Красавици и зверове



страница2/4
Дата13.01.2017
Размер0.59 Mb.
1   2   3   4

Местни избори


Местните избори направиха още по-видимо натрупалото се разминаване между децентрализираща реторика и централизираща практика в държавата. След своеобразния връх на общинската автономия по времето на Филип Димитров, местните власти от година на година губят терен. Днес кметовете, избрани с прекия вот на избирателите имат почти толкова власт, колкото и президента, тоест никаква : притиска го от една страна издигнатите с партийни листи общински съветници, от друга - назначените от правителството областни управители, които за сега като че ли нямат друга работа освен да го дебнат и топят "горе".

И ако решенията е централизират, плащанията си остават децентрализирани. През общината транзитират средства за приоритетните сфери на образованието и социалното подпомагане без тя да може да назначи дори един учител или социален работник; полицията и пожарната изобщо не зависят от нея, а за благоустрояване и капитално строителство при така спуснатите бюджети почти никъде пари няма (забележете, че кампанията започна със заплахи за съдебна саморазправа с кметове, позволили си да преразпределят бюджети на своя глава). Общините ще приватизират каквото имат, за да посрещнат разходите си, и ще загубят всякаква инициатива : отгоре ще спускат целеви субсидии, а те ще изпълняват. "Местно самоуправление" в този момент ще се превърне в една оригинална форма за избор на държавния чиновник, който най-любезно ви обслужва.

Някак неусетно демокрация и децентрализация станаха синоними. Да говориш за здрава централна власт е агитираш за връщане на комунизма. Една от причините, това е локалистката идеология на Европейския съюз: широкото местно самоуправление е сред най-задължителните условия на евроинтеграцията. Е вярно е, че децантрализацията по правило идва след като се укрепят държавните институции, но нали няма време за губене, нали час по-скоро трябва да се закачи страната за европейските кредитни линии. Управниците, независимо от цвета им, са принудени да правят едно, а да говорят друго, да да симулират децентрализация пред европейските партньори, докато трескаво се опитват да овладеят верижната реакция на държавния разпад. А междувременно защо да не прехвърлят на местно ниво финансовото бреме за непригодените за прекрасния нов бизнес-свят ученици, старци, безработни, болни и други излишни хора, докато те се съсредоточават върху глобалните неща?

Високата апатия, с която се посрещат местните избори показва, че някъде моделът е сбъркан. Днес от кметовете често ще чуете, че ако отговорностите им не могат да бъдат повече, то нека поне бъдат по-малко. Може би беше по-добре автономия трябваше да имат някакви по-големи единици, например областните управи - те да се избират с пряк вот. Какво зависи от една община с няколко хиляди обитатели, в какво да инвестира, какви европейски проекти да разработва? Сега е тъкмо обратното: единицата, която може да развива инфраструктурата, да партнира с чужбина, да съживи производството, да даде хляб на хората е съставена от чиновници. Обратно, избира се управата на общината, която в много случаи може единствено по-добре или по-зле да мете улиците.

Проблемът има и едно чисто културно измерение. С изключение на няколко големи града, българските общини възпроизвеждат онзи котловинен модел, който от сто години е най-голямата пречка пред модернизирането на страната. В състояние на криза те се превръщат в окопи на фронта на колективното оцеляване. Работните места се пазят за хора от селото, колкото повече се устроят, толкова по-добре. Ако се подхване някаква стопанска инициатива, тя да си е е тук, между наши хора. Ако трябва да се пращат деца на училище, ще се сливат паралелки и ще се отопляват сгради, само и само да не отидат в по-големия град - нека се научат по-малко, нека останат откъснати от света, но да са си при нас. Това също е местна автономия: като във времето на отоманския милет, старейшината ще ходи гори да се пазари, ще отвоюва привилегии. Само че котловинният патриотизъм не само подменя националното "ние" с някаква общност от няколко хиляди, понякога дори стотици. Той спира социалната мобилност, която е в основата на всяко модерно общество и така лишава една част от "самоуправляващите се" от равни шансове.

Ивайло Дичев


Националната държава става гето


В края на ХХ век изглежда като че ли териториалният (френски) модел удържа победа над общностния (немски). Националната държава дегенерира до място на геополитическа, юридическа, икономическа или комуникационна сцена. Тя е онова, което просто е тук, не там, онова, на което си пространствено обречен.

Общностният аспект на нацията, мислена до неотдавна като семейство, като “свещен дълга на всеки” (Русо), днес прилича в най-добрия случай на антропологически куриоз. А в най-лошия намилисва на манипулация, противоречаща на правото на индивида да разполага със себе си. Защото вярата в изначални дългове, предхождащи човека, няма повече на какво да стъпи.

Възраждащите се общностни идеологии - етнически, религиозни, историко-героически - са изцяло реактивни, сиреч обърнати навън, зависими от онова, на което противостоят. Те действат според принципа на тероризма “ТИ отговаряй за последиците на моите действия” и трудно конституират автономни мрежи.

В този смисъл новият (псевдо) национализъм, залял света, е по-скоро послание, отколкото същност: разпадането на СССР, Чехословакия и Югославия показа, че националните разводи имат за цел не възстановяване на суверенитет, а по-бързото и изгодно негово загубване с вливането в Европа и НАТО чрез един вид въображаемо геополитическо изместване в западна посока. Случаят на “изоставените” Русия и донякъде Сърбия е обратният: те имат интерес да спират процеса на дрейф на запад, тъй като и без друго тях не ги искат там.

Впрочем такава тенденция вече имаше след втората световна война със създаването на наднационалните блокове, ограничаващи суверенитета на отделната държава. Тогава обаче вражеският блок все още мотивираше националноосвободителното въображение. Днес вече никакъв фантазъм не противостои на желанието на бедните да се приютят под крилото на богатите.

Защо общностното е делегитимирано? Защото дозата насилие, нужна да поддържа неговото вътрешно сцепление, вече не може да се набавя. Повикът да се жертва нещо за нацията - за общото бъдеще на тази именно територия - все по-трудно се приема сериозно. Например касапниците в бивша Югославия и в Чечня бяха съпътствани от нечуван в историята процент на дезертиране от имперските армии. В Босна лееха кръв не патриоти, а главорези, уикендови бойци, които излизаха на етническо чистене както се ходи на лов, за да се върнат в неделя вечер при семействата и телевизорите си.

В повечето страни има консенсус относно професионализирането на армията. Все по-рядко се практикува принципът на задължителното разпределение на млади учители или лекари след дипломиране - една символична инвестиция в националната територия. Културните дейци, търсещи изява на световния пазар, разглеждат националните идиосинкразии като суровина за износ. В икономиката образованието, науката, дългосрочните инвестиции са заменени от мигновени финансови операции, извършващи се със скоростта на светлината.

Упадък на традиционното дарителство

Самият принцип на дара, който е в основата на всяка общност, е станала проблематичен. Може би тъкмо затова напред излиза декадентската фигура на филантропа - онзи, който компенсира изчезналата воля на поколенията да инвестират в бъдещето.

Една от причините за това е подмяната на дара и жертвата с псевдо дара на информацията. В националното пространство циркулират не дарове, както в реалните общности, а съобщения, не жертви, а разкази за жертви.

Във “Въображаеми общности” Бенедикт Андерсън показва как циркулацията на определен тип информация създава нацията. В известен смисъл “Media is the message”, тъй като важното е не какво ти се дава всеки ден като информация, а самият факт, че ти се дава. (В даровия обмен фактът на даряването е по-важен от конкретното съдържание на дара.)

Така информационният дар, върху който е построена “въображаемата общност” на нацията съдържа един двоен парадокс: не го губиш, когато го даваш; не го изконсумираш, когато го получаваш. Във всяка конкретна ситуация аз сякаш давам/получавам информация (учител и ученик, журналист и читател…). Всъщност обаче информацията преминава през мен, без да скрепи уникалното взаимоотношение, както това би следвало да прави дарът.

Да бъде преживявана нацията като общност, е възможно само при определена информационна стратегия - при едно системно превръщане на информацията в рядка стока. (Ако това, което даваш, се намира лесно, дарът няма стойност.) Но рухването на информационните бариери и връщането към една сякаш средновековна норма на всеобща преводимост - реваншът на алегорията над символа - е и краят на общностния симулакрум, наричан нация.

В тази призма може да се види и проблемът на езика: разпродтранението на английския и на Интернет по цял свят е знак за рухването на тези бариери.

Периферията по-голям патриот от центъра

Нацията е ефект на неравномерното развитие на капитализма, пораждащо напрежение между център и периферия. В този смисъл има повече нация по периферията, отколкото в центъра. Повече в Германия, отколкото във Франция, повече в Македония, отколкото в България и т.н. В периферията по-често се използва личното местоимение “ние”, повече се разсъждава кои сме, защо сме, какво сме дали на света.

Винаги - периферната - нация (изключения са двете стари нации: Франция и Англия) едновременно модернизира и се противопоставя на модернизацията. Модернизира - защото всички усилия на националните институции са съсредоточени върху догонването и подражанието на другите. Противопоставя се - защото нацията е и колективна защита срещу опасностите на онази победа на настоящето над миналото, каквато е модернизацията. (Именно нацията е гарантът и моралната рамка на преразпределителни механизми като социалните осигуровки, широкия достъп до образованието и културата и т.н.)

В съвременния свят съотношението между център и периферия е променено. Преди метрополията експанзираше към периферията, колонизираше, експлоатираше, потискаше. Сега периферията нахлу в метрополията; третият свят е проникнал в самото сърце на Берлин или Амстердам, а наместо да се борят за национално освобождение периферните народи се чудят как да привлекат инвестиции според известната шега: само едно е по-лошо от това да бъдеш експлоатиран - това да не бъдеш експлоатиран.

Модерността е преход от вертикална имитация (обърната към предците) към хоризонтална имитация (обърната към връстниците, към съседите). Днес самият предмет на имитация за периферните нации е друг. Те вече нямат пред себе си модела на нацията субект, преследваща цели и идеали, а този на нацията вместилище, оградена от различно пропускливи бариери. Но ако вместилищата на богатите нации могат да се определят като съсредоточие на привилегии, естествени като добрия климат, тези на периферията също така естествено се превръщат в гета.

Старото напрежение между център и периферия е заменено от напрежението между мрежи и региони. В този смисъл България се залъгва все още, че е нация, макар периферна. Тя се превръща в регион, и този за съжаление в регион - гето, чиято основна характеристика е нежеланието на Европа да го интегрира.

Смъртта на високопарния език

Нацията се опира на собственото си ставане. Трябва да бъде отхврълена някаква другост, за да се възцари онази инцестна иманентност, в която е същината й.

Тази стратегия има две посоки: освобождението от вътрешен подтисник или защитата от външни врагове. Потисника - император, монарх, окупатор - вече го няма. Неговият приемник днес обсипва периферната нация с хуманитарни дарове, развива демокрацията, стабилизира валутата, гарантира неприкосновеността на границите и т.н.

С това възможността за героическа автолегитимация на националната държава става проблематична. Освободени от потисниците и защитени от външните врагове в света на миролюбивия консенсус след края на студената война, нациите няма откъде повече да черпят жизнена енергия.

Народът - понятие, несъществуващо в правото - се оказва по хегелиански в началото на онзи процес, който трабва да го произведе. Народът е в дълбоката си структура понятие трансгресивно (а именно народите създават модерните нации).

Трансгресията в света на “мекия консенсус” вече не може да влезе във високия език под формата, да речем, на революционна идеология. В модерния свят, който по американски е до крайност регламентиран юридически трансгресията е просто престъпление. По същия начин жертвата има финансов израз, а участието в общност е въпрос на договаряне, както записването в клуб.

Лишен от висок език, народът губи референта на големите си разкази и не може да се конституира като колективен субект. Тогава наместо нация - териториализирана форма на преразпределение и солидарност - той поражда неформални мрежи, криминализирани в различна степен. Наместо разкази за освобождение и борба с враговете в националното пространство сред нарастващо безразличие циркулират един вид криминални хроники, разкази за това как другите са прекрачили забраните, как са си създали общност против закона.

9.01.1998

Ивайло Дичев

1   2   3   4


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница