Космически граници

– Незаконно ли? Не, по дяволите! Всички дарения са под границата от две хиляди долара. Нищо работа. Тия хора бълха ги ухапала, но въпреки това трябва да се съобразявам с тях. Наречи го инвестиране в бъдещето. Трая си за това, защото, честно казано, нещата не изглеждат толкова страхотно. Ако надушат, от Белия дом ще го извъртят както им харесва. Както и да е, виж, не е това въпросът. Обаждам ти се да ти кажа, че след тазвечерната среща приказвах с председателя на ФКГ...

Въпреки че Секстън продължаваше да говори, няколко секунди Гейбриъл чуваше само кръвта, която бучеше в ушите и. Без да му каже нищо, сенаторът спокойно и признаваше за срещата с частните космически компании. "Напълно законно.

– Само като си помислеше какво беше възнамерявала да направи! Слава Богу, че Йоланда я бе спряла. - За малко да премина в лагера на Марджъри Тенч!"

– … и затова казах на председателя на ФКГ - продължаваше Секстън, - че ти може да успееш да намериш тази информация.

– Добре - без да се замисля, отвърна Гейбриъл.

– От човека, от когото получаваше вътрешната информация за НАСА през последните няколко месеца, нали? Предполагам, че още си в контакт с него.

"Марджъри Тенч!" Гейбриъл никога нямаше да може да признае на сенатора, че "информаторката" я е манипулирала още отначало.

– Хм… мисля, че да - излъга тя.

– Добре. Трябва ми нова информация. Веднага.

Докато слушаше, Гейбриъл разбра колко много е подценявала сенатор Седжуик Секстън. Откакто следеше кариерата му, част от лустрото на сенатора беше паднало. Ала тази вечер той си го бе възвърнал. След привидно смъртоносния удар за предизборната му кампания Секстън подготвяше контраатака. И въпреки че именно тя го беше подмамила по този злополучен път, той не я наказваше. Напротив, даваше и шанс да изкупи вината си. И тя щеше да го направи. Каквото и да и струваше.
80
Уилям Пикъринг гледаше през прозореца на кабинета си далечните фарове по магистрала "Лийсбърг". Често си мислеше за нея, когато стоеше тук, сам на покрива на света. "Цялата тази власт… и не успях да я спася".

Дъщеря му Даяна бе загинала в Червено море на борда на малък военноморски ескортен кораб по време на обучението си за щурман. Един слънчев следобед - корабът бил закотвен в спокойно пристанище - една плоскодънна лодка, натоварена с експлозиви и управлявана от двама терористи самоубийци, бавно прекосила пристанището, блъснала се в корпуса и избухнала. Бяха загинали Даяна Пикъринг и още тринадесет млади американски моряци.

Уилям Пикъринг бе съсипан. Мъката го разкъсваше. Когато терористите бяха свързани с известна група, безуспешно издирвана години наред от ЦРУ, скръбта му се превърна в гняв. Той отиде в Управлението и поиска обяснение. И много трудно го преглътна.

В ЦРУ били готови да атакуват групата преди месеци и просто чакали сателитни снимки, за да планират до последна подробност нападението си срещу планинското скривалище на терористите в Афганистан. Снимките трябвало да бъдат направени от сателит на НРС за милиард и двеста милиона долара с кодово име Вортекс 2, същият, който бе унищожен на ракетната площадка при взривяването на ракетата на НАСА. Поради тази злополука от ЦРУ отложили удара - и сега Даяна Пикъринг беше мъртва.

Разумът на Пикъринг му подсказваше, че НАСА няма пряка вина, ала сърцето му не можеше да прости. Разследването установи, че инженерите от НАСА, отговарящи за горивната система, били принудени да използват долнокачествени материали, за да се вместят в бюджета.

– При полетите без космонавти НАСА на първо място се стреми към ограничаване на разходите - заяви на пресконференция Лорънс Екстром. - Трябва да призная, че в този случай резултатите не бяха най-добри. Ще се занимаем с този въпрос.

"Резултатите не били най-добри!"

Даяна Пикъринг бе мъртва.

Нещо повече, тъй като шпионският сателит беше секретен, обществеността така и не научи, че НАСА е унищожила проект на НРС на стойност милиард и двеста милиона долара и заедно с него, непряко - живота на много американци.

– Господин директор? - Разнеслият се по интеркома глас на секретарката го откъсна от унеса му. - Първа линия. Обажда се Марджъри Тенч.

Пикъринг се отърси от мислите си и погледна телефона. "Пак ли?" Мигащата лампичка на първа линия пулсираше с раздразнителна настойчивост. Той се намръщи и вдигна слушалката.

– Пикъринг слуша.

Гласът на Тенч кипеше от ярост.

– Какво ви каза тя?

– Моля?

– Рейчъл Секстън се е свързала с вас. Какво ви каза? Тя е била на подводница, за Бога! Обяснете ми!

– Госпожица Секстън се свърза с мен, да.

– Уредили сте и транспорт. И не ме потърсихте, нали?

– Уредих и транспорт. Вярно е. - Оставаха два часа до пристигането на Рейчъл Секстън, Майкъл Толанд и Корки Марлинсън в недалечната военновъздушна база "Болингс".

– И въпреки това решихте да не ме информирате.

– Рейчъл Секстън повдигна някои изключително смущаващи обвинения.

– За автентичността на метеорита… и за някакво нападение срещу нея, нали?

– Освен всичко останало.

– Явно лъже.

– Известно ли ви е, че с нея има още двама души, които потвърждават думите и?

Тенч не отговори веднага.

– Да. Извънредно обезпокоително. Белият дом е много загрижен за техните твърдения.

– Белият дом ли? Или лично вие?

Гласът и стана остър като бръснач.

– За вас, господин директор, тази вечер няма разлика.

Пикъринг остана невъзмутим. Достатъчно често бе виждал развилнели се политици и техният поддържащ персонал да се опитват да наложат влиянието си върху разузнавателната общност.

– Президентът знае ли, че ми се обаждате?

– Честно казано, господин директор, смаяна съм, че изобщо обръщате внимание на тези безумни бълнувания.

"Не отговори на въпроса ми".

– Не виждам логична причина тези хора да лъжат. Трябва да приема, че или казват истината, или неволно са се заблудили.

– Неволно са се заблудили ли? С това, че са ги нападнали? Че в данните за метеорита има грешки, които в НАСА изобщо не са забелязали? Моля ви! Това е очевидна политическа маневра.

– В такъв случай мотивите ми убягват.

Тенч въздъхна тежко и сниши глас.

– Тук действат сили, господин директор, за които може би не знаете. По-късно надълго можем да говорим за това, но в момента трябва да знам къде са госпожица Секстън и другите. Трябва да стигна до дъното на тази история преди да нанесат сериозни щети. Къде са?

– Не смятам, че е редно да ви разкрия тази информация. Ще се свържа с вас след като пристигнат.

– Заблуждавате се. Аз ще ги чакам, когато пристигнат.

"С колко агенти от Секретната служба?" - зачуди се Пикъринг.

– Ако ви съобщя часа и мястото на пристигането им, всички ще имаме възможност да си побъбрим приятелски… или възнамерявате да водите със себе си цяла армия, за да ги задържите?

– Тези хора представляват пряка заплаха за президента. Белият дом има право да ги задържи и разпита.

Пикъринг знаеше, че е права. Според дял 18, глава 3056 от Наказателния кодекс на Съединените щати, агентите на Секретната служба можеха да носят оръжие, да го използват и да арестуват граждани просто по подозрение, че са извършили или възнамеряват да извършат престъпление или какъвто и да е агресивен акт срещу президента. Службата имаше картбланш. Сред обичайните арестанти бяха дрипави скитници пред Белия дом и ученици, пращащи заплашителни имейли.

Директорът не се съмняваше, че Секретната служба може напълно законно да завлече Рейчъл Секстън и другите в подземието на Белия дом и да ги държи там безкрайно. Това щеше да е опасна игра, ала Тенч разбираше, че залозите са огромни. Въпросът беше какво ще се случи, ако Пикъринг и позволи да го направи. Той обаче нямаше намерение да го допусне.

– Ще направя необходимото, за да защитя президента от фалшиви обвинения - заяви главната съветничка. - самият намек за нечестна игра ще хвърли тежка сянка върху Белия дом и НАСА. Рейчъл Секстън не оправда доверието на президента и аз нямам намерение да позволя той да плати цената..

– А ако настоя госпожица Секстън да получи възможност да изложи твърденията си пред официална следствена комисия?

– Тогава ще нарушите пряка заповед на президента и ще дадете на Рейчъл Секстън трибуна, от която да забърка отвратителна политическа каша! Още веднъж ви питам, господин директор. Къде ги водите?

Пикъринг въздъхна тежко. Независимо дали щеше да и каже, че самолетът пътува за военновъздушната база "Болингс", тя разполагаше със средства да научи. Въпросът бе дали ще го направи. Решителният и глас му подсказваше, че няма да се примири. Марджъри Тенч беше уплашена.

– Някой ме лъже, Марджъри. Убеден съм. Или Рейчъл Секстън и двамата цивилни учени - или вие. Според мен сте вие.

Тя избухна:

– Как смеете…

– Вашето възмущение не ми прави абсолютно никакво впечатление, така че може да си го спестите. Не е зле да знаете следното: имам категорично доказателство, че тази вечер НАСА и Белият дом са излъгали обществеността.

Тенч потъна в мълчание. Пикъринг я остави да се измъчи още малко.

– И аз като вас не искам политически скандал. Но бяха изречени лъжи. Лъжи, които трябва да бъдат опровергани. Ако искате да ви помогна, трябва да започнете да се държите честно с мен.

Предложението очевидно я изкушаваше, но тя предпазливо попита:

– Щом сте сигурен, че са изречени лъжи, защо не го заявите официално?

– Не се меся в политически въпроси.

Тенч измърмори нещо, което прозвуча като: "Глупости".

– Нима се опитвате да ме убедите, Марджъри, че съобщението на президента е сто процента вярно?

Последва дълго мълчание. Директорът разбра, че е спечелил.

– Вижте, и двамата знаем, че това е бомба със закъснител. Но още не е късно. Може да се направи компромис.

Тенч няколко секунди не отговори нищо. Накрая въздъхна.

– Трябва да се срещнем.

"Туш" - помисли си Пикъринг.

– Имам да ви покажа нещо - продължи главната съветничка. - И ми се струва, че то ще хвърли известна светлина върху въпроса.

– Ще дойда в кабинета ви.

– Не - припряно отвърна тя. - Късно е. Вашата поява тук ще породи безпокойство. Предпочитам всичко да си остане между нас.

Пикъринг разбра подтекста на думите и. "Президентът не знае нищо за това".

– Заповядайте тук - каза той.

– Хайде да се срещнем на някое дискретно място - недоверчиво предложи Тенч. Директорът го очакваше.

– Паметникът на Рузвелт е близо до Белия дом - рече тя. - По това време ще е пусто.

Пикъринг се замисли. Паметникът на Рузвелт се намираше точно между паметниците на Джеферсън и Линкълн в изключително безопасна част на града. Накрая се съгласи.

– След час - каза Тенч. - И елате сам.

Веднага щом затвори, Марджъри Тенч се обади на Екстром и напрегнато му съобщи лошата новина.

– Пикъринг може да е проблем.

Ако се докажеха, твърденията на Секстън притежаваха смайващ потенциал. "НАСА са излъгали за ПОСП?!" Гейбриъл беше гледала въпросната пресконференция и си спомняше, че тогава нещо и се бе сторило странно, но съвсем беше забравила за това - преди няколко седмици сателитът не бе важен въпрос. Тази вечер обаче той беше станал Въпросът.

Сега Секстън се нуждаеше от вътрешна информация, при това бързо. И разчиташе да я получи от "информатора" на Гейбриъл. Беше го уверила, че ще направи всичко възможно. Естествено проблемът бе, че нейният информатор беше Марджъри Тенч, която изобщо нямаше да и помогне. Затова трябваше да осигури сведенията по друг начин.

– Телефонни услуги - чу се в слушалката.

Гейбриъл им каза какво и трябва. Телефонистката откри три вашингтонски телефона под името Крис Харпър. Гейбриъл опита и трите. Първият бе на адвокатска кантора. Вторият не отговори. Третият телефон в момента звънеше. Още при първото иззвъняване се обади женски глас.

– Семейство Харпър.

– Госпожа Харпър? - любезно попита Гейбриъл. - Надявам се, че не съм ви събудила.

– Господи, не! Тази нощ едва ли някой ще може да заспи. - Гейбриъл чу, че в стаята работи телевизор. Говореха за метеорита. - Предполагам, че търсите Крис, нали?

Пулсът на Гейбриъл се ускори.

– Да, госпожо.

– Не си е вкъщи. Изтича на работа още щом свърши обръщението на президента. - Жената се засмя. - Е, съмнявам се, че някой там работи. Най-вероятно празнуват. Съобщението го изненада, нали разбирате. То изненада всички. Телефонът ни не е спирал да звъни. Басирам се, че вече се е събрал целият персонал на НАСА.

– В централата ли? - попита Гейбриъл.

– Да. И се пригответе за купон.

– Благодаря. Ще го потърся там.

Гейбриъл затвори, бързо излезе от кабинета и намери Йоланда, която тъкмо свършваше приготовленията около група космически специалисти, готвещи се да дадат ентусиазиран коментар за метеорита.

– Изглеждаш по-добре - каза редакторката. - Просветна ли ти малко пред очите?

– Току-що разговарях със сенатора. Тазвечерната му среща не е била такава, каквато си мислех.

– Казах ти, че Тенч те работи. Как приема новината за метеорита сенаторът?

– По-добре от очакванията.

Йоланда се изненада.

– Мислех, че вече се е хвърлил под някой влак.

– Според него в данните на НАСА може би има нещо нечисто.

Йоланда изсумтя скептично.

– Гледал ли е пресконференцията? Какви други доказателства му трябват?

– Отивам в НАСА да проверя нещо.

Редакторката предупредително повдигна изскубаните си вежди. - Дясната ръка на сенатор Секстън да нахлуе в централата на НАСА?! Тази вечер? Да си чувала за линчуване?

Гейбриъл и изложи подозрението на Секстън, че ръководителят на проекта "ПОСП" Крис Харпър е излъгал за преодоляването на проблема със софтуера за регистриране на аномалии. Йоланда очевидно не вярваше.

– Ние отразихме тази пресконференция, Гебс, и трябва да призная, че тогава Харпър не беше на себе си, обаче от НАСА обясниха, че бил сериозно болен.

– Сенатор Секстън е убеден, че Харпър е излъгал. И други смятат така. Влиятелни хора.

– Ако софтуерът на ПОСП за регистриране на аномалии не е бил поправен, как сателитът е открил метеорита?

"Точно това попита и Секстън" - помисли си Гейбриъл.

– Не знам. Обаче сенаторът иска да му намеря някои отговори.

Йоланда поклати глава.

– Секстън те праща в гнездото на осите. Не отивай. Нищо не му дължиш.

– Аз тотално провалих предизборната му кампания.

– Кампанията му се провали по чиста случайност. - Но ако сенаторът е прав и ръководителят на проекта наистина е излъгал…

– Миличка, ако ръководителят, на проекта е излъгал света, какво те кара да смяташ, че ще признае истината на теб?

Гейбриъл бе мислила за това и вече имаше план.

– Ако се добера до нещо, ще ти се обадя.

Йоланда се засмя скептично.

– Ако се добереш до нещо, ще си изям шапката.
82
"Забрави всичко, което знаеш за този скален образец".

Майкъл Толанд се бе борил със собствените си смущаващи разсъждения за метеорита, но сега, след настойчивите въпроси на Рейчъл, тревогата му се беше изострила още повече. Той погледна камъка в дланта си.

"Престори се, че някой ти го е дал, без да ти обясни къде го е намерил и какво е това. Какъв е твоят анализ?"

Знаеше, че въпросът на Рейчъл е подвеждащ, и все пак като аналитично упражнение се оказа полезен. Като оставеше настрани всички данни, които му бяха предоставили при пристигането му в купола, Толанд трябваше да признае, че анализът на фосилите е дълбоко предубеден поради едно-единствено предварително условие - че скалата, в която са открити, е метеорит.

"Ами ако не ми бяха казали за метеорита?" - запита се той. Въпреки че все още не можеше да даде друго обяснение, океанологът си позволи хипотетично да изключи "метеорита" като предпоставка и резултатите се оказаха малко смущаващи. Сега Толанд и Рейчъл, към които се беше присъединил и изтощеният Корки Марлинсън, обсъждаха тези идеи.

– Е, Майк - напрегнато повтори Рейчъл, - ти твърдиш, че ако някой ти даде този образец без никакво обяснение, ще трябва да заключиш, че е от Земята.

– Естествено - потвърди Толанд. - Какво друго бих могъл да заключа? Много по-лесно е да реша, че си открила фосили на до този момент неизвестен земен вид, отколкото че си се натъкнала на извънземна форма на живот. Учените ежегодно откриват десетки нови видове.

– Половинметрова въшка? - скептично се обади Корки. - И щеше да предположиш, че толкова голяма буболечка е от Земята?

– Може би не сега, но не е задължително този вид все още да съществува - отвърна океанологът. - Това е фосил на сто и деветдесет милиона години. Горе-долу през юрския период. Много праисторически фосили на огромни същества изглеждат смайващо, когато откриваме останките им - грамадни крилати влечуги, динозаври, птици.

– В аргументите ти има сериозен недостатък, Майк - възрази Корки. - Всички праисторически същества, които току-що назова - динозаври, влечуги, птици - имат вътрешни скелети, което им позволява да достигат огромен ръст въпреки земната гравитация. Но този фосил… - Той взе образеца и го повдигна. - Тия неща имат екзоскелети. Те са артроподи. Буболечки. Ти самият казваш, че всяка толкова голяма буболечка може да е еволюирала единствено при ниска гравитация. Иначе външният и скелет щеше да се смачка под собствената си тежест.

– Точно така - съгласи се Толанд. - Ако е съществувал на Земята, този вид е щял да се смачка под собствената си тежест.

Корки раздразнено свъси вежди.

– Хм, освен ако някой пещерен човек не е имал антигравитационна ферма за въшки, Майк, не разбирам как може да правиш заключението, че една половинметрова буболечка има земен произход.

Толанд се усмихна. Корки пропускаше нещо съвсем елементарно.

– Всъщност има друга възможност. - Той внимателно погледна приятеля си. - Ти си свикнал да гледаш нагоре, Корки. Погледни надолу. На Земята има огромна антигравитационна среда. И тя съществува от праисторически времена.

Астрофизикът го зяпна.

– Какви ги дрънкаш, по дяволите?

Рейчъл също се изненада.

Толанд посочи през илюминатора огряното от луната море, което хвърляше отблясъци под самолета.

– Океанът.

Рейчъл тихо подсвирна.

– Естествено.

– Водата е слабогравитационна среда - поясни Толанд. - Под вода всичко тежи по-малко. В океана живеят огромни деликатни създания, които не биха могли да съществуват на сушата - медузи, гигантски сепии, лентовидни змиорки.

Корки се съгласи, но не напълно.

– Добре, обаче в праисторическия океан никога не е имало гигантски буболечки.

– Разбира се, че е имало. И все още има. Хората ежедневно се хранят с тях. В повечето страни са деликатес.

– Майк, кой яде гигантски морски буболечки, по дяволите?

– Всеки, който обича омари, раци и скариди.

Корки го зяпна.

– Ракообразните по същество са гигантски морски буболечки - каза Толанд. - Те са под разред на типа артроподи - въшки, раци, паяци, насекоми, скакалци, скорпиони, омари, всички са роднини. Всички те са видове с разчленени крайници и външни скелети.

На лицето на Корки внезапно се изписа отвращение.

– От класификационна гледна точка те много приличат на буболечки - продължи океанологът. - Подковообразните раци приличат на гигантски трилобити. А щипките на омара приличат на щипките на голям скорпион.

Корки позеленя.

– Никога вече няма да ям раци!

Рейчъл изглеждаше заинтригувана.

– Значи артроподите на сушата остават малки, защото гравитацията осъществява естествен подбор за малки размери. Но във водата телата им се олекотяват и могат да растат?

– Точно така - потвърди Толанд. - Ако не разполагахме с достатъчно фосилни свидетелства, можехме грешно да класифицираме царския рак на Аляска като гигантски паяк.

Вълнението на Рейчъл като че ли отстъпи мястото си на безпокойство.

– Майк, хайде пак да изключим очевидната автентичност на метеорита. Кажи ми следното: смяташ ли, че фосилите, които видяхме на Милн, може да идват от океана? От земния океан?

Океанологът усети директността на погледа и и истинската тежест на въпроса.

– Хипотетично отговорът е "да". Части от океанското дъно са на сто и деветдесет милиона години: На същата възраст като фосилите. И теоретично в океаните могат да се появят форми на живот, които приличат на тези.

– О, я стига! - изсумтя Корки. - Не вярвам на ушите си. Да изключим автентичността на метеорита ли? Автентичността на метеорита е безспорна. Даже на Земята да има океанско дъно на същата възраст като метеорита, със сигурност не съществува дъно с овъглена кора, странно никелово съдържание и хондрули. Хващате се за сламки.

Толанд разбираше, че астрофизикът е прав, и все пак след като си бе представил вкаменелостите като морски същества, вече не изпитваше такова благоговение към тях. Вече му се струваха някак си по-познати.

– Майк, защо никой учен от НАСА не е допуснал възможността тези фосили да са океански същества? - попита Рейчъл. - Дори от океан на друга планета?

– Поради две причини. Образците от морски фосили обикновено принадлежат на множество смесени видове. Всичко, което живее в милионите кубични метри вода, накрая умира и потъва на дъното. Това означава, че океанското дъно се превръща в гробище на видове от среда с всякаква дълбочинна, налягане и температура. Но образецът на Милн е чист - само един вид. Повече прилича нещо, което може да се открие в пустинята. Например гнездо еднакви организми, затрупано при пясъчна буря.

Рейчъл кимна.

– А втората причина да предположиш сухоземен вместо морски произход?

Толанд сви рамене.

– Чист инстинкт. Учените винаги са вярвали, че ако в космоса има живот, това ще са насекоми. И доколкото космосът ни е познат, там има много повече почва и скали, отколкото вода.

Рейчъл не отговори.

– Макар че… - Толанд се поколеба. Въпросите и го бяха накарали да се замисли. - Признавам, че на океанското дъно има някои много дълбоки участъци, които океанолозите наричат "мъртви зони". Ние не ги познаваме, но има райони, в които теченията и източниците на храна не позволяват да живее почти нищо. Само отделни видове придънни създания. От такава гледна точка, предполагам, че не може напълно да се изключи съществуването на фосили само от един вид.

– Ей! - изсумтя Корки. - Забрави ли за овъглената кора? А никеловото съдържание? А хондрулите? Защо изобщо не споменаваме за тях?

Приятелят му не отговори.

– Този въпрос с никеловото съдържание - обърна се Рейчъл към астрофизика. - Обясни ми го пак. Никеловото съдържание на земните скали е или много високо, или много ниско, но при метеоритите никелът се движи в рамките на конкретни средни стойности, така ли?

Корки отсечено кимна.

– Точно така.

– И никеловото съдържание на този образец попада точно в очакваните граници?

– Много близо, да.

Рейчъл се изненада.

– Почакай. Близо ли? Какво искаш да кажеш?

Астрофизикът раздразнено свъси вежди.

– Както вече обясних, минералният състав на всички метеорити е различен. Когато се откриват нови образци, трябва да актуализираме изчисленията си за допустимото никелово съдържание на метеоритите. Рейчъл взе камъка от ръката му.

– Значи този метеорит те е принудил наново да изчислиш допустимото никелово съдържание? Защото стойностите са попадали извън установените граници, така ли?

– Със съвсем малко отклонение - заяви Корки.

– Защо никой не го спомена?

– Защото това няма значение. Астрофизиката е динамична наука и постоянно се развива.

– Дори по време на невероятно важен анализ ли?

– Виж - изпъшка той. - Уверявам те, че никеловото съдържание на този образец е невъобразимо по-близо до други метеорити, отколкото до която и да било земна скала.