно. Ледените куршуми щяха да потънат в снега и цицината на главата на тази жена щеше да е като от подхлъзване върху леда - нищо чудно при силата на виелицата.

Другите трима щяха да бъдат обезвредени и убити по същия начин. После Делта Едно щеше да ги натовари на шейната, да ги завлече на няколкостотин метра встрани, да завърже осигурителните им въжета и да подреди труповете. След часове четиримата щяха да бъдат открити - очевидно жертви на измръзване. Хората, които ги намереха, щяха да се чудят какво са правили там, но никой нямаше да се изненада, че са умрели. В края на краищата противовятърните им свещи бяха изгорели, времето бе опасно и изгубването на шелфа всъщност означаваше бърза смърт.

Делта Едно донатъпка снега в гърлото на жената. Преди да насочи вниманието си към другите, откопча ремъците на гърдите и. По-късно щеше да я закопчае, но засега не искаше на двамата зад шейната да им хрумне да я изтеглят и да я спасят.

Майкъл Толанд току-що бе присъствал на убийство, каквото не можеше да си представи и в най-кошмарните си фантазии. След като откачиха осигурителното въже на Нора Мангър, тримата убийци насочиха вниманието си към Корки.

"Трябва да направя нещо!"

Астрофизикът беше дошъл на себе си, пъшкаше и се опитваше да се надигне, но един от войниците го блъсна по гръб, възседна го и прикова ръцете му към леда с коленете си. Корки нададе мъчителен вик, мигновено заглушен от виещия вятър. Обезумял от ужас, Толанд продължи да рови сред разхвърляния товар на прекатурената шейна. "Трябва да има нещо! Оръжие! Нещо!" Видя само диагностично оборудване, повечето разбито до неузнаваемост от ледените топчета. До него Рейчъл изтощено се опитваше да седне, като се подпираше на брадвата за лед.

– Бягай… Майк…

Океанологът погледна брадвата, закачена за китката и. Тя можеше да се използва за оръжие. Зачуди се какви са шансовете му, ако нападне трима въоръжени мъже с нея. Самоубийство.

Когато Рейчъл се претърколи и седна, Толанд зърна нещо зад нея. Обемист найлонов чувал. Като отчаяно се молеше вътре да има сигнален пистолет или радиостанция, той се промъкна покрай нея и грабна чувала. Вътре откри голям, грижливо сгънат полиестер. Не можеше да го използва за нищо. Имаше нещо подобно на научноизследователския си кораб. Малък метеорологичен балон, предназначен да носи наблюдателна техника, не много по-тежка от персонален компютър. Балонът на Нора нямаше да им помогне, особено без резервоар с хелий.

Звуците от съпротивата на Корки се усилваха. Толанд бе обзет от безпомощност, каквато не беше изпитвал от години. Пълно отчаяние. Като клишето за това как преди смъртта животът на човек минава като на филм пред очите му, в главата на Толанд неочаквано нахлуха отдавна забравени спомени от детството му. За миг отново плаваше в Сан Педро, усвояваше старото моряшко забавление да виси на въже над океана, да потъва със смях във водата и пак да изскача над повърхността в зависимост от издуващото се триъгълно платно и капризите на вятъра.

Вниманието му внезапно се върна към балона в ръката му и той осъзна, че разумът му не се е предал, а се е опитвал да му подскаже решението!

Корки все още се бореше с противника си. Толанд разтвори чувала. Не хранеше илюзии за шансовете на плана си, но знаеше, че ако останат тук, всички със сигурност ще загинат. Той стисна сгънатия балон. Надписът предупреждаваше: ВНИМАНИЕ! ДА НЕ СЕ ИЗПОЛЗВА ПРИ ВЯТЪР НАД ДЕСЕТ ВЪЗЕЛА.

"По дяволите!" Като го стискаше здраво, за да не му позволи да се разтвори, океанологът допълзя при Рейчъл, която се бе надигнала на лакът. Видя объркването в очите и, когато доближи лице към нейното и извика:

– Дръж!


Подаде и сгънатия балон и провря въжето му през една от карабинките на ремъците си. После се претърколи по хълбок и прекара въжето през една от карабинките на Рейчъл. Сега двамата бяха свързани.

Хлабавото осигурително въже се провлачваше по снега към съпротивляващия се Корки… и на десет метра от него до откачената закопчалка на Нора Мангър.

"Нора вече е мъртва - каза си Толанд. - Нищо не можеш да направиш".

Непознатите бяха приклекнали до мятащото се тяло на астрофизика и се готвеха да натъпчат сняг в гърлото му. Толанд знаеше, че времето им изтича.

Взе сгънатия балон от ръцете на Рейчъл. Тъканта му бе лека като лигнин - и непробиваема.

– Дръж се!

- Майк? Какво…

Океанологът хвърли сгънатия полиестер във въздуха над главите им. Виещият вятър го подхвана и мигновено го изду като парашут.

Толанд усети могъщо дръпване и разбра, че много е подценил силата на вятъра. След стотна от секундата двамата с Рейчъл бяха почти във въздуха. След миг въжето на Корки Марлинсън също се опъна. На двадесет метра от тях неговият изпаднал в ужас приятел беше измъкнат от ръцете на смаяните нападатели. Единият политна и се строполи по гръб на леда. Корки нададе страховит вик и се понесе по леда, като за малко не се блъсна в прекатурената шейна. Второто въже се влачеше след него… въжето, което го бе свързвало с Нора Мангър.

"Нищо не можеш да направиш" - повтори си Толанд.

Трите тела се пързаляха по ледника като марионетки. Последваха ги ледени топчета, ала океанологът знаеше, че нападателите им са пропуснали шанса си. Облечените в бяло войници зад тях се смалиха и се превърнаха в точици, осветени от противовятърните свещи.

Толанд усети леда, който с безпощадна бързина се плъзгаше под дебелия му костюм, и облекчението му от бягството бързо се стопи. На около три километра шелфът рязко свършваше… с тридесетметрова вертикална стена, плискана от гибелните вълни на Северния ледовит океан.


52
Докато слизаше по стълбището към пресцентъра на Белия дом, Марджъри Тенч се усмихваше. Срещата с Гейбриъл Аш беше минала добре. Не знаеше дали момичето е уплашено достатъчно, за да даде клетвена декларация, в която признава връзката, но определено си струваше да опита.

"Гейбриъл ще постъпи най-разумно, ако го изостави" - помисли си Тенч. Бедното момиче просто си нямаше представа колко зле ще падне Секстън.

След няколко часа пресконференцията на президента щеше да го съсипе. Ако им помогнеше, Гейбриъл Аш щеше да е смъртоносният удар, който напълно щеше да го опозори. На сутринта Тенч щеше да разпространи клетвената и декларация в пресата наред със запис на Секстън, отричащ връзката. Нокаут. В края на краищата политиката не се свеждаше само до победата в изборите, а в убедителната победа - да набереш инерция, за да осъществиш идеите си. В историческа перспектива всеки президент, който бе побеждавал с малко, беше постигал още по-малко - защото изцяло зависеше от волята на Конгреса.

В идеалния случай разгромът на предизборната кампания на сенатор Секстън щеше да е пълен - атака, насочена срещу политиката и морала му. Тази стратегия бе заимствана от военното изкуство. "Принуди противника да се бие на два фронта". Когато разполагаше с информация, дискредитираща опонента му, кандидатът често изчакваше да открие още нещо и ги оповестяваше едновременно. Атаката на два фронта винаги бе по-резултатна, особено когато засягаше различни аспекти на предизборната кампания - от една страна, срещу политиката на опонента и от друга - срещу характера му. Отблъскването на политическата атака изискваше логика, докато отблъскването на атаката срещу характера изискваше страст. Едновременното отблъскване на двете атаки изискваше почти непостижимо балансиране.

Тази вечер сенатор Секстън щеше да се мъчи да се измъкне от политическия кошмар на един поразителен триумф на НАСА и в същото време положението му значително щеше да се влоши, ако бъдеше принуден да защитава позицията си по въпроса за съществуването на Управлението, докато личната му помощничка го обявява за лъжец.

Тенч стигна до вратата на пресцентъра, възбудена от тръпката на предстоящата битка. Политиката беше война. Тя дълбоко си пое дъх и си погледна часовника. 18; 15. Скоро щеше да бъде даден първият изстрел. -

Главната съветничка на президента влезе.

Пресцентърът бе малък не поради липса на помещения, а поради липса на необходимост. Това беше един от най-ефикасните пресцентрове на света и в него работеха само петима души. В момента и петимата стояха пред електронните си пултове като плувци, готови за старт.

"Готови са" - разбра Тенч по нетърпеливите им изражения.

Винаги се удивляваше, че само за два часа този мъничък пресцентър може да установи контакт с над една трета от цивилизованото население на света. С помощта на електронни връзки буквално с десетки хиляди световни информационни източници - от най-големите телевизионни конгломерати до най-малките провинциални вестници - пресцентърът на Белия дом само с натискане на няколко бутона можеше да достигне до целия свят.

Компютрите пращаха изявления до радио, телевизионни, печатни и интернетски медии от Мейн до Москва. Имейл програми покриваха интернетските информационни агенции. Телефонни автомати се обаждаха на хиляди редактори и им пускаха записани съобщения. Уебстраницата на президентството постоянно актуализираше и преформатираше съдържанието си. Големите телевизионни станции - Си Ен Ен, Ен Би Си, Ей Би Си, Си Би Ес и чуждестранните канали - щяха да бъдат атакувани от всички възможни посоки и да получат обещание за безплатно пряко телевизионно включване. Всичко друго, каквото предаваха тези мрежи, щеше да бъде прекъснато заради извънредното обръщение на президента.

"Пълно проникване".

Като генерал, инспектиращ войските си, Тенч мълчаливо отиде при бюрото и вдигна разпечатката на "извънредното съобщение", заредено във всички машини като пълнители в автомати.

Прочете го и мислено се засмя. Според обичайните стандарти съобщението беше тромаво - по-скоро реклама, отколкото съобщение, - но президентът бе поръчал на пресцентъра да изхвърли всичко излишно. И те го бяха направили. Текстът беше съвършен - богат на ключови думи, беден на съдържание. Смъртоносна комбинация. Дори телеграфните агенции, които използваха автоматични програми за търсене на ключови думи, за да подреждат получената поща, щяха да бъдат объркани:

От: Пресцентъра на Белия дом

Тема: Извънредно обръщение на Президента

Тази вечер в 20:00 източно стандартно време Президентът на Съединените щати ще проведе извънредна пресконференция. Темата на изявлението му все още е секретна. Пресконференцията ще се предава на живо по всички обичайни канали.

Марджъри Тенч остави листа на бюрото и впечатлено кимна на хората си. Изглеждаха нетърпеливи.

Тя запали цигара, няколко пъти мълчаливо дръпна и остави напрежението да се изостри. Накрая се ухили.

– Госпожи и господа, палете двигателите.

53

От главата на Рейчъл Секстън се бяха изпарили всички логични обяснения. Не мислеше за метеорита, за загадъчната разпечатка в джоба си, за Мин, за ужасяващата атака. Мислеше за едно-единствено нещо. Да остане жива.



Ледът се плъзгаше под нея като безкрайна лъскава магистрала. Не знаеше дали тялото и е вцепенено от страх, или просто я предпазва дебелият костюм, но не изпитваше болка. Не усещаше нищо. Засега.

Легнала на една страна, свързана с Толанд за кръста, тя се носеше с лице към него в неловка прегръдка. Някъде пред тях вятърът издуваше балона като парашут. Корки се влачеше след тях и бясно се мяташе насам-натам като тир, чийто шофьор е изгубил управление. Противовятърната свещ, обозначаваща мястото, където ги бяха нападнали, бе изчезнала в далечината.

Колкото повече се повишаваше скоростта им, толкова повече се усилваше съскането на костюмите им по леда. Рейчъл нямаше представа колко бързо се движат, но вятърът духаше поне със сто километра в час и гладката магистрала под тях сякаш с всяка секунда се носеше все по-стремглаво. Непробиваемият балон очевидно нямаше намерение да се спука.

"Трябва да се пуснем - разбра тя. Отдалечаваха се от една опасност - и се приближаваха към друга. - Океанът сигурно вече е на по-малко от километър и половина!" Мисълта за ледената вода и донесе ужасяващи спомени.

Вятърът продължаваше да се усилва и скоростта им се увеличаваше. Някъде зад тях Корки крещеше. Рейчъл знаеше, че с тази скорост им остават само няколко минути, докато стигнат до ледения океан. Толанд очевидно мислеше за същото, защото се бореше със закопчалката на балона.

1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   34


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница