Космически граници



страница4/34
Дата21.07.2016
Размер4.82 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   34

– Изражението ви е скептично. - Президентът я погледна подозрително.

Гласът му я сепна. Тя го погледна, неуверена как да отговори.

– Ами… - Рейчъл се поколеба. - Да смятам ли, господин президент, че не говорим за извънземни кораби или зелени човечета?

Херни се усмихна.

– Рейчъл, струва ми се, че това откритие ще ти се стори много по-интересно от научната фантастика.

Обзе я облекчение. Все пак в НАСА не бяха толкова отчаяни, че да се опитат да подхвърлят на президента някоя извънземна история. Въпреки това думите му само задълбочиха озадачението и.

– Е, каквото и да са открили в НАСА, трябва да отбележа, че моментът е извънредно подходящ - посочи тя.

Херни спря.

– Подходящ ли? Защо?

"Защо ли?"

Рейчъл също спря и го зяпна.

– Господин президент, в момента НАСА води борба на живот и смърт, за да, оправдае самото си съществуване, и към вас се отправят обвинения, че продължавате да я финансирате. Тъкмо сега едно голямо откритие ще е панацея и за НАСА, и за вашата предизборна кампания. Опонентите ви очевидно ще намерят момента за изключително подозрителен.

– Значи, ме наричате лъжец или глупак, така ли?

В гърлото на Рейчъл заседна буца.

– Не исках да проявя неуважение, господин президент. Просто…

– Спокойно. - На устните му плъзна лека усмивка и той продължи надолу по стълбата. - Когато директорът на НАСА ми съобщи за това откритие, направо го отхвърлих като абсурдно. Обвиних го, че замисля най-прозрачната политическа фалшификация в историята.
Буцата в гърлото и започна да се смалява. Когато стигна долу, Херни спря и я погледна.

– Една от причините да помоля НАСА да запазят откритието си в тайна е, за да ги защитя. То надхвърля по величина всички досегашни успехи на Управлението. В сравнение с него кацането на Луната изглежда незначително. Тъй като всички, включително аз, можем да спечелим - и да изгубим - страшно много, реших, че е разумно някой да провери данните на НАСА преди да излезем с официално съобщение.

Рейчъл се сепна.

– Нямате предвид мен, нали, господин президент?

Той се засмя.

– Не, това не е вашата област. А и вече получих потвърждение по извън правителствени канали.

Облекчението на Рейчъл отстъпи мястото си на ново озадачение.

Извън правителствени ли, господин президент? Искате да кажете, че сте прибегнали до частния сектор? По толкова секретен въпрос?

Херни без колебание кимна.

– Свиках външен екип от четирима цивилни учени с големи имена и сериозна репутация, която трябва да защитават. Те използваха своя техника за наблюдение и стигнаха до свои заключения. През последните две денонощия тези цивилни учени категорично потвърдиха откритието на НАСА.

Рейчъл изпита уважение. Президентът се бе подсигурил с типичния за него размах. Като бе назначил най-големите скептици, външни специалисти, които не печелеха нищо от потвърждаването на откритието, Херни избягваше подозренията, че това може да е отчаян опит на НАСА да оправдае бюджета си, да гарантира преизбирането на поддържащия космическите проучвания президент и да отблъсне атаките на сенатор Секстън.

– Довечера в осем ще свикам пресконференция в Белия дом, за да съобщя това откритие на света - заяви Херни.

Обзе я разочарование. Той всъщност не и бе разкрил нищо.

– И точно какво е това откритие?

Президентът се усмихна.

– Днес ще се убедите, че търпението е добродетел. Това откритие е нещо, което трябва да видите сама. Преди да продължим, искам да сте напълно наясно с положението. Директорът на НАСА ви чака, за да ви го обясни лично. Той ще ви каже всичко, което трябва. После с вас ще обсъдим ролята ви.

Рейчъл долови надвисналата драма в погледа на Херни и си спомни предчувствието на Пикъринг, че Белият дом крие някакъв коз. Изглежда, директорът на НРС пак щеше да се окаже прав, както винаги. Президентът посочи един самолетен хангар наблизо.

– Натам, моля.

Рейчъл смутено го последва. Сградата пред тях нямаше прозорци и огромната врата бе затворена. Можеше да се влезе само през малък страничен. вход. Вратата беше открехната. Херни спря на няколко крачки от нея и каза:

– Аз съм дотук. Ще продължите сама.

Рейчъл се поколеба.

– Няма ли да дойдете?

– Трябва да се върна в Белия дом. Скоро пак ще се чуем. Имате ли мобифон?

– Естествено, господин президент.

– Дайте ми го.

Тя извади мобилния си телефон и му го подаде - предположи, че иска да въведе частния си номер, Херни обаче го пъхна в джоба си.

– Вече нямате връзка с мрежата. Всичките ви служебни задължения са отменени. Днес няма да разговаряте с никой друг без изрично разрешение от мен или от административния директор на НАСА. Разбирате ли?

Рейчъл зяпна. "Президентът току-що ми открадна мобифона?!"

– След като ви информира за откритието, той ще ви свърже с мен. Скоро ще се чуем. Успех.

Тя погледна вратата на хангара. Обземаше я все по-силно безпокойство.

Президентът Херни окуражително постави длан на рамото и и и кимна към входа.

– Уверявам ви, Рейчъл, няма да съжалявате, че сте ми помогнали.

И без да каже нищо повече, закрачи към хеликоптера, с който беше пристигнала Рейчъл. Качи се и отлетя, без изобщо да се обърне.
12
Рейчъл Секстън стоеше сама на входа на хангара и се взираше в мрака. Чувстваше се на прага на друг свят. Отвътре повяваше студен ветрец с дъх на мухъл, сякаш сградата дишаше.

– Ей? - с леко треперещ глас извика тя.

Тишина.

Рейчъл боязливо прекрачи прага.



– Госпожица Секстън, нали? - чу се мъжки глас само на няколко метра от нея.

Тя се сепна и се обърна.

– Да.

Неясният силует се приближи.



Беше млад мъж в униформа на НАСА. Имаше стегнато мускулесто тяло и множество орденски ленти на гърдите.

– Капитан-лейтенант Уейн Лузиджиън - представи се той. - Извинете, ако съм ви стреснал. Тук е доста тъмно. Нямах възможност да отворя вратата. - И преди Рейчъл да успее да отговори, мъжът прибави: - За мен ще е чест да съм ваш пилот тази сутрин.

– Пилот ли? - Тя го зяпна. "Преди малко вече имах пилот". - Имам среща с директора.

– Да, госпожице. Имам заповед незабавно да ви закарам при него.

Рейчъл се почувства измамена. Очевидно пътуванията и не бяха свършили.

– И къде е той? - предпазливо попита тя.

– Не ми е известно - отвърна пилотът. - Ще получа координатите му, когато излетим.

Рейчъл усети, че и казва истината. Явно тази сутрин двамата с директора Пикъринг не бяха единствените, които бяха държани на тъмно. Президентът взимаше проблема със сигурността изключително на сериозно и тя се засрами от това колко бързо и лесно я бе лишил от "връзка с мрежата". "Половин час на терена, а вече останах без контакт и директорът ми не знае къде се намирам".

Рейчъл стоеше пред сковано изпънатия пилот от НАСА и разбираше, че ще и се наложи да се подчини, независимо дали и харесва. Единственият въпрос бе накъде води всичко това.

Пилотът се приближи до стената и натисна един бутон. Огромната врата с грохот се плъзна настрани. Отвън нахлу светлина и в средата на хангара се очерта голям силует.

Рейчъл зяпна. "Бог да ми е на помощ!"

В центъра на хангара стоеше свиреп наглед черен изтребител - най-аеродинамичният самолет, който беше виждала.

– Шегувате се.

– Често срещана първа реакция, госпожице, но Еф четиринайсет томкет е доказал сигурността си.

"Това е ракета с криле".

Пилотът я поведе към самолета и посочи двуместната кабина.

– Вие ще седите отзад.

– Нима? - Рейчъл му се усмихна напрегнато. - Пък аз си помислих, че искате да го карам.

След като нахлузи термокостюм върху дрехите си, Рейчъл се качи в кабината, несръчно се намести в тясната седалка и измърмори:

– В НАСА явно няма дебелогъзи пилоти.

Пилотът се ухили и и помогна да закопчае ремъците. После и сложи шлем.

– Ще летим доста нависоко - поясни той. - Ще ви трябва кислород. - Изтегли кислородна маска от страничния пулт и понечи да и я сложи.

– Мога и сама - спря го Рейчъл и посегна да я вземе.

– Разбира се, госпожице.

След няколко неуспешни опита тя най-после нагласи маската. Стори и се доста неудобна. Пилотът я гледаше малко насмешливо.

– Какво има? - попита Рейчъл.

– Нищо. - Той сякаш скри усмивката си. - Торбичките са под седалката. На повечето хора им прилошава, когато за пръв път летят с такъв изтребител.

– Ще се оправя - с приглушен от кислородната маска глас го увери тя. - Не ми става лошо в самолети.

Пилотът сви рамене.

– Така твърдят и много тюлени, пък редовно ми се налага да им чистя повръщаното от кабината.

Тя леко кимна с глава. "Върхът".

– Някакви въпроси преди да излетим?

Рейчъл се поколеба за миг, после посочи врязалата се в брадичката и маска.

– Спира ми кръвообращението. Как ги носите тия неща по време на дълги полети?

Пилотът търпеливо се усмихна.

– Ами, госпожице, обикновено не ги носим наопаки.


Бяха в началото на пистата и двигателите пулсираха под седалката. Рейчъл се чувстваше като куршум в огнестрелно оръжие, очакващ някой да дръпне спусъка. Пилотът натисна дросела напред, двата двигателя на изтребителя "Локхийд 345 Томкет" изреваха и целият свят се разтърси. Рейчъл залепна за седалката - самолетът се понесе напред и след секунди излетя. Земята се отдалечаваше с шеметна бързина.

Докато изтребителят се издигаше, младата жена затвори очи. Чудеше се къде е сбъркала тази сутрин. Трябваше да седи на бюрото си и да обобщава доклади. Сега яздеше заредено с тестостерон торпедо и дишаше с кислородна маска.

Догади и се и тя се помъчи да мисли за нещо друго. Вторачи се в океана на четиринадесет километра под тях и изведнъж се почувства невероятно далеч от дома.

Пилотът разговаряше с някого по радиостанцията. Когато приключи, рязко зави наляво. Изтребителят зае почти вертикално положение и Рейчъл усети, че стомахът и се обръща. Накрая отново полетяха хоризонтално.

– Благодаря за предупреждението, шефе - изпъшка тя.

– Съжалявам, госпожице, но току-що ни дадоха секретните координати за срещата ви с директора.

– Чакай да позная - каза Рейчъл. - На север, нали?

Пилотът се смути.

– Как се сетихте?!

Тя въздъхна. "Как да не ги обичаш тия компютърно обучени пилоти!"

Сега е девет сутринта, готин, и слънцето ни се пада отдясно. Значи летим на север.

Последва кратко мълчание.

– Да, госпожице, летим на север.

– И колко на север ще летим?

Пилотът провери координатите.

– Около пет хиляди километра.

Рейчъл се понадигна на седалката.

– Какво?! - Опита се да си представи карта. Дори не можеше да се сети какво има чак толкова на север. - Това е четиричасов полет!

– Със сегашната ни скорост, да - отвърна пилотът. - Пригответе се, моля.

И преди Рейчъл да успее да реагира, той сви крилете на изтребителя. След миг младата жена усети, че отново се залепва за седалката. Самолетът се стрелна напред, сякаш до този момент бе стоял неподвижно. Минута по-късно се движеха с близо две хиляди и петстотин километра в час.

Виеше и се свят. Докато небето с ослепителна бързина се носеше покрай тях, я обзе силен пристъп на гадене. Гласът на президента отекна в ума и: "Уверявам ви, Рейчъл, няма да съжалявате, че сте ми помогнали".

Тя простена и се пресегна за торбичката под седалката. "Никога не вярвай на политик".


13
Макар че не обичаше мръсотията на обществените таксита, по пътя към славата си сенатор Седжуик Секстън се беше научил да търпи случайните унижения. Таратайката, която току-що го бе оставила в подземния паркинг на хотел "Пардю", му осигуряваше нещо, което неговата лимузина не можеше - анонимност.

Той с радост установи, че подземният етаж е пуст. Сред гората бетонни колони се забелязваха само няколко прашни автомобила. Докато прекосяваше гаража по диагонал, Секстън си погледна часовника.

"11:15. Идеално".

Човекът, с когото имаше среща, винаги държеше на точността. Но пък като се имаше предвид кого представлява, напомни си Секстън, можеше да държи, на каквото си поиска.

Сенаторът видя белия форд "Уиндстар", паркиран на същото място, както винаги - в източния ъгъл на паркинга зад редица кофи за смет. Секстън предпочиташе срещите им да са в някой хотелски апартамент, но определено разбираше тези предпазни мерки. Приятелите на този човек не бяха станали такива, каквито бяха, с лекомислие.

Докато се приближаваше към пикапа, той изпитваше познатата нервност, която винаги го обземаше на тези срещи. Наложи си да отпусне рамене и с бодро махване на ръка се качи в колата. Тъмнокосият господин зад волана не се усмихна. Той беше почти седемдесетгодишен, но лицето му излъчваше здравина, отговаряща на положението му на ръководител на армия от дръзки мечтатели и безмилостни предприемачи.

– Затворете вратата - заповяда мъжът.

Секстън се подчини, без да обърне внимание на грубостта му. В края на краищата той представляваше хора, контролиращи огромни суми, голяма част от които напоследък се използваха за изтласкването на Седжуик Секстън към най-влиятелния пост на света. Тези срещи, постепенно бе осъзнал сенаторът, не бяха толкова стратегически съвещания, колкото трябваше да му напомнят, че е станал зависим от своите благодетели. Тези хора очакваха сериозна отплата за инвестициите си. "Отплатата", трябваше да признае той, беше смайващо дръзко искане - и все пак едва ли не по-невероятното бе, че щеше да е в неговата сфера на влияние, щом се настанеше в Овалния кабинет.

– Предполагам, че е направена нова вноска - каза Секстън. Беше се научил, че този човек обича направо да преминава към работата.

– Да. И както обикновено, трябва да използвате средствата само за предизборната си кампания. Радваме се, че резултатите се промениха значително във ваша полза. Изглежда, че ръководителите на кампанията ви харчат парите ни ефикасно.

– Бързо набираме скорост.

– Както ви споменах по телефона, убедих още шестима да се срещнат с вас довечера - каза старецът.

– Чудесно. - Секстън вече си бе освободил цялата вечер.

Мъжът му подаде една папка.

– Тук е тяхната информация. Проучете я. Интересува ги дали разбирате загрижеността им. И дали им съчувствате. Съветвам ви да се срещнете с тях в дома си.

– Вкъщи ли? Но обикновено се срещам…

– Сенаторе, тези шестима мъже управляват компании, притежаващи много по-големи средства от другите, с които сте се срещали досега. Тези хора са едри риби и са предпазливи. Могат да спечелят повече и следователно още повече да изгубят. Положих много усилия, за да ги убедя да се срещнат с вас. Трябва да им обърнете специално внимание.

Секстън кимна.

– Ясно. Ще ги посрещна вкъщи.

– Естествено те държат на пълна поверителност.

– Аз също.

– Успех - пожела му старецът. - Ако довечера всичко мине добре, това може да е последната ви среща. Дори само тези хора са в състояние да ви осигурят всичко необходимо, за да доведат кампанията ви до успешен край.

Последните думи особено допаднаха на Секстън и той уверено се усмихна на събеседника си.

– С малко късмет, приятелю, ще извоюваме победа на изборите.

– Победа ли? - Старецът се намръщи и със зловещо изражение се наведе към сенатора, - Влизането ви в Белия дом е само първата стъпка към победата. Препоръчвам ви да не го забравяте.
14
Белият дом е една от най-малките президентски резиденции на света. Той е дълъг едва петдесет и широк двадесет и пет метра и е разположен в осемнадесет акра парк. Макар и очевидно не особено оригинален, планът на архитекта Джеймс Хоубан, предвиждащ правоъгълна каменна сграда с двускатен покрив, балюстрада и колонада, бил избран на открит конкурс от съдии, които го обявили за "атрактивен, достоен и гъвкав".

Дори след три и половина години на този пост, президентът Зак Херни рядко се чувстваше у дома си в лабиринта от полилеи, антики и въоръжени морски пехотинци. В момента обаче, докато крачеше към Западното крило, изпитваше въодушевление и странно спокойствие. Стъпките му бяха почти безтегловни върху дебелите килими.

По пътя срещна неколцина служители. Махаше им с ръка и поздравяваше всеки по име. Макар и учтиви, отговорите им бяха унили и придружени от принудени усмивки.

– Добро утро, господин президент.

– Радвам се да ви видя, господин президент.

– Добър ден, господине.

Докато вървеше към кабинета си, той чуваше шепота им подире си. В Белия дом назряваше въстание. През последните две седмици разочарованието на Пенсилвания Авеню 1600 се бе задълбочило до такава степен, че Херни започваше да се чувства като капитан на изпаднал в беда кораб, чийто екипаж се готви за бунт.

Не ги обвиняваше. Хората му бяха работили до изнемога, за да го подкрепят в предстоящите избори, а сега им се струваше, че президентът е оплел конците.

"Скоро ще разберат - каза си Херни. - Скоро пак ще съм техен герой",

Съжаляваше, че толкова дълго трябва да ги държи на тъмно, но поверителността бе абсолютно задължителна. А когато ставаше въпрос за пазене на тайни, Белият дом беше известен като кораба с най-много пробойни в цял Вашингтон. Херни влезе в чакалнята пред Овалния кабинет и бодро махна с ръка на секретарката си.

– Тази сутрин изглеждаш чудесно, Долорес.

– И вие, господин президент - отвърна тя и с нескрито неодобрение погледна небрежното му облекло.

Той сниши глас.

– Искам да ми уредиш една среща.

– С кого, господин президент?

– С всички служители в Белия дом.

Секретарката му се сепна.

– С всичките ви служители ли, господин президент? Всичките сто четирийсет и петима?

– Точно така.

На лицето и се изписа безпокойство.

– Добре. Ще я организирам… в заседателната зала ли?

Херни поклати глава.

– Не. В кабинета ми.

Сега вече Долорес зяпна.

– Искате да приемете всичките си служители в Овалния кабинет?!

– Точно така.

– Едновременно ли?

– Защо не? Уреди го за четири часа.

Секретарката кимна, сякаш разговаряше с психичноболен.

– Разбрано, господин президент. И срещата се отнася за?…

– Довечера ми предстои да направя важно съобщение пред американския народ. Искам служителите ми да го чуят първи.

На лицето и внезапно се изписа притеснение, като че ли тайно се бе опасявала от настъпването на този момент.

– Да не би да се отказвате от предизборната борба, господин президент? - тихо попита тя.

Херни избухна в смях.

– По дяволите, няма такова нещо, Долорес! Готвя се за излитане!

Секретарката се колебаеше. Всички медии съобщаваха, че президентът Херни се отказва от изборите. Той и се усмихна окуражително.

– През последните години ти страшно много ми помагаше, Долорес, и ще продължиш да ми помагаш още четири. Ние ще си запазим Белия дом. Обещавам ти.

На нея очевидно и се искаше да му вярва.

– Много се радвам, господин президент. Ще предупредя персонала. За четири часа.

На влизане в Овалния кабинет Зак Херни не можеше да не се усмихне при мисълта, че всичките му служители ще се натъпчат в измамно малкото помещение.

Въпреки че през годините това място се бе сдобило с множество прякори - Кенефа, Бърлогата на Дик, Спалнята на Клинтън, - Херни най-много харесваше "Капана за омари". Струваше му се най-точен. Всеки път, щом някой за пръв път влезеше в Овалния кабинет, веднага губеше ориентация. Симетричността на стаята, облите стени и дискретно скритите врати внушаваха на посетителите объркващото усещане, че са им завързали очите и са ги завъртели. Често след среща в Овалния кабинет някой високопоставен гост се изправяше, ръкуваше се с президента и връхлиташе право в килера. В зависимост от резултата от срещата Херни или навреме спираше госта, или весело наблюдаваше смущението му.

Винаги беше смятал, че доминираща особеност на Овалния кабинет е пъстрият белоглав орел, извезан върху овалния килим. В левия си крак птицата стискаше маслинова клонка, а в десния - наръч стрели. Малцина знаеха, че по време на мир орелът гледа наляво - към маслиновата клонка. Но по време на война той тайнствено се обръщаше надясно - към стрелите. Скритият зад този фокус механизъм бе източник на безброй догадки от страна на служителите в Белия дом, тъй като по традиция се знаеше само от президента и главния иконом. Загадката на този тайнствен орел, беше установил Херни, се оказваше разочароващо обикновена. В един склад в мазето имаше втори овален килим и някой просто ги разменяше посред нощ.

Вторачен в мирновременния, гледащ наляво орел, Херни усмихнато си помисли, че може би трябва да размени килимите в чест на малката война, която се готвеше да обяви на сенатор Седжуик Секстън.
15
Делта Форс е единствената бойна част, чиито действия се ползват с пълен президентски имунитет от закона.

С президентски указ 25 (ПУ 25) бойците от подразделението са освободени "от всякаква наказателна отговорност", включително от постановлението от 1876 г., налагащо наказание за всеки, който използва армията за лични цели, законоохранителни действия на територията на страната или несанкционирани секретни операции. Бойците от Делта Форс се избират от Групата за бойно комплектоване (ГБК), секретна организация в рамките на Спецоперативното командване във Форт Браг, Северна Каролина, Тези бойци са опитни убийци - специалисти по спецоперации, спасяване на заложници, изненадващи удари и премахване на секретни вражески сили.

Тъй като операциите на Делта Форс обикновено са строго секретни, традиционната многостепенна командна верига често се заобикаля в полза на единоначалието - има само един "диспечер", получил правото да ръководи подразделението както намери за добре. Диспечерът обикновено е висш военен или държавен служител с достатъчно висок чин или влияние, за да ръководи операцията. Независимо от това кой е, операциите на Делта Форс са най-строго секретни и след приключването им войниците никога повече не споменават за тях - нито помежду си, нито на своите командири от спецоперативното командване.

"Излиташ. Биеш се. Забравяш".

Отрядът от Делта Форс, който в момента се намираше на север от осемдесет и втория паралел, не летеше, нито се биеше. Просто наблюдаваше.

Делта Едно трябваше да признае, че това е най-необикновената операция в кариерата му, но отдавна се бе научил да не се изненадва от онова, което искат от него. През последните пет години беше участвал в освобождаване на заложници в Близкия изток, издирване и ликвидиране на терористични групи, действащи в Съединените щати, даже в дискретното очистване на неколцина опасни хора по света.

Само преди месец с помощта на летящ микроробот неговият отряд бе причинил фатален инфаркт на един особено зъл южноамерикански наркобарон. През отворен прозорец на втория етаж Делта Две беше вкарал устройството, снабдено с тънка като косъм титанова игла, инжектираща силно съдосвиващо средство, в дома на наркобарона, бе открил спалнята му и го беше убол в рамото. Микророботът бе излетял през прозореца преди човекът да се събуди с болка в гърдите. Докато съпругата на жертвата повика лекар, отрядът от Делта вече летеше към родината. Без насилствено влизане. Естествена смърт.

Красота.


Още по-наскоро друг микроробот, намиращ се в кабинета на известен сенатор, за да следи личните му срещи, беше записал сензационен полов акт. Отрядът от Делта шеговито наричаше тази операция "внедряване в тила на врага".

През последните десет дни бяха затворени в тази палатка и Делта Едно с нетърпение очакваше края на това наблюдение.

"Останете скрити. Наблюдавайте сградата - отвън и отвътре. Докладвайте на диспечера си за неочаквани събития".

Делта Едно бе обучен никога да не изпитва чувства при изпълнение на задачите си. По време на инструктажа за тази операция обаче пулсът му определено се беше ускорил. Инструктажът беше "безлик" - всеки етап им се обясняваше по секретни електронни канали. Делта Едно не знаеше кой е диспечерът, който ръководи операцията.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   34


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница