Космически граници

– Това си е направо космически "Уол-Март" - каза тексасецът.

"Адски точна аналогия - помисли си Секстън. - Трябва да я запомня".

"Уол-Март" бяха известни с това, че навлизаха в нова територия, като продаваха стоките под пазарната им стойност и така довеждаха местната конкуренция до фалит.

– Писна ми да плащам милиони долари данъци, за да може Чичо Сам да ми краде клиентите с тези пари!

– Разбирам ви - отвърна сенаторът. - Напълно.

– Именно липсата на корпоративно спонсорство съсипва "Ротари Рокет" - обади се един изискано облечен мъж. - Законите срещу спонсорството са престъпни!

– Абсолютно съм съгласен с вас. - Секстън се беше смаял, когато бе научил, че НАСА налага космическия си монопол и като прокарва федерални укази, забраняващи рекламата в космоса. Вместо частните компании да можеха да осигуряват финанси чрез корпоративно спонсорство и реклама на фирмени знаци - както правеха професионалните автомобилни състезатели например, - на космическите ракети и кораби можеше да пише само САЩ и името на компанията. В страна, която харчеше сто осемдесет и пет милиарда долара годишно за реклама, нито един рекламен долар не влизаше в сейфовете на частните космически компании.

– Това е грабеж - изсумтя един от мъжете. - Моята компания се надява да оцелее до другия май, когато ще изстреляме прототипа на първата туристическа совалка. Очакваме широко отразяване в пресата. "Найки" неотдавна ни предложиха да ни спонсорират със седем милиона, ако отстрани на корпуса нарисуваме тяхното лого и "Просто го направи!" Пепси ни предложиха два пъти повече за "Пепси: изборът на новото поколение". Но според федералния закон нямаме право да изстреляме совалка с реклами!

– Така е - потвърди сенатор Секстън. - И ако ме изберат, ще направя всичко възможно, за да отменя забраната на спонсорството. Обещавам. Космосът трябва да е отворен за реклама така, както всеки квадратен сантиметър на земята.

Той погледна публиката си, срещна очите им, гласът му стана тържествен.

– Всички трябва да сме наясно обаче, че най-голямата пречка за приватизирането на НАСА не са законите, а общественото мнение. Повечето американци все още имат романтична представа за американската космическа програма. Те все още вярват, че НАСА е необходима държавна институция.

– Всичко е заради проклетия Холивуд! - възкликна някой. - Киностудиите постоянно бълват филми, в които НАСА спасява света от астероиди убийци! Това е пропаганда!

Секстън знаеше, че многобройните филми за НАСА, които произвежда Холивуд, са въпрос просто на икономика. След изключително популярния "Топ гън" - Том Круз в ролята на суперпилот, двучасова реклама на военновъздушните сили на Съединените щати - НАСА бе осъзнала истинския потенциал на Холивуд и тихомълком беше започнала да предлага на кинокомпаниите безплатен достъп до всички свои съоръжения - ракетните площадки, контролния център, тренировъчните центрове. Продуцентите, които бяха свикнали да плащат огромни лицензни такси, мигновено се бяха нахвърлили на възможността да спестят милиони бюджетни разходи, като снимат трилъри за НАСА с "безплатни" декори. Естествено Холивуд получаваше достъп единствено ако НАСА одобреше сценария,

– Промиване на мозъците - изсумтя един латиноамериканец. - Филмите съвсем не са толкова вредни, колкото рекламните трикове. Да пратят високопоставени граждани в космоса! А сега НАСА планира изцяло женски екипаж. И само за реклама!

Секстън въздъхна и отговори с трагичен глас.

– Вярно е и знам, че няма нужда да ви припомням какво се случи през осемдесетте години, когато министерството на образованието беше пред фалит и заяви, че НАСА харчи милиони, които могат да се дадат за образование. НАСА измисли рекламен трик, за да докаже, че е в помощ на образованието. Пратиха учителка от общинско училище в космоса. - Секстън замълча за миг. - Всички си спомняте Криста Маколиф.

Мъжете се умълчаха.

– Господа - каза сенаторът и драматично се изправи пред огъня. - Смятам, че е време американците да узнаят истината. Време е американците да разберат, че НАСА не ни води към небето, а напротив, пречи на проучването на космоса. Космическата промишленост не е по-различна от всяка друга и затварянето и за частния сектор граничи с престъпление. Спомнете си за компютърната промишленост, в която наблюдаваме такъв бум, че не можем да следим развитието и! Защо? Защото компютърната индустрия е свободна пазарна система: тя възнаграждава ефикасността и далновидността с печалби. Представете си какво щеше да е, ако компютърната промишленост се управляваше от държавата? Още щеше да е в средновековието. Космическите прочувания са в застой. Трябва да ги предадем в ръцете на частния сектор, където им е мястото. Американците ще се смаят от развитието, работните места и осъществените мечти. Убеден съм, че трябва да позволим на свободния пазар да ни издигне до нови висоти в космоса. Ако ме изберат, ще си поставя за цел да отключа вратите на последната граница и широко да ги отворя. Секстън вдигна чашата си с коняк.

– Приятели, тази вечер сте тук, за да решите дали съм достоен за вашето доверие. Надявам се, че съм на път да го спечеля. Както са нужни инвеститори за създаването на една компания, така са нужни инвеститори за създаването на един президент. Както акционерите на една компания очакват възвръщаемост, така и вие като политически инвеститори можете да очаквате същото. Моето послание към вас е съвсем просто: инвестирайте в мен и аз никога няма да ви забравя. Никога. Нашата цел е обща. Секстън протегна чашата си към тях в наздравица.

– С ваша помощ, приятели, скоро ще съм в Белия дом… и всички вие ще се радвате на изпълнените си мечти.

Гейбриъл Аш неподвижно стоеше в мрака само на пет метра от тях. От кабинета се разнасяше мелодичен звън на кристални чаши и пращене на огън.

– Господин директор - задъхано каза техникът. - Злополука!

Екстром се обърна. Изглеждаше разсеян като че ли мислите му бяха заети с други неща.

– Моля? Злополука ли? Къде?

– В метеоритната шахта. Току-що изплува труп. Доктор Уейли Мин.

Екстром го погледна неразбиращо.

– Доктор Мин ли? Но…

– Извадихме го, но беше късно. Мъртъв е.

– За Бога! Колко време е престоял във водата?

– Според нас около час. Изглежда, е паднал, потънал е на дъното и когато тялото му се е подуло, е изплувал.

Червендалестата кожа на Екстром поморавя.

– По дяволите! Кой друг знае за това?

– Никой, господин директор. Само ние. Извадихме го от водата, но решихме, че е най-добре да ви кажем преди…

– Правилно сте постъпили. - Екстром тежко въздъхна. - Веднага приберете трупа на доктор Мин. Не казвайте нищо.

Техникът се озадачи.

– Но, господине, аз…

Екстром постави широката си длан на рамото му.

– Чуйте ме внимателно. Това е трагична злополука, за която искрено съжалявам. Естествено, когато дойде време, ще се занимая с този въпрос. Сега обаче не е моментът.

– Искате да скрия трупа, така ли?

Екстром впи в него студените си северняшки очи.

– Помислете. Можем да съобщим на всички, но какво ще постигнем с това? До пресконференцията остава около час. Съобщението за фаталната злополука ще помрачи откритието и ще окаже пагубно въздействие върху духа на хората. Доктор Мин е допуснал грешка от невнимание и аз нямам намерение да карам НАСА да плаща за нея. Тези цивилни учени достатъчно се възползваха от нашия успех и няма да допусна една тяхна грешка да хвърли сянка върху големия ни момент. Смъртта на доктор Мин ще остане в тайна до пресконференцията. Ясно ли е?

Пребледнял, мъжът кимна.

– Ще прибера трупа.
59
Майкъл Толанд достатъчно пъти бе плавал по море, за да знае, че океанът често взима жертви без угризения и колебания. Сега лежеше изтощено върху ледения блок и едва различаваше призрачните очертания на извисяващия се леден шелф, който се смаляваше в далечината. Знаеше, че силното арктическо течение започва от Островите на кралица Елизабет, описва огромна окръжност около полярната ледена шапка и стига до Северна Русия. Не че имаше значение. Това щеше да е след няколко месеца.

"Имаме трийсетина минути… най-много четирийсет и пет".

Беше наясно, че без защитната изолация на пълните си с гел костюми вече щяха да са мъртви. Слава Богу, костюмите не им позволяваха да се намокрят - най-важното за оцеляването в студено време. Термичният гел около телата им не само бе омекотил падането им, но и им помагаше да запазят малкото останала им телесна топлина.

Скоро щяха да започнат да замръзват. Първо щяха да усетят слабо вцепеняване на крайниците, резултат от оттеглянето на кръвта към жизненоважните вътрешни органи. След това щяха да се появят халюцинации, пулсът и дишането им щяха да се забавят и да лишат мозъка от кислород. После тялото щеше да направи последно усилие да съхрани останалата топлина, като изключи всички дейности, освен сърдечния ритъм и дишането. Щяха да изпаднат в безсъзнание. Накрая сърдечният и дихателният център в мозъка щяха да престанат да функционират.

Толанд погледна към Рейчъл. Искаше му се да може да я спаси.

Вцепенението, плъзнало по тялото на Рейчъл Секстън, не беше толкова болезнено, колкото предполагаше.

Добре дошъл анестетик. "Морфинът на природата". По време на падането бе изгубила очилата си и от студа едва държеше очите си отворени.

Толанд и Корки лежаха до нея. Толанд тъжно я наблюдаваше. Астрофизикът се движеше, ала очевидно от болки. Дясната му скула бе окървавена.

Тялото и диво трепереше, но умът и търсеше отговори. "Кой? Защо?" Мислите и бяха замъглени от усилващата се тежест в нея. Нищо не се връзваше. Чувстваше, че тялото и постепенно се изключва, приспивано от невидимата сила, която я теглеше в обятията си. Тя се опита да се съпротивлява. В гърдите и пламна огнен гняв и Рейчъл направи всичко възможно да разпали пламъците.

"Те искаха да ни убият! - Младата жена погледна заплашителното море и осъзна, че нападателите им са успели. - Вече сме мъртви". И макар да разбираше, че сигурно няма да доживее да узнае цялата истина за ужасната игра, която се разиграваше тук, подозираше, че вече е наясно кого да обвинява.

Екстром. Именно той ги бе пратил навън. Имаше връзки с Пентагона и спецчастите. "Но какво ще спечели Екстром, като зарови метеорита под леда? Какво ще спечели който и да било?"

Тя си спомни Зак Херни, зачуди се дали президентът участва в заговора, или е просто пионка. "Херни не знае нищо. Невинен е". От НАСА очевидно бяха измамили президента. Само след час той щеше да съобщи за откритието. И щеше да разполага с документален филм, съдържащ потвържденията на четирима цивилни учени. Четирима мъртви цивилни учени. Рейчъл не можеше да направи нищо, за да спре пресконференцията, ала се закле, че виновникът за нападението няма да остане ненаказан.

Призова на помощ цялата си сила и се опита да седне. Чувстваше крайниците си като гранит и когато сви краката и ръцете си, всичките и стави запищяха от болка. Младата жена постепенно се изправи на колене върху равния леден къс. Зави и се свят. Океанът около нея кипеше. Толанд лежеше наблизо и я гледаше въпросително. Сигурно си мислеше, че е коленичила за молитва. Тя не беше, разбира се, макар че с молитва навярно имаше също толкова голям шанс да ги спаси, колкото и с плана, който щеше да се опита да изпълни.

Рейчъл заопипва кръста си с дясната си ръка и откри все още закачената за колана и брадва за лед. Вцепенените и пръсти стиснаха дръжката. Тя вдигна брадвичката и с всички сили удари с нея по леда. Туп. Пак. Туп. Чувстваше кръвта като студен сироп във вените си. Туп. Толанд я гледаше с очевидно смущение. Рейчъл отново замахна. Туп. Той се опита да се надигне на лакът.

– Рей… чъл?

Тя не отговори. Имаше нужда от цялата си енергия. Туп. Туп.

– Мисля, че… - промълви Толанд, - толкова на север… ОАС не може да… ни чуе…

Рейчъл изненадано се обърна. Беше забравила, че е океанолог и може да има някаква представа за намеренията и. "Схванал си идеята… обаче аз не викам ОАС".

И продължи да удря по леда.,

ОАС означаваше Океанска акустична система, реликва от Студената война, днес използвана от океанолозите по целия свят, за да слушат китовете. Тъй като подводните звуци се пренасяха на стотици километри, мрежата на ОАС от петдесет и девет подводни микрофона по света покриваше изненадващо голям процент от океаните на планетата. За съжаление, тази далечна част от Арктика не влизаше в обхвата на системата, ала Рейчъл знаеше, че има други, които слушат звуците на океанското дъно - други, за чието съществуване подозираха малцина на Земята. Тя продължи да удря. Съобщението и беше просто и ясно.

ТУП. ТУП. ТУП.

ТУП… ТУП… ТУП…

ТУП. ТУП. ТУП.

Не се заблуждаваше, че действията и ще им спасят живота. Вече усещаше, че студът стяга тялото и. Едва ли и оставаше повече от половин час. Вече не можеше да се надява на спасение. Ала не ставаше въпрос за това.

ТУП. ТУП. ТУП.

ТУП. ТУП. ТУП.

– Няма… време… - прошепна Толанд.

"Не е… за нас - помисли си Рейчъл. - А за информацията в джоба ми. - Представи си уличаващата разпечатка в непромокаемия джоб на костюма си. - Разпечатката трябва да стигне в ръцете на НРС… при това бързо".

Въпреки замаяното си състояние, Рейчъл бе убедена, че съобщението и ще бъде получено. В средата на осемдесетте години НРС беше заменила ОАС с тридесет пъти по-мощна система с глобален обхват: Класик Уизърд, струващото дванадесет милиона долара ухо на НРС, разположено на океанското дъно. През следващите няколко часа суперкомпютрите "Крей" в базата на НРС/УНС в Менуит Хил, Нова Англия, щяха да регистрират аномална секвенция в един от арктическите хидрофони, да разшифроват чукането като СОС, да определят координатите и да пратят спасителен самолет от военновъздушната база "Туле" в Гренландия. Самолетът щеше да открие три трупа върху айсберг. Замръзнали. Мъртви. Единият щеше да е на служителка на НРС… и в джоба си тя щеше да носи странен лист. Разпечатка от термоскенер. Последното наследство на Нора Мангър.

Когато спасителите проучеха разпечатката, тайнственият тунел под метеорита щеше да бъде разкрит. Рейчъл нямаше представа какво ще се случи по-нататък, но поне тайната нямаше да умре заедно с тях.

Бюрото, на което в момента седеше Зак Херни, някога бе принадлежало на неговия идол Хари Труман. Макар и малко според съвременните разбирания, то ежедневно му напомняше, че носи пълната отговорност за всички слабости на управлението си. Херни приемаше тази отговорност като чест и полагаше всички усилия да стимулира хората си да правят каквото е нужно, за да си вършат работата.

– Господин президент? - извика секретарката му, като надникна в Овалния кабинет. - Свързах ви.

Херни и махна с ръка.

– Благодаря.

Посегна към слушалката. Предпочиташе да разговаря насаме, но знаеше, че точно сега това е абсолютно невъзможно. Две гримьорки се въртяха край него като комари и се занимаваха с лицето и косата му. Точно пред бюрото му се подготвяше за работа телевизионен екип и в кабинета се точеше безкрайна процесия от съветници и специалисти по връзките с обществеността, които развълнувано обсъждаха стратегията. Херни натисна светещия бутон на личния си телефон.

– Лорънс? Ти ли си?

– Да. - Гласът на директора на НАСА бе изтощен и някак разсеян. Отсъстващ. Всичко наред ли е?

Все още бушува буря, но моите хора ми казаха, че това нямало значение за сателитната връзка. Готови сме. Остава един час.

– Отлично. Настроението е бодро, надявам се.

– Изключително. Хората ми са развълнувани. Всъщност току-що изпихме по някоя и друга бира.

Херни се засмя.

– Радвам се да го чуя. Виж, исках да ти се обадя и да ти благодаря преди да започнем. Тази вечер ще е историческа.

Директорът помълча, после с нетипична колебливост отвърна:

– Да, господин президент. Отдавна чакаме този момент.

Херни се изненада.

– Струваш ми се изморен.

– Имам нужда от слънце и истинско легло.

– Още един час. Усмихвай се за пред камерите, наслаждавай се на мига и после ще ти пратим самолет да те прибере във Вашингтон.

– С нетърпение го очаквам. - Екстром пак се умълча.

Като опитен дипломат, Херни знаеше да слуша и да чува казаното между редовете. Нещо в гласа на директора го смущаваше.

– Сигурен ли си, че всичко е наред?

– Абсолютно. Всички системи са в изправност. - Екстром, изглежда, бързаше да смени темата. - Видяхте ли последния кадър на документалния филм на Майкъл Толанд?

– Току-що - потвърди Херни. - Справил се е фантастично.

– Да. Добре, че го повикахте.

– Още ли ми се сърдиш, че включих и цивилни?

– По дяволите, да - добродушно изсумтя директорът с обичайната си грубоватост. Това накара президента да се почувства по-добре. "Екстром си е наред - помисли си той. - Просто е уморен".

– Добре, ще се видим след час по сателита. Ще им дадем за какво да приказват.

– Точно така.

– Ей, Лорънс? - Херни сниши глас и тържествено заяви: - Свърши страхотна работа. Никога няма да го забравя.

– Промяна в плана - надвика вихъра Делта Едно. - Другите трима паднаха от ръба.

Делта Три не се изненада. Знаеше какво означава това. Планът на Делта Форс да инсценират злополука, като подредят четирите трупа върху ледения шелф, вече не можеше да се осъществи. Оставянето на едно самотно тяло щеше да породи излишни подозрения.

– Заличаване на следите? - попита той.

Командирът му кимна.

– Аз ще събера противовятърните свещи, а вие двамата се избавете от шейната.

Докато Делта Едно грижливо се връщаше по пътя на учените и унищожаваше всички следи от присъствието им, Делта Три и неговият другар се спуснаха по ледника с натоварената шейна. Преодоляха дигите и най-после стигнаха края на шелфа. Блъснаха шейната и Нора Мангър безшумно падна в Северния ледовит океан.

"Чиста работа" - помисли си Делта Три.

Когато тръгнаха обратно към базата, той със задоволство видя, че вятърът заличава следите от ските им.
61
От пет дни ядрената подводница "Шарлот" беше базирана в северния ледовит океан. Присъствието и там бе строго секретно. Подводница клас "Лос Анджелис", "Шарлот" беше проектирана да "чува и да не бъде чувана". Четиридесеттонните и турбини бяха окачени върху пружини, които заглушаваха вибрациите. Въпреки изискването за незабележимост подводниците клас "Лос Анджелис" бяха едни от най-големите разузнавателни подводни лодки с дължина от носа до кърмата над сто и десет метра. Седем пъти по-дълга от първата американска подводница клас "Холанд", напълно потопена "Шарлот" имаше водоизместимост шест хиляди деветстотин двадесет и седем тона и можеше да се движи с удивителната скорост тридесет и пет възела.

Обикновено подводницата плаваше точно под по-топлата повърхностна зона, естествена температурна граница, която пречупваше сонарните отражения отгоре и я правеше невидима за радарите. Със сто четиридесет и осем членния си екипаж и максимално потопяване над четиристотин и петдесет метра, "Шарлот" бе свръхмодерна подводница и океанското товарно магаре на военноморския флот на Съединените щати. Независимата и въздухопречистваща система, двата ядрени реактора и богатите и провизии и позволяваха да обиколи света двадесет и един пъти, без да изплава на повърхността. Също като в повечето океански плавателни съдове, човешките отпадъци от екипажа се пресоваха на тридесеткилограмови блокове и се изхвърляха в океана - огромни тухли от изпражнения, шеговито наричани "лайна от кит".

Техникът, който седеше пред екрана на осцилатора, бе един от най-добрите на света. Умът му представляваше речник от звуци и вълнови форми. Можеше да различи звуците на няколко десетки руски подводници, стотици морски животни и дори миниатюрни подводни вулкани чак край Япония.

В момента обаче слушаше глухо повтарящо се ехо. Макар и едва доловим, звукът беше абсолютно неочакван.

– Няма да повярваш какво чувам - каза той на помощника си и му подаде слушалките.

Помощникът си ги сложи и на лицето му се изписа смайване.

– Боже мой. Ясно като бял ден. Какво ще правим?

Техникът вече викаше капитана.

Когато капитанът дойде, техникът пусна звука по малки тонколони. Капитанът безизразно се заслуша.

ТУП. ТУП. ТУП.

ТУП… ТУП… ТУП…

ТУП. ТУП. ТУП.

По-бавно. Все по-бавно. Сигналът постепенно заглъхваше.

– Какви са координатите? - попита капитанът. Техникът се прокашля.

– Всъщност, господин капитан, те идват от повърхността на около пет километра от нас.
62
Гейбриъл Аш стоеше в сумрачния коридор пред кабинета на сенатор Секстън. Краката и трепереха. Не толкова от умора от неподвижната поза, колкото от разочарование от онова, което чуваше. Срещата в стаята продължаваше, ала Гейбриъл нямаше нужда да слуша повече. Истината бе мъчително ясна.

"Сенатор Секстън взима подкупи от частни космически фирми". Марджъри Тенч не я бе излъгала.

Обзе я отвращение. Чувстваше се предадена. Беше вярвала на Секстън. Бе се борила за него. "Как може да постъпва така?" От време на време го беше виждала да лъже публично, за да защитава личния си живот, но това бе политика. А сега нарушаваше закона!

"Дори още не са го избрали, а вече продава Белия дом!"

Гейбриъл знаеше, че повече не може да подкрепя сенатора. Обещанието за прокарване на законопроекта за приватизиране на НАСА можеше да се изпълни единствено с презрително незачитане на законността и демократичната система. Даже Секстън да вярваше, че това е за благото на всички, предварителната продажба на това решение затръшваше вратата на правителствените проверки и оценки и игнорираше потенциално убедителните аргументи на Конгреса, президентските съветници, гласоподавателите и лобистите. На Гейбриъл и се гадеше. Зачуди се как да постъпи.

Зад нея остро иззвъня телефон и наруши тишината в коридора. Сепната, тя се обърна. Звукът идваше от гардероба във фоайето - мобилен телефон в джоба на някое от палтата.

– Извинете ме - разнесе се провлачен тексаски глас в кабинета. - Мен търсят.

Гейбриъл чу, че мъжът се изправя. "Идва насам!" Тя рязко се обърна и забърза. В средата на коридора зави наляво и се вмъкна в тъмната кухня точно в момента, в който тексасецът излезе от кабинета. Младата жена се спотаи в мрака. Тексасецът я подмина, без да я забележи.

С бясно разтуптяно сърце Гейбриъл го чу да рови в гардероба! Накрая отговори на звънящия телефон.

– Да?… Кога?… Наистина ли? Ще го включим. Благодаря. - Той затвори и пак тръгна към кабинета, като в движение извика: - Ей! Включете телевизора! Зак Херни дава извънредна пресконференция. В осем. По всички канали. Или ще обяви война на Китай, или Международната космическа станция е паднала в океана.

– Виж, това е повод за наздравица! - възкликна някой.

Всички се засмяха.

Кухнята сякаш се завъртя около Гейбриъл. Пресконференция в осем часа? Изглежда, в края на краищата Тенч не блъфираше. Бе и дала срок до 20:00 да подпише клетвена декларация за връзката си със Секстън. "Дистанцирайте се от сенатора, докато не е станало късно" - така беше казала. Гейбриъл си бе помислила, че и дава такъв срок, за да могат да подхвърлят информацията на утрешните вестници, ала сега се оказваше, че Белият дом възнамерява да оповести твърденията си лично.