Космически граници



страница31/34
Дата21.07.2016
Размер4.82 Mb.
1   ...   26   27   28   29   30   31   32   33   34

"Къде е тя, по дяволите?"

Чу изшумоляване във вътрешната си тоалетна и се затича натам. Включи лампата. Нямаше никого. Надзърна зад вратата. Нищо.

Озадачен, Секстън се погледна в огледалото и се зачуди дали не е пил прекалено много. "Чух нещо!" Съвсем объркан, той се върна в кабинета си.

– Гейбриъл? - извика сенаторът. Тръгна по коридора към нейния кабинет. Нямаше я и там. В стаята бе тъмно.

В дамската тоалетна се чу пускане на вода и Секстън рязко се обърна. Стигна точно когато Гейбриъл излизаше и си бършеше ръцете. Когато го видя, тя се сепна.

– Боже мой! Уплашихте ме! - ахна Гейбриъл. Изглеждаше искрено стресната.

– Какво правите тук?

– Ти каза, че си дошла да вземеш документи за НАСА от офиса си - заяви сенаторът и впери поглед в празните и ръце. - Къде са?

– Не успях да ги открия. Търсих навсякъде. Затова се забавих.

Той я погледна в очите.

– В моя кабинет ли си влизала?

"Дължа живота си на неговия факс" - помисли си Гейбриъл.

Само допреди минути бе седяла пред компютъра на Секстън и се беше опитвала да разпечата сканираните незаконни чекове. Файловете бяха защитени и щеше да и трябва много време, за да измисли как да ги принтира. Навярно още щеше да е там, ако факс машината на сенатора не бе започнала да звъни и не я беше върнала в действителността. Гейбриъл прие това за знак, че е време да се измъкне. Без да види какво пристига по факса, тя излезе от компютъра на Секстън, подреди всичко и се върна по същия път, по който беше дошла. Тъкмо се прекатерваше през тавана на тоалетната, когато чу, че сенаторът влиза.

Сега стоеше пред него и усещаше, че той се взира в очите и за да види дали го лъже. Седжуик Секстън надушваше лъжите като никой друг. Ако го излъжеше, сенаторът щеше да разбере.

– Пили сте. - Тя се извърна настрани, "Откъде знае, че съм влизала в кабинета му?" Той я хвана за раменете и я дръпна към себе си.

– Беше ли в кабинета ми?

Обзе я страх. Секстън наистина беше пил. Държеше се грубо.

– Във вашия кабинет ли? - Гейбриъл се насили да се засмее. - Как? И защо?

– Когато ти се обадих, чух тиктакането на стенния си часовник.

Тя потрепери. "Часовникът ли?" Изобщо не и беше хрумнало.

– Имате ли представа колко смешно звучи това?

– Аз съм по цял ден в кабинета си. Знам как тиктака моят часовник.

Гейбриъл разбираше, че незабавно трябва да прекрати това.

"Най-добрата защита е нападението". Поне така винаги казваше Йоланда Кол. Тя сложи ръце на кръста си и се хвърли в стремглава атака - погледна го гневно в очите и викна:

– Ще ви го кажа направо, господин сенатор. Сега е четири сутринта, вие сте пили, чули сте тиктакане по телефона си и затова сте тук, така ли? - Гейбриъл възмутено посочи вратата на кабинета му. - Нима ме обвинявате, че съм обезвредила федерална алармена система, отключила съм две ключалки, вмъкнала съм се в кабинета ви, проявила съм глупостта да отговоря по мобифона си, докато съм извършвала престъпление, на излизане пак съм включила алармената система и накрая преспокойно съм отишла в дамската тоалетна преди да избягам? Това ли искате да кажете?

Той се ококори и запримигва.

– Ето, затова хората не бива да пият сами - прибави Гейбриъл. - А сега искате ли да поговорим за НАСА, или не?

Секстън замаяно влезе в кабинета си. Отиде право при мокрия бар и си наля чаша пепси. Определено не се чувстваше пиян. Дали наистина можеше да е сбъркал? В другия край на стаята стенният часовник подигравателно тиктакаше. Сенаторът пресуши чашата и я напълни пак. Този път наля и на Гейбриъл.

– Дали съм пил ли, Гейбриъл? - попита той и се обърна към нея. Младата жена не го бе последвала в кабинета.

Все още стоеше на прага.

– Уф, за Бога! Влизай. Кажи ми какво откри за НАСА.

– Мисля, че за тази нощ ми стига - сърдито заяви тя. - Хайде да поговорим утре.

Секстън не беше в настроение за игри. Тази информация му трябваше веднага и нямаше намерение да моли за нея. Той уморено въздъхна.

"Задълбочи връзката на доверието. Всичко е в доверието".

– Скапан съм - каза сенаторът. - Извинявай. Денят беше отвратителен. Не знам какво съм си въобразил.

Гейбриъл остана на прага.

Секстън отиде при бюрото си и остави нейната чаша върху попивателната. После и посочи коженото си кресло - символ на властта.

– Седни. Изпий едно пепси. Ще отида да си наквася главата в мивката. - Секстън тръгна към тоалетната. Гейбриъл продължаваше да стои неподвижно. - Струва ми се, че видях факс в машината - на влизане в тоалетната извика сенаторът през рамо. "Демонстрирай и доверието си!" - Би ли го погледнала, моля те?

Секстън затвори вратата и напълни мивката със студена вода. Наплиска лицето си, но не се почувства по-бодър. Никога не му се бе случвало - да е толкова сигурен, а така да сгреши. Той беше човек, който се доверяваше на инстинкта си, а инстинктът му подсказваше, че Гейбриъл Аш е влизала в кабинета му. Но как? Невъзможно.

Наложи си да забрави за това и да се съсредоточи върху непосредствения въпрос - НАСА. В момента имаше нужда от Гейбриъл. Сега не бе моментът да я отблъсква. Трябваше да разбере какво е открила. "Остави инстинкта си. Сбъркал си".

Избърса лицето си, отметна глава и дълбоко си пое дъх. "Отпусни се - каза си той. - Съсредоточи се". Затвори очи и отново вдиша дълбоко. Почувства се по-добре. Когато се върна в кабинета, с облекчение видя, че Гейбриъл е отстъпила и е влязла. "Добре - помисли си сенаторът. - Сега можем да пристъпим към работа". Тя стоеше до факс машината и прелистваше получените страници. Секстън обаче се смути, когато видя изражението и. На лицето и се бе изписал страх.

– Какво има? - Той се приближи. Гейбриъл се олюля, сякаш щеше да припадне. - Какво се е случило?

– Метеоритът… - задавено промълви младата жена и с трепереща ръка му протегна листовете. - И дъщеря ви… в опасност е!

Озадачен, Секстън взе факса. Най-горната страница беше ръкописна бележка. Веднага позна почерка. Думите бяха тромави и смайващи с простотата си. Метеоритът е фалшив. Пращам доказателствата. НАСА/Белият дом се опитват да ме убият. Помощ! Сенаторът рядко изпадаше в състояние на пълно объркване, но докато препрочиташе думите на Рейчъл, нямаше представа как да ги разбира. " Метеоритът е фалшив? И НАСА и Белият дом се опитват да я убият?"

Взе по-озадачен, Секстън запрелиства страниците. Първата представляваше компютъризиран образ със заглавие "Дълбочинен радар (ДР)". Изображението, изглежда, бе някакво сканиране на леда. Той видя метеоритната яма, за която бяха говорили по телевизията. Вниманието му привлече нещо, което приличаше на блед силует на тяло, плуващо в кладенеца. После забеляза нещо още по-смайващо - ясно очертание на втора шахта точно под мястото, на което се бе намирал, като че ли скалата е била вкарана под леда отдолу. "Какво е това, за Бога?" Погледна втората страница и видя снимка на жив океански вид, наречен Ваthynomus gyganteus. Зяпна изумено. "Това е животното от метеоритните фосили!"

Продължи да прелиства, вече по-бързо, и откри графика на йонизираното водородно съдържание в кората на метеорита. Отдолу на ръка бе написано: "Изгаряне с водородна киша? Двигател с цикъл на разширяване?"

Не вярваше на очите си. Стаята се завъртя около него. Секстън погледна последната страница - снимка на скала, съдържаща метални мехурчета, които приличаха точно на онези в метеорита. Според придружаващия текст тази скала била резултат от океански вулканизъм. "Скала от океана? - зачуди се сенаторът. - Но нали хондрулите се образували единствено в космоса?"

Той остави листовете на бюрото си и се строполи на стола. Трябваха му само петнадесет секунди, за да сглоби всичко, което беше видял. Значението на изображенията бе кристално ясно. Всеки идиот можеше да разбере какво доказват тези снимки.

" Метеоритът на НАСА е фалшив!"

В кариерата на Секстън нямаше друг такъв ден, изпълнен с крайни възходи и падения. Истински полет на надежди и отчаяние. Удивлението му от това как е възможно да е извършена толкова невероятна измама се изпари, когато осъзна какво означава измамата за неговото политическо бъдеще.

"Когато разглася тази информация, Белият дом ще е мой!" Във възторга си сенатор Седжуик Секстън за миг забрави съобщението на дъщеря си, че е в беда.

– Рейчъл е в опасност - напомни му. Гейбриъл. - В бележката и пише, че НАСА и Белият дом се опитват…

Факс машината внезапно отново иззвъня. Гейбриъл се обърна и се вторачи в нея. Секстън също я зяпна. Не можеше да си представи какво му праща сега Рейчъл. Още доказателства ли? Можеше ли да има повече? "Това е предостатъчно!"

От факса обаче не излязоха нови страници. Машината превключи на телефонния секретар.

– Тук е кабинетът на сенатор Седжуик Секстън. Ако искате да пратите факс, можете да го направите по всяко време. В противен случай след сигнала оставете съобщение. Преди Секстън да успее да вдигне, машината изпиука.

– Сенатор Секстън? - чу се суров мъжки глас. - Аз съм Уилям Пикъринг, директорът на Националната разузнавателна служба. Сигурно в този час не сте в офиса си, но трябва веднага да разговарям с вас. - Той замълча за миг, сякаш очакваше някой да вдигне. Гейбриъл посегна към слушалката. Сенаторът стисна ръката и и рязко я дръпна назад. Тя се смая.

– Но това е директорът на…

– Господин сенатор - продължи Пикъринг. Като че ли бе облекчен, че никой не е отговорил. - Боя се, че ви се обаждам с извънредно неприятна новина. Току-що ми съобщиха, че дъщеря ви Рейчъл се намира в крайна опасност. Пратил съм хора, които в момента, се опитват да и помогнат. Не мога да говоря с подробности по телефона, но ме информираха, че може би ви е пратила по факса някакви данни за метеорита на НАСА. Не съм ги виждал, нито знам какви са, но хората, които заплашват дъщеря ви, току-що ме предупредиха, че ако вие или който и да е друг разгласи информацията, дъщеря ви ще умре. Извинете, че съм толкова директен, господин сенатор, но го правя за яснота. Животът на дъщеря ви е в опасност. Ако наистина ви е пратила нещо, не го споделяйте с никого! Засега. От това зависи животът на дъщеря ви. Останете където сте. Скоро ще дойда при вас. - Той отново направи пауза. - С малко късмет, господин сенатор, всичко това ще приключи, докато се събудите. Ако случайно получите това съобщение преди да пристигна в офиса ви, останете където сте и не се обаждайте на никого. Правя всичко по силите си, за да спася дъщеря ви.

Пикъринг затвори.

Гейбриъл трепереше.

– Взели са Рейчъл за заложница!

Секстън усети, че макар и разочарована от него, помощничката му изпитва съчувствие към изпадналата му в беда дъщеря. Странно, самият той не можеше да се похвали с такива емоции. По-скоро се чувстваше като дете, току-що получило най-желания коледен подарък, и отказваше да позволи на някого да му го изтръгне от ръцете.

"Пикъринг иска да мълча за това ли?"

Остана неподвижен за миг в опит да реши какво означава всичко това. В студената, пресметлива част от ума си усети, че колелцата се завъртат - политически компютър, разиграващ всяка възможност и преценяващ всеки резултат. Сенаторът погледна листовете в ръцете си и започна да съзнава истинската им мощ. Този метеорит на НАСА беше унищожил мечтата му да стане президент. Но всичко се оказваше лъжа. Измислица. Хората, които го бяха направили, щяха да си платят.Метеоритът който бяха създали враговете му, за да го съсипят, щеше да го направи невъобразимо могъщ. За това се бе погрижила дъщеря му.

"Има само един допустим резултат. - Знаеше го. - Само един курс на действие, достоен за истинския ръководител".

Хипнотизиран от сияйните видения на собственото си възкръсване, Секстън като в мъгла прекоси стаята. Отиде при ксерокса, включи го и се приготви да преснима пратените от Рейчъл страници.

– Какво правите? - озадачено попита Гейбриъл.

– Те няма да убият Рейчъл - заяви Секстън. Даже нещо да се объркаше, гибелта на дъщеря му щеше да го направи още по-могъщ. Така или иначе щеше да победи.

Допустим риск.

– За кого ги снимате? - продължаваше да не разбира асистентката му. - Уилям Пикъринг предупреди да не ги показвате на никого!

Сенаторът се извърна, погледна я и се удиви колко е непривлекателна. В този момент сенатор Секстън бе остров. Недосегаем. В ръцете си държеше всичко необходимо, за да изпълни мечтите си. Нищо не можеше да го спре. Никакви твърдения за корупция. Никакви слухове за сексуални връзки. Нищо.

– Прибирай се вкъщи, Гейбриъл. Не ми трябваш повече.
125
"Всичко свърши" - помисли си Рейчъл.

С Толанд седяха един до друг на палубата и гледаха в дулото на автомата в ръцете на войника от Делта Форс. За нещастие, Пикъринг вече знаеше на кого е пратила факса. В офиса на сенатор Седжуик Секстън.

Съмняваше се, че баща и изобщо ще получи телефонното съобщение на директора. Пикъринг навярно щеше да отиде в офиса му много преди всеки друг. Ако успееше скришом да вземе факса и да изтрие съобщението преди пристигането на сенатора, нямаше да има нужда да го убива. Уилям Пикъринг може би беше един от малкото хора във Вашингтон, които бяха способни да проникнат тайно в сенаторски кабинет. Рейчъл винаги се бе удивлявала какво може да се постигне "в името на националната сигурност".

"Естествено, ако не успее, може просто да прелети оттам, да изстреля един хелфайър през прозореца и да взриви факсмашината" - помисли си Рейчъл. Нещо обаче и подсказваше, че това няма да е необходимо.

Изненада се, когато усети, че ръката и леко се плъзга в ръката на Толанд. Той и отвърна с нежно и силно стискане и пръстите им се оплетоха толкова естествено, сякаш го бяха правили цял живот. Сега и се искаше само да легне в обятията му, сгушена в безопасност от ужасния рев на нощното море, което бушуваше около тях.

"Никога - осъзна тя. - Това никога няма да стане".

Майкъл Толанд се чувстваше като човек, открил надежда на път за бесилото.

"Животът ми се подиграва".

Години наред след смъртта на Силия нощем му се бе искало да умре, беше изживявал дълги часове на болка и самота, единственото спасение от които сякаш бе смъртта. И все пак беше избрал живота - казваше си, че може да издържи сам. Днес за пръв път започваше да разбира нещо, което приятелите му му бяха повтаряли още отначало.

"Няма нужда да живееш сам, Майк. Ще намериш нова любов".

Ръката на Рейчъл в неговата правеше тази ирония още по-мъчителна за преглъщане. Съдбата жестоко бе избрала момента. Сякаш от сърцето му се откъсваха много пластове броня. За миг на многоетажната палуба на "Гоя" Толанд усети, че призракът на Силия го наблюдава, както често се случваше. Гласът и шепнеше в бурните води... повтаряше последните думи, които му беше казала.

"Ти си жилав човек. Обещай ми да си намериш друга любов".

"Никога няма да поискам друга" - бе и отговорил той.

Усмивката на Силия излъчваше мъдрост.

"Ще трябва да се научиш".

И сега на палубата на "Гоя" Толанд съзнаваше, че е започнал да се учи. Разбираше какво е щастие. И го обзе непреодолима воля за живот.

Докато се приближаваше към двамата пленници, Пикъринг се чувстваше странно безпристрастен. Спря пред Рейчъл, смътно изненадан, че не изпитва никакви задръжки.

– Понякога обстоятелствата налагат невероятни решения - заяви директорът.

Очите и бяха непреклонни.

– Вие сте виновен за тези обстоятелства.

– Войната взима жертви - вече по-твърдо отвърна той. "Попитайте Даяна Пикъринг и всички онези, които ежегодно загиват в защита на тази страна". - Точно вие би трябвало да го разбирате, Рейчъл. - Пикъринг впери поглед в нея. - "Жертвай малцина, за да спасиш много".

Тя го погледна с очевидно отвращение.

– И сега ние с Майкъл трябва да станем част от вашите малцина, така ли?

Пикъринг се замисли. Нямаше друг начин. После се обърна към Делта Едно.

– Освободете партньора си и приключвайте.

Командосът кимна. Директорът на НРС се обърна и тръгна към левия парапет на кораба. Предпочиташе да не гледа.

Делта Едно енергично стисна оръжието си и погледна към увисналия над бездната Делта Две. Оставаше само да затвори капака под краката му, да го освободи от щипките и да очисти Рейчъл Секстън и Майкъл Толанд. За нещастие, Делта Едно бе забелязал сложния пулт до капака - множество необозначени лостове и бутони, с които очевидно се управляваха капакът, моторът на макарата и още много други неща. Нямаше намерение да натисне грешен лост и да рискува живота на другаря си, като неволно спусне подводницата в морето.

"Елиминирай всички рискове. Не бързай".

Щеше да принуди Толанд да го направи. И за да гарантира, че ученият няма да опита някой номер, щеше да се подсигури.

"Използвай противниците си един срещу друг".

Делта Едно насочи дулото на автомата право към лицето на Рейчъл, само на сантиметри от челото и. Тя затвори очи и командосът видя, че Толанд стиска юмруци в безсилен гняв.

– Станете, госпожице Секстън - заповяда Делта Едно.

Тя се подчини.

Опрял оръжието си в гърба и, командосът я отведе при подвижната алуминиева стълба, която водеше до люка на подводницата.

– Качете се и стъпете върху подводницата.

Рейчъл го изгледа уплашено.

– По-бързо - нареди Делта Едно.

Докато се качваше по алуминиевия трап зад тритона, Рейчъл имаше усещането, че се движи като в кошмар. Когато стигна горе, спря. Нямаше желание да прекрачи бездната, за да стъпи върху увисналата във въздуха подводница.

– Качете се върху подводницата - каза войникът, като се върна при Толанд и опря дулото на автомата си в главата му.

Хванатият в щипките командос наблюдаваше Рейчъл и мъчително се гърчеше. Явно нямаше търпение да се освободи. Тя погледна Толанд. "Качи се върху подводницата". Нямаше друг избор.

Сякаш прекрачваше пропаст, младата жена стъпи върху двигателя на тритона, малък плосък участък зад заобления купол. Деветтонният апарат едва реагира - залюля се само няколко сантиметра.

– Идете при пулта и затворете капака - каза командосът на Толанд.

Под прицела на автомата океанологът тръгна към пулта. Движеше се съвсем бавно и Рейчъл виждаше, че очите му са вперени в нея, като че ли се опитва да и съобщи нещо. Той погледна право към нея, после към отворения люк на тритона.

Рейчъл сведе очи. Люкът в краката и зееше. Тежкият кръгъл капак бе вдигнат. Виждаше едноместната кабина. "Той иска да вляза вътре?" Сигурно не го беше разбрала. Тя отново погледна Толанд, който вече наближаваше контролния пулт. Очите му срещнаха нейните. Този път и каза с устни:

"Скачай вътре! Веднага!"

Делта Едно зърна движението на Рейчъл с периферното си зрение, инстинктивно се обърна и стреля. Куршумите рикошираха от кръглия купол, вдигнаха дъжд от искри и го затръшнаха отгоре и.

В момента, в който усети, че дулото на автомата се отделя от гърба му, Толанд направи своя ход - хвърли се наляво, надалеч от капака, падна на палубата и се претърколи. Войникът отново се завъртя към него и куршумите засвистяха подире му, докато се прикриваше зад макарата на задната котва - огромен цилиндър, около който бе навит неколкостотинметров стоманен кабел, завързан за корабната котва.

Толанд имаше план и трябваше да действа бързо. Когато войникът се втурна след него, океанологът хвана лоста на котвата с две ръце и силно го дръпна надолу. Макарата мигновено започна да се размотава и силното течение понесе "Гоя". Неочакваното разтърсване накара всички да залитнат. Докато корабът се движеше назад, кабелът се размотаваше все по-бързо.

"Хайде, корабче!" - примоли се Толанд.

Командосът се изправи и се хвърли към него. Океанологът изчака до последния момент - и натисна лоста обратно, заключвайки макарата. Кабелът се опъна, спря "Гоя" и корпусът отново се раздруса. Делта Едно се строполи на колене до Толанд. Пикъринг също падна. Тритонът бясно се разлюля на въжето си.

Изпод кораба се разнесе металическо стържене и повредената подпора най-после поддаде. Десният ъгъл на кърмата започна да потъва от собствената си тежест и "Гоя" се наклони като грамадна маса, останала без един от четирите си крака. Вдигна се оглушителен шум - вой на разкъсващ се метал и бушуващи вълни.

Вкопчила се в кабината на тритона, Рейчъл се люлееше над отвора в силно наклонената палуба. През основата на стъкления купол виждаше бурния океан. Вдигна очи да потърси Толанд и стана свидетелка на странна драма, разиграла се само за броени секунди. Едва на метър от нея, приклещен от щипките на подводницата, войникът от Делта Форс виеше от болка, подмятан като кукла на конци. Уилям Пикъринг се появи в полезрението на Рейчъл и се хвана за някакво желязо. Близо до лоста на котвата Толанд също се мъчеше да не се плъзне през ръба. Войникът с автомата вече се изправяше и Рейчъл извика:

– Майк, внимавай!

Ала Делта Едно изобщо не погледна океанолога. Зяпнал от ужас, той се взираше в хеликоптера. Вертолетът бавно започваше да се пързаля по наклонената палуба. Дългите му метални плазове все едно бяха ски. И тогава Рейчъл разбра, че огромната машина се приближава право към тритона.

Делта Едно се втурна към плъзгащия се хеликоптер и се вмъкна в кабината. Нямаше намерение да позволи единственото им средство да се измъкнат оттук да падне през борда. Той светкавично натисна щурвала.

"Нагоре! - Перките с оглушителен рев се завъртяха и се напрегнаха да издигнат тежко въоръжения вертолет. - Излитай, по дяволите!" Плъзгаше се точно към тритона и увисналия в щипките му Делта Две.

Тъй като носът на хеликоптера бе наклонен, перките също бяха наклонени и когато се откъсна от палубата, той полетя по-скоро напред, отколкото нагоре - като гигантски моторен трион. "Нагоре!" Делта Едно натисна щурвала докрай. Искаше му се да може да хвърли тежащите половин тон бойни глави, които го теглеха надолу. Перките за малко не улучиха главата на Делта Две и подводницата…, но вертолетът се движеше прекалено бързо и нямаше да успее да избегне кабела на тритона.

Когато въртящите се с триста оборота в минута стоманени перки се блъснаха в дебелия стоманен кабел, в нощта изригна писък на метал, стържещ по метал. Звуците събуждаха образи на епична битка. Седналият в бронираната кабина Делта Едно видя, че роторите се врязват в кабела като гигантска косачка в стоманена верига!" Посипаха се ослепителни искри и перките избухнаха. Хеликоптерът падна и плазовете му тежко се стовариха върху палубата. Командосът се опита да го овладее, но нямаше тяга. Вертолетът подскочи два пъти по наклонената палуба, плъзна се и се заби в парапета. За миг му се стори, че парапетът ще издържи.

После се чу пращене и тежката машина се преметна през ръба и падна в морето.

Рейчъл Секстън седеше в тритона като парализирана. По някаква случайност перките на хеликоптера не бяха улучили самата подводница, но младата жена знаеше, че кабелът сигурно виси на косъм. В този момент можеше да мисли единствено за това, че се налага колкото може по-бързо да избяга. Обезумял от болка, хванатият в щипките командос се взираше в нея, окървавен и обгорен от парчетата метал. Зад него Рейчъл видя, Уилям Пикъринг.

"Къде е Майкъл?" Не го виждаше. Паниката и продължи само миг, защото се смени със страх. Кабелът зловещо скърцаше, после с рязко изплющяване се скъса.

За момент останала в безтегловност, Рейчъл увисна над седалката си в кабината на полетялата надолу подводница. Палубата изчезна и покрай нея се понесоха рампите под "Гоя". Вторачен в Рейчъл, командосът пребледня от страх. Полетът продължи сякаш безкрайно.

Накрая подводницата се удари във вълните и Рейчъл силно се стовари върху седалката си. Осветеният океан заля купола. Тритонът постепенно престана да потъва, издигна се към повърхността и изскочи като коркова тапа. Акулите моментално атакуваха командоса. Рейчъл можеше само вцепенено да гледа.

Делта Две усети, че продълговатата глава на акулата се блъска в него с невъобразима сила. Остри като бръснач челюсти го стиснаха над лакътя и стигнаха до костта. В главата му избухна нажежена до бяло болка, когато чудовището изви мощното си тяло, разтърси глава и му откъсна ръката. Появиха се и други акули. Ножове се забиха в краката му. В тялото. В шията. Делта Две нямаше въздух, за да крещи, докато акулите го късаха на парчета. Последното, което видя, бяха подредени в полумесец зъби, наклонени настрани пред лицето му. Светът потъна в мрак.

1   ...   26   27   28   29   30   31   32   33   34


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница