Космически граници



страница22/34
Дата21.07.2016
Размер4.82 Mb.
1   ...   18   19   20   21   22   23   24   25   ...   34

Рейчъл се обърна към Толанд.

– Ти знаеше ли за това?

Океанологът неохотно кимна. Преди не му се бе сторило важно.

Казаха ми, че този метеорит притежавал малко по-високо съдържание на никел, отколкото други метеорити, но специалистите от НАСА не изглеждаха смутени.

– И основателно! - намеси се Корки. - Минералогическото доказателство в случая не е това, че никеловото съдържание е категорично метеоритно, а че категорично не е земно.

Рейчъл поклати глава.

Съжалявам, обаче в моята област заради такава грешна логика загиват хора. Това, че една скала не прилича на земна, не означава, че е метеорит, а само доказва, че такава не се среща на Земята.

– Каква е разликата, по дяволите?

– Никаква - отвърна тя. - Ако си виждал всички скали на Земята.

Корки замълча за миг, после каза:

– Добре, да забравим за никеловото съдържание, щом те смущава. Все още ни остават овъглената кора и хондрулите.

– Естествено - спокойно отвърна Рейчъл. - Две от три не е зле.


83
Сградата, в която се помещаваше централата на НАСА, бе исполински стъклен куб. В нея имаше над триста километра кабели и хиляди тонове компютърни процесори. Там работеха хиляда сто тридесет и четирима държавни служители, които управляваха годишния бюджет от петнадесет милиарда долара на Управлението и ежедневното функциониране на дванадесетте бази на НАСА в страната.

Въпреки късния час Гейбриъл изобщо не се изненада, когато видя, че фоайето е пълно с хора, развълнувани журналисти и още по-развълнувани служители. Тя припряно влезе. Входът приличаше на музей. Наоколо бяха поставени модели на известни космически капсули, от тавана висяха сателити. Телевизионни екипи се опитваха да превземат цялата площ на скъпия мраморен под и заснемаха ококорени служители на НАСА, които влизаха през вратата.

Гейбриъл се заоглежда, но не забеляза никой, който да и прилича на ръководителя на проекта "ПОСП" Крис Харпър. Половината хора във фоайето носеха журналистически пропуски, а другата половина - служебни карти със снимка. Тя нямаше нито едното, нито другото. Забеляза млада жена със служебна карта на НАСА и забърза към нея.

– Здравейте. Търся Крис Харпър.

Жената я изгледа странно, като че ли я познаваше отнякъде и не можеше да си спомни откъде.

– Преди малко видях доктор Харпър да минава оттук. Мисля, че се качи нагоре. Познаваме ли се?

– Едва ли - отвърна Гейбриъл. - Как да се кача горе?

– В НАСА ли работите?

– Не.

– Тогава не можете да се качите горе.



– О, може ли да се обадя отнякъде…

– Ей - внезапно, се ядоса жената. - Знам коя сте. Видях ви по телевизията със сенатор Секстън. Не мога да повярвам, че имате наглостта да дойдете тук…

Гейбриъл вече се бе скрила в тълпата. Зад себе си чуваше гневните викове на жената, която съобщаваше на околните, че помощничката на Секстън е в централата.

"Върхът. От две секунди съм тук и вече съм в списъка на най-търсените престъпници!"

Тя наведе глава към гърдите си и забърза към другия край на фоайето. На стената имаше списък на отделите. Прегледа го в търсене на Крис Харпър. Нищо. Изобщо нямаше имена.

"ПОСП?" - зачуди се Гейбриъл и потърси нещо, което да е свързано с Полярния орбитален скенер на плътността. Не забеляза нищо, Боеше се да се обърне, почти очакваше да види тълпа разгневени служители на НАСА, които идват да я линчуват. Единственото, което изглеждаше поне малко обещаващо, се намираше на четвъртия етаж;

ГЕОЛОГИЧЕСКА ИНИЦИАТИВА, ФАЗА II Система за наблюдение на Земята (СНЗ)

Като криеше лице от навалицата, Гейбриъл се запъти към една ниша с няколко асансьора и чешмичка. Потърси бутоните, но видя само слотове. "По дяволите!" Асансьорите бяха недостъпни за външни лица - работеха със служебни карти.

Група възбудено разговарящи младежи забързано се приближиха към асансьорите. Всички носеха служебни карти. Гейбриъл се наведе над чешмичката, като крадешком следеше какво става, зад нея. Един пъпчивец - смееше се и удивено клатеше глава - пъхна картата си в слота и отвори асансьора.

– Момчетата от програмата за търсене на извънземен разум направо са се побъркали! - каза той, докато се качваха. - Компютрите им от двайсет години следят полета под двеста милиянски, а вещественото доказателство още отначало било заровено в леда на Земята!

Вратите на асансьора се затвориха и младежите изчезнаха.

Гейбриъл се изправи и избърса уста. Не знаеше какво да прави. Огледа се за вътрешен телефон. Нищо. Зачуди се дали не може да открадне служебна карта от някого, ала нещо и подсказваше, че не е разумно. Разбираше, че трябва да побърза. Жената, с която бе разговаряла, вече сигурно обикаляше навалицата с човек от охраната.

Иззад ъгъла се появи елегантен плешив мъж и забърза към асансьора. Гейбриъл пак се наведе над чешмичката. Мъжът пъхна картата си в слота. Отвори се друга асансьорна врата и той се качи.

"Майната му. - помисли си Гейбриъл. - Сега или никога".

Докато вратите се затваряха, тя се обърна, затича се и пъхна ръка в кабината. Вратите отново се отвориха и Гейбриъл се втурна вътре запъхтяна,

– Някога виждали ли сте такова нещо? - попита тя сепнатия плешив мъж. - Боже мой, това е безумно!

Мъжът я изгледа странно.

– Момчетата от програмата за търсене на извънземен разум направо са се побъркали! - продължи Гейбриъл. - Компютрите им от двайсет години следят полета под двеста милиянски, а вещественото доказателство още отначало било заровено в леда на Земята!

Служителят се изненада.

– Ами… да… много е… - Той погледна към шията и, очевидно смутен, че не вижда да виси служебна карта. - Извинете, вие…

Четвъртият етаж, моля. Толкова бързах, че едва се сетих да си сложа бельо! - Тя се засмя и крадешком хвърли поглед към картата му: "ДЖЕЙМС ТИСЪН, счетоводен отдел".

– Тук ли работите? - с неудобство попита мъжът. - Госпожице?..

Гейбриъл зяпна и се ококори.

– Джим! Обидена съм! Нищо не може повече да наскърби една жена от това да се почувства незабележима!

Плешивият пребледня и смутено прокара длан по темето си.

– Извинете… това вълнение, нали разбирате. Признавам, че наистина ми изглеждате много позната. Към коя програма сте?

"Мамка му!" Тя уверено се усмихна.

– СНЗ.


Мъжът посочи светещия бутон на четвъртия етаж.

– Естествено. Исках да кажа, по кой проект?

Пулсът на Гейбриъл се ускори. Сещаше се само за един.

– ПОСП.


Той се изненада.

– Наистина ли? Мислех, че познавам всички от групата на доктор Харпър.

Гейбриъл засрамено кимна.

– Крис ме крие от всички. Аз съм оная идиотка програмистка, дето се прецака с индекса на софтуера за регистриране на аномалии.

Плешивият зяпна.

– Вие ли сте били?

Гейбриъл се намръщи.

– Не спах цяла седмица.

– Обаче го отнесе доктор Харпър!

– Знам. Крис си е такъв. Поне оправи нещата. Какво изявление, а? За тоя метеорит. Поразена съм! Асансьорът спря на четвъртия етаж и Гейбриъл изскочи навън.

– Радвам се, че се видяхме, Джим. Много поздрави на момчетата от счетоводството!

– Непременно ще им предам - заекна той, докато вратите се затваряха.

– И аз се радвам, че се видяхме.
84
Подобно на повечето президенти преди Зак Херни спеше по четири-пет часа. През последните няколко седмици обаче не беше имал време дори за толкова сън. Когато вълнението постепенно започна да се уталожва, Херни усети, че късният час превръща крайниците му в олово. Заедно с неколцина висши служители бяха в Рузвелтовата стая, пиеха шампанско и гледаха безкрайна върволица от повторения на пресконференцията, откъси от документалния филм на Толанд и коментари на специалисти. В момента на екрана една жизнерадостна репортерка с микрофон в ръка стоеше пред Белия дом.

– Като се изключи невъобразимото значение за човешкия вид, това откритие ще има сериозни политически последици във Вашингтон - каза тя. - Откриването на тези метеоритни фосили не можеше да стане в по-подходящ момент за президента. - Гласът и стана мрачен. - Нито в по-лош - за сенатор Секстън. - Показаха кадри от злополучния дебат по Си Ен Ен от същия следобед.

– След трийсет и пет години, струва ми се, е напълно очевидно, че няма да открием извънземен живот! - заяви сенаторът.

– Ами ако грешите? - попита Марджъри Тенч.

Секстън извъртя очи към тавана.

– Уф, за Бога, госпожице Тенч, ако греша, ще си изям шапката.

Всички в Рузвелтовата стая се засмяха. В ретроспекция приклещването на Секстън можеше да се приеме за жестоко, но никой от зрителите не забеляза това - надменният тон на сенатора бе толкова самодоволен, че той, изглежда, беше получил тъкмо това, което заслужаваше.

Президентът потърси с поглед Тенч. Не я бе виждал отпреди пресконференцията, нямаше я и в момента. "Странно - помисли си той. - Това е също толкова неин празник, колкото и мой".

Новините по телевизията приключваха. За пореден път очертаха политическия скок на Белия дом и катастрофалното потъване на сенатор Секстън.

"Как се променят нещата само за един ден - каза си Херни. - В политиката светът се променя за миг".

До изгрев слънце щеше да разбере, че е абсолютно прав.
85
"Пикъринг може да е проблем" - бе казала Тенч.

Лорънс Екстром беше прекалено загрижен от тази нова информация, за да забележи, че бурята навън се усилва. Воят на въжетата се бе усилил и служителите нервно обикаляха и разговаряха, вместо да спят. Мислите на директора бяха потънали в друга буря - във Вашингтон назряваше експлозивен ураган. Последните няколко часа бяха породили безчет проблеми и Екстром се опитваше да се справи с всички. И все пак в момента един от тях изглеждаше по-опасен от всички други, взети заедно. "Пикъринг може да е проблем". Най-малко му се искаше да си мери силите с човек като Уилям Пикъринг. Директорът на НРС от години се опитваше да контролира политиката на секретност на НАСА, лобираше за други приоритети и критикуваше умножаващите се неуспехи на Управлението.

Екстром знаеше, че възмущението на Пикъринг се корени много по-дълбоко от неотдавнашната загуба на скъпия сателит на НРС при експлозията на ракетата-носител, изтичането на информация или борбата за привличане на водещите космически специалисти. Космическият самолет Х-33 на НАСА, който трябваше да замени совалките, закъсняваше с пет години, което означаваше да се забави поддръжката на десетки сателити на НРС. Неотдавна гневът на Пикъринг бе избухнал с нова сила, след като директорът беше научил, че НАСА напълно е прекратила проекта, преглъщайки загубата от деветстотин милиона долара.

Екстром стигна до кабинета си, отдръпна завесата и влезе. Седна на бюрото си и стисна главата си с ръце. Трябваше да вземе решение. Този ден, който бе започнал толкова обещаващо, се превръщаше в кошмар. Опита се да се постави на мястото на Уилям Пикъринг. Какво щеше да направи той? Интелигентен човек като директора трябваше да осъзнава значението на това откритие на НАСА. Трябваше да прости някои отчаяни ходове. Трябваше да разбере необратимите щети, които щяха да бъдат нанесени с помрачаването на този триумфален момент.

Какво щеше да прави Пикъринг с информацията, с която разполагаше? Щеше ли да я остави без последствия, или щеше да накара НАСА да си плати?

Екстром се намръщи. Не се съмняваше кой път ще избере директорът.

В края на краищата отношението на Уилям Пикъринг към НАСА имаше по-дълбоки измерения… стара лична омраза, която далеч надхвърляше политиката.
86
Рейчъл мълчеше, вперила невиждащ поглед пред себе си. Самолетът Г4 продължаваше на юг по канадското крайбрежие. Толанд седеше наблизо и разговаряше с Корки. Макар повечето свидетелства да предполагаха, че е автентичен, признанието на астрофизика, че никеловото съдържание е "извън предварително установените средни стойности" беше разпалило първоначалното и подозрение. Тайното заравяне на метеорит под леда имаше смисъл единствено като част от блестящо замислена измама. Въпреки това останалите научни доказателства потвърждаваха автентичността на метеорита,

Рейчъл погледна образеца в ръката си. Мъничките хондрули блещукаха. Толанд и Корки от известно време приказваха за тях, като използваха напълно непонятни за нея научни термини - изравнено съдържание на оливин, метастабилни стъклени матрици и метаморфна рехомогенизация. Изводът обаче беше ясен: двамата бяха единодушни, че хондрулите определено са метеоритни. Тези данни не можеха да се подправят.

Рейчъл завъртя образеца в ръката си и прокара пръст по ръба, където се виждаше част от овъглената кора. Тя изглеждаше сравнително нова - определено не на триста години макар Корки да бе обяснил, че е бил херметично запечатан в лед и не е бил изложен на атмосферна ерозия. Това и се струваше логично. Беше гледала телевизионни предавания за човешки останки, изкопани от леда след четири хиляди години - кожата на човека изглеждаше почти непокътната.

Докато се взираше в овъглената кора, и хрумна странна мисъл - бяха пропуснали нещо очевидно. Зачуди се дали просто не са забравили да и го споменат.

Тя неочаквано се обърна към Корки.

– Някой датирал ли е овъглената кора?

Астрофизикът я погледна смутено.

– Моля?


– Някой датирал ли е кората. Знаем ли със сигурност, че овъгляването е станало точно по времето на Юнгерсоловия метеорит?

– Съжалявам, кората не може да се датира - отвърна той. - Оксидирането променя всички необходими изотопни маркери. Освен това скоростта на радиоизотопен разпад е прекалено ниска, за да се датират материали под петстотин години.

Рейчъл се замисли. Сега разбираше защо датировката на кората не е включена в данните.

– Значи тази скала може да е изгоряла както през Средновековието, така и миналата седмица, така ли?

Толанд се подсмихва.

– Никой не твърди, че науката знае всички отговори.

Рейчъл започна да разсъждава на глас.

– Овъглената кора по същество е силно изгаряне. Формално погледнато, то може да е станало по всяко време през последния половин век - по най-различни начини.

– Грешиш - възрази Корки. - Как така по най-различни начини? Не. Само по един начин. При падането през атмосферата.

– Няма ли друга възможност? Например в пещ?

– Пещ ли? Тези образци са проучени под електронен микроскоп. Даже в най-чистата пещ на света по камъка щяха да останат следи от горивото - ядрено, химическо или фосилно. Остави това. Ами вдлъбнатините от полета в атмосферата? Не можеш да ги получиш в пещ.

Рейчъл беше забравила за тези бразди. Наистина изглеждаше, че камъкът е паднал през въздуха.

– Не могат ли да се получат при изригване на вулкан?

Корки поклати глава.

– Изгарянето е прекалено чисто.

Младата жена погледна Толанд.

Океанологът кимна.

– Съжалявам, имам известен опит с вулкани, и над, и под водата. Корки е прав. Вулканичният материал е замърсен с десетки токсини - въглероден двуокис, серен двуокис, водороден сулфид, хлороводород - всичко това щеше да се види при електронните ни анализи. Независимо дали ни харесва, или не, тази овъглена кора е резултат от чисто атмосферно горене.

Рейчъл въздъхна и отново се загледа през илюминатора. "Чисто горене". Изразът натрапчиво остана в ума и. Тя се обърна към Толанд.

– Какво означава "чисто горене"?

Той сви рамене.

– Просто, че под електронен микроскоп не виждаме следи от гориво и затова разбираме, че нагряването се дължи на кинетична енергия и триене, а не на химически или ядрени компоненти.

– Щом не сте открили следи от гориво, какво сте открили? По-конкретно какъв е съставът на овъглената кора?

– Открихме точно това, което очаквахме - заяви Корки. - Чисти атмосферни елементи. Азот, кислород, водород. Никакъв нефт. Никаква сяра. Никакви вулканични киселини. Нищо особено. Само нещата, които се срещат при падане на метеорити в атмосферата.

Рейчъл се отпусна назад и се съсредоточи. Астрофизикът се наведе към нея и я погледна.

– Моля те, само не ми казвай, че според новата ти теория НАСА е взела фосилизирана скала в космическа совалка и я е хвърлила на Земята с надеждата никой да не забележи огненото кълбо, огромния кратер и експлозията!

Не се бе сетила за това, макар че беше интересно като предположение. Не правдоподобно, но въпреки това интересно. Всъщност мислите и бяха по-близо до Земята. "Само естествени атмосферни елементи. Чисто горене. Вдлъбнатини от падане във въздуха". В ума и проблесна бледа светлинка.

– Съотношението на атмосферните елементи, които сте регистрирали - каза тя. Точно като при всички други метеорити с овъглена кора ли е?

Корки като че ли се опита да заобиколи въпроса.

– Защо питаш?

Рейчъл видя, че се колебае, и пулсът и се ускори.

– Не е същото, нали?

– Има научно обяснение.

Сърцето на Рейчъл се разтуптя бясно.

– Случайно да сте установили необикновено високо съдържание на един конкретен елемент?

Толанд и Корки сепнато се спогледаха.

– Да - потвърди астрофизикът, - но…

– Не беше ли йонизиран водород?

Той се облещи.

– Откъде знаеш?!

Толанд също изглеждаше изумен.

Рейчъл ги погледна.

– Защо никой не ми го спомена?

– Защото има напълно задоволително научно обяснение! - заяви Корки.

– Цялата съм слух.

– Има повишен процент йонизиран водород, защото е преминал през атмосферата близо до Северния полюс, където магнитното поле на Земята предизвиква необикновено голяма концентрация на водородни йони.

Рейчъл се намръщи. После каза:

– За съжаление аз имам друго обяснение.


87
Четвъртият етаж на сградата на НАСА не бе толкова внушителен, колкото фоайето - дълги стерилни коридори с врати, разположени на равни разстояния. Коридорът пустееше. Ламинирани табелки сочеха на всички страни.

ЛАНДСАТ 7

ТЕРА

АКРИМСАТ


ДЖЕЙСЪН 1

АКВА


ПОСП

Гейбриъл тръгна към ПОСП. След като мина през няколко дълги коридора, стигна до тежка двукрила стоманена врата. Надписът гласеше:

ПОЛЯРЕН ОРБИТАЛЕН СКЕНЕР НА ПЛЪТНОСТТА

секторен ръководител Крис Харпър

Вратата бе заключена и се отваряше със служебна карта и шифър. Гейбриъл долепи ухо до студения метал. 3а миг и се стори, че чува гласове. Спореха. А може би не. Запита се дали просто да не започне да блъска по вратата, докато някой не я пусне да влезе. За съжаление, планът и да се справи с Крис Харпър изискваше малко по-фин подход. Огледа се за друг вход, ала не забеляза. До вратата имаше сервизна ниша и Гейбриъл се вмъкна в нея. Потърси връзка с ключове или електронна карта. Нямаше. Само метли и парцали. Върна се при входа и пак долепи ухо до метала. Този път определено чу гласове, Усилваха се. И стъпки. Ключалката изщрака.

Гейбриъл нямаше време да се скрие. Отскочи настрани и се долепи до стената. Няколко души забързано я подминаха. Разговаряха високо. Изглежда, бяха ядосани.

Какво му става на Харпър, по дяволите? Мислех, че ще е на седмото небе!

– В такава нощ иска да е сам? - удивляваше се друг. - Би трябвало да празнува!

Докато групата се отдалечаваше, тежката врата започна да се затваря на пневматичните си панти. Гейбриъл остана неподвижна, изчака колкото можеше по-дълго и накрая, когато оставаха само няколко сантиметра, се хвърли напред и хвана бравата. После отново замръзна. Мъжете завиха зад ъгъла на коридора, прекалено заети с разговора си, за да погледнат назад,

Гейбриъл с разтуптяно сърце влезе в слабо осветеното помещение и тихо затвори вратата.

Откритото работно пространство и напомни за университетска лаборатория по физика: компютри, работни места, електронно оборудване, планове и листове с изчисления, пръснати навсякъде. Цареше полумрак, освен в кабинета в дъното на лабораторията, под чиято врата се процеждаше светлина. Гейбриъл предпазливо тръгна натам. Вратата бе затворена, но през прозорчето се виждаше мъж, седнал пред компютър. Тя позна учения от пресконференцията на НАСА. На вратата пишеше:

Крис Харпър Секторен ръководител, ПОСП

Внезапно я обзе страх и тя се зачуди дали наистина ще може да го направи. Секстън бе абсолютно убеден, че Харпър е излъгал. "Залагам предизборната си кампания за това" - беше казал сенаторът. Очевидно и други смятаха така, хора, които чакаха Гейбриъл да открие истината, за да могат да се нахвърлят срещу НАСА и да се опитат да си върнат поне малко територия след опустошителните тазвечерни събития. След като следобед Тенч и правителството на Херни я бяха изиграли, Гейбриъл изгаряше от желание да помогне. Тя вдигна ръка да почука, ала спря. В главата и прозвуча гласът на Йоланда: "Ако Крис Харпър е излъгал света, какво те кара да смяташ, че ще признае истината на теб?"

"Страхът" - каза си Гейбриъл. Нали днес самата тя насмалко да стане негова жертва. Имаше план и разчиташе на тактиката, която бе виждала да прилага сенаторът, за да изтръгва информация от политическите си опоненти. Под негово наставничество Гейбриъл беше усвоила много неща, вярно, не всички красиви или етични. Но тази вечер имаше нужда от всички възможни преимущества. Ако успееше да убеди Крис Харпър да признае, че е излъгал - поради каквато и да било причина, - щеше да даде шанс на предизборната кампания на Секстън. А той бе човек, който, ако получеше дори сантиметър свободно пространство за маневриране, можеше да се измъкне от почти всяко затруднено положение. Планът и спадаше към категория, която Секстън наричаше "надхвърляне" - метод за водене на разпит, измислен още от древните римляни за измъкване на признания от престъпници, заподозрени в лъжа. Беше измамно елементарен. Изложи информацията, за която искаш да получиш признание. После подхвърли нещо много по-ужасно. Целта бе да се даде на противника възможност да избере по-малката от двете злини - в този случай истината.

За да го постигне, трябваше да излъчва самоувереност, нещо, което в момента не изпитваше. Тя дълбоко си пое дъх, повтори сценария в главата си и решително почука на вратата.

– Нали ви казах, че съм зает! - извика Харпър.

Гейбриъл почука пак. По-силно.

– Казах ви, че не ми се слиза!

Този път тя удари по вратата с юмрук. Крис Харпър се приближи и рязко отвори.

– По дяволите, не… - Той млъкна изненадано.

– Доктор Харпър - като придаде на гласа си нужната твърдост, каза тя.

– Как се качихте тук?

Лицето на Гейбриъл бе строго.

– Познавате ли ме?

– Разбира се. Вашият шеф месеци наред нападаше моя проект. Как влязохте?

– Праща ме сенатор Секстън.

Той погледна към лабораторията зад гърба и.

– Къде е "придружителят ви?

– Това не ви интересува. Сенаторът има влиятелни познати.

– В тази сграда ли? - скептично попита ученият.

– Вие не бяхте честен, доктор Харпър и се боя, че сенаторът е сформирал специална сенатска комисия, за да се занимае с вашите лъжи.

Лицето на Харпър помръкна.

– Какви ги говорите?

– Интелигентни хора като вас не могат да си позволят да се правят на глупаци, доктор Харпър. Загазили сте и сенаторът ме прати да ви предложа сделка. Тази вечер неговата предизборна кампания понесе тежък удар. Не му остава нищо за губене и е готов да ви повлече със себе си, ако се наложи.

– Стига глупости!

Гейбриъл дълбоко си пое дъх и изигра коза си.

– Вие излъгахте на пресконференцията за софтуера за регистриране на аномалии на ПОСП. Това ни е известно. Известно е на много хора. Въпросът е друг. - Преди Харпър да успее да отвори уста, за да възрази, тя продължи: - Сенаторът веднага може да надуе свирката за вашите лъжи, но това не го интересува. Интересува го нещо по важно. Мисля, че знаете за какво говоря.

– Не, аз…

– Ето предложението на сенатора. Той ще си държи устата затворена за вашите лъжи, ако му съобщите името на високопоставения ръководител на НАСА, с когото сте присвоявали средства.

Крис Харпър се опули.

– Какво? Не съм присвоявал никакви средства!

– Съветвам ви да внимавате какво говорите. Сенатската комисия вече от месеци събира информация. Наистина ли смятате, че двамата можехте да останете незабелязани? Да фалшифицирате документи и да пренасочвате средства на НАСА към частни сметки? Лъжите и незаконното присвояване могат да ви вкарат в затвора, доктор Харпър.

1   ...   18   19   20   21   22   23   24   25   ...   34


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница