Космически граници



страница17/34
Дата21.07.2016
Размер4.82 Mb.
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   34

"Извънредна пресконференция? - Колкото повече мислеше за това обаче, толкова по-странно и се струваше. - Херни се готви да разгласи този скандал? Лично?"

В кабинета включиха телевизора. Високо. Гласът на водещия трепереше от вълнение.

– Белият дом не съобщи темата на изненадващото обръщение на президента и има всевъзможни предположения. Някои политически коментатори смятат, че след неотдавнашното си отсъствие от предизборната борба Зак Херни се готви да обяви, че няма да се кандидатира за втори мандат.

В кабинета се надигнаха обнадеждени аплодисменти.

"Абсурд", помисли си Гейбриъл.

След всичката мръсотия, с която Белият дом разполагаше за Секстън, нямаше абсолютно никакъв начин президентът да се откаже. "Тази пресконференция е за нещо друго". Изпитваше неприятното предчувствие, че вече са я предупредили за какво.

Погледна си часовника. По-малко от час. Трябваше да вземе решение и знаеше точно с кого трябва да разговаря. Гейбриъл пъхна плика със снимките под мишница и излезе от апартамента. Бодигардът изглеждаше облекчен.

– Чух вътре някакво ръкопляскане. Май сте ги зарадвали.

Тя само се усмихна и тръгна към асансьора.

Навън се спускаше необичайно студена вечер. Гейбриъл спря такси, качи се и се опита да се убеди, че знае какво прави.

– Студиото на Ей Би Си - каза тя на шофьора. - И побързайте.


63
Майкъл Толанд лежеше на една страна на леда. Главата му бе отпусната върху протегнатата му ръка, която вече не усещаше. Въпреки че клепачите му тежаха, той се мъчеше да ги държи отворени. От това положение за последен път наблюдаваше своя свят - сега само море и лед, - наклонен под странен ъгъл. Струваше му се подходящ край за ден, през който нищо не беше такова, каквото изглеждаше. Над плаващия леден сал сякаш се бе спуснало зловещо спокойствие. Рейчъл и Корки се бяха смълчали и чукането беше престанало. Колкото повече се отдалечаваха от ледника, толкова повече стихваше вятърът. Толанд чувстваше, че и неговото тяло утихва. Дишането му ставаше все по-бавно… по-плитко. Организмът му вече не можеше да се бори с вцепенението, придружаващо оттичането на кръвта от крайниците му - като екипаж, напускащ своя кораб - и се насочваше към жизненоважните му органи в последен опит да го задържи в съзнание. Обречена борба, знаеше го.

Странно, вече не усещаше болка. Бе минал през този етап. Сега се чувстваше като подут. Вцепенен. Плаващ. Когато започнаха да се изключват рефлекторните му дейности - мигането, - зрението му се замъгли. Воднистата течност, която циркулираше между роговицата и лещите на очите му, замръзваше. Той се вторачи в неясните очертания на ледения шелф на Милн, сега само белезникав силует на лунната светлина. Усещаше, че душата му се признава за победена. Вятърът виеше.

И тогава започна да халюцинира. Странно, в последните секунди преди да изгуби съзнание, не си представи, че го спасяват. Последната му халюцинация беше ужасяваща.

От водата край айсберга със зловещо съскане изплува морско чудовище - лъскаво, черно и опасно. Толанд се насили да премигне и зрението му малко се проясни. Звярът бе наблизо, притискаше се към леда като грамадна акула, блъскаща се в малка лодка. Той се извиси над него… мократа му кожа лъщеше…

Пред очите му постепенно се спусна пелена и останаха само звуците. Металическо скърцане. Зъби, захапващи леда. Приближаваха се. Теглене на тела.

"Рейчъл…"

Усети, че грубо го повличат нанякъде.

После всичко потъна в мрак.


64
Гейбриъл Аш влезе тичешком в студиото на Ей Би Си Нюз и въпреки това се движеше по-бавно от всички тук. В студиото денонощно цареше трескаво напрегнато темпо, но в момента помещението пред нея приличаше на запис на стокова борса, пуснат на бързи обороти. Обезумели редактори крещяха от бюрата си, размахващи факсове репортери се щураха от бюро на бюро и сравняваха бележките си, отчаяни стажанти поглъщаха сникърси между две спешни задачи. Гейбриъл беше дошла в Ей Би Си, за да се срещне с Йоланда Кол.

Обикновено Йоланда можеше да се открие в стъклените офиси, запазени за шефовете на мрежата, които имаха нужда от тишина, за да мислят. Тази вечер обаче бе сред тълпата в студиото. Когато видя Гейбриъл, Йоланда нададе обичайния си жизнерадостен вик.

– Гебс!

Носеше пъстра рокля и големи очила. Както винаги, по нея като гирлянди висяха няколко килограма бижута. Йоланда Кол от шестнадесет години работеше в Ей Би Си Нюз като редактор. Луничава полякиня, тя беше трътлеста и безцветна и всички нежно я наричаха."Майче". Майчинското и присъствие и чувството и за хумор скриваха безпощадна журналистическа проницателност. Гейбриъл се бе запознала с нея на семинара "Жените в политиката", който беше посещавала малко след пристигането си във Вашингтон. Бяха се заговорили за миналото на Гейбриъл, за предизвикателствата пред жените в столицата и накрая за Елвис Пресли - страст, която двете с изненада установиха, че споделят. Йоланда бе взела Гейбриъл под крилото си и и беше помогнала да си създаде връзки. Гейбриъл продължаваше всеки месец да се отбива, за да я види. Гейбриъл топло я прегърна. Ентусиазмът на по-възрастната жена вече започваше да повдига духа и. Йоланда отстъпи назад и я изгледа от главата до петите.



– Като че ли си се състарила със сто години, момиче! Какво ти се е случило?

Гейбриъл сниши глас.

– В беда съм, Йоланда.

– В града се говори тъкмо обратното. Твоят човек печели.

– Може ли да поговорим някъде насаме?

– Моментът не е подходящ, миличка. Президентът дава пресконференция след половин час и още нямаме никаква представа за какво се отнася. Трябва да дам някакъв коментар, а съм в пълно неведение.

– Аз знам за какво се отнася пресконференцията.

Йоланда свали очилата си и я погледна скептично.

– Гейбриъл, нашият кореспондент в Белия дом не знае за какво става дума. Да не би да твърдиш, че предизборният щаб на Секстън разполага с вътрешна информация?

– Не, аз имам вътрешна информация. Отдели ми пет минути. Ще ти разкажа всичко.

Йоланда погледна червения плик с печата на Белия дом в ръката на Гейбриъл.

– Това е от Белия дом. Откъде го взе?

– Следобед ми го даде Марджъри Тенч.

Йоланда я зяпна, после каза:

– Ела.

В стъкления кабинет на приятелката си Гейбриъл и призна за връзката си със Секстън и и каза, че Тенч разполага със снимки.



Йоланда се засмя и поклати глава. Бе журналистка във Вашингтон толкова отдавна, че вече нищо не можеше да я смае.

– О, Гебс, имах предчувствие, че със Секстън сигурно сте се изчукали. Нищо чудно. На него му се носи славата на женкар, а ти си хубаво момиче. Жалко за снимките. Обаче на твое място не бих се тревожила.

"Да не се тревожа ли?"

Младата жена и обясни, че Тенч е обвинила Секстън във взимане на подкупи от космически компании и че със собствените си уши е чула потвърждение на това по време на тайна среща с ФКГ! Йоланда отново не се изненада - докато Гейбриъл не и каза какво възнамерява да направи.

– Виж, Гейбриъл, ако искаш да подпишеш официална декларация, че си спала с американски сенатор и си стояла безучастно, когато той е излъгал, това си е твоя работа. Обаче те предупреждавам, че ще постъпиш адски глупаво. Трябва внимателно да помислиш какво може да означава това за теб.

– Ти май не ме слушаш. Нямам толкова време!

– Слушам те, миличка, и независимо дали часовникът тиктака, просто не можеш да направиш някои неща. Не можеш да изложиш американски сенатор в сексскандал. Това е самоубийство. Казвам ти, момиче, ако съсипеш кампанията на кандидат за президент, по-добре се качвай на колата си и бягай колкото може по-далече от Вашингтон. Вече ще си белязана. Много хора хвърлят страшно много средства, за да вкарат кандидатите си в Белия дом. Тук са заложени пари и власт - такава власт, заради която убиват.

Гейбриъл се умълча.

– Аз лично смятам, че Тенч те е притискала с надеждата да се паникьосаш и да направиш нещо глупаво, например да си признаеш за връзката. - Йоланда посочи червения плик в ръцете и. - Тия снимки не означават абсолютно нищо, освен ако ти или Секстън не признаете, че са истински. Белият дом знае, че ако ги разпространи, Секстън просто ще ги обяви за фалшиви и ще ги хвърли в лицето на президента.

– Мислих за това, но въпросът за подкупите е…

– Напъни си мозъка, скъпа. Щом от Белия дом още не са разпространили твърдения за взимане на подкуп, сигурно нямат намерение да го направят. Президентът взима много на сериозно обещанието си да не окалва опонентите си. Предполагам, че е решил да спести скандала на авиокосмическата промишленост и е пратил Тенч при теб с този блъф с надеждата да те уплаши. Да те накара да забиеш нож в гърба на собствения си кандидат.

Гейбриъл се замисли. Аргументите на Йоланда звучаха логично и все пак нещо и се струваше странно. Тя посочи през стъклото към кипящото студио.

– Йоланда, вие се готвите за голяма пресконференция на президента. Ако той не говори за подкупи или секс, за какво е всичко това?

Журналистката се смая.

– Смяташ, че тази пресконференция е за вас със Секстън, така ли?

– Или за подкупите. А може би и за двете. Тенч каза, че ми дава срок до осем часа да подпиша официално признание, иначе президентът щял да оповести…

Смехът на журналистката отекна в стъкления кабинет.

– О, я стига! Ще ме съсипеш!

Гейбриъл не беше в настроение за шеги.

– Какво?!

– Виж, Гебс, повярвай ми - като продължаваше да се задъхва от смях, едва успя да произнесе Йоланда. - От шестнайсет години се занимавам с Белия дом и няма начин Зак Херни да е събрал световните медии, за да им съобщи, че подозира сенатора Секстън в приемане на съмнителни средства или в сексуална връзка с теб. Такава информация се подхвърля. Президентите не печелят популярност, като прекъсват програмите, за да морализаторстват за секс или нечисто финансиране на предизборни кампании.

– Нечисто ли? - ядоса се Гейбриъл. - Та той направо продаде решението си за законопроекта!

– Сигурна ли си? - вече съвсем сериозно я попита Йоланда. - Абсолютно ли си сигурна, че да си смъкнеш полата по националната телевизия? Я си помисли. В последно време, за да направиш каквото и да е, трябва да сключваш много съюзи, а финансирането на предизборната кампания е сложен проблем. Може пък срещата на Секстън да е съвсем законна.

– Той нарушава закона - възрази Гейбриъл. "Нали?"

– Или Марджъри Тенч иска да повярваш в това. Кандидатите постоянно приемат задкулисни дарения от големи корпорации. Може и да не е много красиво, обаче не е непременно незаконно. Всъщност повечето юридически проблеми не се отнасят до това откъде идват парите, а как ги харчат кандидатите.

Гейбриъл се колебаеше.

– Гебс, Тенч ти е скроила номер. Опитала се е да те насочи срещу твоя кандидат и ти си налапала въдицата. Ако аз се чудех на кого да се доверя, щях да остана при Секстън, а не да тичам при човек като Марджъри Тенч.

Телефонът на Йоланда иззвъня. Тя отговори, закима, записа си нещо в бележника.

– Интересно - каза накрая. - Веднага идвам. Благодаря. Затвори и се обърна с вдигнати вежди. - Гебс, май ще ти се размине. Точно, както предвидих.

– Какво става?

– Още не мога да ти кажа, но пресконференцията на президента няма нищо общо със сексскандали и подкупи.

Гейбриъл се обнадежди. Ужасно и се искаше да и повярва.

– Откъде знаеш?

– Преди малко изтекла вътрешна информация, че пресконференцията е свързана с НАСА.

Гейбриъл се сепна.

– С НАСА ли?

Йоланда и намигна.

– Може да извадиш късмет. Басирам се, че президентът Херни е отстъпил пред натиска на сенатор Секстън и е решил, че Белият дом няма друг избор, освен да дръпне шалтера на Международната космическа станция. Това обяснява световното медийно отразяване на пресконференцията.

"Пресконференция за закриване на космическата станция?" Гейбриъл не можеше да повярва.

Йоланда се изправи.

– Що се отнася до следобедната ти среща с Тенч, сигурно това е било последен опит да се доберат до нещо срещу Секстън преди президентът да излезе пред света с лошата новина. Нищо не може да се сравнява със секс-скандала, ако трябва да се отвлече вниманието от поредния президентски гаф. Виж, Гебс, сега имам работа. Съветвам те да си вземеш кафе, да включиш телевизора ми и да изгледаш пресконференцията като всички. До предаването остават двайсетина минути и ти казвам, че няма начин президентът да тръгне да мята кал. Гледа го целият свят. Това, което има да каже тази вечер, трябва да е сериозно. - Тя и намигна окуражително. - А сега ми дай плика.

– Какво?


Йоланда протегна ръка.

– Ще заключа тези снимки в бюрото си, докато всичко приключи. Искам да съм сигурна, че няма да направиш нещо идиотско.

Гейбриъл неохотно и подаде плика.

Журналистката го заключи в едно чекмедже и прибра ключа в джоба си.

– После ще ми благодариш, Гебс, кълна се. - На излизане тя игриво разроши косата и. - Отпусни се. Скоро ще чуеш добрата новина.

Гейбриъл седна сама в стъкления офис и се опита да се успокои, но можеше да мисли единствено за доволната усмивка на Марджъри Тенч. Нямаше представа какво ще съобщи на света президентът, ала новината определено нямаше да е добра за сенатор Секстън.


65
Рейчъл Секстън се чувстваше така, все едно гори жива.

"Отгоре се сипе огън!"

Опита се да отвори очи, но различи само мъгливи очертания и ослепителни светлини. Навсякъде около нея валеше. Изгарящо горещ дъжд. Шибаше голата и кожа. Тя лежеше на една страна и усещаше под тялото си горещи плочки. Сви се на кълбо и се опита да се предпази от парещата течност, която се сипеше отгоре и. Усети мирис на химикали. Може би хлор. Насили се да изпълзи настрани, но не успя. Силни ръце я натиснаха за раменете и я задържаха.

"Пуснете ме! Горя!"

Рейчъл инстинктивно отново се опита да избяга и пак я спряха.

– Стой мирно - каза мъжки глас. - Скоро ще свърши.

"Какво ще свърши? - зачуди се тя. - Болката? Или животът ми?" Опита се да фокусира погледа си. Светлините бяха много силни. Стаята беше малка. Тясна. С нисък таван.

– Горя! - Викът и излезе като шепот.

– Нищо ти няма - отвърна гласът. - Водата е хладна. Повярвай ми.

Рейчъл разбра, че е почти гола - само по мокро бельо. Не изпита срам. Мислите и бяха заети с прекалено много други въпроси.

Спомените я връхлетяха като порой. Леденият шелф. Дълбочинният радар. Нападението. "Кой? Къде съм? - Опита се да свърже всичко, но чувстваше ума си вцепенен, като блокирали зъбни колелца. От мъгливия смут изплува една мисъл: - Майкъл и Корки… къде са?"

Опита се да фокусира замъгленото си зрение, но видя само мъжете, застанали до нея. Всички носеха еднакви сини гащеризони. Устата и отказваше да произнесе дори само една дума. Паренето по кожата и отстъпваше мястото си на по-силни болки, които пробягваха през мускулите и като сеизмични трусове.

– Отпуснете се - каза мъжът. - Кръвта трябва да нахлуе в мускулатурата ви. - Говореше като лекар. ~ Опитайте се да раздвижите крайниците си.

Болката разкъсваше тялото и, сякаш удряха всичките и мускули с чук. Тя лежеше на плочките и гърдите и се свиваха. Едва дишаше.

– Раздвижете ръцете и краката си - настоя мъжът. - Нищо, че ще боли.

Рейчъл се опита. Всяко движение бе като нож, забит в ставите и. Струите вода станаха по-горещи. Паренето се завърна. Смазващите болки не отслабнаха. Точно в мига, в който си мислеше, че повече не може да издържи, някой и направи инжекция. Болката бързо отслабна. Треперенето намаля. Отново можеше да си поеме дъх.

Сега в тялото и се разпространи ново усещане, ужасно забиване на игли. Навсякъде, все по-остри. Опита се да остане неподвижна, но водните струи продължаваха да я шибат. Мъжът до нея държеше ръцете и и ги движеше.

"Господи, колко боли!" Рейчъл бе прекалено слаба, за да се съпротивлява. По лицето и се стичаха сълзи от изнемога и болка. Тя силно стисна клепачи и се скри от света.

Накрая игличките започнаха да изчезват. Дъждът спря. Когато Рейчъл отвори очи, зрението и беше по-ясно. И тогава ги видя.

Корки и Толанд лежаха наблизо и трепереха, полуголи и мокри. Ако се съдеше по измъчените им лица, и те току-що бяха изтърпели същото като нея. Кафявите очи на Майкъл Толанд бяха кръвясали и изцъклени. Когато я видя, той успя немощно да се усмихне. Посинелите му устни потръпнаха. Рейчъл се опита да седне и да разгледа странната обстановка. Тримата лежаха на пода на малка баня.


66
Вдигнаха я здрави ръце. Рейчъл усети, че силните непознати я избърсват и я увиват в одеяла. Поставиха я върху някаква носилка и енергично заразтриваха ръцете, краката и ходилата и. Нова инжекция в ръката.

– Адреналин - съобщи някой.

Адреналинът потече във вените и като живителна сила и събуди мускулите и. Макар че все още усещаше ледена празнота в стомаха си, кръвта постепенно изпълваше крайниците и.

"Завръщане от смъртта!"

Толанд и Корки лежаха до нея и трепереха под одеялата, а непознатите ги разтриваха и им правеха инжекции. Рейчъл не се съмняваше, че тези тайнствени мъже току-що са им спасили живота. Мнозина от тях бяха мокри, очевидно след като бяха влезли под душа с дрехите. Нямаше представа кои са и как са успели навреме да стигнат при тях. В момента нямаше значение. "Живи сме!"

– Къде… сме? - успя да попита тя и дори само от тези две думи мъчително я заболя главата.

Мъжът, който я разтриваше, отговори:

– Намирате се в медицинския кабинет на подв…

– Мирно! - извика някой.

Внезапно настана смут и тя се опита да седне. Един от мъжете в синьо и помогна, приповдигна я и я уви в одеялата. Рейчъл разтърка очи и видя, че в стаята влиза някой. Беше грамаден афроамериканец. Красив и властен. С тъмнозелена униформа.

– Свободно - каза той, приближи се до Рейчъл, спря до нея и я погледна с волевите си черни очи.

– Харолд Браун - с дълбок, внушителен глас се представи мъжът. - Капитан на "Шарлот". Коя сте вие?

"Шарлот" - помисли си Рейчъл. Името и се струваше странно познато.

– Секстън… - отвърна тя. - Аз съм Рейчъл Секстън.

Мъжът като че ли се озадачи и внимателно се вгледа в нея.

– Проклет да съм. Наистина сте вие.

Рейчъл се обърка. "Той ме познава?" Беше сигурна, че не го е виждала, макар че когато спусна поглед от лицето му към лентичката на гърдите му, зърна познатата емблема с орел, сграбчил котва, заобиколен от думите ВОЕННОМОРСКИ ФЛОТ НА САЩ. И тогава се сети откъде знае името "Шарлот".

– Добре дошла на борда, госпожице Секстън - каза капитанът. - Вие сте обобщавали няколко разузнавателни доклада на нашата подводница. Затова ви познавам.

– Но… какво правите в тези води? - заекна тя.

Лицето му се напрегна.

– Честно казано, госпожице Секстън, тъкмо щях да ви задам същия въпрос.

Толанд бавно се надигна и отвори уста да каже нещо, но Рейчъл решително му кимна да замълчи. "Не тук. Не сега". Не се съмняваше, че Толанд и Корки първо ще искат да говорят за метеорита и нападението, но тази тема определено не биваше да се обсъжда пред екипажа. В света на разузнаването, независимо от положението, най-важно бе правото на достъп до класифицирана информация! Всичко, свързано с метеорита, си оставаше строго секретно.

– Трябва да говоря с директора на НРС Уилям Пикъринг - каза тя на капитана. - Насаме и веднага.

Браун повдигна вежди. Очевидно не беше свикнал да му заповядват на собствената му подводница.

– Трябва да му съобщя класифицирана информация.

Капитанът дълго се взира в нея.

– Първо да регулираме телесната ви температура, после ще ви свържа с директора на НРС.

– Спешно е, господин капитан. Аз… - Рейчъл замълча. Погледът и току-що бе попаднал върху часовника на стената над аптечката.

19:51.

Тя запремигва.



– Този… този часовник верен ли е?

– Намирате се на военен съд, госпожо. Нашите часовници са винаги точни.

– И това прави… в източно време? - Седем петдесет и една,

"Боже мой! - смая се Рейчъл. - Още е едва седем петдесет и една? - Имаше чувството, че е била в безсъзнание часове. Дори нямаше осем часа? - Президентът още не е съобщил за метеорита! Имам време да го спра!" Тя моментално се изхлузи от носилката и се уви в одеялото. Краката и трепереха..

– Трябва веднага да разговарям с президента.

Капитанът се обърка.

– Кой президент?

– На Съединените щати.

– Нали ви трябваше Уилям Пикъринг?

– Нямам време. Трябва ми президентът.

Капитанът не помръдваше и и преграждаше пътя.

– Доколкото знам, президентът скоро ще даде изключително важна пресконференция. Съмнявам се, че ще се съгласи да води лични разговори.

Рейчъл застана колкото можа по-изправена на треперещите си крака и впери поглед в Браун.

Господин капитан, вие нямате право на достъп до такава информация, за да ви обясня положението, но президентът ще допусне ужасна грешка. Разполагам със сведения, които той непременно трябва да чуе. Веднага. Трябва да ми повярвате.

Капитанът дълго я наблюдава. После се намръщи и си погледна часовника.

– Девет минути? За толкова малко време не мога да ви осигуря сигурна връзка с Белия дом Мога да ви предложа само радиофон. И ще трябва да се спуснем на известна дълбочина, което ще отнеме няколко…

– Действайте! Бързо!
67
Телефонната централа на Белия дом се намираше на първия етаж в Източното крило. Постоянно бяха дежурни по три телефонистки. В момента пред пулта седяха само две. Третата с всички сили тичаше към залата за пресконференции. Държеше безжичен телефон. Беше се опитала да се свърже с Овалния кабинет, но президентът вече бе излязъл. Беше се опитала да се свърже с мобилните телефони на съветниците му, но преди телевизионни изяви всички мобифони в и около залата за пресконференции се изключваха.

Да изтича с безжичен телефон при президента в такъв момент най-малкото изглеждаше съмнително, но когато разузнавателната свръзка на Белия дом бе заявила, че разполага със спешна информация, която президентът трябва да чуе преди да излезе пред медиите, телефонистката не се поколеба. Сега въпросът бе дали ще успее навреме.

В малкия медицински кабинет на "Шарлот" Рейчъл Секстън притискаше слушалката към ухото си и чакаше да разговаря с президента. Толанд и Корки седяха до нея и все още изглеждаха потресени. Астрофизикът имаше пет шева и дълбоко охлузване на скулата. И тримата бяха облекли термобельо, дебели моряшки гащеризони, огромни вълнени чорапи и униформени обувки. С чаша горещо кафе в ръка Рейчъл отново започваше да се чувства почти човешко същество.

– Къде се мотаят? - нервничеше Толанд. - Вече е осем без четири!

Рейчъл нямаше представа. Бе успяла да се свърже с една от телефонистките на Белия дом, да и обясни коя е и че е спешно. Жената я беше включила на изчакване и сега очевидно се опитваше да намери президента.

"Четири минути - помисли си Рейчъл. - Побързай!"

Затвори очи и се опита да се съсредоточи. Бе прекарала ужасен ден. "Намирам се в ядрена подводница" - каза си младата жена. Имаше късмет, че изобщо се намира някъде. Според капитана преди два дни "Шарлот" била на рутинен патрул в Берингово море и регистрирала аномални подводни звуци откъм шелфа на Милн - пробиване, реактивни двигатели, шифровани радиосигнали. Пренасочили ги и им наредили да чакат и да слушат. Преди около час в шелфа имало експлозия и те се приближили да проверят. Тогава чули сигнала за помощ на Рейчъл.

– Остават три минути! - възкликна Толанд.

Рейчъл определено също изпадаше в паника. Защо се бавеха? Защо президентът не се обаждаше? Ако Зак Херни излезеше пред медиите с тези данни…

Рейчъл пропъди тази мисъл от главата си и разклати слушалката. "Хайде, отговори!"

Още от входа на залата за пресконференции телефонистката видя навалица от служители. Всички възбудено приказваха и правеха последни приготовления. Президентът бе на двадесетина метра, все още под грижите на гримьорите.

– Направете път! - каза телефонистката и се опита да се провре през тълпата. - Търсят президента. Извинете. Направете път!

1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   34


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница