Космически граници

Рейчъл се усмихна.

– Благодаря. - И посегна към дръжката на вратата. Вече предвкусваше онова, което я очакваше.

– Рейчъл! - чу се стържещ като трион глас от дъното на коридора.

Двете с агентката се обърнаха. Корки Марлинсън куцукаше към тях на патерици. Кракът му бе професионално бинтован. - Изобщо не можах да заспя! Усетила, че романтичната и среща е на път да се провали, Рейчъл провеси нос. Корки се зазяпа в стройната агентка и широко и се усмихна. - Обожавам униформените жени. Тя разтвори блейзъра си, за да му покаже пистолета си.

Астрофизикът се отдръпна.

– Ясно. - После се обърна към Рейчъл. - И Майк ли е буден? При него ли отиваш? - Изглежда, нямаше търпение да се присъедини към купона.

Рейчъл изпъшка.

– Всъщност, Корки…

– Доктор Марлинсън - намеси се агентката и извади от джоба си някакъв лист. - Според този документ имам изрична заповед от господин Толанд да ви заведа в кухнята, да наредя на готвача да ви сготви каквото желаете и да ви помоля подробно да ми обясните как сте се спасили от сигурна смърт, като сте… - тя се поколеба и сбърчи лице - като сте се опикали.

Очевидно беше казала вълшебните думи. Корки захвърли патериците, прегърна агентката през раменете за опора и заяви:

– Към кухнята, скъпа!

Агентката неохотно го поведе по коридора. Рейчъл не се съмняваше, че Корки Марлинсън е на седмото небе.

– Номерът е в урината - чу го да казва. - Защото ония проклети акули надушват всичко!

В спалнята на Линкълн цареше сумрак. Рейчъл с изненада видя, че леглото е празно и непокътнато. Майкъл Толанд го нямаше.

До леглото гореше газова лампа и на мекото и сияние младата жена едва различи брюкселския килим… прочутото легло от палисандър… портрета на жената на Линкълн, Мери Тод… дори бюрото, на което Линкълн бе подписал прокламацията за освобождаване на робите.

Когато затвори вратата, усети студено течение. "Къде е той?" В другия край на стаята имаше отворен прозорец и белите тюлени завеси се издуваха. Тя тръгна да го затвори и в този момент от гардероба се разнесе зловещ шепот.

– Меееееееррррррри... Рейчъл рязко се обърна.

– Меееееееррррррри? - отново прошепна гласът. - Ти ли си?… Мери Тод Лиииинкълн?

Тя бързо затвори прозореца и отиде при гардероба. Сърцето и бясно туптеше, макар да знаеше, че е глупаво.

– Знам, че си ти, Майк.

– Неееее… - продължи гласът. - Не съм Майк… Аз съм… Еееейби. Рейчъл сложи ръце на кръста си.

– О, нима? Честния Ейб ли?

Приглушен смях.

– Относително честния Ейб… да.

Тя също се разсмя.

– Страхууууувай се - простена гласът от гардероба. - Мноооооого се страхувай.

– Не ме е страх.

– Моля ти се, страхувай се… - простена гласът. - При хората чувствата на страх и сексуална възбуда са тясно свързани.

Рейчъл отново избухна в смях.

– Така ли си представяш възбуждането?

– Простииии ми… От годиииииини не съм бил с жена.

– Личи си - заяви тя и рязко отвори вратата.

Майкъл Толанд стоеше пред нея с дяволита усмивка. Изглеждаше неустоим в синята си сатенена пижама. Рейчъл ахна, когато видя на гърдите му президентския герб.

– Президентска пижама?!

Той сви рамене.

– Беше в чекмеджето.

– А аз имах само тоя анцуг?

– Трябваше да избереш спалнята на Линкълн.

– Трябваше да ми предложиш!

– Чувал съм, че дюшекът е кофти. От стари конски косми. - Толанд и намигна и посочи един доста голям пакет на мраморната масичка. - Надявам се, че това ще го компенсира.

Рейчъл се трогна.

– За мен ли е? - Помолих един от съветниците на президента да излезе и да го купи. Току-що пристигна. Не го клати. Тя внимателно разопакова пакета и ахна. Вътре имаше голям кристален аквариум, в който плуваха две грозни златни рибки.

Рейчъл ги зяпна разочаровано.

– Това шега ли е?

– Купил си ми риби?!

– Рядка китайска целуваща се риба. Много романтично.

– Рибите не са романтични, Майк!

– Кажи го на тях. Те се целуват с часове.

– И това ли е за възбуждане?

– Нещо романтиката ми е ръждясала. Може ли да ми дадеш няколко урока?

– За бъдеща употреба, Майк - рибите определено не възбуждат. Опитай с цветя.

Толанд извади иззад гърба си букет бели лилии.

– Исках да ти набера червени рози, обаче за малко да ме застрелят в Розовата градина.

Когато притегли Рейчъл към себе си и вдиша мекото ухание на косата и, Толанд усети, че годините на тиха самота отлитат. Той я целуна и тялото и се притисна към неговото. Белите лилии паднаха в краката им и стените, които Майкъл дори не съзнаваше, че е издигнал, внезапно се сгромолясаха. "Призраците ги няма!" Рейчъл го поведе към леглото и прошепна в ухото му:

– Нали не мислиш наистина, че рибите са романтични?

– Напротив - възрази той и пак я целуна. - Трябва да видиш брачния ритуал на медузите. Невероятно еротичен е.

Рейчъл го събори върху дюшека с конски косми и го затисна със стройното си тяло.

– А морските кончета - задъхан от допира и през сатенената пижама, промълви Толанд. - Морските кончета изпълняват… невероятно чувствен любовен танц.

– Стига морски приказки - прошепна тя и започна да разкопчава пижамата му, - Какво можеш да ми разкажеш за брачните ритуали на висшите примати?

Майкъл въздъхна.

– Боя се, че не разбирам от примати.

Рейчъл изхлузи анцуга си.

– Ами тогава, естественико, съветвам те бързо да се научиш.
Епилог
Транспортният самолет на НАСА летеше високо над Атлантическия океан. Управителят Лорънс Екстром за последен път погледна грамадната овъглена скала в товарния отсек. "Обратно в морето - помисли си той. - Където са те намерили".

По негова заповед пилотът отвори люка на товарния отсек и скалата полетя надолу в слънчевото небе, и изчезна под вълните сред стълб сребристи пръски. Исполинският камък потъна светкавично.

На сто метра под водата едва имаше достатъчно светлина, за да очертае силуета му. На сто и петдесет метра камъкът навлезе в пълен мрак. Продължи да пада надолу. Все по-дълбоко. Почти дванадесет минути.

Накрая, като метеорит, блъснал се в тъмната страна на луната, скалата се заби в тинята на океанското дъно и вдигна облак пясък. Когато мътилката се утаи, един от хилядите неизвестни видове в океана се приближи да разгледа странния гост. После невъзмутимо продължи по пътя си.