Космически граници



страница15/34
Дата21.07.2016
Размер4.82 Mb.
#99
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   ...   34

– Не мога да я откача! - извика той. - Въжето е прекалено опънато!

Рейчъл се надяваше, че някое кратко затишие ще позволи на Толанд да се справи със закопчалката, но вятърът безмилостно ги теглеше напред. В опит да помогне тя извъртя тялото си и заби предния шип на едната си котка в леда. Вдигна се облак леден прах. Скоростта им намаля съвсем слабо.

– Сега! - извика Рейчъл и вдигна крака си.

Въжето на балона за миг леко се отпусна. Толанд го дръпна надолу, за да измъкне закопчалката от карабинката си.

Напразно.

– Хайде пак!

Този път и двамата се извъртяха и забиха шиповете на котките си в леда. Плъзгането им се забави по-осезателно.

– Сега!

По знак на Толанд двамата едновременно вдигнаха крака. Когато балонът отново ги понесе напред, океанологът провря палец в карабинката и завъртя куката, опитвайки се да измъкне закопчалката. Макар че този път имаше по-голям шанс, въжето трябваше да е много по-хлабаво. Карабинките бяха първокласни, беше се похвалила Нора, специално направени така, че да не се отпускат дори при съвсем слаб опън.



"Убити от карабинки" - помисли си Рейчъл. Изобщо не и се стори забавно.

– Още веднъж! - извика Толанд.

Рейчъл призова на помощ цялата си енергия и надежда, извъртя се колкото можеше по-навън и заби и двата си крака в леда. Изви гръб и се опита да отпусне цялата си тежест върху котките. Толанд последва примера и. Рейчъл имаше чувството, че глезените и ще се счупят.

– Дръж се… дръж се… - Толанд се сви, за да освободи карабинката. - Още малко…

Котките на Рейчъл се откъснаха от обувките и, запремятаха се назад и се блъснаха в Корки. Балонът веднага се понесе напред. Рейчъл и Толанд се превъртяха настрани и океанологът изпусна закопчалката.

– Мамка му!

Сякаш разгневен от опитите им да го спрат, балонът ги затегли към морето още по-бързо. Рейчъл знаеше, че ги очаква опасност още преди да стигнат до брега. На пътя им се извисяваха трите снежни диги. Макар да бяха с дебелите костюми на НАСА, мисълта да преодолеят с огромна скорост снежните хълмове я изпълни с ужас. И тогава чу ритмичното тракане по леда. Брадвата.

В страха си съвсем бе забравила за инструмента, закачен на колана и. Леката алуминиева брадва подскачаше до крака и. Рейчъл погледна въжето на балона. Дебел, сплетен на плитка найлон. Тя се пресегна, хвана брадвата, дръпна я към себе си и опъна еластичната корда. Все още обърната по хълбок, младата жена вдигна ръце над главата си, опря назъбения край на инструмента в дебелото въже и започна да го реже.

– Да! - извика Толанд и посегна към своята брадва.

Въжето беше здраво и нишките се късаха бавно - една по една. Океанологът се опитваше да го пререже от другата страна. "Ще успеем - помисли си Рейчъл. - Ще се скъса!"

Изведнъж сребърният балон пред тях се издигна нагоре, сякаш подхванат от въздушно течение. За свой ужас Рейчъл разбра, че просто следва очертанието на терена. Бяха стигнали дигите.

Бялата стена се извиси пред тях само миг преди да се запързалят по нея. Ударът изкара въздуха на Рейчъл от дробовете и изскубна брадвата от ръката и. Като оплетен във въже воден скиор, тя усети, че тялото и се издига. Двамата с Толанд рязко бяха дръпнати нагоре. Каналът между дигите се ширна под тях, но оръфаното въже не поддаваше и ги пренесе високо над първата вдлъбнатина. За миг Рейчъл зърна какво ги очаква. Още две диги - късо плато - и после океанът.

Сякаш в отговор на собствения си ужас чу пронизителния писък на Корки Марлинсън. Някъде зад тях той се беше врязал в първата дига. И тримата се озоваха във въздуха - балонът ги теглеше нагоре като див звяр, опитващ се да се освободи от веригите на похитителя си.

Изведнъж над тях като пистолетен изстрел отекна остро изплющяване. Въжето се скъса и краят му шибна Рейчъл по лицето. Падаха. Балонът скоростно се понесе към морето.

Оплетени във въжето, Рейчъл и Толанд летяха към земята. Бялата грамада на втората дига се издигна към тях и Рейчъл се приготви за сблъсъка. Костюмите и наклонът на дигата отчасти притъпиха удара и двамата се затъркаляха по отсрещния склон. Светът около нея се превърна в мъгла и Рейчъл усети, че се пързаля по междинния канал. Инстинктивно разпери ръце и крака в опит да намали скоростта преди да стигнат до следващата дига. Само след няколко секунди двамата отново се плъзгаха нагоре по склона. На върха ги очакваше миг на безтегловност, после започнаха да се спускат. Сега идваше платото… и последните двадесет и пет метра от ледника.

Докато се носеха към ръба, Рейчъл усети, че Корки опъва въжето. Скоростта им намаля. Късно. Краят на глетчера летеше към тях и тя нададе безпомощен вик. И изведнъж ръбът на леда се изхлузи изпод тях. Последното нещо, което си спомняше Рейчъл, беше падането.


54
Блокът Уестбрук Плейс се намира на северозападна Ен Стрийт 2201 - един от най-модерните адреси във Вашингтон. Гейбриъл припряно влезе през позлатената въртяща се врата в мраморното фоайе, където кънтеше оглушителен водопад.

Портиерът се изненада.

– Госпожице Аш? Не знаех, че ще идвате.

– Закъснявам. - Гейбриъл бързо се разписа в книгата. Часовникът на стената показваше 18:22.

Портиерът се почеса по главата.

– Сенаторът ми даде списък, но вие не сте…

– Винаги забравят хората, които най-много им помагат. - Тя мрачно му се усмихна и тръгна към асансьора.

– По-добре да му се обадя и да го предупредя, че се качвате.

– Благодаря. - отвърна Гейбриъл. "Телефонът на сенатора е изключен".

Слезе на деветия етаж и закрачи по изискания коридор. В дъното пред вратата на Секстън видя да седи един от едрите му лични придружители - с други думи, бодигардове. Изглеждаше отегчен. Гейбриъл се изненада от присъствието на охраната, макар и не толкова, колкото бодигарда. Когато младата жена се приближи, той скочи на крака.

– Знам - още от разстояние извика Гейбриъл. - Тази вечер е ЛВ. Той не иска да го безпокоят.

– Даде ми строга заповед да не пускам…

– Случаят е спешен.

Мъжът прегради входа с тялото си.

– Той има лична среща.

– Нима? - Гейбриъл извади червения плик и тикна печата на Белия дом в лицето на бодигарда; - Идвам направо от Овалния кабинет. Трябва да предам тази информация на сенатора. Старите му приятелчета ще трябва да минат няколко минути без него. Пусни ме да вляза.

Бодигардът леко се отдръпна при вида на печата на Белия дом. "Само не ме карай да го отварям" - помисли си Гейбриъл.

– Оставете плика - каза здравенякът. - Аз ще му го занеса.

– Как ли пък не! Имам изрична заповед от Белия дом да му го предам. Ако веднага не се видя с него, утре сутрин всички ще си търсим нова работа. Ясно ли ти е?

Бодигардът очевидно водеше вътрешна борба и Гейбриъл усети, че тази вечер сенаторът наистина необикновено категорично е забранил да пускат посетители. Вдигнала плика от Белия дом точно пред лицето му, тя сниши глас и произнесе четирите думи, от които най-много се страхуваха всички вашингтонски охранители.

– Ти не разбираш положението.

Бодигардовете на политиците никога не разбираха положението и мразеха този факт. Те бяха наемници, държани на тъмно, и постоянно се колебаеха дали твърдо да изпълняват заповедите си, или да рискуват да изгубят работата си, като упорито си затворят очите за очевидна криза. Той мъчително преглътна и отново погледна плика.

– Добре, но ще кажа на сенатора, че сте настояли да ви пусна.

Горилата отключи вратата и Гейбриъл се втурна вътре преди да се е отказал. Влезе в апартамента, тихо затвори вратата и я заключи.

В антрето се чуваха приглушени гласове от кабинета на Секстън - мъжки гласове. Тази вечер ЛВ явно не беше лична среща, както предполагаше телефонният разговор на сенатора.

На път за кабинета Гейбриъл мина покрай отворения гардероб, в който бяха закачени шест скъпи мъжки палта - вълна и туид. На пода бяха оставени няколко куфарчета. Очевидно тази вечер работата оставаше в коридора. Младата жена щеше да подмине куфарчетата, ала едно от тях привлече вниманието и. На табелката с името имаше фирмен знак. Яркочервена ракета. Тя спря и приклекна до него.

СПЕЙС АМЕРИКА, ИНК.

Озадачена, Гейбриъл разгледа другите куфарчета.

БИЙЛ ЕЪРОСПЕЙС. БАЙКРОКОСМ, ИНК. РОТАРИ РОКЕТ КЪМПЪНИ. КИСТЛЪР ЕЪРОСПЕЙС.

В главата и отекна дрезгавият глас на Марджъри Тенч.

"Известно ли ви е, че Секстън получава подкупи от частни авиокосмически компании?"

Пулсът и рязко се ускори и тя погледна по сумрачния коридор към сводестия вход, водещ към кабинета на сенатора. Знаеше, че трябва да обяви присъствието си, и все пак усети, че тихо пристъпва напред. Направи няколко крачки, безшумно застана в сенките… и се заслуша в разговора.


55
Делта Три остана да прибере трупа на в Нора Мангър и шейната, а другите двама войници последваха бегълците. Носеха електроски - ски с миниатюрни танкови вериги, нещо като малки снегоходи. Скоростта се контролираше чрез натиск с върховете на палеца и показалеца върху две плочки в дясната ръкавица. Кракът бе обхванат в мощен гелов акумулатор, който играеше ролята на изолация и позволяваше на ските да се движат безшумно. Кинетичната енергия, образувана от гравитацията и въртящите се вериги при спускане, автоматично презареждаше акумулатора за следващото изкачване.

Обърнат с гръб към вятъра, Делта Едно беше приклекнал ниско и се плъзгаше към морето, вперил очи в ледника пред себе си. Системата му за нощно виждане бе много по-съвършена от използвания в морската пехота модел "Пейтриът". Устройството се състоеше от 40X90 мм шестелементов обектив, триелементов увеличител и инфрачервен обектив със свръхголям обхват. Светът навън имаше студен синкав оттенък вместо обичайния зелен - цветовата схема специално бе предназначена за силноотразяващи терени като Арктика.

Когато наближи първата дига, очилата му показаха няколко светли ивици току-що нарушена снежна повърхност, издигащи се нагоре по склона като неонова стрела в нощта. Очевидно тримата бегълци или не се бяха сетили да се освободят от импровизираното си платно, или не бяха успели. Така или иначе, ако не го бяха направили до последната дига, сега се намираха някъде в океана. Делта Едно знаеше, че защитните им костюми ще ги спасят от замръзване, ала безпощадните крайбрежни течения щяха да ги завлекат навътре в морето. Удавянето бе неизбежно.,

Въпреки увереността си той беше научен никога да не разчита на предположения. Трябваше да види труповете. Делта Едно се приведе още повече, притисна палеца и показалеца си един към друг и увеличи скоростта нагоре по първата дига.

Майкъл Толанд лежеше неподвижно и преценяваше състоянието си. Беше натъртен, но не усещаше да има нещо счупено. Не се съмняваше, че пълният с гел костюм го е спасил от сериозни травми. Мислите му бавно се съсредоточаваха. Тук всичко му се струваше по-меко… по-тихо. Вятърът все още виеше, ала не толкова свирепо.

"Прехвърлихме ръба - нали?"

Толанд се съсредоточи и установи, че лежи върху лед, проснат почти под прав ъгъл върху Рейчъл Секстън. Усещаше дишането и под себе си, но не виждаше лицето и. Изтърколи се от нея. Мускулите му едва реагираха.

– Рейчъл?… - Океанологът не бе сигурен дали от устните му се е изтръгнал някакъв звук.

Спомни си последните секунди от мъчителното им влачене - тегленето на балона, скъсването на въжето, търкалянето по склона на дигата, плъзгането по последната снежна стена, пързалянето към ръба - края на леда. Бяха паднали, но това беше продължило странно кратко. Вместо очакваното падане в морето, само три метра по-надолу се бяха строполили върху друга ледена плоча и бяха спрели, задържани от тежестта на Корки.

Повдигна глава и погледна към морето. Ледът свършваше наблизо с вертикална стена, зад която се чуваше ревът на океана. Ученият се обърна към ледника и напрегна очи в нощта. На двадесетина метра назад видя висока ледена стена, която сякаш висеше над тях. И тогава разбра какво се е случило. Някак си се бяха плъзнали върху по-ниска ледена тераса. Тази част беше равна, голяма колкото хокейна пързалка и отчасти срутена - готова всеки момент да се отцепи в океана.

"Образуване на айсберги" - помисли си Толанд, загледан в опасната ледена платформа, върху която лежаха. Представляваше широка квадратна плоча, увиснала от ледника като грамаден балкон, заобиколена от три страни от пропасти и свързана с глетчера само отзад. Доколкото можеше да види, връзката бе всичко друго, но не и здрава. Границата между долната тераса и ледения шелф беше очертана от зейнала цепнатина, широка над метър. Гравитацията бе на път да спечели битката.

Още по-ужасна гледка от цепнатината бе неподвижното тяло на проснатия върху леда Корки Марлинсън. Астрофизикът лежеше на десет метра от него, завързан за силно опънатото въже.

Толанд се опита да се изправи, ала все още бе свързан с Рейчъл. Извъртя се и почна да се откопчава от нея. Рейчъл с усилие се надигна и седна.

– Не… паднахме ли? - Гласът и звучеше озадачено.

– Паднахме върху по-нисък леден блок - отвърна океанологът и най-после успя да освободи карабинката. - Трябва да помогнем на Корки.

Въпреки болките той се опита да стане, но краката не го държаха. Затова хвана въжето и започна да го тегли. Корки се плъзна към тях по леда. След десетина напъна вече лежеше само на три крачки от Толанд.

Изглеждаше ужасно. Бе изгубил очилата си, на бузата му имаше дълбока рана и му течеше кръв от носа. Страхът на Толанд, че астрофизикът може да е мъртъв, се изпари, когато Корки се претърколи и го погледна гневно.

– Господи - изпелтечи той. - Какъв беше тоя номер, по дяволите?!

Океанологът пое дъх с облекчение.

Рейчъл потрепери и се огледа.

– Трябва да се… махнем оттук. Този леден блок скоро ще се откъсне.

Толанд не можеше да е по-съгласен с нея. Единственият въпрос беше как да го направят. Нямаха време да мислят за решение. Над тях се разнесе познато бръмчене. Толанд светкавично вдигна очи и видя две облечени в бяло фигури, които с лекота се изкачиха на ръба и едновременно спряха. Мъжете останаха там за миг и се втренчиха в измъчените си жертви като гросмайстори, наслаждаващи се на безизходицата на противника си.

Делта Едно с изненада установи, че тримата бегълци са живи. Естествено знаеше, че това е само временно. Бяха паднали върху част от ледника, вече започнала неизбежното си отцепване в морето. И те можеха да бъдат обезвредени и убити по същия начин като другата жена, но току-що се бе появило много по-чисто решение. Така труповете никога нямаше да бъдат открити. Загледан през ръба на ледника, Делта Едно се съсредоточи върху зейналата цепнатина, плъзнала като клин между ледения шелф и прилепналия към него леден блок. Тази част от леда, върху която бяха тримата бегълци… беше готова да падне в океана всеки момент.

"Защо не сега…"

Тук на ледения шелф нощта през час-два се разлюляваше от оглушителни кънтежи - екотът от отцепването на части от глетчера, които потъваха в океана. Кой щеше да забележи?

Почувствал познатия горещ прилив на адреналин, който придружаваше подготовката за убийство, Делта Едно бръкна в раницата си и извади тежък предмет с форма на лимон. Обичайно оръжие за бойните части, това беше "несмъртоносна" граната, временно дезориентираща противника с ослепителен блясък и оглушителна ударна вълна. Тази вечер обаче гранатата определено щеше да е смъртоносна. Той застана до ръба и се зачуди колко е дълбока цепнатината. Пет-шест метра? Петнадесет? Знаеше, че няма значение. Планът му така или иначе щеше да е успешен. С хладнокръвие, отработено в изпълнението на безброй екзекуции, Делта Едно въведе десетсекундно забавяне на клавиатурата на гранатата, дръпна шплента и я хвърли в пропастта. Тя падна в мрака и изчезна.

После двамата с партньора му се отдалечиха на върха на дигата и зачакаха. Гледката щеше да е невероятна.

Въпреки замаяното си състояние, Рейчъл Секстън имаше отлична представа какво са хвърлили в пропастта противниците им. Не знаеше дали Майкъл Толанд също го разбира, или просто е прочел страха в очите и, но океанологът пребледня и ужасено погледна гигантската ледена плоча, върху която бяха паднали. Очевидно съзнаваше неизбежното.

Като буреносен облак, огрян от вътрешна светкавица, ледът под Рейчъл се освети отвътре. Зловещото бяло сияние се разпространи във всички посоки. Последва разтърсването. Не земетръсен тътен, а оглушителна ударна вълна, която премина през леда и проникна в тялото и.

Сякаш между ледения шелф и отцепващата се плоча бе забит клин - тя започна да се откъсва с ужасяващо пращене. Рейчъл срещна погледа на Толанд. Корки извика. Плочата под тях пропадна.

Рейчъл за миг се почувства в безтегловност, увиснала над тежкия леден блок. После заедно с айсберга полетяха към леденото море.
56
Масивната плоча с оглушителното стържене на лед по лед се плъзна по шелфа и вдигна гигантски пръски. По време на падането скоростта и се намали и допреди миг безтегловното тяло на Рейчъл отново се строполи върху леда. Толанд и Корки паднаха наблизо.

Докато набраната инерция потопяваше плочата все по-надълбоко, Рейчъл видя разпенената океанска повърхност да се приближава - като скачач с бънджи, чието въже е по-дълго с няколко метра от необходимото. Приближаваше се… приближаваше се… и стигна до нея. Кошмарът от детството и се беше завърнал. "Ледът… водата… мракът…" Обзе я почти първичен ужас.

Плочата потъна под повърхността и Северният ледовит океан мигновено я заля. Солената вода опари голата кожа на лицето на Рейчъл. Ледът под краката и изчезна и тя се изтласка към повърхността, улеснена от гела в костюма. Нагълта вода и я изплю. Другите цапаха наблизо, всички увити във въжета. Тъкмо си поемаше дъх, когато чу вика на Толанд:

– Изплува!

Докато гласът му отекваше над вълните, Рейчъл усети странно надигане във водата под себе си. Като грамаден локомотив, пуфтящ в обратната посока, ледената плоча бе престанала да потъва и сега изплуваше. На няколко клафтера дълбочина завибрира ужасен нискочестотен тътен.

Плочата бързо изплуваше от мрака и набираше все по-голяма скорост. Рейчъл усети, че се издига, и напразно се опита да запази равновесие, когато ледът я изтласка нагоре наред с милиони литри морска вода. Гигантският леден блок изскочи на повърхността, като се клатеше и люлееше в търсене на гравитационния си център. Рейчъл се озова потънала до кръста в безкрайно водно пространство. Когато водата започна да се оттича, течението подхвана младата жена и я повлече към ръба. Просната по корем, тя видя, че краят на плочата скоростно се плъзга към нея.

"Дръж се! - Гласът на майка и я зовеше като в детството и, когато бе пропаднала в леденото езеро. - Дръж се! Не потъвай!"

Болезненото дръпване на ремъците и изкара и малкото въздух, който и бе останал. Тя спря само на няколко метра от ръба и се завъртя. В края на въжето видя отпуснатото тяло на Корки, което също беше спряло. Бяха попаднали в противоположни течения и неговата инерция я бе спасила. Когато водата стана по-плитка, до астрофизика се появи Майкъл Толанд.

Застанал на четири крака, той стискаше въжето на Корки и повръщаше солена вода.

Накрая водата съвсем се оттече от повърхността на айсберга и Рейчъл остана да лежи, заслушана в рева на океана. Постепенно започна да усеща проникващия студ и се изправи на колене. Ледената плоча все още се клатеше като исполинско ледено кубче. Замаяна и измъчена, тя запълзя към мъжете.

Изправен високо на глетчера, Делта Едно се взираше през очилата си за нощно виждане в кипящите вълни около най-младия айсберг в Северния ледовит океан. Въпреки че не виждаше трупове във водата, не се изненадваше. Океанът бе тъмен и костюмите на жертвите му бяха черни.

Насочи поглед към повърхността на грамадния плаващ леден блок, но не успя да го задържи във фокус - айсбергът бързо се отдалечаваше, понесен от силните крайбрежни течения. Делта Едно тъкмо се канеше да се извърне, когато зърна нещо неочаквано. Три черни точици върху леда. "Това тела ли са?" Опита се да ги фокусира.

– Забеляза ли нещо? - попита Делта Две.

Делта Едно не отговори и настрои увеличителя си. На светлия фон на айсберга смаяно различи три човешки фигури, неподвижно свити върху ледения остров. Не знаеше дали са живи. А и нямаше значение. Ако бяха живи, въпреки костюмите до час щяха да умрат - задаваше се буря и течението ги изтласкваше навътре в най-опасния океан на планетата. Никога нямаше да ги открият.

– Само сенки - отвърна Делта Едно и се обърна. - Да се връщаме в базата.
57
Сенатор Седжуик Секстън остави чашата си с курвоазие на камината в уестбрукския си апартамент и се зае да подкладе огъня, докато реши какво точно да каже. Шестимата мъже в кабинета му мълчаха. Чакаха. Общите приказки бяха свършили. Беше време сенатор Секстън да направи офертата си. Те го знаеха. Знаеше го и той.

Политиката беше търговия.

"Установи атмосфера на доверие. Покажи им, че разбираш проблемите им".

– Както може би знаете, през последните месеци се срещнах с много хора в същото положение като вас - обърна се към тях Секстън и се усмихна. Той седна, за да може да ги гледа от тяхната височина. - Вие сте единствените, които каня в дома си. Вие сте изключителни хора и за мен е чест да се запозная с вас.

Секстън събра длани и обходи с поглед стаята, за да срещне очите на всеки от гостите си. После се съсредоточи върху първата си цел - набития мъж с каубойска шапка.

– "Спейс Индъстрис" от Хюстън - каза сенаторът. - Радвам се, че дойдохте.

– Мразя този град - изсумтя тексасецът.

– Не ви обвинявам. Вашингтон не се отнася честно към вас. Мъжът мълчаливо го наблюдаваше изпод периферията на шапката си.

– Преди дванайсет години вие сте направили оферта на правителството - продължи Секстън. - Предложили сте да построите космическа станция само за пет милиарда долара.

– Да, така е. Още пазя плановете.

– Обаче НАСА е убедила правителството, че космическата станция трябва да е неин проект.

– Да. НАСА започна строежа преди почти десет години.

– Десет години. И космическата станция не само че още не е готова, но и до този момент проектът струва двайсет пъти повече от предвижданата цена. Като американски данъкоплатец, аз съм възмутен.

В стаята се разнесе одобрително мърморене. Секстън продължи, вече към всички:

– Отлично ми е известно, че няколко ваши компании са предлагали да изстрелят частни космически совалки само за петдесет милиона долара.

Мъжете занимаха.

– НАСА обаче е подбила цената, като е поискала само трийсет и осем милиона долара за изстрелване…, въпреки че реално това им е струвало над сто и петдесет милиона долара!

– По този начин не ни пускат в космоса - заяви един от мъжете. - Частният сектор не може да се конкурира с компания, която е в състояние да си позволи да изстрелва совалки с четиристотин процента загуба и да остане в бизнеса.

– А и не трябва - отвърна Секстън.

Присъстващите отново кимнаха.

Сенаторът се обърна към строгия предприемач до себе си, мъж, чието досие беше прочел с интерес. Подобно на мнозина предприемачи, финансирали предизборната кампания на Секстън, този човек бе работил като военен инженер, беше се разочаровал от ниските заплати и държавната бюрокрация и бе напуснал военния си пост, за да потърси щастието си в авиокосмическата област.

– "Кистлър Еъроспейс" - каза сенаторът и мрачно поклати глава. - Вашата компания е проектирала и построила ракета, която може да носи товар само за деветстотин долара на килограм в сравнение с четирите хиляди и петстотин долара на килограм, които иска НАСА. - Секстън замълча за миг, за да постигне ефект. - И все пак нямате клиенти.

– И как да имам клиенти? - попита мъжът. - Миналата седмица НАСА подби офертата ни, като поиска от "Моторола" само триста шейсет и девет долара на килограм, за да изстреля телекомуникационен сателит. Държавата изстреля сателита с деветстотин процента загуба!

Сенаторът кимна. Данъкоплатците не подозираха, че финансират организация, десет пъти по-неефективна от конкурентите си.

– Става мъчително ясно, че НАСА прави всичко възможно, за да не допусне конкуренция в космоса - мрачно продължи той. - Те спират частните авиокосмически компании, като определят за услугите си цени, по-ниски от пазарните.




Сподели с приятели:
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   ...   34




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница