Космически граници

Тъкмо приготвяше дехидратиран протеинов порцион, когато часовникът му изпиука едновременно с часовниците на другите. След секунди комуникационното устройство до него запримигва. Той заряза храната и вдигна комуникатора. Другите двама мълчаливо го наблюдаваха.

– Делта Едно.

Двете думи мигновено бяха разпознати от софтуера за регистриране на глас. Всяка дума получи цифров код, който беше шифрован и пратен по сателит в другия край на връзката. Там подобно устройство разшифрова цифрите и ги преведе в думи с помощта на електронен речник. Накрая думите бяха изречени от електронен глас. И всичко това за осемдесет милисекунди.

– Тук диспечерът - каза човекът, който ръководеше операцията. Електронният глас на комуникатора звучеше зловещо - изкуствено и безполово. - Докладвайте оперативната обстановка.

– Всичко се развива според плана - отговори Делта Едно.

- Отлично. Внасям промяна във времето. Информацията ще бъде оповестена довечера в осем часа източно време.

Делта Едно си погледна часовника. Още само осем часа. Работата му тук скоро щеше да приключи. Това го ободри.

– Има още нещо - продължи диспечерът. - На сцената се появи нов играч.

– Какъв нов играч?

Делта Едно внимателно изслуша отговора. "Интересна игра". Някой играеше сериозно.

– Смятате ли, че може да и се има доверие?

– Трябва внимателно да се наблюдава.

– Ами ако има проблеми?

Отсреща отговориха без никакво колебание.

– Заповедта ви остава в сила.
16
Рейчъл Секстън летеше на север вече по-вече от час. Освен беглото зърване на Нюфаундленд, по време на целия полет на изтребителя виждаше само вода.

Защо трябваше да е вода? Тя се намръщи. На седем години беше пропаднала през леда на замръзнало езеро, докато караше кънки. Когато бе потънала, беше сигурна, че ще умре. Накрая майка и успя да я изтегли. Оттогава Рейчъл страдаше от упорита хидрофобия - страх от открита вода, особено студена. Сега, докато летеше над Атлантическия океан, отново бе обзета от старите си страхове.

Едва когато пилотът се свърза с военновъздушната база "Туле" в Северна Гренландия, Рейчъл осъзна колко много са се отдалечили. "Нима съм над Полярния кръг? - Това още повече я уплаши. - Къде ме водят? Какво е открила НАСА?" Скоро синьо-сивите простори под нея се осеяха с хиляди блестящи бели точки.

"Айсберги".

Рейчъл бе виждала айсберги само веднъж, преди шест години, когато майка и я убеди да отидат на екскурзия в Аляска. Рейчъл предложи безброй други екскурзии по суша, но майка и не отстъпваше. "Рейчъл, скъпа - каза и тя, - две трети от планетата са покрити с вода и рано или късно ще трябва да го приемеш". Госпожа Секстън беше жилава дъщеря на американския Североизток и твърдо възнамеряваше да отгледа силна дъщеря. Това бе последното им пътуване заедно.

"Катрин Уентуърт Секстън". Рейчъл се почувства ужасно самотна. Спомените нахлуха със силата на виещия извън самолета вятър. За последен път бяха разговаряли по телефона. Сутринта в Деня на благодарността.

– Съжалявам, мамо. - Рейчъл беше позвънила от затрупаното със сняг летище „0'Хеър". - Знам, че семейството ни никога не е прекарвало Деня на благодарността разделено. Изглежда, че днес ще ни е за пръв път.

Майка и бе съкрушена.

– Много ми се искаше да те видя.

– И на мен, мамо. Мислете си за мен, докато с татко пирувате с пуйката.

Отсреща последва кратко мълчание.

– Рейчъл, не исках да ти го съобщя преди да пристигнеш, но баща ти казва, че тази година имал прекалено много работа, и не можел да се прибере. Щял да остане във вашингтонския си апартамент през празниците.

– Какво?! - Изненадата на Рейчъл веднага отстъпи мястото си на гняв. - Но това е Денят на благодарността! Сенатът не е в сесия! Той е на по-малко от два часа път. Би трябвало да е с теб!

– Знам. Казва, че бил изтощен - бил прекалено уморен, за да шофира. Имал нужда от тези дни, за да свърши изостаналата си работа.

"Работа ли?" - скептично си помисли Рейчъл. Сенатор Секстън най-вероятно щеше да прекара ваканцията с друга жена. Макар и дискретни, неговите изневери продължаваха от години. Госпожа Секстън не бе глупава, но любовните връзки на мъжа и винаги се придружаваха от убедително алиби и обидено възмущение при самото загатване, че може да не и е верен. Накрая тя не беше видяла друг изход, освен да скрие мъката си и да се прави, че не забелязва. Въпреки че Рейчъл настояваше майка и да помисли за развод, Катрин Уентуърт Секстън бе жена, която държи на думата си. "Докато смъртта ни раздели - каза тя на Рейчъл. - Баща ти ми даде теб - най-красивата дъщеря на света - и затова съм му благодарна. Някой ден той ще трябва да отговаря за поведението си пред по-висша сила".

Застанала в телефонната кабина на летището, Рейчъл кипна.

– Но това значи, че ще си сама в Деня на благодарността! - Пригади и се. Това, че изоставяше семейството си на празника, беше нова подлост, дори за него.

– Е… - разочаровано, но решително каза госпожа Секстън. - Явно не мога да оставя цялата тази храна да отиде на вятъра. Ще отида при леля ти Ан. Тя винаги ни е канила за Деня на благодарността. Ще и се обадя още сега.

Това не спаси Рейчъл от угризенията.

– Добре. Ще дойда веднага щом мога. Обичам те, мамо.

– Приятен полет, скъпа.

В 22:30 същата вечер таксито на Рейчъл най-после спря на отбивката пред разкошния дом на Секстънови. Когато видя трите полицейски коли, веднага разбра, че нещо не е наред. Имаше и няколко журналистически буса. В цялата къща светеше. Рейчъл се втурна вътре с разтуптяно сърце. На входа я посрещна навъсен полицай. Нямаше нужда да казва нищо. Рейчъл знаеше. Беше станала катастрофа.

– Шосе двайсет и пет беше хлъзгаво от замръзващия дъжд - поясни полицаят. - Майка ви е излязла от пътя и е паднала в едно залесено дере. Съжалявам. Загинала е на място.

Рейчъл се вцепени. Баща и който незабавно се бе върнал, в момента провеждаше малка пресконференция в дневната и стоически съобщаваше на света, че жена му е загинала при катастрофа на връщане от празничен обяд с роднини.

Рейчъл плачеше неутешимо.

– Ех, да можех да съм си вкъщи с нея този уикенд - с насълзени очи каза баща и на журналистите. - Това изобщо нямаше да се случи.

"Трябваше да се сетиш още преди години" - мислено извика Рейчъл. Омразата и към него се усилваше с всеки миг.

От този момент тя окончателно го изхвърли от сърцето си. Сенаторът сякаш не забеляза - изведнъж стана много зает да използва състоянието на покойната си съпруга, за да си осигури номинацията на своята партия за президент. Съчувствието на хората също не му бе излишно.

И досега, след цели три години, дори от разстояние сенаторът правеше живота на Рейчъл самотен. Кандидатурата на баща и за Белия дом отлагаше за неопределен срок мечтите и да срещне достоен мъж и да създаде семейство. Беше и много по-лесно напълно да се откъсне от обществото, отколкото да се справя с безкрайния поток от алчни за власт вашингтонски ухажори, надяващи се да грабнат тъгуващата по майка си потенциална "първа дъщеря", докато това все още им е по силите. Дневната светлина започваше да помръква. В Арктика беше късна зима - период на постоянен мрак. Навлизаха в земята на вечната нощ.

Слънцето потъна под хоризонта. Продължаваха на север и скоро се появи бяла три четвърти луна, увиснала в кристалния полярен въздух. Далеч под тях искряха океански вълни; айсбергите приличаха на диаманти, пришити към тъмна мрежа за коса.

Накрая Рейчъл забеляза мъгливите очертания на суша. Но не бе онова, което очакваше. От океана пред тях се извиси огромна покрита със сняг планина.

– Планини? - объркано попита тя. - Нима има планини на север от Гренландия?

– Очевидно - също толкова изненадано отвърна пилотът.

Когато носът на изтребителя се наклони надолу, Рейчъл се почувства странно безтегловна. Въпреки писъка в ушите си чуваше честите електронни сигнали в кабината. Пилотът очевидно използваше някакъв насочващ радар.

Когато се спуснаха под хиляда метра височина, Рейчъл огледа огрения от луната пейзаж. От полите на планината започваше снежна равнина, която стигаше до океана на петнадесетина километра оттам и свършваше с ледена скала, която вертикално потъваше във водата.

И тогава я забеляза. Гледка, каквато не беше виждала никога. Отначало си помисли, че е някаква оптична илюзия. Ококори се, неспособна да проумее какво е това. Колкото повече се снижаваше самолетът, толкова по-ясен ставаше образът.

"Какво е това, за Бога?"

Сякаш някой бе прокарал по снега три грамадни сребърни ивици, минаващи успоредно на крайбрежната скала. Едва когато изтребителят се спусна под сто и петдесет метра, оптичната илюзия се изясни. Трите сребърни ленти бяха дълбоки вдлъбнатини, широки над тридесет метра, пълни със заледена вода. Помежду им имаше високи диги от сняг.

Самолетът започна да се разтърсва от силната турбулентност. Рейчъл чу спускането на колесника, но не видя писта. Докато пилотът се мъчеше да задържи изтребителя под контрол, тя надникна навън и видя две редици мигащи светлини от двете страни на най-външната ледена бразда. И с ужас разбра какво се готви да направи пилотът и възкликна:

– Нима ще кацнем върху леда?

Той не отговори. Беше се съсредоточил върху брулещия вятър. Докато намаляваха скоростта и се спускаха към ледения канал, младата жена се вцепени от ужас. От двете страни на самолета се издигаха високи снежни валове и тя затаи дъх. Съзнаваше, че и най-малката грешка ще е равносилна на сигурна смърт. Разтърсващият се изтребител се спусна още по-ниско между дигите и турбуленцията внезапно изчезна. Заслонен от вятъра, самолетът леко кацна върху леда.

Задните му дюзи зареваха и Рейчъл въздъхна. Продължиха още стотина метра и спряха до червена ивица, очертана със спрей върху ледената повърхност.

Надясно не се виждаше нищо освен снежна стена - страната на снежната дига. Наляво - също. Имаше видимост само напред… безкрайна ледена шир. Рейчъл се чувстваше така, все едно е кацнала на мъртва планета. Освен червената ивица нямаше други признаци на живот.

И тогава го чу - другия двигател. Мощен. Звукът се усилваше, докато накрая се появи машина - голям многоверижен снегоход. Висок и вретеновиден, той приличаше на футуристично насекомо, приближаващо се към тях на въртящи се крака. Високо върху шасито се издигаше плексигласова кабина с няколко прожектора, които осветяваха пътя.

Снегоходът спря точно до изтребителя. Вратата на плексигласовата кабина се отвори и по стълбата се спусна мъж. От главата до петите бе увит в пухкав бял костюм, който оставяше впечатлението, че е пълен с въздух. Все пак това странно място се оказваше обитаемо. Мъжът даде знак на пилота да отвори купола. Нахлулият вятър вледени Рейчъл до костите. "Затвори тъпия капак!"

– Госпожице Секстън - извика непознатият. - От името на НАСА ви приветствам с добре дошла..

Тя трепереше. "Много благодаря".

– Моля, разкопчайте ремъците си, оставете шлема в самолета и слезте. Имате ли въпроси?

– Да - извика Рейчъл. - Къде се намирам?
17
Марджъри Тенч - главен съветник на президента - приличаше на куц скелет. Длъгнестата и мършава фигура сякаш се състоеше само от стави и крайници. Кожата на намусеното и лице приличаше на пергамент, пробит от две безизразни очи. На петдесет и една години тя изглеждаше на седемдесет. Във Вашингтон почитаха Тенч като богиня на политическата сцена. Говореше се, че притежавала аналитични способности, граничещи с ясновидство. Десетилетието, през което бе оглавявала Бюрото за научно-техническо разузнаване на държавния департамент, беше донаточило гибелно острия и критичен ум. За нещастие, политическите и умения се придружаваха от леден характер, който малцина можеха да изтърпят повече от няколко минути. Марджъри Тенч имаше мозък на суперкомпютър - и същата топлота. Въпреки това президентът Зак Херни спокойно понасяше чудатостите и, още повече че можеше да се каже, че почти изцяло дължи поста си на интелигентността и усърдието и.

– Здравей, Марджъри. - Президентът стана да я поздрави. - С какво мога да ти помогна? - Не я покани да седне. Обичайните любезности не се отнасяха за жени като Марджъри Тенч. Ако искаше да седне, тя изобщо нямаше да чака да и предложат.

– Виждам, че сте насрочили срещата с персонала за четири следобед. - Гласът и бе прегракнал от цигарите. - Чудесно.

Тенч закрачи назад-напред и Херни усети, че сложните зъбни колела на мисълта и се въртят като бесни. Беше и благодарен. Марджъри Тенч бе една от малкото избраници сред президентските служители, които знаеха всичко за откритието на НАСА, и нейната политическа вещина помагаше на президента да планира стратегията си.

– Този дебат по Си Ен Ен в един часа… - Тя се закашля. - Кого ще пратите да се дърли със Секстън?

Херни се усмихна.

– Един младши говорител от предизборния ми щаб.

– Политическата тактика на дразнене на "рибаря", като не му пращат големи риби, беше стара като самите дебати.

– Имам по-добра идея - заяви Тенч и пустите и очи срещнаха неговите. – Пратете мен.

Зак Херни се сепна.

– Теб ли? - "Какво е намислила, по дяволите?" - Марджъри, ти не се занимаваш с медиите. Пък и ако пратя главната си съветничка, какво впечатление ще направя? Хората ще си помислят, че сме изпаднали в паника.

– Точно така.

Херни я погледна изпитателно. Какъвто и странен план да се мътеше в главата и, той в никакъв случай нямаше да и позволи да излезе по Си Ен Ен. Всеки, който бе виждал Марджъри Тенч, знаеше, че има основание да работи зад кулисите. Тя имаше страховит вид - определено не беше лицето, което трябваше да поднесе посланието на Белия дом.

– Аз поемам дебата по Си Ен Ен - повтори Тенч. Този път не искаше разрешение.

– Марджъри, хората на Секстън със сигурност ще заявят, че присъствието ти по Си Ен Ен е доказателство за страха на Белия дом - обзет от безпокойство, опита друга тактика президентът. - Ако пратя тежката артилерия, ще си помислят, че сме отчаяни.

Тя мълчаливо кимна и запали цигара.

– Колкото по-отчаяни изглеждаме, толкова по-добре.

През следващите шестдесет секунди Марджъри Тенч очерта причините президентът да я прати на дебата по Си Ен Ен вместо някой нископоставен говорител. Когато свърши, Херни можеше само смаяно да я зяпне.

Марджъри Тенч отново доказваше, че е политически гений.
18
Леденият шелф на Милн е най-голямата монолитна ледена маса в Северното полукълбо. Разположен на север от осемдесет и втория паралел по най-северното крайбрежие на остров Елзмир, леденият шелф на Милн е широк шест и половина километра и достига дебелина над деветдесет метра.

Щом се качи в плексигласовата кабина на снегохода, Рейчъл с благодарност си сложи очакващите я на седалката канадка и ръкавици. От вентилаторите струеше топъл въздух. На леда навън двигателите на изтребителя изреваха и той се понесе по пистата.

Рейчъл уплашено попита:

– Излита ли?

Новият и домакин кимна и каза:

– Тук се допускат само научният и непосредственият поддържащ персонал на НАСА.

Самолетът се издигна в мрачното небе и Рейчъл внезапно се почувства захвърлена на самотен остров.

– Оттук ще продължим със снегохода - каза мъжът. - Административният директор ви очаква.

Тя впери очи в сребристия леден път пред тях и се опита да си представи какво прави тук административният директор на НАСА.

– Тръгваме! - извика мъжът и дръпна няколко лоста. Машината се завъртя на деветдесет градуса като танк и се обърна точно срещу високата снежна дига.

Обзета от страх, Рейчъл се вторачи в стръмната стена. "Да не би да иска да…"

– Напред! - Водачът отпусна амбреажа и снегоходът се понесе право към склона. Рейчъл изписка и се вкопчи в седалката. Когато се блъснаха в стената, шипестите вериги се врязаха в снега и машината започна да се катери. Младата жена бе сигурна, че ще се преобърнат, но кабината оставаше изненадващо хоризонтална. Когато стигнаха до върха на дигата, мъжът спря и усмихнато погледна пребледнялата си пътничка.

– Опитайте да го направите с обикновен снегоход! Използвахме амортисьорите на марсианския всъдеход. Получи се страхотно.

Рейчъл едва успя да кимне.

– Супер.

От върха на снежната дига се разкриваше невероятна гледка. Пред тях се издигаше още една висока стена, а зад нея се простираше гладка ледена шир с едва забележим наклон. Сгреният от луната лед постепенно се стесняваше в далечината и плавно се издигаше към планинските склонове.

– Това е ледникът на Милн. - Шофьорът посочи планината. - Започва оттам и се спуска към широката делта, в която се намираме.

Той подкара напред и Рейчъл отново се вкопчи в седалката, докато огромната машина бързо се носеше надолу по стръмната стена. Прекосиха следващата ледена река и се изкачиха по дигата зад нея. Когато се спуснаха, снегоходът потегли по ледника.

– Далеч ли е? - Рейчъл не виждаше пред тях нищо, освен лед.

– Три километра.

Струваше и се далече. Вятърът безмилостно шибаше снегохода и разтърсваше плексигласа, сякаш се опитваше да ги запрати назад към морето.

– Това е постоянно въздушно течение - извика шофьорът. - Свиква се с него! - После и обясни, че силният вихър е резултат от тежкия студен въздух, "стичащ" се по ледника като бушуваща река. - Това е единственото място на света, където адът наистина замръзва! - прибави домакинът и със смях.

След няколко минути Рейчъл видя в далечината мъгливи очертания - силует на огромен бял купол. "Какво е това, по дяволите?"

– Адски голямо иглу, нали? - пошегува се шофьорът.

Рейчъл се втренчи в "иглуто". Приличаше на умалена Хюстънска обсерватория.

– НАСА го монтира преди десет дни - поясни мъжът. - Многостепенен надуваем плексиполисорбат. Надува се на части, сглобява се и цялата сграда се закрепва за леда с колове и кабели. Прилича на голяма палатка, но всъщност е прототип на подвижен купол, който се надяваме някой ден да използваме на Марс.

Рейчъл впери поглед в странната постройка.

– И тъй като НАСА още не е пратила хора на Марс, сте решили да си направите една голяма екскурзия тук, така ли?

Шофьорът се засмя.

– Всъщност аз бих предпочел Таити, обаче съдбата не ни пита, нали?

Тя неуверено погледна сградата. Белезникавият купол призрачно се очертаваше на тъмния фон на небето. Снегоходът спря пред малка врата, която тъкмо се отваряше. Снегът заблестя на струящата отвътре светлина. От вратата излезе мъж, истински исполин с рунтав черен пуловер, който правеше тялото му още по-огромно. Приличаше на мечок.

Рейчъл не се съмняваше кой е великанът: Лорънс Екстром, административният директор на НАСА.

Шофьорът се засмя:

– Не се оставяйте ръстът му да ви заблуди. Този мъжага е истинско котенце.

"По-скоро тигър" - помисли си Рейчъл, която добре познаваше репутацията на Екстром. Говореше се, че отхапвал главите на онези, които застанат на пътя на мечтите му.

Когато слезе от снегохода, вятърът едва не я отвя. Тя се уви в канадката и тръгна към купола.

Екстром я посрещна по средата на пътя и протегна грамадната си лапа.

– Благодаря ви, че дойдохте, госпожице Секстън.

Рейчъл колебливо кимна и надвика воя на вихъра.

– Честно казано, не съм сигурна, че имах друг избор.

На хиляда метра оттам Делта Едно наблюдаваше с инфрачервен бинокъл как административният директор на НАСА въвежда Рейчъл Секстън в купола.
19
Директорът на НАСА Лорънс Екстром беше великан, румен и грубоват като разгневен скандинавски бог. Острата му руса коса бе подстригана късо над набръчканото му чело, а месестият му нос беше покрит с мрежа от венички. В момента очите му бяха изцъклени от безброй безсънни нощи. Влиятелен авиокосмически стратег и оперативен съветник в Пентагона преди да получи поста си в НАСА, Екстром имаше репутация на груб човек, която можеше да се сравнява само с безспорната му всеотдайност към проекта, с който е ангажиран.

Рейчъл Секстън го последва по странен лабиринт от полупрозрачни коридори, сякаш направени от листове матов найлон, закачени на опънати кабели. Под нямаше - само плътен лед, покрит с гумирани пътеки, за да не се хлъзга човек. Прекосиха спартанска жилищна част, снабдена с легла и химически тоалетни.

Слава Богу, въздухът бе топъл, макар да се носеха онези неопределими миризми, които винаги придружават хората, затворени в тясно пространство. Някъде бучеше генератор, очевидно източник на електричеството, с което светеха голите крушки, закачени на кабели в коридора.

– Госпожице Секстън - изсумтя Екстром, докато енергично я водеше неизвестно накъде. - Още отначало ще бъда откровен с вас, - Гласът му издаваше всичко друго, но не и радост от пристигането на Рейчъл. - Вие сте тук, защото така пожела президентът. Зак Херни е мой личен приятел и верен поддръжник на НАСА. Аз го уважавам. Длъжник съм му. И му вярвам. Не оспорвам преките му заповеди даже когато не ми харесват. И за да няма никакви недоразумения, искам да знаете, че не споделям въодушевлението на президента от вашето участие.

Рейчъл можа само да го зяпне. "И изминах пет хиляди километра, за да ме посрещнат така?" Този тип не беше много гостоприемен.

– При цялото ми уважение, и аз съм тук по заповед на президента - не му остана длъжна тя. - Не ми е известна целта на присъствието ми тук. Съгласих се да дойда на доверие.

– Чудесно - заяви Екстром. – Тогава ще говоря направо.

– Започнахте адски добре.

Грубата реакция на Рейчъл, изглежда, сепна директора. Той забави крачка за миг, погледна я и в очите му проблесна нещо. После той тежко въздъхна и отново ускори ход.

– Разберете, вие се включвате в секретен проект на НАСА против моето желание. Не само че представлявате НРС, чийто директор си умира да обижда служителите на НАСА като безотговорни дечурлига, но и сте дъщеря на човека, който е превърнал в цел на живота си да съсипе моето Управление. Това би трябвало да е звездният миг на НАСА - моите хора напоследък търпят много критики и заслужават да се насладят на славата. Заради армията от скептици, оглавявана от вашия баща обаче, НАСА се намира в политическа ситуация, в която моите усърдни служители са принудени да споделят славата с шепа цивилни учени и дъщерята на човека, който се опитва да ни унищожи.

"Аз не съм баща си" - искаше да извика Рейчъл, но това едва ли беше моментът да спори за политика с шефа на НАСА.

- Не съм дошла тук заради славата, господин Екстром.

Той я изгледа ядосано.

– Може да установите, че нямате друг избор.

Отговорът му я изненада. Въпреки че президентът Херни не бе казал нищо конкретно в смисъл, че Рейчъл може да му помогне по някакъв "публичен" начин, Уилям Пикъринг определено беше изразил подозренията си, че тя може да се превърне в политическа пионка.

– Искам да знам какво правя тук - заяви младата жена.

– И аз. Това просто не ми е известно.

– Моля?

– Той ми каза, че вашата система за наблюдение на Земята е направила някакво откритие.

Екстром пак я погледна, но не спря.

– Доколко сте запозната с проекта СНЗ?

– СНЗ е съзвездие от пет сателита на НАСА, които наблюдават Земята - картографират океаните, анализират разломи, следят топенето на полярния лед, търсят полезни изкопаеми…

– Чудесно - прекъсна я той. Не изглеждаше впечатлен. - Значи знаете за последното допълнение към съзвездието на СНЗ? Казва се ПОСП.

Рейчъл кимна. Полярният орбитален скенер на плътността (ПОСП) имаше за цел да помогне за определянето на резултатите от глобалното затопляне.

– Доколкото разбирам, ПОСП измерва дебелината и твърдостта на полярната ледена шапка.

– По същество, да. Сателитът използва спектрален анализ, за да определя дебелината на големи райони и да открива меки точки в леда - киша, вътрешно топене, големи пукнатини, които са индикатори за глобално затопляне.

Рейчъл познаваше методиката за определяне на плътността и дебелината на леда. Нещо като подземен ултразвук. Сателитите на НРС прилагаха аналогичен метод за търсене на подземни аномалии в Източна Европа и за откриване на масови гробове, потвърждаващи, че наистина има етнически чистки.