Космически граници

– Значи твърдиш, че "Сайънтифик Американ" публикува измислици?

Толанд видя корицата и потръпна. Някой очевидно бе извадил броя от архива на "Гоя" със стари научни списания: "Сайънтифик Американ" от февруари 1999 година. На корицата имаше картинка на супертанкер, понесен от течението в грамадна океанска фуния. Заглавието гласеше: "ПОДВОДНИТЕ ЦИКЛОНИ - ГИГАНТСКИ УБИЙЦИ ОТ ДЪЛБИНИТЕ?"

Той се засмя.

– Не става въпрос за това. В тази статия се говори за подводните циклони в земетръсните зони. Преди няколко години това беше популярна теория за Бермудския триъгълник, с която се обясняваха изчезналите кораби. Чисто теоретично, ако на океанското дъно протече някакво катаклизмично явление, каквото в тези райони никога не се е случвало, куполът ще се пробие и въртопът може би ще е достатъчно голям, за да… е, нали разбирате…

– Не, не разбираме - упорито каза Корки.

Толанд сви рамене.

– За да стигне до повърхността.

– Страхотно. Радвам се, че ни взе на борда.

В този момент влезе Завия.

– На циклона ли се възхищавате?

– О, да - саркастично отвърна Корки. - Майк тъкмо ни обясняваше, че ако тая пъпка се спука, всички ще потънем в канавката.

– В канавката ли? - студено се засмя геоложката. - По-скоро в най-големия кенеф на света.

Пилотът от бреговата охрана зорко наблюдаваше радарния екран. Като пилот на спасителен хеликоптер, той достатъчно често виждаше страх в човешките очи - а Рейчъл Секстън определено се страхуваше, когато му каза да следи за неочаквани посетители.

"Какви посетители очаква?" - чудеше се пилотът.

Доколкото виждаше, морето и въздухът в радиус от петнадесет километра бяха чисти. Рибарски кораб на тринадесет километра. Тук-там някой самолет прекосяваше периферията на радарното поле и отново изчезваше в неизвестна посока. Пилотът въздъхна и се загледа в кипящия океан. Изпитваше призрачно усещане - за плаване с пълна скорост, въпреки че бяха на котва. После отново насочи очи към радарния екран и продължи да го наблюдава. Зорко.

"Не бързай, Завия - помисли си Толанд. - Трябва да научим всичко".

Геоложката говореше сковано.

– В документалния филм, Майк, ти каза, че ония малки метални включения в скалата можели да се образуват единствено в космоса.

"Хондрулите се образуват единствено в космоса. Така ми казаха от НАСА".

– Но според тези бележки - посочи страниците тя, - това не е съвсем вярно.

Корки я стрелна с гневен поглед.

– Разбира се, че е вярно!

Завия му се намръщи и размаха бележките.

– Миналата година един млад геолог, Лий Полък, от университета "Дрю", използвал нов вид морски робот, за да вземе дълбокоморски образци от кората на тихоокеанското дъно в Марианската падина и извадил камък, съдържащ геологична особеност, каквато не бил виждал никога. Тя много напомняла на хондрулите. Полък нарекъл тези образувания "плагиокластични включения" - метални мехурчета, които явно били рехомогенизирани поради огромното налягане в океанските дълбини. Бил удивен, че открива метални мехурчета в океанска скала, и формулирал интересна теория, за да обясни присъствието им.

– Просто е трябвало да го направи - изсумтя Корки.

Завия не му обърна внимание.

– Доктор Полък предположил, че скалата, образувана в свръхдълбока океанска среда, където изключително голямото налягане метаморфизира вече съществуващи скали, позволява топене на свободни метали.

Толанд се замисли. Марианската падина бе дълбока над единадесет километра, едно от последните наистина непроучени места на планетата. Само няколко робота се бяха спускали толкова надълбоко и повечето се бяха смачкали много преди да достигнат дъното. Водното налягане в падината беше огромно - седемстотин и седемдесет килограма на квадратен сантиметър, за разлика от един и половина килограма на океанската повърхност. Океанолозите все още не познаваха геологичните сили в най-дълбоките зони на дъното.

– Значи този Полък смята, че в Марианската падина могат да се образуват скали с особености, напомнящи на хондрули, така ли?

– Това е изключително мъглява теория - призна Завия. - Всъщност така и не е официално публикувана. Миналия месец случайно се натъкнах на личните бележки на Полък в интернет, докато проучвах взаимодействията между течности и скали за предстоящото ни заснемане на филма за подводния циклон. Иначе никога нямаше да науча за това.

– Теорията не е публикувана, защото е смехотворна - заяви Корки. - За образуването на хондрули е нужно нагорещяване. Не е възможно водното налягане да промени кристалната структура на скалата.

– Налягането случайно е най-важният фактор за геологичните промени на нашата планета - възрази Завия. - Да сте чували за нещо, наречено метаморфни скали? Елементарна геология.

Астрофизикът се намръщи.

Толанд разбираше, че Завия има право. Въпреки че топлината наистина играеше роля при някои земни метаморфни процеси, повечето метаморфни скали бяха образувани под въздействието на огромно налягане. Невероятно: скалите дълбоко в земната кора бяха подложени на толкова голямо налягане, че по-скоро представляваха гъст сироп, отколкото твърди камъни, ставаха еластични и претърпяваха химични промени. Въпреки това теорията на доктор Полък му се струваше пресилена.

– Завия - каза Толанд. - Никога не съм чувал само водно налягане да промени химическия състав на скала. Ти си геоложка, какво мислиш?

– Ами - тя запрелиства бележките си, - явно водното налягане не е единственият фактор. - Завия откри откъса, който търсеше, и дословно прочете записките на Полък: - "Вече подложена на огромно хидростатично налягане, океанската кора в Марианската падина може да се окаже под допълнителното налягане на сили от зоните между тектоничните плочи".

"Естествено" - помисли си Толанд. Освен, че бе притискана от единадесет километра вода, Марианската падина се намираше между две отделни тектонични плочи, Тихоокеанската и Индийската, които се приближаваха една към друга и се сблъскваха. Общото налягане в падината можеше да е невероятно и тъй като районът бе далечен и опасен за проучване, ако там се образуваха хондрули, имаше голяма вероятност никой да не знае за това.

Завия продължаваше да чете:

– "В резултат от общото хидростатично и тектонично налягане кората потенциално може да премине в еластично или полутечно състояние, позволяващо на по-леките елементи да образуват хондрулоподобни структури, за които се смята, че се срещат единствено в космоса".

– Невъзможно! - възкликна Корки.

Толанд го погледна.

– Можеш ли да дадеш алтернативно обяснение за хондрулите в скалата, която е намерил доктор Полък?

– Без проблем - заяви приятелят му. - Полък е открил истински метеорит. В океана постоянно падат метеорити. Полък не е заподозрял, че камъкът е от космически произход, защото овъглената кора е ерозирала през годините под водата. - Той се обърна към Завия. - Полък едва ли се е сетил да измери никеловото съдържание, нали?

– Напротив - възрази геоложката и пак запрелиства бележките. - Той пише: "С изненада установих, че никеловото съдържание на образеца попада в средни стойности, които обикновено не се свързват със земни скали".

Толанд и Рейчъл се спогледаха сепнато.

Завия продължи да чете:

– "Въпреки че съдържанието на никел не попада в нормално допустимите за метеоритите средни граници, то е изненадващо близо".

На лицето на Рейчъл се изписа тревога.

– Колко близо? Тази океанска скала може ли да е била сбъркана с метеорит?

Завия поклати глава.

– Не съм специалистка по химическа петрология, обаче доколкото разбирам, между откритата от Полък скала и истинските метеорити има множество химични разлики.

– Какви? - попита Толанд.

Геоложката насочи вниманието им към една графика в бележките.

– Според тази графика една от разликите е химичната структура на самите хондрули. Изглежда, че съотношението между титана и циркония е различно. Съотношението между титана и циркония в хондрулите на океанския образец се характеризира с ултраобеднен цирконий. - Тя вдигна поглед. - Само две части на милион.

– Две на милион?! - ахна Корки. - Метеоритите имат хиляди пъти повече!

– Точно така - потвърди Завия. - И тъкмо затова Полък смята, че хондрулите в този образец не са от космоса.

Толанд се наведе и прошепна на приятеля си:

– Хората от НАСА случайно да са измерили съотношението между титана и циркония в скалата от Милн?

– Не, естествено - изпелтечи астрофизикът. - Никой не го прави. Все едно да видиш кола и да измериш съдържанието на гума в гумите, за да се увериш, че си видял кола!

Толанд въздъхна и отново погледна Завия.

– Ако ти дадем един скален образец с хондрули, можеш ли да го подложиш на анализ и да определиш дали тези включения са метеоритни хондрули, или… от ония дълбокоокеански неща на Полък?

Завия сви рамене.

– Предполагам. Точността на електронната микросонда би трябвало да е достатъчна. Между другото, за какво е всичко това?

Толанд се обърна към Корки.

– Дай и го.

Астрофизикът неохотно извади метеоритния образец от джоба си и го подаде на Завия. Тя взе каменния диск и сбърчи чело. Погледна овъглената кора, после фосила в скалата.

– Боже мой! - ахна геоложката и рязко вдигна глава. - Това не е ли част от…

– Да - потвърди Толанд. - За съжаление.

Според Йоланда двама независими репортери от Ей Би Си подозираха, че Секстън взима подкупи от ФКГ. Нещо повече, Гейбриъл току-що бе научила, че той всъщност е знаел за проникването и в апартамента му по време на срещата с хората от фондацията. И все пак не и беше казал нищо за това! Тя въздъхна. Таксито отдавна си беше заминало и макар да знаеше, че за няколко минути може да повика друго, първо трябваше да направи нещо. "Наистина ли ще се опитам?" Намръщи се. Не и оставаше друг избор. Вече не знаеше на кого да вярва.

Излезе от офиса си, върна се във фоайето и продължи по широкия коридор от отсрещната страна. В дъното видя масивната двукрила дъбова врата на кабинета на Секстън. От двете страни бяха поставени две знамена - националното отдясно и това на щата Делауеър отляво. Подобно на повечето сенатски офиси в сградата, вратите бяха подсилени със стомана, имаха обикновена и електронна ключалка и алармена система.

Гейбриъл знаеше, че ако успее да влезе вътре, дори само за няколко минути, ще получи всички необходими отговори. Докато се приближаваше към тежките врати, не се заблуждаваше, че ще мине през тях. Имаше други намерения.

На три метра от кабинета на Секстън младата жена зави надясно и влезе в дамската тоалетна. Флуоресцентните лампи автоматично се включиха и острата светлина се отрази от белите плочки. Гейбриъл се погледна в огледалото. Както обикновено, лицето и изглеждаше меко, почти деликатно. Но тя бе по-силна, отколкото предполагаше видът и.

"Сигурна ли си, че си готова да го направиш?"

Знаеше, че Секстън нетърпеливо я чака да го осведоми за положението с ПОСП. Ала сега Гейбриъл разбираше, че той ловко я е манипулирал. А тя не обичаше да я манипулират. Тази нощ сенаторът бе скрил от нея някои неща. Въпросът беше какви. Отговорите бяха в кабинета му - зад стената на тоалетната.

– Пет минути - каза Гейбриъл на глас.

Отиде в сервизния килер, протегна ръка нагоре и прокара пръсти по касата. Ключът изтрака на пода. Чистачите във "Филип А. Харт" бяха федерални служители, изпаряваха се всеки път, щом имаше някаква стачка, и оставяха тоалетната дни наред без тоалетна хартия и тампони. На жените от офиса на Секстън им бе писнало и бяха взели нещата в свои ръце, като си бяха осигурили ключ за килера. За извънредни случаи.

"Като тази нощ" - помисли си тя.

Отвори килера.

Вътре беше пълно с почистващи препарати и парцали. Преди месец Гейбриъл бе влязла да вземе ролка тоалетна хартия и беше направила необикновено откритие. След като не бе успяла да достигне ролката на най-горната лавица, беше използвала дръжката на една метла. По невнимание обаче бе съборила една от плоскостите на тавана. Когато се беше покатерила да я върне на мястото и, с изненада бе чула гласа на сенатор Секстън. Кристално ясно. По ехото беше разбрала, че Секстън си говори сам във вътрешната си тоалетна, която явно бе отделена от килера в дамската само с подвижни талашитови плоскости.

Тази нощ беше влязла в килера за нещо повече от тоалетна хартия. Събу си обувките, стъпи на лавиците, свали талашитовата плоскост и се покатери горе. "Толкова за националната сигурност" - каза си тя, като се чудеше колко щатски и федерални закони и предстои да наруши.

Спусна се през тавана на вътрешната тоалетна на Секстън, стъпи върху студената порцеланова мивка и скочи; на пода. Затаи дъх и влезе в кабинета на сенатора. Ориенталските килими бяха меки и топли.

Комуникационното устройство на "Гоя" и мобилният телефон на Пикъринг бяха шифровани, за да защитават разговорите, но Делта Форс не бяха имали за цел да подслушат разговора. А да засекат местонахождението на Рейчъл. Системата за глобално позициониране и компютърната триангулация направиха определянето на координатите значително по-лесна задача от разшифроването на самото съдържание на разговора.

Делта Едно винаги с насмешка си мислеше, че повечето абонати на мобилни телефони нямат представа за нещо важно: винаги, щом използваха телефона, някой държавен подслушвателен пост можеше да определи местонахождението им с точност до три метра навсякъде по света - дребна подробност, която компаниите за мобилни телефони пропускаха да съобщят. След като бяха получили честотите на мобилния телефон на Уилям Пикъринг, Делта Форс лесно можеха да проследят координатите на входящите разговори.

В момента летяха по права линия към целта си. До нея оставаха тридесет километра.

– Чадърът подготвен ли е? - обърна се той към Делта Две, който работеше с радара и оръжейната система.

– Да. Очаквам навлизане в осемкилометровия обхват.

"Осем километра" - помисли си Делта Едно. Трябваше да навлязат дълбоко в радарното поле на обекта, за да могат да използват оръжейните системи на вертолета. Не се съмняваше, че някой на борда на "Гоя" нервно наблюдава небето, и тъй като настоящата задача на Делта Форс бе да ликвидират целта, без да и дадат възможност да повика помощ по радиостанцията, трябваше да се приближат, без да подплашат жертвата си.

На разстояние двадесет и пет километра, все още далеч извън обсега на радара, Делта Едно рязко отклони хеликоптера с тридесет и пет градуса западно от курса, издигна се на височина деветстотин метра - височината на малък самолет - и промени скоростта на сто и десет възела.

Радарът на хеликоптера от бреговата охрана изпиука при навлизането на нов обект в петнадесеткилометровата зона. Пилотът се понадигна и се вторачи в екрана. Обектът приличаше на малък товарен самолет, движещ се на запад по крайбрежието. Сигурно към Нюарк.

Въпреки че сегашната му траектория щеше да го доближи на шест и половина километра от "Гоя", това очевидно бе случайност. Бдителният пилот обаче проследи мигащата точка, която се движеше със сто и десет възела в дясната половина на екрана. Както очакваше, самолетът продължи да се движи - в момента се отдалечаваше от тях. 6.6 километра. 6.7 километра. Пилотът облекчено въздъхна. И тогава се случи нещо изключително странно.

– Чадърът е разтворен - извика Делта Две.

Делта Едно рязко зави надясно и насочи вертолета право към "Гоя". Тази маневра щеше да остане незабелязана за корабния радар.

– По-сигурно е от балите сено! - пошегува се Делта Две.

Делта Едно се съгласи с него. Радарното заглушаване бе измислено през Втората световна война, когато един находчив британски пилот по време на бомбардировки започнал да хвърля от самолета си бали със сено, увити в станиол. Немският радар засичал толкова много огледални повърхности, че немците нямали представа по коя от тях да стрелят. Оттогава този метод значително беше усъвършенстван.

Бордовият "чадър" на хеликоптера представляваше радарозаглушаваща система - едно от най-смъртоносните електронни оръжия. Като излъчваше "чадър" от фонов шум в атмосферата над дадени координати на повърхността, вертолетът можеше да лиши жертвата си от очи, уши и глас. Преди секунди всички радарни екрани на борда на "Гоя" със сигурност бяха угаснали. Докато осъзнаеше, че трябва да повика помощ, екипажът вече нямаше да може да го направи. Всички комуникационни средства на борда използваха радио- или микровълни - нямаше телефонни кабели. Ако хеликоптерът се приближеше достатъчно, всички комуникационни системи на кораба щяха да престанат да функционират, тъй като сигналите им щяха да бъдат заглушени от невидим облак термичен шум.

"Идеална изолация - помисли си Делта Едно. - Нямат никаква защита".

Жертвите им бяха извадили късмет, като се бяха спасили на ледения шелф, но това нямаше да се повтори. Рейчъл Секстън и Майкъл Толанд бяха сбъркали с решението си да напуснат брега. Това щеше да е последната им грешка.
Зак Херни замаяно седеше на леглото в Белия дом с телефонната слушалка в ръка.

– Сега ли? Екстром иска да разговаря с мен сега?! - Президентът се вторачи в будилника. 03:17.

– Да, господин президент - потвърди телефонистката. - Казва, че било спешно.
108
Докато Корки и Завия се бяха навели над електронната микросонда и измерваха циркониевото съдържание на хондрулите, Рейчъл Секстън последва Толанд в съседното помещение. Там океанологът включи друг компютър. Очевидно искаше да провери още нещо.

Когато системата се зареди, той се обърна към Рейчъл и отвори уста, сякаш за да каже нещо. После се поколеба.

– Какво има? - попита младата жена и с изненада установи, че въпреки целия този хаос, Толанд невероятно силно я привлича физически. Прииска и се да може да зареже всичко и да остане с него - само за миг.

– Дължа ти извинение - разкаяно промълви той.

– За какво?

– За акулите-чук. Бях развълнуван. Понякога забравям, че океанът е страшен за много хора.

Изправена срещу него, Рейчъл се почувства като тийнейджърка, застанала на прага с ново гадже.

– Благодаря. Няма проблем. Наистина. - Интуитивно усещаше, че Толанд иска да я целуне. След малко той срамежливо се отдръпна.

– Знам. Искаш да слезеш на брега. Трябва да се захващаме на работа.

– Засега - меко се усмихна Рейчъл.

– Засега - повтори Толанд и седна пред компютъра.

Тя въздъхна и се приближи зад него, наслаждавайки се на уюта на малката лаборатория. Океанологът започна да отваря някакви файлове.

– Какво правиш?

– Търся в база данните големи океански въшки. Искам да видя дали ще намерим някакви праисторически морски фосили, които да приличат на вкаменелостите в метеорита на НАСА. - Той зареди страница с надпис:

ПРОЕКТ DIVERSITAS*. * Разнообразие (лат.) - Б. пр.

Докато търсеше в менютата, Толанд продължаваше да обяснява:

- "Диверситас" по същество представлява постоянно актуализиращ се показалец на океански биоданни. Когато открият нов океански вид или фосил, морските биолози могат да надуят свирката и да споделят находката си, като качат данни и снимки в централна база данни. Тъй като ежеседмично се откриват страшно много данни, това наистина е единственият начин за актуализация на проучванията.

Рейчъл внимателно наблюдаваше какво прави Толанд.

– Значи сега влизаш в интернет, така ли?

– Не. В морето достъпът до интернет не е сигурен. Съхраняваме всички тези данни в огромна система от оптични устройства в съседното помещение. Всеки път щом хвърлим котва в пристанище, влизаме в проект "Диверситас" и актуализираме нашата база данни с последните находки. Така имаме достъп до информацията в морето без интернет връзка и данните ни никога не са остарели с повече от месец-два. - Океанологът се подсмихна и въведе няколко ключови думи. - Нашата база данни е огромна - продължи обясненията си той. - Над десет терабайта описания и снимки. Тук има информация, която не е виждал никой - и никой никога няма да види. Океанските видове просто са прекалено много. - Толанд натисна бутон за търсене. - Добре, да видим дали някой е виждал океански фосил, подобен на нашата космическа буболечка.

След няколко секунди екранът се промени и показа четири резултата. Толанд един по един кликна всеки от тях и разгледа снимките. Изобщо не приличаха на фосилите от метеорита. Той се намръщи.

– Хайде да опитаме нещо друго. - Океанологът изтри "фосил" от ключовите думи и пак натисна бутона. - Ще търсим сред всички живи видове. Може да намерим жив потомък, който притежава някои физиологични особености на фосила от Милн.

Екранът се промени.

Толанд пак се намръщи. Компютърът беше открил стотици резултати. Той помълча, като гладеше наболата си брада.

– Добре, това е прекалено много. Ще уточним търсенето.

Отвори менюто и маркира "среда". Списъкът с възможностите изглеждаше безкраен: приливна зона, блато, лагуна, риф, океански скали, серни отвори. Той се спусна надолу и избра опция, която гласеше: ОКЕАНСКИ ПАДИНИ.

"Хитро" - помисли си Рейчъл. Толанд ограничаваше търсенето до видове, обитаващи среда, в която евентуално можеха да се образуват хондрули. Екранът се промени. Този път Толанд се усмихна.

– Страхотно. Само три резултата.

Рейчъл се вторачи в първото име от списъка.

Океанологът кликна резултата. Появи се снимка - същество, което приличаше на огромен подковообразен рак без опашка.

– Не е това - каза той и се върна на предишната страница.

Рейчъл погледна втория резултат. Скаридус Грозниус от Адус. Тя се смути.

– Що за име е това?

Толанд се подсмихна.

– Това е нов вид, който още не е класифициран. Човекът, който го е открил, има чувство за хумор. Предложил е Скаридус Грозниус за официална таксономична класификация. - Ученият отвори снимката. Появи се невероятно грозно скаридообразно същество с мустачки и флуоресциращи розови антенки.

– Подходящо име - отбеляза той. - Но не е нашата космическа буболечка. - Толанд се върна в показалеца. - Последното предложение е… - Океанологът кликна третия резултат, - Ваthynomus gyganteus. - прочете той, когато текстът се появи. Снимката се зареди. Пълноцветна. В близък план.

Рейчъл се сепна.

– Боже мой! - От съществото, което я зяпаше от екрана, я побиха тръпки.

Толанд дълбоко си пое дъх.

– По дяволите! Тоя приятел ми изглежда познат.

Младата жена безмълвно кимна Ваthynomus gyganteus. Съществото напомняше на гигантска плуваща въшка. Много приличаше на фосилния вид в скалата на НАСА.

– Има някои дребни разлики - каза Толанд, като прегледа приложените анатомични схеми. - Но буболечката е почти същата. Особено като се има предвид, че е еволюирала в продължение на сто и деветдесет милиона години.

"Почти същата е, да - помисли си Рейчъл. - За съжаление".

Океанологът прочете описанието на екрана:

– "Въпреки че е един от най-старите видове в океана, редкият и наскоро класифициран вид Ваthynomus gyganteus е дълбокоморски изопод, напомнящ голяма мокрица. Достигащ дължина около половин метър, този вид се характеризира с хитинов екзоскелет, разчленен на глава, гръдна част и корем. Видът притежава чифтове крайници, антени и съставни очи като на сухоземните насекоми. Този придънен обитател няма известни врагове и живее в морска среда, доскоро смятана за необитаема". - Толанд вдигна очи. - Което обяснява липсата на други фосили в образеца!

Рейчъл се взираше в съществото на екрана, едновременно развълнувана и несигурна, че напълно разбира какво означава всичко това.