Космически граници



страница26/34
Дата21.07.2016
Размер4.82 Mb.
1   ...   22   23   24   25   26   27   28   29   ...   34

На Рейчъл не и беше смешно.

– Майк, ти нищо не спомена за това течение и магмения купол.

Той окуражително постави ръка върху коляното и.

Няма нищо страшно, повярвай ми.

Младата жена се намръщи.

– Значи тази серия, която снимаш тук, е за магмения купол, така ли?

– За горещите течения и Sphyrna mokarran.

– Да, спомням се, че го каза.

Толанд и се усмихна престорено срамежливо.

– Sphyrna mokarran обичат топлата вода и в момента абсолютно всички в радиус от сто и петдесет километра са се събрали тук.

– Върхът. - Рейчъл нервно поклати глава. - А какво, ако може да попитам, е Sphyrna mokarran?

– Най-грозната морска риба.

– Камбала ли?

Толанд се засмя.

– Риба-чук.

Рейчъл се вцепени.

– Около кораба ти има акули?!

Той и намигна.

– Спокойно, не са опасни.

– Ако не бяха опасни, нямаше да го кажеш.

Океанологът се подсмихва.

– Сигурно си права. - Той шеговито подвикна на пилота: - Хей, кога за последен път сте спасявали някого от нападение на риба-чук?

Пилотът сви рамене.

– Божичко, от десетки години не сме спасили никого от риба-чук.

Толанд се обърна към нея.

– Видя ли? От десетки години. Не се бой.

– Миналия месец обаче - прибави пилотът - бяха нападнали някакъв идиот с акваланг…

– Чакайте малко! - прекъсна го Рейчъл. - Вие казахте, че не сте спасили никого?

– Да - потвърди пилотът. - Никого. Обикновено закъсняваме. Тия чудовища убиват за секунди.


101
На хоризонта най-после се появи силуетът на "Гоя". От осемстотин метра Толанд видя светлините на палубата, които Завия благоразумно бе оставила включени. Почувства се като уморен пътник, който завива по своята улица.

– Нали каза, че на борда имало само един човек? - попита Рейчъл, изненадана от ярките светлини.

– Ти не оставяш ли светнато вкъщи, когато си сама?

– Само една лампа. Не в цялата къща.

Толанд се усмихна. Въпреки опитите и да изглежда безгрижна, той усещаше, че е обзета от страх. Искаше му се да я прегърне и да я окуражи, ала знаеше, че не може да и каже нищо.

– Светлините са оставени от съображения за сигурност. Така корабът изглежда оживен.

Корки се подсмихна.

– От пирати ли ви е страх, Майк?

– Не. Най-голямата опасност тук са идиотите, които не могат да разчитат показанията на радара. Най-добрата защита срещу тях е да се погрижиш всички да те виждат. Астрофизикът се вторачи в осветения кораб.

– Да те виждат ли? "Гоя" прилича на карнавален кораб на Нова година. Явно Ен Би Си ви плаща тока.

Хеликоптерът на бреговата охрана намали скоростта и зави към огромния осветен кораб. Пилотът започна да маневрира към площадката на кърмата. Макар и от въздуха, Толанд виждаше мощното течение, което люлееше "Гоя". Закотвен за носа, той бе обърнат срещу течението и опъваше дебелата си верига като окован звяр.

– Наистина е красавец - засмя се пилотът.

Толанд знаеше, че забележката е саркастична. "Гоя" беше грозен. "Грозен като задник" - според един телевизионен коментатор. Един от седемнадесетте двукорпусни понтонни кораби, строени някога, той бе всичко друго, но не и красив.

Представляваше масивна хоризонтална платформа, плаваща на десет метра над океана върху четири грамадни подпори, закрепени за понтони. Отдалече приличаше на ниска петролна платформа. Отблизо напомняше гемия върху кокили. Каютите на екипажа, научноизследователските лаборатории и мостикът се помещаваха в свързани помежду си структури отгоре и оставяха впечатление за гигантска плаваща масичка, носеща сбирщина от многоетажни сгради.

Въпреки съвсем не аеродинамичния си вид, конструкцията на "Гоя" осигуряваше изключителна стабилност. Платформата улесняваше снимането на филмите и лабораторната работа. Макар от Ен Би Си да настояваха Толанд да им позволи да му купят нещо по-ново, той отказваше. Естествено имаше по-добри кораби, дори по-стабилни, но "Гоя" бе негов дом вече почти от десетилетие - беше корабът, на който се беше върнал към живота след смъртта на Силия. Понякога нощем все още чуваше гласа и във вятъра на палубата. Ако и когато призраците изчезнеха, щеше да помисли за нов кораб.

Когато хеликоптерът най-после кацна на кърмата, Рейчъл Секстън се почувства облекчена само наполовина. Добрата новина бе, че вече не лети над океана. А лошата - че се намира насред него. Когато стъпи на палубата, си наложи да овладее треперенето на коленете си и се огледа. Беше изненадващо тясно, особено с кацналия вертолет. Младата жена плъзна очи към носа и се втренчи в тромавата постройка, представляваща основната част от кораба.

– Знам - надвика рева на течението Толанд. - По телевизията изглежда по-голям.

Рейчъл кимна.

– И по-стабилен.

– Това е един от най-сигурните кораби. Гарантирам ти - Океанологът постави ръка на рамото и и я поведе по палубата.

Топлотата на дланта му успокои нервността и повече, отколкото всякакви думи. Въпреки това, когато се обърна към кърмата и видя пенещото повърхността течение, и се стори, че се движат с пълна мощност, "Намираме се върху циклон" - помисли си.

В най-предната част на задната палуба видя познатата едноместна подводница "Тритон", закачена на огромна макара. Тя носеше името на един от древногръцките богове на морето и по нищо не приличаше на своя предшественик, стоманения "Алвин". "Тритон" имаше полусферичен полиакрилен купол отпред, което му придаваше вид на аквариум. Рейчъл не се сещаше за нищо по-ужасно от това да се потопи на стотици метри в океана, защитена само от парче прозрачна пластмаса. Според Толанд единственият неприятен момент от пътуването с "Тритон" било бавното спускане през капак в палубата на "Гоя", когато си увиснал като махало на десет метра над морето.

– Завия сигурно е в хидролабораторията - каза океанологът. - Насам.

Рейчъл и Корки го последваха. Пилотът от бреговата охрана остана в хеликоптера. Имаше строга заповед да не използва радиостанцията.

– Ела да видиш нещо - повика я Толанд и спря до перилата.

Тя колебливо се приближи. Водата бе на десет метра под тях и все пак Рейчъл усети вдигащата се от нея топлина. - Температурата е като на топла вана - надвика океанологът рева на течението, наведе се към един превключвател на парапета и го натисна. - Гледай сега.

Във водата зад кораба се появи широка светлинна дъга като в басейн. Рейчъл и Корки едновременно ахнаха. Водата бе пълна с десетки призрачни сенки. Точно под осветената повърхност срещу течението плуваха пълчища дълги тъмни риби и сякаш в някакъв праисторически ритъм подмятаха насам-натам специфичните си черепи с форма на чук.

– Господи… Майк! - заекна Корки. - Много се радвам, че ни ги показа.

Рейчъл се беше вцепенила. Искаше и се да се отдръпне, ала не можеше да помръдне. Гледката я хипнотизираше.

– Невероятни са, нали? - попита Толанд и отново постави ръка на рамото и. - Плуват в топлите води седмици наред. Имат най-съвършеното обоняние в морето - могат да надушат кръв от километър и половина.

Корки, изглежда, се съмняваше.

– Не ми ли вярваш? - Толанд бръкна в някаква алуминиева кутия и извади една умряла риба. - Идеално. - Извади нож от хладилния шкаф и разряза отпуснатата риба на няколко места. От тялото и закапа кръв.

– За Бога, Майк - възкликна Корки. - Това е отвратително.

Океанологът хвърли кървавата риба през борда и тя падна на десетина метра от кораба. В момента, в който докосна повърхността, шест-седем акули се стрелнаха към нея и раззинаха челюсти. След миг от рибата нямаше и следа. Ужасена, Рейчъл се обърна и погледна Толанд, който вече държеше втора риба. От същия вид. Със същата големина.

– Този път без кръв - заяви той. И без да я разреже, я хвърли във водата. Тя падна, но не се случи нищо. Акулите като че ли не я забелязаха. Течението я отнесе, без да е предизвикала никакъв интерес.

– Те нападат само по обоняние - каза Толанд и отново ги поведе. - Всъщност човек може да плува във водата в пълна безопасност - стига да няма открити рани, разбира се.

Корки посочи шевовете на бузата си.

Толанд се намръщи.

– Ясно. Ти няма да плуваш.
102
Таксито на Гейбриъл Аш беше спряло.

Гейбриъл зяпаше линейките и пожарните коли и и се струваше, че над града се е спуснала някаква свръхестествена мъгла. По радиото съобщаваха, че във взривилата се кола може да е имало високопоставен държавен служител. Тя извади мобилния си телефон и набра номера на сенатора. Секстън несъмнено беше започнал да се чуди защо се бави. Даваше заето.

Гейбриъл погледна цъкащия брояч на таксито и се намръщи. Някои от спрелите коли обръщаха на тротоара и търсеха други пътища.

– Ще чакате ли? - попита шофьорът. - Вие плащате. Пристигаха още пожарни.

– Не, обръщайте.

Той изсумтя и започна да маневрира. Докато се качваха на тротоара, Гейбриъл отново опита да се свърже със сенатора. Пак заето.

Гейбриъл беше възнамерявала да отиде направо в апартамента на Секстън, но след като службата и и без това бе наблизо…

– Спрете - каза тя на шофьора. - Ето тук. Благодаря.

Таксито спря. Младата жена плати посочената от брояча сума и прибави десет долара.

– Ще ме изчакате ли десет минути?

Шофьорът си погледна часовника.

– Нито минута повече.

Гейбриъл припряно слезе. "Ще се върна след пет".

В този час пустите мраморни коридори на сенатската офис сграда имаха почти гробовен вид. Строгите статуи на третия етаж сякаш я следяха с каменните си очи като безмълвни стражи.

Тя стигна до пет стайния офис на сенатор Секстън и отключи с електронната си карта. Във фоайето цареше сумрак. Гейбриъл отиде в своята стая, включи флуоресцентната лампа и тръгна направо към кантонерките.

Имаше цяла папка за бюджета на Системата за наблюдение на Земята, включително много информация за ПОСП. Секстън непременно щеше да има нужда от всички данни за проекта още щом му разкажеше за Харпър. "НАСА е излъгала за ПОСП!" Докато ровеше в папките, мобилният и телефон иззвъня.

– Господин сенатор?

– Не, Гебс, Йоланда е. - Гласът на приятелката и бе необичайно напрегнат. - Още ли си в НАСА?

– Не, в службата съм.

– Откри ли нещо в НАСА?

"Нямаш си и представа!" Гейбриъл знаеше, че не може да разкрие на Йоланда нищо, докато не разговаря със Секстън. Сенаторът щеше да има конкретни идеи как да манипулира тази информация.

– Ще ти разкажа всичко, след като се срещна със Секстън.

Йоланда не отговори веднага.

– Гебс, сещаш ли се за това, дето разправяше за финансирането на предизборната кампания на Секстън и ФКГ?

– Казах ти, че съм сбъркала и…

– Току-що научих, че двама наши репортери, които отразяват авиокосмическата промишленост, работят по подобен случай.

Гейбриъл се изненада.

– Какво по-точно?

– Не знам. Но те са професионалисти и изглеждат напълно убедени, че фондацията "Космически граници" подкрепя финансово Секстън. Просто реших, че трябва да ти се обадя. Знам, че ти казах, че идеята е безумна. Марджъри Тенч ми се струваше съмнителен източник, обаче тия наши момчета… не знам, може да поговориш с тях преди да се срещнеш със сенатора.

– Щом са толкова убедени, защо не са публикували нищо? - Гейбриъл усети, че неволно е започнала да защитава Секстън.

– Нямат солидни доказателства. Сенаторът явно го бива да си прикрива следите.

"Като повечето политици".

– Тук няма нищо нередно, Йоланда. Той призна, че получава дарения от ФКГ, но те са в законните граници.

– Знам какво ти е казал той Гебс, и не твърдя, че истината ми е известна. Просто се почувствах длъжна да ти се обадя, защото те убедих да не вярваш на Марджъри Тенч, а сега се натъкнах на други хора, освен нея, според които сенаторът взима подкупи. Това е всичко.

– Кои са тези репортери? - Гейбриъл бе обзета от неочакван гняв.

– Без имена. Мога да ти уредя среща. Те са интелигентни. Познават закона за финансиране на предизборни кампании... - Йоланда се поколеба. - Знаеш ли, те всъщност смятат, че Секстън има нужда от пари - по-точно че е разорен.

В тишината на офиса си Гейбриъл чу да отекват дрезгавите обвинения на Тенч: "След смъртта на Катрин той прахоса голямата част от наследството и за неизгодни инвестиции, лични удоволствия и осигуряване на сигурна според него победа в първичните избори. От половин година вашият кандидат е разорен".

– Нашите хора с удоволствие ще разговарят с теб - каза Йоланда.

"Убедена съм" - помисли си Гейбриъл.

– Ще ти се обадя.

– Май си ядосана.

– Не на теб, Йоланда. Не на теб. Благодаря ти. И затвори.

Бодигардът на Секстън, който дремеше на стола в коридора пред апартамента му, се стресна от звъна на мобилния си телефон. Подскочи, разтърка очи и извади телефона от джоба на блейзъра си.

– Да?


– Оуен, Гейбриъл се обажда.

Той я позна по гласа.

– А, здрасти.

– Трябва да говоря със сенатора. Би ли почукал на вратата му? Телефонът му дава заето.

– Малко е късно.

– Той е буден. Сигурна съм. - Гласът и звучеше тревожно. - Спешно е.

– Пак ли?

– По същия въпрос. Просто му занеси телефона, Оуен. Трябва да го попитам нещо.

Оуен въздъхна и се изправи.

Добре де, добре. Ще почукам. - Той се протегна и тръгна към вратата. - Обаче го правя само защото той не ми се скара, че одеве ви пуснах да влезете. - Бодигардът неохотно вдигна ръка да почука.

– Какво? - ахна Гейбриъл.

Ръката му замръзна във въздуха.

– Не ми се скара, че одеве ви пуснах да влезете. Вие бяхте права. Изобщо не ми се ядоса.

– Разговарял си за това със сенатора, така ли? - изненадано попита тя.

– Да. Защо?

– Нищо. Просто си мислех, че не…

– Всъщност беше малко странно. На сенатора му трябваха една-две секунди изобщо да си спомни, че сте влизали. Май бая се беше наквасил.

– Кога разговаряхте, Оуен?

– Малко след като си тръгнахте. Защо, случило ли се е нещо?

Мълчание.

– Не… не. Нищо. Виж, може би е по-добре да не безпокоим сенатора точно сега. Ще продължавам да се опитвам да го набера и ако не успея, пак ще ти се обадя да му почукаш.

– Както кажете, госпожице Аш.

– Благодаря, Оуен. Извинявай, че те обезпокоих.

– Няма защо. - Той затвори, пльосна се на стола и заспа.

Няколко секунди Гейбриъл остана неподвижна. "Секстън знае, че съм влизала в апартамента му… и не ми спомена нищо?"

Всичко ставаше все по-странно. Тя си спомни обаждането на сенатора, докато още бе в студиото на Ей Би Си. Беше я смаял с признанието си, че се е срещал с представители на космическите компании и е взимал пари от тях. Откровеността му я бе върнала при него. Дори я беше засрамила. Сега това признание изобщо не и се струваше толкова благородно.

"Чисти пари - бе казал Секстън. - Абсолютно законни".

Изведнъж всички неясни опасения, свързани със Секстън, едновременно изплуваха на повърхността.

Навън таксито надуваше клаксон.
103
Мостикът на "Гоя" представляваше плексигласов куб, издигнат на два етажа над главната палуба. Оттам се разкриваше гледка във всички посоки. Рейчъл само веднъж отправи очи към мрачното море и после насочи вниманието си към непосредствения проблем.

След като прати Толанд и Корки да намерят Завия, тя се приготви да се свърже с Пикъринг. Бе му обещала да му се обади щом пристигнат и нямаше търпение да узнае какво е научил от срещата си с Марджъри Тенч.

Дигиталната комуникационна система на "Гоя" беше ШИНКОМ 2100. Рейчъл я познаваше достатъчно добре. Знаеше, че ако говори кратко, не могат да я подслушват.

Набра номера на Пикъринг и зачака, притиснала слушалката към ухото си. Очакваше директорът да вдигне при първото иззвъняване. Но телефонът продължаваше да звъни. Шест иззвънявания. Седем. Осем…

Рейчъл погледна към тъмния океан. Фактът, че няма връзка с Пикъринг, с нищо не успокояваше страха и че, се намира в морето.

Девет иззвънявания. Десет. "Вдигни!"

Какво ставаше? Директорът винаги носеше мобилния си телефон и изрично и беше казал да му се обади. На петнадесетото иззвъняване затвори. После с все по-силно свито сърце отново вдигна слушалката и набра номера повторно. Четири иззвънявания. Пет. "Къде си?"

Накрая чу изщракване. Обзе я облекчение, но това продължи съвсем кратко. Отсреща нямаше никого. Само мълчание.

– Ало? - попита тя. - Господин директор?

Три бързи прещраквания.

– Ало?

Взрив от електронно пращене я оглуши и тя махна слушалката от ухото си. Пращенето престана. Рейчъл чу поредица бързо менящи се звуци, които пулсираха на интервали от половин секунда. Смущението и бързо се смени с ужасяваща мисъл. И после със страх.



– Мамка. му!

Тя тръшна слушалката върху вилката и прекъсна връзката. Няколко секунди остана вцепенена - чудеше се дали е затворила навреме.

Разположена два етажа по-ниско, хидролабораторията на "Гоя" бе просторно работно помещение, разделено от дълги маси и островчета, задръстени с електроника - дънни скенери, анализатори на течението, подвижен охладител, компютри и сандъчета с резервни части.

Когато Толанд и Корки влязоха, Завия, корабната геоложка, се беше навела пред гърмящия телевизор и дори не се обърна.

– Парите за бира ли свършихте? - извика тя през рамо. Очевидно си мислеше, че се прибира някой от екипажа.

– Завия, аз съм - Майк - каза Толанд.

Тя рязко се обърна и насмалко да се задави със сандвича, който дъвчеше.

– Майк - явно смаяна, че го вижда, заекна геоложката. Намали телевизора и стана, без да спира да дъвче. - Мислех, че някой от нашите се е прибрал от брега. Какво правиш тук? - Бе набита и мургава, с остър глас и кисело изражение. Посочи телевизора - повтаряха документалния филм на Толанд за метеорита. - Не ти се висеше на оня леден шелф, а?

"Нещо изскочи" - помисли си океанологът.

– Завия, сигурен съм, че познаваш Корки Марлинсън.

Тя кимна.

За мен е чест, господине.

Корки зяпаше сандвича в ръката и.

– Това ми изглежда вкусно.

Завия го изгледа странно.

– Получих съобщението ти - каза и Толанд. - Спомена, че съм допуснал грешка във филма. Исках да поговорим за това.

Геоложката го зяпна и избухна в креслив смях.

– Затова ли се връщаш? О, Майк, за Бога, казах ти, че не е нищо важно. Просто те дразнех. НАСА явно са ти дали стари данни. Сериозно, само трима-четирима морски геолози на света може да са забелязали този пропуск!

Толанд затаи дъх.

– Този пропуск случайно да има нещо общо с хондрули?

На лицето на Завия се изписа изумление.

– Господи, някой вече е успял да ти се обади?

Океанологът погледна Корки, после отново се обърна към Завия.

– Виж, трябва да знам всичко, което можеш да ми кажеш за тия хондрули. Каква грешка съм допуснал?

Тя очевидно усети, че той говори абсолютно сериозно.

– Наистина не е нищо важно, Майк. Преди известно време прочетох една кратка статия в специализирано научно списание, но не разбирам защо толкова се тревожиш.

Толанд въздъхна.

– Колкото и странно да ти звучи, Завия, колкото по-малко знаеш засега, толкова по-добре. Искам само да ни кажеш, каквото знаеш за хондрулите и после ще те помоля да анализираш един скален образец.

Завия изглеждаше озадачена и малко обезпокоена.

– Добре, чакай да ти донеса оная статия. В кабинета ми е. - Тя остави сандвича си и тръгна към вратата.

– Може ли да го доям? - извика след нея Корки.

Геоложката спря и го попита смаяно:

– Моя сандвич ли искате да доядете?

– Ами, просто си помислих, че ако вие…

– Сам си вземете сандвич, по дяволите. - Тя излезе.

Толанд се подсмихва и посочи хладилника за образци.

– На най-долната лавица, Корки. Между самбуката и торбичките от сепия.

Рейчъл слезе от мостика и тръгна към хеликоптерната площадка. Пилотът от бреговата охрана дремеше, но се понадигна, когато тя почука по стъклото.

– Свършихте ли вече? - попита той. - Много сте бързи.

Младата жена нервно поклати глава.

– Можете ли едновременно да включите радарите за повърхността и въздуха?

– Естествено. В радиус от петнайсет километра.

– Тогава го направете, моля.

Озадачен, той натисна няколко бутона и радарният екран се освети. Стрелката лениво започна да описва кръгове.

– Има ли нещо?

Пилотът остави стрелката да направи няколко пълни завъртания, после донастрои радара и изчака още малко. Изглеждаше чисто.

– В периферията има два малки кораба, но се отдалечават от нас. Иначе във всички посоки има много километри открито море.

Рейчъл Секстън въздъхна, въпреки че не се чувстваше особено облекчена.

– Направете ми една услуга. Ако забележите да се приближава нещо - кораби, самолети каквото и да е, - веднага ми съобщете.

– Естествено. Всичко наред ли е?

– Да. Просто искам да знам, ако се появи компания.

Пилотът сви рамене.

– Ще следя радара. Ако изскочи нещо, вие ще научите първа.

Рейчъл нервно се запъти към хидролабораторията. Корки и Толанд стояха сами пред един компютърен монитор и дъвчеха сандвичи.

– Какво да е? - с пълна уста извика астрофизикът. - Пилешки с миризма на риба, наденица с миризма на риба или яйчена салата с миризма на риба?

Тя не му обърна внимание.

– Майк, трябва бързо да свършваме работа и да се махаме от този кораб!
104
Новината за хондрулите бе почти също толкова смущаваща, колкото съобщението на Рейчъл за неуспешния опит да се свърже с Пикъринг. Директорът не отговаряше. И някой се опитваше да засече координатите на "Гоя".

– Спокойно - каза Толанд на спътниците си. - Тук сме в безопасност. Пилотът от бреговата охрана следи радара. Ще ни предупреди навреме, ако някой се приближи.

Рейчъл кимна, въпреки че все още бе нервна.

– Майк, какво е това, по дяволите? - попита Корки и посочи един компютърен монитор "Спарк", който показваше зловещ сюрреалистичен образ, пулсиращ и кипящ като жив.

– Акустичен Доплеров скенер на течения - поясни океанологът. - Това е напречен разрез на теченията и температурните пластове в океана под кораба.

Рейчъл го зяпна.

– Върху това ли сме закотвени?

Толанд трябваше да признае, че картината изглежда страховито. Водата на повърхността беше синкаво зелена, но с повишаването на температурата надолу цветовете преливаха към заплашително оранжево-червено. На дълбочина километър и половина, точно над дъното, бушуваше кървавочервен въртоп.

– Това е циклонът - каза той.

– Прилича на подводно торнадо - изсумтя Корки.

– Принципът е същият. Океаните обикновено са по-студени и по-плътни при дъното, но тук динамиката е обратна. По-дълбоката вода е затоплена и по-лека, затова се издига към повърхността. В същото време повърхностната вода е по-тежка, затова потъва надолу по спирала, за да запълни празнотата. Така се получават тези спирални океански течения. Огромни водовъртежи.

– Каква е тази издутина на дъното? - Корки посочи равното океанско дъно, над което като балон се издигаше голям купол. Точно над него кипеше въртопът.

– Това е магмен купол - каза Толанд. - Мястото, където лавата напира под дъното.

– Като грамадна пъпка - изхъмка астрофизикът.

– Така да се каже.

– Ами ако се пукне?

Океанологът се намръщи. Спомняше си известния случай през 1986 г., когато при подводния риф Хуан де Фука хиляди тонове магма с температура хиляда и двеста градуса се бяха излели в океана и почти мигновено бяха увеличили силата на циклона. Повърхностните течения рязко се бяха ускорили. Случилото се после бе нещо, което нямаше намерение точно тази нощ да споделя с Корки и Рейчъл.

– Атлантическите магмени куполи не изригват - отвърна Толанд. - Студената вода, която циркулира над издутината, постоянно охлажда и втвърдява земната кора и задържа магмата под дебел скален пласт. Накрая лавата изстива и циклонът изчезва. Тези явления обикновено не са опасни:

Корки посочи едно оръфано списание, оставено до компютъра.

1   ...   22   23   24   25   26   27   28   29   ...   34


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница