Космически граници



страница2/34
Дата21.07.2016
Размер4.82 Mb.
#99
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   34

Когато Рейчъл влезе в кабинета му, директорът разговаряше по телефона. Видът му винаги я изненадваше: Уилям Пикъринг изобщо не приличаше на човек, който има право да буди президента по всяко време. Директорът затвори и и даде знак да се приближи.

– Седнете, агент Секстън. - Гласът му излъчваше сурова простота.

– Благодаря, господин директор. - Тя седна.

Въпреки неловкостта на повечето хора от безцеремонното поведение на Пикъринг, Рейчъл винаги го беше харесвала. Той бе пълна противоположност на баща и - физически незабележителен, в никакъв случай обаятелен… и изпълняваше задълженията си с безкористен патриотизъм, като избягваше толкова любимата на баща и слава. Директорът си свали очилата и я погледна.

– Преди половин час ми се обади президентът, агент Секстън. Специално за вас.

Тя се разшава на стола. Пикъринг беше известен с конкретността си. "Какво встъпление само" - помисли си младата жена.

– Надявам се, че няма проблеми с някое мое обобщение - отвърна Рейчъл.

– Напротив. Според него Белият дом е впечатлен от работата ви.

Тя скришом въздъхна.

– Тогава какво иска?

– Среща с вас. Лично. Веднага.

Безпокойството и се усили.

– Лична среща ли? За какво?

– Адски основателен въпрос. Не ми каза.

Рейчъл съвсем се смути. Да криеш информация от директора на НРС бе все едно да пазиш тайните на Ватикана от папата. В разузнавателните среди се шегуваха, че ако Уилям Пикъринг не знае нещо, то не се е случило.

Директорът се изправи и закрачи пред прозореца.

– Помоли незабавно да се свържа с вас и да ви пратя при него.

– Сега ли?

– Прати ви транспорт. Чака навън.

Рейчъл се намръщи. Молбата на президента сама по себе си бе обезпокояваща, но загриженото изражение на Пикъринг направо я плашеше.

– Вие очевидно имате резерви.

– Имам, естествено! - в рядка проява на възбуда възкликна директорът. - Президентът е избрал момента с почти детинска прозрачност. Вие сте дъщеря на основния му конкурент на изборите, а той настоява за лична среща с вас? Намирам го за извънредно нередно. Баща ви несъмнено ще се съгласи.

Рейчъл разбираше, че Пикъринг има право - не че я интересуваше какво мисли баща и.

– Съмнявате ли се в мотивите на президента?

– Положил съм клетва да осигурявам разузнавателна подкрепа на администрацията на Белия дом, а не да давам оценки на политиката.

"Отговорът му е тъкмо в неговия стил" - помисли си Рейчъл. Уилям Пикъринг не криеше мнението си за политиците като преходни фигуранти, временно преминаващи по шахматна дъска, чиито истински играчи бяха хора като самия него - врели и кипели професионалисти с достатъчно голям опит, за да гледат на играта от известна перспектива. Два пълни мандата в Белия дом, често казваше директорът, далеч не стигат, за да разбереш истинските сложности на световния политически пейзаж.

– Може да се отнася за нещо невинно - предположи Рейчъл с надеждата, че президентът се готви да направи някакъв евтин кампаниен трик. - Може да му трябва обобщение на информация с деликатен характер.

– Без да ви подценявам, агент Секстън, но Белият дом разполага с предостатъчно опитни обобщители. Ако беше някакъв вътрешен проблем, президентът едва ли щеше да се свърже с вас. В противен случай той би трябвало да е напълно наясно, че не бива да изисква кадри на НРС и после да отказва да ми обясни за какво му са.

Пикъринг винаги наричаше служителите "кадри", което мнозина намираха за смущаващо студено.

– Баща ви набира политическо ускорение - продължи директорът. - Огромно ускорение. В Белия дом стават нервни. - Той въздъхна. - Политиката е ужасен бизнес. Когато президентът си уговоря тайни срещи с дъщерята на своя опонент, предполагам, че има предвид нещо повече от разузнавателни обобщения.

Рейчъл се притесни. Предчувствията на Пикъринг имаха свръхестествената склонност да се оказват абсолютно верни.

– И вие се опасявате, че Белият дом е достатъчно отчаян, за да ме включи в политическата каша, така ли?

Директорът не отговори веднага.

– Вие не криете отношението си към баща си и не се съмнявам, че хората от предизборния щаб на президента знаят за недоразуменията помежду ви. Струва ми се, че искат да ви използват срещу него.

– Къде да подпиша? - не особено шеговито попита Рейчъл.

Пикъринг я погледна строго.

– Предупреждавам ви, агент Секстън. Ако смятате, че личните проблеми с баща ви могат да въздействат върху способността ви за преценка в отношенията ви с президента, настоятелно ви съветвам да отклоните молбата му за среща.

– Да я отклоня ли? - Тя се подсмихна нервно. - По понятни причини не мога да откажа среща с президента.

– Вие не, но аз мога - отвърна директорът.

Думите му прозвучаха категорично. Макар и дребен човек, Уилям Пикъринг можеше да предизвика политически трусове, ако някой му се изпречеше на пътя. - Безпокойството ми е съвсем просто - поясни той. - Аз съм длъжен да защитавам хората, които работят при мен, и не ми допада дори смътната вероятност някой от тях да бъде използван като пионка в политическа игра.

– Как ме съветвате да постъпя?

Пикъринг въздъхна.

– Предлагам ви да се срещнете с него. Не поемайте никакви ангажименти. Щом президентът ви каже какво е намислил, елате при мен. Ако си въобразява, че може да си играе с вас, повярвайте ми, толкова бързо ще ви изтегля, че той изобщо няма да разбере откъде му е дошло.

– Благодаря ви, господин директор. - Рейчъл често беше копняла да получи от баща си такова покровителствено отношение. - Споменахте, че президентът вече ми е пратил кола, нали?

– Не точно. - Пикъринг се намръщи и посочи през прозореца. Рейчъл колебливо се приближи и погледна натам, накъдето сочеше показалецът на директора.

На моравата видя късонос хеликоптер "Пейвхоук" МХ-60Г - един от най-бързите вертолети на света. Носеше емблемата на Белия дом. Пилотът стоеше наблизо и си гледаше часовника. Тя смаяно се обърна към Пикъринг.

– Белият дом праща Пейвхоук, за да ме закара на някакви си двайсет и пет километра?

– Президентът явно се надява или да ви направи впечатление, или да ви уплаши. - Директорът я погледна. - Предполагам, че не сте се поддали.

Рейчъл кимна. Беше, естествено.

След четири минути Рейчъл Секстън излезе от НРС и се качи на очакващия я хеликоптер. Още преди да си е закопчала предпазния колан, пейвхоукът се издигна във въздуха и рязко зави към горите на Вирджиния. Рейчъл погледна към скоростно носещите се под нея дървета и пулсът и се ускори. И щеше да се ускори още повече, ако знаеше, че вертолетът така и няма да стигне до Белия дом.


5
Леденият вятър брулеше термопалатката, но Делта Едно изобщо не го забелязваше. С Делта Три съсредоточено наблюдаваха своя другар, който с хирургическа сръчност движеше джойстика. Екранът пред тях показваше картината, предавана от миниатюрната камера на микроробота.

"Идеално средство за наблюдение" - помисли си Делта Едно. Все още се удивляваше всеки път, щом го включеха. Напоследък в света на микромеханиката фактите като че ли изпреварваха въображението.

Микроелектромеханичните системи (МЕМС) - микророботите - бяха най-новото средство в техническото наблюдение - "муха на стената", така го наричаха. Буквално.

Макар че сякаш излизаха от научнофантастичен филм, микроскопичните дистанционно управляеми роботи съществуваха от деветдесетте години на двадесети век. През май 1997 г. в списанието "Дискавъри" бяха публикували водещ материал за микророботите и бяха описали и "летящи", и "плуващи" модели. Плувците - наноподводници, големи колкото зрънца сол, - можеха да се инжектират в човешката кръвоносна система, също като във филма "Фантастично пътешествие". Лекарите в модерните болници вече ги използваха, като дистанционно ги направляваха в кръвоносните съдове и откриваха артериални запушвания, без изобщо да докоснат скалпела.

Противно на предполаганото, създаването на летящ микроробот беше още по-лесно. Аеродинамичната технология за издигане на машина във въздуха бе известна още от Кити Хоук* - останалото беше въпрос на миниатюризация. Проектирани от НАСА специално за бъдещото проучване на Марс, първите летящи микророботи бяха дълги няколко сантиметра. Сега обаче напредъкът

в нанотехнологията, леките енергийноабсорбентни материали и микромеханиката бяха превърнали летящите микророботи в действителност.

* Селище в Северна Каролина, където през 1903 г., братя Райт извършват първия полет със самолет. - Б. нр.
Истинското откритие идваше от новата област биомимикрия - копиране на майката природа. Оказваше се, че миниатюрните водни кончета са идеален прототип за тези подвижни и ефикасни летящи микророботи. Моделът ПХ2, който управляваше в момента Делта Две, беше дълъг само един сантиметър - колкото комар - и летеше с прозрачни силиконови криле, което му гарантираше несравнима мобилност и ефикасност.

Друго важно откритие беше горивният механизъм на микроробота. Първите прототипи можеха да зареждат енергийните си клетки само като застанат точно под силен светлинен източник, което не бе подходящо за секретни операции и работа на тъмни места. По-новите модели обаче се зареждаха просто като се разположат на няколко сантиметра от магнитно поле. А магнитните полета бяха навсякъде в съвременното общество - електрически контакти, компютърни монитори, електромотори, тонколони, мобилни телефони - тоест нямаше дефицит на енергийни източници. Щом проникнеше на определено място, микророботът можеше да предава аудио и видеосигнал едва ли не вечно. Модел ПХ2 на Делта Форс вече работеше повече от седмица без абсолютно никакви проблеми.

Като насекомо в просторен плевник, микророботът летеше в неподвижния въздух в огромното централно помещение на сградата, наблюдаваше пространството под себе си и безшумно кръжеше над нищо неподозиращите техници, учени и специалисти от множество области.

Делта Едно забеляза две познати лица, потънали в разговор, и нареди на Делта Две да спусне камерата, за да ги подслушат.

Делта Две включи аудиосензорите на микроробота, насочи параболичния му усилвател и намали височината до три метра над главите на учените. Чуваше се слабо, но ясно.

– Все още не мога да повярвам - казваше единият. Възбудата в гласа му не бе отслабнала от пристигането му преди четиридесет и осем часа.

Мъжът, с когото разговаряше, очевидно споделяше въодушевлението му.

– Някога хрумвало ли ти е, че ще присъстваш на такова нещо?

– Никога - с грейнало лице призна първият. - Направо е като в приказен сън.

Делта Едно беше чул достатъчно. Явно всичко вървеше според очакванията. Делта Две отдалечи микроробота от разговора и незабелязано го върна в скривалището му при цилиндъра на електрогенератора. Енергийните клетки на ПХ2 незабавно започнаха да се зареждат за следващия полет.


6
Пейвхоукът цепеше утринното небе. Рейчъл Секстън си мислеше за странните събития от сутринта и едва когато хеликоптерът се понесе над залива Чесапийк, разбра, че се движат в съвсем друга посока. Първият проблясък на смущение мигновено отстъпи мястото си на страх.

– Ей! - извика тя на пилота. - Какво правите? - Едва успя да надвика рева на роторите. - Нали трябваше да ме закарате в Белия дом?

Той поклати глава.

– Тази сутрин президентът не е в Белия дом.

Рейчъл се опита да си спомни дали Пикъринг бе споменал нещо конкретно за Белия дом, или тя просто го бе предположила.

– И къде е?

– Срещата ви с него е нd друго място.

"А стига бе".

– Кое друго място?

– Не е далеч оттук.

– Не ви питах това.

– На двайсет и пет километра.

Рейчъл се намръщи. "Тоя е трябвало да стане политик".

– И от куршуми ли бягате така, както избягвате въпроси?

Пилотът не отговори.

Хеликоптерът прекоси Чесапийк за по-малко от седем минути. Когато отново се появи суша, пилотът зави на север и заобиколи тесен полуостров с няколко писти и военни наглед сгради. Насочиха се към тях и Рейчъл най-после разбра къде отиват. Шестте ракетни площадки и овъглените ракетни кули бяха ясно указание, но ако това не стигаше, на покрива на една от сградите с грамадни букви, бяха написани две думи: УОЛЪПС АЙЛАНД.

Уолъпс Айланд бе една от първите ракетни бази на НАСА. Използваха я и до ден днешен за изстрелване на сателити и тестване на експериментални самолети, но се намираше далеч от центъра на общественото внимание.

"Президентът е на Уолъпс Айланд?!" Нямаше логика.

Пилотът се изравни с три писти, които минаваха по дължината на тесния полуостров и изглежда, се насочваха към отсрещния край на централната писта. Започнаха да намаляват скоростта.

– Срещата ви с президента е в неговия кабинет.

Рейчъл се обърна. Зачуди се дали не я поднася.

– Президентът на Съединените щати има кабинет на Уолъпс Айланд, така ли?

Пилотът беше абсолютно сериозен.

– Президентът на Съединените щати има кабинети навсякъде, където си поиска, госпожице.

И посочи края на пистата. Рейчъл видя в далечината грамаден силует и сърцето и секна. Макар и от триста метра можеше да познае светлосиния корпус на преустроения боинг 747.

– Значи срещата ми е на борда…

– Да, госпожице. В неговия втори дом.

Рейчъл се вторачи в големия самолет. Военното му обозначение бе ВС-25-А въпреки че останалата част от света го познаваше под друго име: Еър форс едно.

Тя разсеяно кимна. Малцина американци бяха наясно, че всъщност се използват два самолета Еър форс едно: два еднакви, специално преустроени боинга 747-200-Б, единият с номер 28000, а другият - 29000. Летяха със скорост деветстотин шестдесет и пет километра в час и бяха преустроени за зареждане във въздуха, което им осигуряваше неограничена продължителност на полета.

Докато пейвхоукът кацаше на пистата до президентския самолет, Рейчъл разбра защо наричат Еър форс едно "подвижен дом". Самолетът наистина бе внушителен.

Когато посещаваше чужди страни, за да се среща с държавни глави, президентът често искаше - от съображения за сигурност - срещите да се провеждат на борда на неговия самолет. Въпреки че мотивите донякъде наистина бяха свързани с безопасността, не биваше да се пренебрегва стремежът да се постигне преимущество в преговорите чрез обикновено сплашване. Качването на Еър форс едно бе много по-внушително от посещението в Белия дом. Двуметровите букви по корпуса възвестяваха "СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ". Една британска министърка веднъж беше обвинила президента Никсън, че и размахвал мъжеството си в лицето, когато я поканил на борда на Еър форс едно, и по-късно екипажът шеговито бе нарекъл самолета "Големия хуй".

– Госпожица Секстън? - Пред хеликоптера се появи агент от Секретната служба със син блейзър и и отвори вратата. - Президентът ви очаква.

Рейчъл слезе от вертолета и погледна стръмната стълбичка към огромния корпус. "В летящия фалос". Беше чувала да казват, че "летящият Овален кабинет" има триста и седемдесет квадратни метра вътрешна площ, включително четири отделни спални помещения, легла за двадесет и шестима пилоти и два камбуза, осигуряващи храна за петдесет души.

Докато се качваше по стълбата, усещаше агента по петите си. Вратата на самолета зееше отворена като рана в хълбока на исполински сребърен кит. Колкото повече се приближаваше към тъмния вход, толкова по-неуверена се чувстваше. "Спокойно, Рейчъл. Това е обикновен самолет".

Горе агентът от Секретната служба любезно я хвана за ръка и я въведе в изненадващо тесен коридор. Завиха надясно, изминаха късо разстояние и се озоваха в луксозно просторно помещение. Рейчъл веднага го позна от снимките.

– Изчакайте тук - каза агентът и изчезна.

Тя остана сама в прочутото предно помещение с дървена ламперия на президентския самолет. То се използваше за срещи, разговори с видни личности и очевидно за изкарване на акъла на гостите. Обхващаше цялата широчина на боинга и бе застлано с дебел тъмнокафяв килим. Мебелите бяха безупречни - кожени кресла около кленова маса, месингови лампиони до диван в колониален стил и кристален сервиз върху махагонов мокър бюфет.

Предполагаше се, че създателите на самолета грижливо са проектирали това предно помещение, за да осигурят на пътниците "усещане за ред и спокойствие". В момента обаче Рейчъл Секстън най-малко изпитваше спокойствие. Можеше да мисли само за световните ръководители, които бяха седели тук и бяха взимали решения, променили света.

Всичко в това помещение нашепваше за власт, от слабото ухание на фин тютюн за лула до вездесъщия герб. Орелът, сграбчил стрели и маслинови клонки, беше извезан върху възглавниците, гравиран върху кофичката за лед и дори щампован върху корковите подложки за чаши на бара. Рейчъл взе една и я разгледа.

Вече крадете сувенири, а? - чу се зад нея дълбок глас.

Тя сепнато се обърна, изпусна подложката на пода и несръчно приклекна, за да я вдигне. Президентът на Съединените щати я наблюдаваше с весела усмивка,

– Аз не съм кралска особа, госпожице Секстън. Няма нужда да коленичите.


7
Сенатор Седжуик Секстън се наслаждаваше на уединението в лимузината си, която се провираше в утринния вашингтонски трафик на път за офиса му. Срещу него седеше Гейбриъл Аш, неговата двадесет и четири годишна лична помощничка, и му четеше разписанието за деня. Секстън почти не я слушаше.

"Обичам Вашингтон - мислеше си той и се възхищаваше на съвършените форми на помощничката си под кашмирения и пуловер. - Властта е най-силният афродизиак… и привлича жени като тази на тълпи".

Гейбриъл беше нюйоркчанка, завършила престижен университет, и също мечтаеше някой ден да стане сенатор. "И ще успее" - каза си той. Изглеждаше невероятно и умът и сечеше като бръснач. И на първо място, знаеше правилата на играта.

Гейбриъл Аш бе чернокожа. По-скоро имаше цвят на тъмна канела или махагон, от онази успокояваща смесица, която късащите се сърца на "белите" могат да понесат, без да се чувстват така, сякаш отстъпват фермата. Секстън описваше помощничката си на близките си приятели като Хал Бери с ума и амбицията на Хилари Клинтън, макар понякога да му се струваше, че дори това е подценяване. Откакто преди три месеца я направи своя лична помощничка за предизборната кампания, Гейбриъл му вършеше безценна работа. И отгоре на всичко работеше безплатно. Като компенсация за шестнадесетчасовия работен ден, усвояваше тънкостите на занаята от опитен политик.

"Естествено, аз я убедих да направи нещо повече, отколкото изискват задълженията и" - самодоволно си помисли Секстън. След като я повиши, една вечер той я покани на "служебна ориентация" в личния си кабинет. Както очакваше, Гейбриъл дойде, изпълнена с желание да му се хареса. С бавно търпение, усъвършенствано в течение на десетилетия, сенаторът направи магията си… спечели доверието и, внимателно я освободи от задръжките и, прояви мъчително самообладание и накрая я прелъсти.

Секстън не се съмняваше, че това е било едно от най-страхотните сексуални преживявания в живота на младата жена, и все пак Гейбриъл очевидно съжаляваше за неблагоразумието си. Засрамена, тя му предложи да си подаде оставката. Секстън отказа. Гейбриъл продължи да работи при него, но съвсем ясно му заяви намеренията си. Оттогава отношенията им бяха чисто делови. Нацупените и устни продължаваха да се движат.

– …не искам следобед да отидете неподготвен на дебата по Си Ен Ен. Все още не знаем кого ще пратят от Белия дом. Трябва да прегледате бележките, които съм ви написала. - Тя му подаде една папка.

Секстън я взе и с удоволствие вдиша аромата на парфюма и, примесен с мириса на кожените седалки.

– Вие не ме слушате - протестира Гейбриъл.

– Напротив - ухили се той. - Забрави за тоя дебат по Си Ен Ен. В най-лошия случай Белият дом ще прати някой нископоставен стажант, за да демонстрира презрението си към мен. В най-добрия случай ще пратят някой тузар и ще го изям за обяд.

Тя се намръщи.

– Добре. Включила съм списък на най-вероятните опасни теми.

– Обичайните заподозрени, несъмнено.

– С един нов момент. Мисля, че снощните ви коментари за Лари Кинг може да ви донесат черна точка от страна на гей обществеността.

Почти без да я слуша, Секстън сви рамене.

– Ясно. Проблемът с браковете между лица от еднакъв пол.

Тя го погледна неодобрително.

– Вие наистина се изказахте доста остро.

"Ха, бракове между лица от еднакъв пол! - с отвращение си помисли сенаторът. - Ако зависеше от мен, тия педали изобщо нямаше да имат право на глас".

– Добре де, ще гледам да съм по-мек.

– Чудесно. Напоследък малко прекалявате по тези горещи теми. Не се самонавивайте. Обществеността може само за миг да промени отношението си. Засега печелите и сте набрали инерция. Просто яхнете гребена на вълната. Няма нужда да изкарвате топката в тъч. Просто я дръжте в играта.

– Нещо ново от Белия дом?

– Мълчанието продължава. Вашият опонент все едно е изчезнал.

Секстън не можеше да повярва на късмета си. Месеци наред президентът усилено водеше предизборната си кампания! После, преди седмица, не щеш ли се беше заключил в Овалния кабинет и оттогава никой не го бе виждал и чувал. Сякаш просто не можеше да понесе подкрепата на гласоподавателите за Секстън.

Гейбриъл прокара пръсти през изкуствено изправената си черна коса.

– Чух, че в предизборния щаб на Белия дом са също толкова объркани. Президентът не давал обяснение за изчезването си и всички били бесни.

– Някакви предположения? - попита сенаторът.

Тя го погледна над строгите си очила.

– Тази сутрин получих интересни сведения от един мой познат в Белия дом.

Секстън вече познаваше това нейно изражение. Гейбриъл Аш пак се беше сдобила с вътрешна информация. Сенаторът се зачуди дали не прави свирки на някой президентски съветник в замяна на тайни от предизборния му щаб. Това не го интересуваше - стига да продължаваше да носи информация.

– Говори се, че странното поведение на президента започнало миналата седмица след извънредна среща с директора на НАСА. - Гейбриъл сниши глас. - Когато излязъл от срещата, президентът явно изглеждал като ударен от гръм. Веднага отменил ангажиментите си и оттогава поддържал тясна връзка с НАСА.

Новината определено допадна на Секстън.

– Мислиш ли, че от НАСА са му съобщили нещо лошо?

– Не се сещам за друго логично обяснение - обнадеждено отвърна тя. - Въпреки че трябва да е нещо страшно важно, за да накара президента да зареже всичко.

Секстън се замисли. Онова, което ставаше в НАСА, очевидно трябваше да е неприятно. "Иначе президентът щеше да ми го навре в лицето". Напоследък сенаторът яростно го атакуваше по въпроса за бюджета на НАСА. Неотдавнашната серия неуспешни експерименти на Националното управление по авиация и космонавтика и огромният му бюджетен дефицит му бяха спечелили съмнителната чест да се превърне в неофициален аргумент на Секстън срещу големите държавни разходи и неефикасност. Естествено нападките срещу НАСА, един от най-ярките символи на американската гордост, не бяха стратегията за печелене на гласове, която щяха да изберат повечето политици, но Секстън притежаваше оръжие, с каквото разполагаха малцина други - Гейбриъл Аш с нейния безпогрешен инстинкт.

Схватливата млада жена привлече вниманието му преди няколко месеца - работеше като координатор в неговия предизборен щаб. По онова време Секстън изоставаше на първичните избори и посланието му за държавните преразходи попадаше в глухи уши. Тогава Гейбриъл Аш му написа писмо, в което му предложи радикална нова предизборна тактика: посъветва го да атакува огромния бюджетен дефицит на НАСА и продължаващите финансови инжекции на Белия дом като типичен пример за лекомисленото прахосничество на президента.

"НАСА струва цяло състояние на американците - пишеше Гейбриъл и включваше списък със суми, провали и финансови инжекции. - Гласоподавателите си нямат и представа. Те ще се ужасят. Мисля, че трябва да направите НАСА политически въпрос".

Наивността и накара Секстън да изпъшка.

– Да, и освен това ще се обявя против пеенето на националния химн на бейзболните мачове.

През следващите седмици Гейбриъл продължи да праща информация за НАСА на бюрото на сенатора. Колкото повече четеше Секстън, толкова по-ясно разбираше, че младата жена има право. Дори в сравнение с другите държавни институции НАСА представляваше бездънна яма - скъпа, неефикасна и в последните години изключително некадърна.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   34




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница