Красавици и зверове

Идентичност

Глобализацията повдигна на квадрат поводите и възможностите за общуване между народите; във всеки момент може да ви се наложи да взаимодействате с всеки, във всяка точка на глобуса. Това води до неимоверно опростяване на разказа за това кои сме ние и откъде идваме. Трябва бързо да го различите от всички други, да му се представите сам чрез някаква бързо смилаема емблема. Австралия? Аха, кенгура, бумеранзи, сърфисти по гигантски вълни. Донякъде така действа рекламата: за да запомните продукта прилагат към него рима, картинка, песничка.

Оттук става ясен и основният проблем на българската идентичност. Градена в епохата на съизмерването по престиж със съседите, когато главното е траките да се окажат по-стари от даките, а в жилите на Кирил и Методий да се открие българска или поне славянска кръв, тя се оказва съвършено непригодна за глобалната епоха на национален маркетинг.

Никой не се пита дали е вярно онова, което твърди рекламата. Важното е да ви е интересно, да запомните “мъжете знаят защо”, бутането на автомобила в пропасттта след изяждането на вафла “Морена” или някоя друга подобна глупост. По същия начн за съвременния глобален бизнесмен или просто турист е дълбоко неинтересно кой е по-древен или чия “собственост” е този или онзи цар. Единственото важно нещо е дали в паметта остава някакъв образ на тази култура, дали тя ще може да бъде лесно идентифицирана сред стотиците други на пазара.

Вследствие на това културно смешение самият аз става множествен, пост-модерен така да се каже. В една ситуация си американец, в друга празнуваш Йом кипур, в трета се сещаш за немския си дядо. Вече няма затворени територии, няма и монолитни идентичности.

Отношението към миналото на българина обаче остава протоколно; наместо знание или просто забава, то има за цел да вдъхва гордост – гордост от това, че в един момент ме възникнали и оттогава до сега упорито съществуваме.

В това отношение любопитен феномен е Националният исторически музей, преместен в Бояна и открит набързо за планираното посещение на официалните лица, точно както се правеше по времето на петилетките. Наместо да покаже интересните предмети, които притежава, музеят тръгва от разказа за създаването и развитието на България, какъвто го знаем от читанките - той почва в предисторическата пещера и завършва с началото на комунизма, когато очевидно историята завършва. Ролята на музея е да го илюстрира според силите си къде с оригинали, къде с копия, къде с фотоси. Някъде се получава, другаде недотам. Например познатият ни урок “феодална разпокъсаност” е изобразен кой знае защо с престол от Рилския манастир, а в “падане под оманска власт” ислямската миниатюра на хора с чалми водещи щастливо дете през китни градини странно контрастира с разказаните в бележката ужаси на еничерството. Но главното е разказът да не спира и да се внуши пряката приемственост между троглодитите, живели по нашите земи и примадоните от Народния театър между войните.

Няколко любопитни промени спрямо людмило-живковската редакция на музея привличат вниманието. Първо това е огромната роля на християнството. Далеч преди Борис населението на по нашите места спонтанно е покръствало, бивало хвърляно на лъвовете, докато накрая едва ли не принудило господарите и да приемат христовата вяра. Естествено такъв един акцент е полезен във времето на европейска интеграция.

Прави впечатление сравнително скромната роля на революционно-бунтовническата проблематика, с която ни мореше комунизмът. Новата геополитичека ориентация на страната е избутала разлюбения Дядо Иван и Освободителната война в един коридор, а периодът отпреди фаталната 46-та година е представен носталгично с театър, тоалети, градска култура – ще речеш една напълно европейска страна, върната назад от комунистите.

Тук не става дума просто за един скучен за необучения по родна история чужденец музей. Проблемът е в архаичния начин, по който българинът преживява своята идентичност, от която вее смертелна ериозност и монолитност. На комунистическия разказ ще се противопостави друг, не по-малко митичен разказ, чиито основен постулат, въпреки редакцията, си остава същият: всички исторически пътища водят към нас, гоподарите на тази територия, продаващи сувенири във фоайето. В една по-малко комплексирана страна бихме имали един музей на тракийската култура, друг – на византийския ареал, трети, да речем, на ислямските влияния в Балканите и т.н. Връзката между тези велики епохи е случайното обстоятелство, че ние живеем днес по тези места – а това няма нищо общо със самите тях.

Ивайло Дичев

Социалните битки на 21 век започнаха в Сиатъл

Сблъсъците в Сиатъл около "Рунда на хилядолетието" предизвестиха конфликтите на следващия век : утопията на глобализма ще среща все по-яростната съпротива на локалното. Отначало неорганизирани и спонтанни като лудитите-машиночупачи от началото на техническата революция, антиглобалистите днес започват да е превръщат в световно движение, благодарение на интернет и бума на неправителствени организации. Обединява ги чувството на застрашеност от разрастващия се свят, където икономическите процеси стават все по непредсказуеми, а ролята на отделния гражданин - все по-малка. Световната търговска организация въплъщава тъмните сили, стоящи зад тези процеси - корпорациите, лобитата; провалът на преговорите й за по-нататъшна либерализация на международната търговия, този нов интернационал преживя като първата голяма победа над света на глобализацията.

Откъде идва подобна негативна, терористка позиция? Наистина премахването на митата, преференциите и протекционизма стимулира износа, а той създава работни места. Само че очевидно страните с по-мощни икономики ще изнасят повече; слабите, принудени да отворят пазарите си, ще трябва да внасят и да закриват производства. Това обяснява защо развиващите страни се боят от глобализацията и обикновено се мъчат да изтъргуват отварянето на пазарите си срещу помощи и инвестиции.

Но защо тогава протестират в самите развити страни? Защото успоредно с либерализирането в движението на стоките е либерализира и движението на капиталите; икономическата власт се разтоварва от всякаква отговорност към конкретното място. Става все по-лесно да изтеглите инвестициите си от една част на света и да ги прехвърлите в друга - не е необходимо дори да си дадете труда да пътувате дотам, всичко става по електронен път, със скоростта на светлината. Това, наред с множенето на прагматични правителства, готови да следват правилата на новия световен ред и да ориентират цялата си политика около чуждите инвестиции, кара капитала да изтича непрестанно в трети страни, където работната ръка е по-евтина.

Но за да се построи неолибералната утопия на глобалния пазар, трябва предварително всички неща да се превърнат в стоки. Например някой да брани интелектуалната собственост (въпросът коя част на света изнася интелектуален продукт разбира се е риторичен). Това изглежда някак нормално, но запитайте се какво би станало, ако някой беше патентовал таблицата за умножение и ако всеки път, когато умножавахте 2 х 3 трябваше да му плащате авторско право. Нима компютърните продукти през следващия век ще бъдат по-малко необходими? Неравният достъп до знанието и културата ще направи така, че търговската глобализация да бъде съпроводена от невиждано културно разслоение. На глобализиращия се copyright, антиглобалистите противопоставят принципа на copyleft (игра на думи, получена от от "авторско право" и "ляво"), според който сферата на идеите предполага една естествена щедрост и споделяне, та дори ако за това трябва да се крадат компютърни програми.

Най-голяма тревога днес буди превръщането на живота в обект на авторско право. Днес вече се патентоват пшеници, които не можеш да посееш повече от веднъж, така че колкото и добър добив да имаш, пак трябва да купиш посев от централата. Пилета с повече бяло месо или съответно по-едри кълки. Скоро ще почнат да е продават различни "химери", т.е. същества, създадени от демиургичното въображение на даден генетик. А защо да не си представим, че на пазара тръгнат модели за идеални човеци, разпространявани от лабораториите - правите любов с жена си, плащате авторско право и раждате деца без нито един кусур.

Борбата срещу глобализма се води от консервативни позиции; изпреварени от шеметното развитие на света, новите левичари все повече ще заменят прогресистките позиции от 19 век с различни форми на съпротива срещу твърде бързите промени. Френският аграрен лидер Жозе Бове, който троши безвкусния глобалистки Макдонвалдс, в името на френското вино и сирене, е показателен за тази нова тенденция.

Протекционизмът - и традиционният, и модерният - отговарят на една дълбока психическа потребност. Можем да сме бедни ние тук в Каспичан, можем да сме изостанали от световните тенденции, но тук ние сме важните, когато дойдете при нас, вие се съобразявате с нас. Тук има един най-богат, един най-умен, един луд - и всеки има своето място, своята значимост. Проблемът с глобализацията е, че колкото повече хора се състезават, толкова по-малко са победителите. Поставете каспичанлията в конкурентни отношения с останалите 6 милиарда жители на планетата: той пак ще бъде толкова беден и изостанал, но на всичкото отгоре ще е престанал да си бъде у дома.

Ето защо вече се надига вълна от регионализъм. Като съпротива на тоталното, анонимно обращение - топлите местни култури, мрежите на етническа или религиозна солидарност, връщането към едно реално или измислено пред-модерно "ние", което дава на човека място и смисъл. Този процес на едновременно глобализиране и локализиране нарекоха глокализация - той може да протича мирно като при бретонците, започнащи да изучават забранения и през миналия век език, но може и да бъде съпроводен от терористически акции като тези на баските и корсиканците, от улични войни като тези между корейската и афроамериканката мафии в Лос Анджелис, от реални войни за етничеко обособяване като тези в Босна.

Колкото повече се либерализира търговията, толкова по-малка роля остава за политиката. Правителствата вече не могат да развиват, стимулират, преориентират икономиките си: ако принципът на свободната глобална циркулация бъде доведен докрай, за тях просто няма да остане много повече от почистването на улиците. След края на терористичните режими в източна Европа, поледвани от невиждана корупция на политичеката класа, изглежда политическата сфера е загубила доверие, консенсусът около нея може да бъде само свързан с нейното постепено изчезване. Икономиката не може да ни разочарова, там и без това владее егоистичния интерес. Само и от най-лошото правителство гражданинът има, поне теоретично, правото да изисква; по дефиниция то следва да изразява неговата воля. Когато една корпорация реши да дойде или да си отиде, да построи или разруши, вие нямате думата - това си е тяхна работа, техен капитал. Когато световните корпорации станат по-мощни от правителствата ще натане и края на идеята за демокрация и публично пространство.

Капитализъм не означава само пазар, а и политически институции. През миналия век икономиката постепено се измъкна от опеката на монарси и правителства. Двайсети век беше реванш на политическото, дошло с протекционизъм, национализации и концлагери. От 80-те години насам икономическото отново се откъсна далеч напред и днес все повече почва да подчинява политическата сфера. От тук основната идеология на антиглобалистите, това е връщането на политическото на световната сцена - публичен дебат, контрол, планиране, наместо несъзнаваната стихия на тоталния пазар. Ще намери ли 21 век едно равновесие между тези две сфери, или безредиците в Сиатъл са предвестник на едно обратно залюляване на махалото към нови форми на тоталитаризми?

Ивайло Дичев

Емигранти

С началото на летните ваканция започват да се появяват емигрантите. Абе ясно е, че в Мароко или Тайланд е по-евтино и по-приятно, но какво да се прави, родина, пък и нали трябва някак да се изкупва вината, с която те товарят напуснатите родители. Преди години една имигрантка във Виена 89та ми беше казала : “Падането на стената е за нас същинско бедствие. Сега вече нямаме оправдание задето не си ходим.”

Връщането не е трудно само заради мърсотията или произволните цени. Проблемът е да се преодолее тази неуловима смесица от радост и завист, с която биват посрещнати заминалите. Появата им актуализира за останалите в гнездото екзистенциалната паника, която не придружава през тези десет години : да замина или да не замина ? Не сбърках ли, че останах ? Дали не остава някакъв най-поледен влак и за мен ?

Това събудено колебание придава на срещите между бивши приятели една идея двусмисленост. Безкористното любопитство към далечната непозната действителност се примесва с един добре или зле прикрит интерес към заплащане, условия, работни визи. Само едно може да свали тревожността и то е питащия да се убеди, че там не е нито лесно, нито толкова хубаво, че изборът на оставането е бил добър, че има някаква уютна фаталност, която те обрича да се примириш с това, което имаш. Тогава защо емигрантите така упорито разкраяват успехите си в новия си живо ?

Много просто, те също имат психологически проблем за разрешаване : самохвалението пред сънародниците за тях е начин да се уверят, че са направили правилния избор и да преодолеят емоционалното разлюлаване, което неминуемо съпътства връщането. Защото ако те там печелят повече пари, имат по-хубави неща и живеят в една по-рационална среда, то тук пък си има един такъв очарователен непукизъм, който прави така, че да минаваш прекрасно и с по-малко пари, неща и рационалност. Ако тук тече купонът, защо аз се блъскам да работя като луд и да спазвам всички тия социални условности ? - пита се емигрантът.

Такава една абсурдна ситуация : всеки има нуждата от завистта на другия, за да приеме живота си. Откъде идва това непрестанно оглеждане в чуждия поглед, това съизмерване с онова, което не ти принадлежи ? Вероятно причината за него е в така неустановеното битие на балканския човек, подложен на непрестанни смени. Всичко е възможно, всеки може да стане всякакъв, по всякакво време и огромния трепет около политиката очевидно е свързан с това : политическата кариера е онзи асансьор, който прави всички социални скокове осъществими. За разлика от американската мечтар тук възможното се мисли не като индивидуален избор, за който отговаряш, а като

Ивайло Дичев

Време е за референдум

Една от поуките на местните избори е, че европейските жестикулации на ОДС не изиграха особена роля за спечелване на гласове.

Каква по-голяма услуга можеше да направи еврокомисията и лично Романо Проди на управляващите освен да им обещае да заличи разликите между първа и втора вълна кандидати и да даде макар мъглява надежда за изоставащи като България? Цялата кампания премина под знака на двусмилената употреба на синия цвят, на вграждането на българската карта в орбитата на европейските звезди и т.н.

Започна да се гадае как СДС ще използува по-нататъшните стъпки в мъчителния бюрократизиран процес на евроинтеграция за запазване на властта в близките десет години: покана за преговори - местни избори, начало на преговорите, евентуално отмяна на шенгенските визи - предсрочни парламентарни избори, покана за членство - нови избори и т.н. Само че тази сметка се оказа умерено вярна, а хората си гласуваха съобразно местните сюжети и до голяма степен санкционираха политиката на управляващите. И ако СДС продължава да разчита на Европа като основен електорален локомотив, разочарованията рискуват да бъдат все по-големи.

Защото европейската тема в България е елитарен продукт. Просто онези, които са включени в международните мрежи на обмен и които реално печелят от процеса на отваряне - онези, които имат контактите, които могат да пишат проекти, или които прото знаят добре чужди езици - са едно аристократично малцинство, концентрирано в София и няколко по-големи града. За огромното мнозинство от българите Европейския съюз е абстракция; не повече от 40 на сто изобщо го различават от мечтания консесуален Запад. Известно време утопията работеше, защото беше далече, но сега, когато западните стоки, образи и практики са тук, под носа ти, мечтанието почва да променя посоката си; наместо да се вайкаш, че ние българите сме се озовали в коридора на историята, започваш все повече да се питаш защо съседът вече има европейски стандарт, а ти - не. Оттук нататък все повече хора ще осъзнават какво точно е Европейския съюз и че за едни интеграцията ще е нещо добро, за други - лошо. Че наред с безспорните стратегически предимства, в краткосрочна перспектива някои ще загубят работата или бизнеса си, други - властта, трети - престижа, рутинната или просто спокойствието си.

Този процес тече отдавна. Колкото по-далеч е от ЕС дадена страна, толкова по-мощен е консенсусът около него. В Албания той е най-висок, обратно Щвейцария, чиито стандарти в много отношения са по-високи от европейските, отхвърли идеята за членството. Маахстрихтският договор мина с около процент разлика във Франция, страна-основателка на ЕС; в мечтаещата за присъединяване Чешка република обществената подкрепа вече падна под 50 на сто, а в наскоро присъединилата се към ЕС Австрия тя днес е 23%. Колкото повече се приближава България до членство, толкова по-слаба рискува да е обществената подкрепа - това неизменно съпътства превръщането на евроутопията в реални бюрократични процедури, налагане на квоти, затваряне на предприятия и т.н.

Ако България бъде поканена за преговори през декември, това ще бъде уникалният момент за провеждане на

референдум за присъединяването на България към ЕС.

По-голяма подкрепа като че ли интеграторите няма да получат, оттук нататък тя ще спада.

Защо изобщо е необходим подобен акт? Става дума за предаване на националния суверенитет на една над-национална инстанция. Не бива тук да се подменя прякото волеизявление на гражданите с това, че виждаш ли гласувайки за депутати от СДС за едно Велико народно събрание, всъщност подкрепяш евроинтеграцията. Още по-абсурден е аргументът, според който проучванията на общественото мнение показвали достатъчна подкрепа за присъединяването. Вотът не е описание на общетвеното мнение, а обществен ангажимент на една нация. Веднъж гласували за евроинтеграцията с мнозинство от над две трети (както мисля, ще стане ако референдумът бъде направен в началото на годината), българите ще бъдат готови да изтърпят много повече, защото това ще е техен избор, не наложена от някакви софийски елити утопия.

"Това е пътят, по него ще вървим - каза Костов пред Народното събрание на 14 октомври, - колкото и да е трудно, каквото и да ни очаква, с каквото и да платим създаването на конкурентна пазарна икономика." Тези думи, подкрепени от гражданския вот, ще се превърнат в обединяваща нацията парола; без него те почват да напомнят Сталин, който така беше готов да жертва едно-две поколения заради светлото бъдеще.

В България до сега практичеки няма дебат по темата Европа. Сякаш вичко е тихо и консенсуално. Но не щеш ли през февруари премиерът се озъби на Брюксел и думите му предизвикаха най-неочаквана антиевропейска вихрушка. Очевидно под повърхността дремят непознати, ирационални енергии. Ако проблемите не се изговорят сега, в началото на процеса, ако не се потърси народният вот сега, преди да сме навлезли в мъчителните спирали на евроинтеграцията, общетвената подкрепа може рязко да се отвърне от управляващите в един много по-решителен момент, когато вече ще е късно да се дава заден ход.

Ивайло Дичев

Да преодолеем етноса в себе си

Какво и представя един европейски човек, когато се споменат Балканите ? Етноси. Понякога етносите се привиждат диви, предмодерни, ирационални, понякога те симпатично съжителстват в мултикуртурна пост-отоманска мозайка, но без тях представата за региона не минава. Никой няма да нарече французите или англичаните етнос, освен ако трябва да се уточни произхода на някого. Кой би нарекъл немско-френските войни етнически ? Дори конфликтите в Северна Ирландия, които така приличат на югославските, никога не носят такова име. Обратно, когато говориш за сърби, албанци, турци, българи, трябва специално да подчертаеш на коя държава са граждани, ако нямаш предвид етническия им произход. Защо е така ?

Една от причините е в това, че на Балканите етническите разлики компенсират липсата на социални. Не че няма бедни и богати, а че разграничението между тях не почива на културни пластове и изглежда някак случайно. На Балканите непрестанните социални преобръщания на пластовете рядко са онези, които възпроизвеждат някаква социална позиция за повече от три поколения. Всички живеят по горе долу един начин, обличат се сходно, знаят едни и същи неща. Нещо повече : процесът на форсирана модернизация прави така, че всички са готови да бъдат всякакви, което отдруга страна значи, че не са готови да признаят каквито и да било йерархии. Ако аз съм уверен, че мога да бъда и министър, и учен, и търговец при други обстоятелствата, то мога ли да изпитвам респект към подобни фигури ?

В старите цивилизации човек се посвещава на едно, брани го от посегателства на парвенюта, понякога дори умира за него. Ние на Балканите сме ренесансови персонажи – всеки прави по малко от всичко, ако пък не, то е готов във всеки момент да зареже заниманието си и да се хвърли на по-голямата аванта. Университетски деец едновременно политиканства, бизнесмен си е направил капия в непревителствена организация да може да избегне един или друг закон. Една промяна в светофарите на историята и всеки е вече станал друго. Появява се феномен, който много напомня на предмодерните общности, нека да го наречем “виртуален етнос” : дори реално да има разлики, стремежът е към сливане, към топло “ние”.

Дори когато един натрупа много пари или власт той пак живее по сходен начин с масата, мисли като нея, стреми се към същите неща. В старите цивилизации, колкото и да са демократични, социалното положение предполага да притежаваш и нещо недостъпно. Истинското богатството там започва от нещата, които не могат да се купят в супермаркета, които са наследени или придобити благодарение на някакъв личен ангажимент, образование, вкус, избор. В социалната група се влиза трудно, защото е необходимо да се едно дълго усилие, което може да трае един цял живот или дори живота на няколко поредни поколения (първото поколение емигранти е тор за децата си, казват в Америка). Социалната позиция изисква някакво посвещаване, някаква вярност, което понякога предполага да гребеш срещу течението. Един аристократ не може да погази семейната традиция, един интелектуалец трябва да бъде готов да гладува, но да не се компрометира, един политик няма да е същевременно търговец и тъй нататък. Това дори не е морален, а чисто социален въпрос : просто не те допускат в съсловието, ако не спазваш правилата. В етноса се влиза автоматически със самия факт на раждането, затова там е приятно и уютно. Затова колкото повече революционни преобръщания, колкото повече хаос – толкова по-важен ще бъде той.

В балканския свят свят на вечен обществен кръговрат устойчиво е само етническото. Така етносите се превръщат в знак за социален статут, циганите стават парии, турците са изтласкани в тютюна, албанците организират трафикантски мрежи. Впрочем пътешественици от миналия век казват, че в османската империя етнонимите всъщност обозначавали професии – грък заначело търговец, българин – копач и пр. Нещо от това като че ли е останало и до днес. И ако там, където има ясни съсловни разграничения съществуват социални конфликти, на Балканите където социалните разлики са слаби и нетрайни, напред излизат етническите, племенните битки между “наши” и “ваши”. Не е ли странно, че идентичността ти на интелектуалец (търговец, военен…) може да се окаже по-маловажна от тази на сърбин или албанец ? Явно нещо в тази идентичност не е доизградено, не си й се посветил до такава степен, че да се превърне тя в смисъл на живота ти.

Когато съсловната етика надделее над племенно-общностната мирът на Балканите ще бъде гарантиран. И понеже нямаме време да чакаме този процес да протече чрез едно естествено улягане на пластовете, една важна страна на готвения “Пакт за стабилност” ми се струва укрепването на професионалните съсловия чрез интегрирането им в европейския контекст с много бързи и радикални мерки гарантиращи и привилегии, но и контрол върху упражнявания морален код на професията. Журналистът от Белград и от Тирана трябва някак да станат част от една и съща професионалана общност : това да им носи някакви важни привилегии (например безвизово пътуване в Европа), които погазването на професионалната етика да им отнема.

Иначе може да излезе, че е бил прав Самюел Хънтингтън, когато предрече, че социалните конфликти постепено биват заменени от културни, в които вече не можеш да избираш от кои да бъдеш, защото идентичността ти е “генетически” зададена. Прав ако не за света, то поне за Балканите.
Ивайло Дичев

Каталог: ivayloditchev2001
ivayloditchev2001 -> Културни превъплъщения на дара в модерната епоха
ivayloditchev2001 -> Европейска идентичност
ivayloditchev2001 -> Културна антропология (два семестъра, 2ри курс)

Изтегляне 0.59 Mb.

Сподели с приятели: