Космически граници



страница32/34
Дата21.07.2016
Размер4.82 Mb.
1   ...   26   27   28   29   30   31   32   33   34

Блъскането на тежките хрущялни глави в купола най-после престана. Рейчъл отвори очи. Командоса го нямаше. В илюминатора се плискаше алена вода.

Цялата натъртена, тя се сви на седалката, притиснала колене към гърдите си. Усети, че подводницата се движи. Течението я отнасяше по дължината на водолазната палуба на "Гоя". Движеше се и в друга посока. Надолу.

Специфичното клокочене на вода, нахлуваща в баластните резервоари, се усилваше. Океанът пълзеше все по-нагоре по стъклото пред нея.

"Потъвам!"

Обзе я ужас и тя рязко скочи. Посегна нагоре и хвана механизма на люка. Ако успееше да се измъкне, все още имаше време да скочи върху долната палуба на "Гоя". "Трябва да се измъкна оттук!"

До механизма имаше стрелка, показваща накъде да завърти. Рейчъл напрегна всички сили. Не поддаваше. Отново опита. Нищо. Люкът беше затворен. И огънат. Страхът вледени кръвта и и тя направи последен опит. Люкът не помръдна.

Тритонът потъна още няколко сантиметра, блъсна се в кораба, откъсна се от осакатения корпус… и заплува в открито море.
126
– Недейте - помоли Гейбриъл, докато сенаторът свършваше с преснимането. - Рискувате живота на дъщеря си!

Секстън не я слушаше. Вече имаше десет комплекта копия. Всички съдържаха пратените му по факса от Рейчъл страници, включително нейната ръкописна бележка, в която тя твърдеше, че е фалшификат, и обвиняваше НАСА и Белия дом, че се опитват да я убият.

"Най-поразителните улики в историята - помисли си Секстън и внимателно започна да поставя комплектите в големи бели пликове с името си, адреса и герба на Сената. Нямаше да има съмнение откъде идва тази невероятна информация. - Това е политическият скандал на века и аз ще го разкрия!"

Гейбриъл продължаваше да го умолява да помисли за безопасността на Рейчъл, но Секстън не я чуваше. Докато запечатваше пликовете, той се намираше в собствения си свят.

"Всяка политическа кариера има решителен момент. Това е моят".

В телефонното си съобщение Уилям Пикъринг го предупреждаваше, че ако публикува информацията, ще изложи на опасност живота на Рейчъл. За нещастие на дъщеря му, Секстън също знаеше, че ако публикува доказателство за измамата на НАСА, това ще му осигури президентския пост с повече категоричност и политически драматизъм, отколкото когато и да било в американската политика.

"Животът е пълен с трудни решения - помисли си той. - И ги взимат победителите".

Гейбриъл Аш и преди бе виждала този поглед в очите на Секстън - сляпа амбиция. Страхуваше се от нея. И основателно, както разбираше сега. Сенаторът очевидно беше готов да рискува живота на дъщеря си, за да съобщи пръв за измамата на НАСА.

– Не разбирате ли, че и без това сте победили? - попита Гейбриъл. - Зак Херни и НАСА няма да оцелеят след този скандал. Който и да го разгласи! Когато и да се разчуе! Изчакайте, докато се уверите, че Рейчъл е в безопасност. Изчакайте, докато разговаряте с Пикъринг!

Секстън явно не я слушаше. Отвори чекмеджето на бюрото си и извади фолио, върху което бяха закрепени десетки самозалепващи се восъчни печати с неговите инициали. Гейбриъл знаеше, че обикновено ги използва само за официални покани, но той очевидно смяташе, че тъмночервеният восъчен печат ще придаде на всеки плик допълнителна драматична нотка. Сенаторът започна да отлепва кръглите печати от фолиото и да ги лепи върху пликовете.

Сърцето на Гейбриъл се разтуптя от гняв. Тя си спомни за дигитализираните незаконни чекове в компютъра му. Знаеше, че ако му спомене за това, той просто ще изтрие уликите.

– Не го правете, иначе ще разглася връзката ни - каза младата жена.

Без да престава да лепи печатите, Секстън се засмя.

– Нима? И си мислиш, че ще ти повярват? Една жадна за власт съветничка, която не е получила пост в правителството ми и търси отмъщение на всяка цена? Веднъж отрекох връзката ни и светът ми повярва. Просто ще го направя пак.

– Белият дом има снимки - заяви тя.

Секстън дори не вдигна поглед.

– Нямат никакви снимки. И даже да имат, това няма значение. - Той залепи последния печат. - Имам имунитет. Тези пликове са по-силни от всичко, с което някой може да ме нападне.

Гейбриъл знаеше, че е прав. Чувстваше се напълно безпомощна, докато сенаторът се възхищаваше на работата си. На бюрото бяха оставени десет елегантни бели плика, всеки носещ неговото име и адрес, наред с тъмночервен восъчен печат. Като кралски писма. Беше се случвало крале да бъдат короновани и заради по-маловажна информация.

Секстън събра пликовете и тръгна да излиза. Гейбриъл му препречи пътя.

– Правите грешка. Това може да почака.

Очите му се впиха в нея.

– Аз те създадох, Гейбриъл. И повече не си ми нужна.

– Този факс от Рейчъл ще ви осигури президентството. Длъжник сте и.

– Дал съм и предостатъчно.

– Ами ако с нея се случи нещо?

– Тогава ще бетонира съчувствения вот за мен.

Гейбриъл не можеше да повярва, че тази мисъл изобщо му е минала през ума, още по-малко, че се е изтръгнала от устните му. Отвратена, тя се обърна към телефона.

– Ще се обадя в Белия…

Секстън се извъртя и я зашлеви през лицето.

Тя залитна. Устната и беше разцепена. Хвана се за ръба на бюрото и смаяно зяпна човека, когото доскоро беше боготворила. Сенаторът я изгледа ледено.

– Ако дори само си мислиш да ми попречиш, ще те накарам да съжаляваш през целия си останал живот. -Той невъзмутимо стоеше пред нея, пъхнал запечатаните пликове под мишница. В очите му пламтеше дива заплаха.

Когато Гейбриъл излезе от офис сградата, устната и все още кървеше. Тя спря такси и се качи. После за пръв път от пристигането си във Вашингтон се пречупи и заплака.


127
Тритонът падна… Майкъл Толанд се изправи на наклонената палуба, залитна и се втренчи в прерязаното въже, на което беше висяла подводницата. После се обърна към кърмата и впери поглед във вълните. Понесен от течението, тритонът тъкмо изплуваше изпод "Гоя". Облекчен поне, че подводницата е непокътната, океанологът погледна люка. Повече от всичко на света му се искаше да види, че той се отваря и отвътре се измъква невредимата Рейчъл. Ала люкът остана затворен. Толанд се зачуди дали не е изгубила съзнание при падането.

Тритонът се движеше изключително ниско - много под нормалната си ватерлиния. "Потъва!" Майкъл нямаше представа защо, но в момента причината не бе важна.

"Трябва да измъкна Рейчъл! Бързо!"

И тъкмо да затича към ръба на палубата, над него избухна дъжд от куршуми и от тежката макара се посипаха искри. Той приклекна. "Мамка му!" - Надникна иззад макарата и видя, че Пикъринг е на горната палуба и стреля по него. Преди да скочи във вертолета, войникът от Делта Форс беше хвърлил автомата си и директорът на НРС очевидно го бе взел. Без да може да излезе иззад макарата, Толанд погледна към потъващия тритон.

"Хайде, Рейчъл! Излез!" Помоли се люкът да се отвори. Нищо.

Измери с поглед откритото пространство до парапета на кърмата. Шест метра. Прекалено много, за да го преодолее без прикритие.

Пое си дълбоко дъх и взе решение. Разкъса ризата си и я хвърли надясно от себе си. Докато Пикъринг я разкъсваше на парчета с автомата си, Толанд се затича наляво по наклонената палуба и зави към кърмата. После с див скок се прехвърли през парапета. Докато летеше във въздуха, чу свистенето на куршумите около себе си. Знаеше, че дори само един от тях може да го превърне в храна за акулите в мига, в който падне във водата.

Рейчъл Секстън се чувстваше като животно, затворено в клетка. Многократно бе опитвала да отвори люка, ала безуспешно. Чуваше, че някъде под нея се пълни резервоар, и усещаше, че подводницата натежава. Мракът на океана се издигаше все по-нагоре по прозрачния купол, като черна завеса, вдигаща се отдолу нагоре.

През долната половина на стъклото виждаше мамещата я като гробница океанска бездна. Безкрайната пустота заплашваше да я погълне. Тя хвана ръчката и отново опита да я завърти, но люкът не поддаде. Дробовете и се напрягаха, влажният дъх на въглероден двуокис пареше ноздрите и. В главата и се въртеше само една мисъл.

"Ще умра сама под водата!"

Огледа контролните пултове и лостовете на тритона за нещо, което да и помогне, но не светеха никакви индикатори. Нямаше електричество. Беше заключена в мъртъв стоманен ковчег, който потъваше към морското дъно.

Клокоченето в резервоарите като че ли се ускори и океанът стигна почти до горния край на купола. В далечината отвъд безкрайните равни простори се разширяваше алена ивица. Настъпваше утрото - последното, което щеше да види. Затвори очи и ужасяващите детски спомени нахлуха в ума и.

Падаше през леда. Плъзгаше се във водата.

Нямаше въздух. Не можеше да изплува. Потъваше.

Майка и я викаше, - Рейчъл! Рейчъл!

Чукането по стъклото я откъсна от унеса и и тя отвори очи.

– Рейчъл! - Беше Майкъл. Прочете името си по движението на устните му.

– Майкъл!

Толанд изплува на повърхността и облекчено си пое дъх. Беше видял Рейчъл да се движи в подводницата. "Жива е!" С мощни удари заплува към задния край на тритона, покатери се върху потопената двигателна платформа и запълзя към кръглия люк. Надяваше се, че е извън обсега на автомата на Пикъринг.

Вече почти целият корпус бе под водата и океанологът разбираше, че ако иска да отвори люка и да измъкне Рейчъл, трябва да побърза. Още педя и вълните щяха да залеят тритона. Щом люкът потънеше под повърхността, при отварянето му вътре щеше да нахлуе вода и светкавично щеше да потопи подводницата.

– Сега или никога - промълви той, хвана колелото на люка и го завъртя обратно на часовниковата стрелка. Нищо. Опита отново, като напрегна всичките си сили. Механизмът отново отказа да се завърти.

Чуваше Рейчъл от другата страна на люка. Гласът и бе приглушен, но той усещаше ужаса и.

– Опитах! - извика тя. - Не успях да го завъртя!

Водата вече плискаше капака.

– Дай да опитаме заедно! - викна Майкъл. - Ти върти по посока на часовниковата стрелка! - Знаеше, че механизмът е ясно обозначен. - Давай!.

Толанд се опря в баластните резервоари и напъна с всички сили. Под него Рейчъл направи същото. Колелото се завъртя с около сантиметър и спря.

Чак сега океанологът видя причината. Люкът не прилепваше плътно към отвора. Също като капак на буркан, завъртян накриво и завинтен със сила, той се бе заклещил. Гуменият уплътнител бе наред, но резетата бяха огънати и това означаваше, че капакът може да се отвори само с горелка. Обзе го ужас. Рейчъл Секстън не можеше да се измъкне от тритона.

На шестстотин метра дълбочина смачканият корпус на натоварения с ракети "Хелфайър" хеликоптер бързо потъваше, пленник на гравитацията и мощното привличане на подводния въртоп. Безжизненото тяло на Делта Едно бе обезобразено до неузнаваемост от смазващото налягане на бездната.

Сияещият магмен купол чакаше на океанското дъно като нажежена до червено хеликоптерна площадка. Под триметровата му кора къкреше лава с температура хиляда градуса. Вулкан, който можеше да изригне всеки момент.
128
Толанд стоеше до колене във вода върху потъващата подводница и си блъскаше главата за някакъв начин да спаси Рейчъл.

"Не позволявай подводницата да потъне!"

Погледна към "Гоя" и се зачуди дали не може да завърже тритона за кораба, за да го задържи близо до повърхността. Невъзможно. Вече бяха на петдесет метра, а и Пикъринг стоеше на мостика като римски император на кърваво зрелище в Колизея.

"Мисли! - каза си Толанд. - Защо потъва подводницата?"

Механиката на плаваемостта на подводницата беше елементарна: баластни резервоари, пълни или с въздух, или с вода.

Очевидно баластните резервоари се пълнеха с вода.

"А не би трябвало!"

Баластните резервоари на всяка подводница бяха снабдени с дупки отгоре и отдолу. Долните винаги оставаха отворени, докато горните можеха да се отварят и затварят, за да изпускат въздуха.

Може би горните отвори на тритона се бяха отворили. Толанд нямаше представа защо. Той заопипва единия резервоар. Горните отвори бяха затворени. Но пръстите му напипаха още нещо. Дупки от куршуми.

"Мамка му!" Когато Рейчъл бе скочила в кабината, подводницата беше обсипвана с куршуми. Майкъл се гмурна и заплува под подводницата. Прокара длан по по-важния баластен резервоар - негативния. Британците го наричаха "експрес за надолу", немците - "да си обуеш оловни обувки". Смисълът беше ясен. Когато се напълнеше, негативният резервоар повличаше подводницата към дъното.

Толанд напипа десетки дупки от куршуми. Усещаше, че водата се влива вътре. Тритонът потъваше.

Подводницата вече бе почти на метър под повърхността. Толанд заобиколи откъм носа и отново притисна лице към купола. Рейчъл удряше по стъклото и викаше. Страхът и го накара да се почувства безсилен. За миг отново се озова в една ледена болница - гледаше как любимата му умира и знаеше, че не може да направи нищо. Помисли си, че няма да може да го преживее втори път. "Ти си жилав човек" - бе му казала Силия. И той не искаше повече да живее сам…

Дробовете му се пръскаха за въздух. И все пак Майкъл остана при Рейчъл. Всеки път, щом тя удареше по стъклото, той чуваше клокочещите мехурчета и подводницата потъваше все по-надълбоко. Рейчъл викаше и сочеше, че около прозореца избива вода. Куполът пропускаше.

"Дупка от куршум в прозореца?" Съмняваше се. Дробовете му вече не издържаха и Толанд се приготви да изплува на повърхността. Докато опипваше грамадния полиакрилен купол, пръстите му се натъкнаха на парче откъснат уплътнител. Това бе причината в кабината да се влива вода! Той изплува и три пъти дълбоко си пое въздух. Нахлуващата в кабината вода само щеше да ускори потъването на тритона. Подводницата вече бе на метър и половина дълбочина и Толанд едва я достигаше с крака. Усещаше, че Рейчъл отчаяно удря по корпуса.

Можеше да направи само едно. Ако се спуснеше до двигателната кутия и откриеше кислородния цилиндър, можеше да напълни негативния баластен резервоар. Въпреки че това нямаше да реши нищо, поне тритонът щеше да остане на повърхността още около минута, докато пробитите резервоари отново не се напълнят с вода.

"Тогава?"

Тъй като не му хрумваше нищо друго, Толанд се приготви да се гмурне. Дълбоко си пое дъх - почти до болка. "Повече кислород. По-продължително гмуркане". Но в този момент му хрумна странна мисъл. Ами ако увеличеше налягането в подводницата? Изолацията на купола бе пробита. Ако увеличеше налягането в кабината, може би самият купол щеше да изхвръкне навън и Рейчъл щеше да бъде свободна.

Той изпусна поетия въздух и заплува на повърхността. Опитваше се да прецени дали идеята му е осъществима. Беше логична, нали? В края на краищата подводницата бе проектирана така, че да е издръжлива само в една посока. Да издържа на огромно налягане отвън, но почти на никакво отвътре.

Нещо повече, тритонът имаше еднакви регулаторни клапи, за да се ограничи броят резервни части, които трябваше да носи "Гоя". Толанд можеше просто да откачи маркуча на кислородния цилиндър и да го вкара в аварийния регулатор отляво на подводницата! Херметизирането на кабината щеше да причини силна болка на Рейчъл, но може би щеше да и спаси живота.

Той си пое дъх и се гмурна.

Тритонът вече беше на два и половина метра дълбочина и течението и тъмнината пречеха на Толанд да се ориентира. Щом откри кислородния резервоар, той бързо превключи маркуча и се приготви да вкара въздух в кабината. Когато хвана кранчето, жълтата отразителна боя на резервоара му напомни, че тази маневра е изключително опасна:

ВНИМАНИЕ! ВЪЗДУХ ПОД НАЛЯГАНЕ - 210 кг/см2.

"Двеста и десет килограма на квадратен сантиметър" - помисли си Майкъл. Надяваше се, че куполът на тритона ще изскочи навън преди налягането в кабината да е смазало белите дробове на Рейчъл. Все едно, че вкарваше мощен пожарен маркуч във воден балон и се молеше балонът бързо да се спука.

Най-после взе решение. Увиснал във водата зад потъващия тритон, Толанд завъртя кранчето и отвори клапана. Маркучът веднага се втвърди и въздухът с огромна сила нахлу в кабината.

Внезапна болка разцепи главата на Рейчъл. Тя отвори уста да изкрещи, но въздухът напълни дробовете и с такава сила, че те сякаш щяха да се пръснат. Усещаше натиск върху очите си. Оглушителен тътен проникваше през тъпанчетата и и тя започна да губи съзнание. Инстинктивно стисна клепачи и запуши ушите си с ръце. Болката се усилваше.

Чу тропане точно пред себе си. Насили се да отвори очи и видя размазания силует на Майкъл Толанд в мрака. Той притискаше лице към стъклото. Даваше и знак да направи нещо. Но какво?

Едва го виждаше в тъмнината. Зрението и се замъгляваше, очните и ябълки бяха деформирани от налягането. Въпреки това виждаше, че подводницата е потънала под последните лъчи на подводните прожектори на "Гоя". Наоколо имаше само безкрайна мастиленочерна бездна.

Толанд се притискаше към купола и продължаваше да удря с юмрук. Гърдите му пареха за въздух. Знаеше, че след секунди ще трябва да излезе на повърхността.

"Натисни стъклото!" - помисли си той. Чуваше изтичащия през нарушеното уплътнение въздух. Заопипва в търсене на място, където да вмъкне пръстите си. Нищо.

Кислородът му се изчерпваше, пред очите му притъмняваше. Той удари по стъклото. Вече не я виждаше. Беше прекалено тъмно. С последния въздух в гърдите си Толанд извика под водата:

– Рейчъл… натисни… стъклото! Думите му излязоха като клокочещ шепот.
129
Рейчъл чувстваше главата си като стегната в някаква средновековна машина за изтезания. Клечеше до седалката и усещаше, че смъртта се приближава. Куполът пред нея бе пуст. Тъмен. Тропането беше спряло. Толанд го нямаше. Беше я изоставил. Съскането на въздуха над главата и звучеше като оглушителния вятър на Милн. Подът вече беше залят с тридесетина сантиметра вода. "Пуснете ме навън!" Хиляди мисли и спомени минаваха през ума и като проблясъци лилава светлина.

Подводницата започна да се накланя и Рейчъл залитна и силно се блъсна в купола. Остра болка прободе рамото и. Тя падна и в същия момент усети нещо неочаквано - внезапно понижаване на налягането. Тътенът в ушите и рязко отслабна и тя чу клокочене на въздух, излизащ от подводницата.

Трябваше и миг, за да разбере какво се е случило. Блъскайки се в издутото навън стъкло, тя беше упражнила върху него достатъчно силен натиск, за да освободи част от вътрешното налягане. Очевидно куполът не прилепваше плътно! Рейчъл изведнъж разбра какво се е опитвал да направи Толанд, когато е увеличил налягането в кабината. "Да избие прозореца!" Кислородният цилиндър на подводницата продължаваше да изпомпва въздух. Докато лежеше до стената на купола, тя усети, че налягането отново се повишава. Този път почти се зарадва, макар че имаше опасност да изгуби съзнание. С усилие се изправи и с всичките си останали сили натисна купола. Стъклото едва помръдна.

Рейчъл се блъсна в него с цялата си тежест. Нищо. Раната на рамото я заболя и тя я погледна. Кръвта беше засъхнала. Приготви се да опита пак, ала нямаше време. Подводницата неочаквано започна да се накланя - назад. Равновесието между тежкия двигателен отсек и резервоарите се наруши, тритонът се преобърна настрани и започна да потъва с кърмата надолу, Рейчъл падна по гръб върху задната стена и се втренчи в пропускащия купол.

Навън беше нощ… и отвсякъде я притискаха хиляди тонове океанска вода.

Искаше да се изправи, ала тялото и беше мъртво и тежко. Умът и отново се върна към детския и ужас.

"Бори се, Рейчъл! - викаше майка и и тичаше да я измъкне от водата. - Дръж се!"

Рейчъл затвори очи. "Потъвам!" Кънките и бяха като оловни тежести, които я влачеха надолу. Виждаше майка си да ляга по корем на леда, за да разпредели тежестта си.

"Ритай, Рейчъл! Ритай!"

Рейчъл зарита с всички сили. Тялото и леко се издигна нагоре към ледената дупка. Искрица надежда. Майка и я хвана.

"Да! - извика Катрин. - Помогни ми да те изтегля! Ритай!"

Рейчъл зарита с кънките. Това бе достатъчно и майка и я издърпа на повърхността. После я отнесе чак на снежния бряг и се свлече на земята, обляна в сълзи.

Отпусната в мократа гореща подводница, Рейчъл отвори очи. Чу майка си да шепне от гроба. Гласът и беше ясен дори тук, в потъващата подводница.

"Ритай!"


Рейчъл вдигна поглед към купола, събра целия си кураж и се покатери на седалката, която сега бе обърната почти хоризонтално. Сви силно колене, насочи стъпалата си нагоре и с див вик заби крака в центъра на полиакрилния купол. Остра болка прободе пищялите и и тя едва не изгуби съзнание. Ушите и запищяха. А после налягането рязко се изравни уплътнителят отляво на купола поддаде и огромният похлупак се отмести като врата.

В подводницата нахлу мощна струя вода и залепи Рейчъл за седалката. Океанът зарева около нея, повдигна я и я преобърна с главата надолу като в перална машина. Рейчъл заопипва, за да се хване за нещо, ала бясно се въртеше. Когато кабината се напълни, тя усети, че тритонът започва да потъва по-бързо. Тялото и се издигна. Около нея изригваха мехурчета, въртяха я и я тласкаха наляво и нагоре. В хълбока и се блъсна парче плексиглас. Изведнъж се озова на свобода.

Докато се извиваше и премяташе в безкрайната топлина и воден мрак, Рейчъл усети, че дробовете и се пръскат за въздух.

"Изплувай на повърхността!" Потърси светлина, ала не забеляза нищо. Светът и се струваше еднакъв във всички посоки. Чернота. Без гравитация. Без усещане за горе и долу. В този ужасяващ миг Рейчъл осъзна, че няма представа накъде да плува.

На хиляди метри под нея потъващият хеликоптер се смачкваше под безмилостно увеличаващото се налягане. Медните конични корпуси на петнадесетте високоексплозивни противотанкови ракети "Хелфайър" АГМ-1148 опасно се свиваха.

На тридесет метра над океанското дъно мощният стълб на циклона понесе останките на хеликоптера, всмука ги надолу и ги запрати към нажежената до червено кора на магмения купол. Като кутия кибритени клечки, възпламеняващи се една след друга, ракетите избухнаха и пробиха дупка в купола.

Майкъл Толанд изплува на повърхността и веднага отчаяно отново се гмурна. На четири и половина метра под водата се завъртя и впери поглед в мрака. И тогава ракетите избухнаха. Белият блясък се стрелна нагоре и освети изумителна сцена - замръзнал кадър, който океанологът завинаги щеше да запомни.

Рейчъл Секстън висеше на три метра под него като оплетена марионетка. Под нея бързо потъваше подводницата. Очевидно усетили наближаващата опасност, акулите се пръснаха към открито море.

Възторгът на Толанд, че вижда Рейчъл извън подводницата, в миг се стопи, когато той разбра какво ще последва. Запомни местоположението и и след угасването на светлината с всички сили заплува към нея.

Кората на магмения купол се пръсна и подводният вулкан изригна, бълвайки нажежена до хиляда и двеста градуса магма в морето. Тя изпаряваше водата по пътя си и пращаше грамаден стълб от пара към повърхността по централната ос на циклона. Подчинявайки се на същите кинетични свойства, които са причина за образуване на торнадото, вертикалният пренос на енергия на парата се компенсираше от антициклонна спирала.

Като се въртеше около стълба издигащ се газ, океанското течение започна да се усилва и да се извива надолу. Парата образуваше огромен вакуум, който всмукваше милиони литри морска вода надолу към магмата. Когато достигаше дъното, водата също се превръщаше в пара и се вливаше в уголемяващия се стълб, за да засмуче още вода под него. Въртопът бързо растеше. Хидротермичният циклон се издължи и водовъртежът с всяка секунда се усилваше. Горният му край постепенно се издигаше към повърхността. Беше се родила океанска черна дупка.

Рейчъл се чувстваше като бебе в утроба. Отвсякъде я обгръщаше горещ влажен мрак. Мислите и бяха замъглени от мастиленочерната топлина. "Дишай. - Тя се съпротивляваше на рефлекса. Проблясъкът, който бе видяла, можеше да идва само от повърхността и все пак и се струваше невероятно далеч. - Илюзия. Плувай към повърхността. - Рейчъл немощно заплува натам, където беше видяла светлината. Появи се нова светлина… зловещо червено сияние. - Слънцето?" Заплува по-енергично. Яка ръка я хвана за глезена. Рейчъл за малко не изкрещя под водата и едва не изпусна последния си въздух.

1   ...   26   27   28   29   30   31   32   33   34


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница