Красавици и зверове



страница3/4
Дата13.01.2017
Размер0.59 Mb.
1   2   3   4

Нейно величество паниката


Наскоро, за да омаловажи руската финансова криза, едно списание писа, че само за една седмица на борсата в Токио се е изпарила стойност, равна на цялата руска икономика. Колко ли Японии са потънали през черният четвъртък на Уол стрийт? Колко Америки ще струва на света задаващата се световна борсова криза?

Представете си го така : стоите си в къщи, не вършите никому нищо лошо, може би изобщо нищо не вършите и изведнъж борсовият агент ви се обажда, за да ви съобщи, че от спестяванията ви остава само една пета. Причините ли? Надценили индонезийска рупия… руският президент кара тежък махмурлук… задавал се тайфунът Фифи… някой си Джордж Сорос изказал мнение за дадена рублата… в Белия дом практикували орален секс… Какво ви остава, освен да отворите древните книги и да почнете да тълкувате смисъла на наказанието, което съдбата ви изпраща?

Още по-удивителното е, че борсовият феномен се оказва в центъра на една модерна епоха, която гордо представя себе си като историческо тържество на Разума. Защото борсата, това е пазар на пазарите, а пазарът е място където никой няма правото да се наложи над другите. Заводите произвеждат, чиновниците събират данъци, учените разработват технологии, политиците градят стратегии и всичко това в миг бива пометено от колективната паника. При това паника организирана, управлявана с компютри и сателитни връзки, паника, въведена в качеството на гарант за демокрацията.

Любопитното на този пазар, е че не се продават неща, а знаци на неща, което прави оборотът далеч по-бърз (можете да купите и продадете дадена стока без дори да сте я видели). Знаците подлежат на подреждане; те затова и са знаци, за да участвуват в някакъв ред, да се редят в таблици, табла, терминали. Това ускорява процесите неимоверно. И на Женския пазар може да настане паника ако примерно се пусне слух, че кисело мляко няма да се произвежда и никой няма да купува краставици за таратор. И все пак докато кратавичарят обходи пазара, докато обсъди със съседа паниката може и да отмине. На борсата паническите феномени протичат мигновено, защото няма физическа реалност, която да противостои не спонтанното движение на числата.

При това днес борсата дори вече не е реално пространство - всичко се случва в компютърните мрежи и което поражда невероятни виртуални паники (със съвсем реални икономически последствия), които дори нямат човешки източник. Просто многобройни брокерски компютри са програмирани сами да купуват или продават под или над определена цена във всеки миг на денонощието и когато се зададе непредвидено събитие паниката се разпростира със скоростта на светлината. Хубавата новина е, че такава доведена до мигновеност паника отминава по-бързо; можем да я мислим като природно явление, нещо като ураган, който от време на време помита нивите.

“Паника” идва от името на бога Пан, хтоническо козлоподобно същество, свързано с пририодните сили, което предизвиква безпричинен страх у човека. През средата на деветнайсети век - успоредно с появята на новите маси - думата почва да се употребява за колективни пристъпи на страх, които страх се усилват от резонанса на окръжаващата тълпа. Всъщност поведението на човека в масата е съвършено аморално : можете съвсем физически да го установите по време на демонстрация, когато тълпата се люшне в една или друга посока и, за да не ви премажат вие сам блъскате и тъпчете онези, които са на пътя ви. При паническата реакция интересът ви е да правите като другите и по-възможно най-бързо от всички – пръв да побегнете, пръв да продадете акциите, пръв да смените партийната си принадлежност. Който не предусети и последва конюнктурата ще бъде ликвидиран физически, финансово, политически. Който надуши накъде духа паниката, най-плашливият, най-конюнктурният, той печели. Който опитва да отстоява някакъв морален ред или просто разум бива премазан.

В този смисъл паническият феномен е дълбоко безсъзнателен. Един прочут случай на паника отпреди век и половина е описан от Цвайг. Йохан Зутер основавал в Калифорния Нова Хелвеция - една преуспяваща колония, която започнала да изнася селскостопанска продукция в целия свят. И ето че един ден един от работниците дошъл при Зутер да му покаже странни жълти камъни, които намерил на нивата. Зутер разбрал веднага, че това е злато: той вече се виждал най-богатият човек на света. Каква заблуда! На минутата, когато плъзнал слухът, работниците захвърлили сърпове и лопати и се хвърлили да събират късовете самородно злато. За какъв дявол да работиш, на спазваш старите норми, да мислиш за безсмъртието на душата си, ако едно много по-реално спасение е на крачка от теб? За броени дни щастливата колония била опустошена, първо от самите работници, после от десетките хиляди имигранти, обхванати от “треска за злато”. Зутер, на хартия - най-богатият човек на света – умрял като просяк на стълбите на Конгреса, търсейки справедливост.

Във философията е известна така наречената дилема на затворника, където се изчисляват шансовете за спасение на двама бегълци в случая, когато единият предаде другия и побегне сам и в случая когато двамата решат да си помагат: чисто математически се доказва преимуществото на сътрудничеството над паниката, на доброто над злото. Но така ли е в масовидните процеси? Разумно би било да не се презапасявате с олио, когато дочуете, че съседката го прави, най-добре би било всеки да постави себе си на мястото на общия интерес и да си каже: ако всички малко ограничат консумацията на олио, криза няма да има. Това, което става, е че някакъв централен арторитет – най-често държавата – поема отговорността да посъветва или да нареди какво да се прави. Въпросът оттук нататък е дали ще му повярвате или не – и тук започва цялата мистерия на модерното общество, което можем да определим като свят на разколебаната вяра. Как да създададем вяра в новите маси без традиционния инструментариум на предци, богове и казани с катран?

Маркистката традиция до голяма степен черпи сили от ирационалните паники върху които се основава капиталистическото общество. Не са ли абсурдни тия циклични кризи, това безпричинно изхвърляне на станали излишни хора на улицата, това разхищение на ресурси в ирационалното съревнование на индивидуални егоизми? На мястото на сляпото амебоподобно движение напред трябва, значи, да дойде съзнателното и разумно управление на общия интерес. Целият проблем почва с това, че лицата, които се предполагаше, че ще провеждат политиката на Разума, се оказаха в плен на собствените си ирационални страсти и егоизми.

Предмодерната хватка за справяне с паниката е описвана често от историците: превърналата се в тълпа бягаща армия рискува да бъде изклана като стадо; тогава някой – военачалник, герой, мъдрец – се изправя срещу бягащите и убеждава да спрат, да се засрамят, да повярват в общата победа. На ирационалната паника той противопоставя не осъзнатият общ интерес, а нещо също толкова ирационално – собствената си харизма. На какво се основава тя – дали на авторитета му, на готовността му да се жертва за групата, на убедителното му слово – това е въпрос пред историческата антропология.

В модерната епоха производството на доверие е една от основните функции на държавата. Защо ще повярваме на министъра, който ни казва да не се презапасяваме с олио, да не продаваме акциите си, да не емигрираме в чужбина, с една дума да не изпадаме в паника? Рационалните аргументи са за по-голямата част от гражданството второстепени. По-важно е, че правителството е стабилно, че изразява позициите на по-голямата част от гражданството. Че зад него има сила, сиреч армия, полиция, че милиони хора са готови да умрат или убиват за него. Че нацията и нейните институции ще продължат да траят, щом се инвестира в образование, култура, здравеопазване. В последна сметка вярват на министъра, защото и доколкото той спазва някакъв морален код на поведение, ви позволява да го мислите поне в една минимална степен като безкористен и жертвоготовен (подозрението, че политикът се грижи само за интереса си винаги подкопава вярата ви в него).

Епохата на медиите превръща етиката в естетика. Моралните жестове, служещи за укрепване на вярата, се изобразяват и тиражират с все по-голяма настойчивост. Първи в театрализацията на вярата безспорно бяха тоталитарните режими: чудовищните инвестиции за въоръжение, тотален контрол на всички сфери на човешкия живот или нелепи масови изяви на ентусиазъм и сплотеност не са по-големи от средствата, които днес същите страни наливат за укрепване на финансовата система (за пример, писаха, че само стабилността на кроната при Клаус е струвала на чехите повече от милиард долара годишно). Рухването на комунизма, една от най-големите борсови паники в историята, може да се обясни и с това, че вече по-малко се вярваше в това, че държавна сигурност е всесилна, че гражданите вече по-малко благоговееха пред ядрените ракети, дефилиращи на националните празници, че все по-големите, по-населени, по-дълго кръжащи около земята космически ракети ги оставяха все по-безразлични.

Демократичният свят в лицето на САЩ пое факела на театрализцията през 69-та, когато мисията на Аполо прикова очите или по-точно екраните на планетата. Защо е стабилен доларът? Защото няколко милиарда човешки същества виждат в Америка не най-големият длъжник на планетата, а световен жандарм, гарант на новия глобален ред. Показателно беше, че по време на войната в Персийския залив, която беше инсценирана като абсолютен медиен триумф на американското оръжие, техника и дипломация курсът на долара по световните пазари скочи с 20-25 на сто. Представете си сега, че сте на мястото на президента: трябва периодически да провеждате мероприятия по укрепване на вярата. Какво правите? Пускате космически кораби, събаряте комунизма, печелите войни, пращате хуманитарна помощ, спасявате мира събирайки на масата на преговорите заклети врагове. Кой знае, може би някой ден ще стигнем и до фантасмагорията от “Денят на независимостта” където американският президент лично (в смисъл изстрелвайки сам най-точно ракета въздух-въздух) побеждава извънземните нашественици…
Защо рухват пазарите в Русия, Мексико, Бразилия, Индонезия, Корея?Дали поради икономически причини, или просто защото политическата класа на тези страни, дълбоко разложена морално и политически, не може да произведе вяра и да спре паническите процеси? А може би в катаклизмите, които започват, епохата на глобализацията е отредила за икономиката една далеч по-скромна роля отколкото новите идеолози на световния консенсус искат да ни убедят. Може би днес торбичките под очите на Елцин струват повече от десетки заводи и петната по роклята на Люински обричат на безработица хиляди от някаква латиноамериканска страна. А се подиграваме на онези наши предшественици, които смятали решаването на въпроса за пола на ангелите за по-важен от усъвършенствуването на ралото…

Ивайло Дичев


Долу прагматизмът!


Според проучване на “Галъп” 78% от българите смятат, че най-важната задача пред страната е да оправи икономиката. С този своеобразен индекс на прагматизъм България е на първо място дори пред Русия или Албания. Двойно по-малко американци и тройно по-малко японци поставят тази сфера на първо място в националните си приоритети.

Ще кажете - икономиката им върви, какво има да я мислят? Но у нас подобна нагласа не съпътства само периодите на криза. Нима Живков не управляваше от името на мазето, пълно с буркани? По-скоро България е в плен на поредната идеология на икономизма, този път дошла не от изток, а от запад.

Марксистите ни повтаряха десетилетия наред: базата е по-важна от надстройката, коремът - от духа, производството от политиката. За един интелектуалец от началото на века в това сигурно е имало известна еротика. Представете си го - някакви хора говорят за възвишени неща, за наука, религия, морал, а вие смело заявявате: Всъщност всичко това са подли измами на господстващите, всъщност първо всеки иска да се нахрани. Каква цинична, твърда, мъжка позиция! Но направете от нея държавна политика и нещата неизменно стигат до абсурда, който познаваме: монументални производствени мощности, управлявани от средновековна администрация, развивани от скодоумна наука, раздирани от двоен морал.

На какво ще обрече България съвременният либерален икономизъм, превърнат в официална религия след 1989 г.? Всичко за фронта на печалбата, всичко за победата на бизнеса, другото после. А който спечели, е свободен човек, вдига си шапката и става банкер в Сингапур. Представете си страната след 100 години летеж по тази тангента: едно скучно, грозно място, населено с хазаи, търговци и координатори на хуманитарни проекти, където човек спира да пие и пусне една вода на път за Истанбул.

Такава сакрализация икономиката не е познавала в други епохи. Тя е била неразчленима от общите ценностни нагласи, неотделима от борбата за власт, идеите за добро и справедливост, отношението с Бога, традицията и т.н.

В началото на века Макс Вебер, един от големите опоненти на Маркс, показа, че в модерността отделните обществени сфери имат тенденцията да се обособяват и да действат като автономни системи, подчинени на собствена логика, свои правила, критерии, форми на легитимност. Политиката се откъсва от икономиката, науката от изкуството, образованието от религията - подобно на галактиките след Големия взрив всяка сфера необратимо се отдалечава от първоначалния топъл общностен център.

В така раздробения свят човекът се чувства неуютно: на духовния му хоризонт вече няма една безспорна отправна точка. Вече няма писание, където е казано и как да се храни, и как да произвежда, и как да води полов живот и кому да се кланя. Самото му поведение е разбито между различни социални логики, които често си противоречат. Например в икономическата сфера мислиш за печалба, но в политическата се представяш като безкористен; в научната сфера си рационален, в сферата на изкуството безумстваш.

Решението на модерния човек е всъщност дълбоко немодерно: той просто митологизира една от обособилите се сфери, натоварвайки я с ролята на онзи свещен синкретичен център, който историческият прогрес му е отнел. Щом вече няма Бог, какво ни остава освен отново да си правим идоли. Ето го и обяснението на фетишизма на нашия век. Икономиката ще стане фундамент на обществото за марксисти и либерали. Ленинисти, фашисти, нацисти, маоисти ще стоварят всичко върху плещите на политиката. Прогресисти, футуристи и други мечтатели вярват в науката. Фундаменталисти търсят спасение в измислена, чиста религия, откъсната от съвременните обществени практики. Авангардът се кълне в изкуството заради самото изкуство и т.н.

Заедно с това митът за икономиката като начало на всички неща се оказа особено жилав. Той лесно се съчета с простата идея за щастието като консумация, въведена в развиващите се страни с процеса на глобализацията. Да го кажем по-просто: светът е станал прозрачен, народите вече виждат какво има в чинията на съседа. Оттук завистта се превръща във вектор на социалните процеси. Уравнението гласи: хубаво е да имаме повече. Следователно легитимна е онази власт, при която може да имаме повече неща. Добра е онази наука, която дава икономически резултати. Хубаво е изкуството, което се купува от най-много хора. Правилно е решението, което насърчава производството. Всичко се върти около парите и тези, които ги имат или знаят как да ги направляват. Останалите, които завиждат кръжат около тях.

Ето в такъв балзаковски свят се озовахме след 1989 г.: промяната се състоеше само в това, че един комунистически колективен прагматизъм бе разбит на 8 милиона индивидуални пргматизъмчета. Първият бе подкрепян със съветския пример. А този сега се опира на капитализма, но възприеман като изискан коктейл, наблюдаван през стъклото от гладни скитници. Всъщност те само забелязват колко пъти се придвижват нагоре-надолу адамовите ябълки на гостите вътре.

Икономическият мит - стожер на онова, което американците нарекоха “нов световен ред”, а техните европейски критици “ново световно безредие” - направи огромни пакости. Как да оценим щетите, които обществото ни понесе от отказа си да постави принципа на справедливостта и възмездието над конюктурните икономически императиви на “първоначалното натрупване на капитала”? Девет години кражби и апатия поради надменното подценяване на морала и правото в името на материалното благоденствие, на “надстройката” в името на “базата”. Как да изчислим икономическите загуби на десетилетната безгръбначна, прагматична политика на Живков за международния имидж на страната? Или да вземем сферата на образованието - вторична, по логиката на икономистите, обслужваща далеч по-важната сфера на стоките, парите, борсите. Стига се дотам българският студент да бъде на нивото на европейски гимназист, преподавателите да работят на пет места, за да оцелеят, учебните заведения да приличат на конюшни. Уравнението “банките са по-важни” ще направи така, че в последна сметка инвестиции ще дойдат, но вече няма да има туземци, които да умеят да си послужат с тях.

Как смятате, кой е привлякъл повече инвестиции в Албания - финансовите министри или световно известният писател Исмаил Кадаре? На кое повече се дължи стабилността на долара: на икономиката, на световната дипломация на САЩ или на военната мощ на Пентагона? В модерното общество просто няма повече и по-малко важни сфери и всяка от тях е заради себе си, заради собствения си принцип. Другото е идеология на новите елити, които опитват да си създадат легитимност с простите формули на новия глобален икономически консенсус. И колкото по-икономическо е поведението, колкото по-бързо циркулират капиталите, колкото по-изчистен от “ирационални” ценностни окраски е езикът на брокери, съветници и бизнесмени, толкова по-скоро тази икономика ще се препъне подобно на Киплинговата стоножка, която решила да се замисли как така съумява да ходи на сто крака.

Прагматичната нагласа на българина е страшна, защото политиците са принудени да играят само с нея. Ако избирателят ти е нечувствителен към неща като морал или справедливост, истина или красота, солидарност или чест, естествено е да му говориш за празните тенджери и за онези, които ще ги напълнят. А всички други важни аспекти на модерното общество ще останат за чужбина, онази, в която децата на електората мечтаят да заминат. А за щастието, достойнството, социалната справедливост, смисъла на живота - на всички тях икономизмът ще ви даде бърз и еднозначен отговор - отговор, който ще даде повод на българина още дълго да окайва в мазохистичен унес своята участ. Питайте го кога най-сетне смята да живее и той неизменно ще отговори: Ох, чакай да оправим първо икономиката… Със същото извинение чакахме истинския живот през 45-те години от първата фаза на комунизма, с него го чакаме и днес.1

18.12. 1998

Ивайло Дичев

Румъния като огледало


Читателят сигурно добре помни как преди десет години седяхме залепени в телевизорите и съпреживявахме първата революция в реално време. Отвреме навреме се мяркаха някакви несръчни кадри на сгради, шум от хаотична стрелба, после отново - телевизионното студио, където някакви нахлули хора от улицата се натискаха да влязат в кадър без да имат да съобщят нещо повече от знака "victory!", да се усмихват непроизволно, да се споглеждат щастливи, да се разплакват. Това беше една революция на телата, които искат да влязат в кадър и тяхната Бастилия неслучайно беше сградата на телевизията.

С какъв унес само събирахме дрехи, храна и кръв за борещите се балкански братя! Катастрофата, която тегнеше върху всички ни най-после се беше разразила; всичко се беше оказало истина и колко добре, че това ставаше не у нас. Имаше от всичко: тирания, налуден диктатор, народ, излязъл на улицата. Сбъдваха се всички сценарии, с които поколения европейци бяха захранвани от френската революция насам. Събитията пасваха на най-дълбоките ни очаквания, страхове и надежди, ето защо те изглеждаха по-реални от реалното, хиперреални.

Първото стряскане дойде, когато от революционен Букурещ пристигна молба да не изпращаме повече кръв, имали нужда само от пари. После ни озадачи трибуналът, пред който бе осъден на живо и разстрелян пред камерите Чаушеску и жена му: най-потресаващ беше едрият план на разръфаното канапче, което завързваха неразбиращите какво им се случва, оглупели старци. Постепено стана ясно, че повечето трупове в Тимишоара са били вадени от моргата и че в народното въстание всъщност може би по хората са стреляли собствените му предводители, за да създадат по-вълнуващ декор за световните телезрители. Накрая бившият висш номенклатурчик Илиеско взе властта, създаде нова еднопартийна ситема, контролирана от Фронта за национално спасение, доведе миньорите да бият студентите и с една дума погуби шест години на Румъния.

Най-интересното е, че самият Чаушеску двайсет години по-рано бе устроил на демократичната общественост също толкова вълнуващ театър. Отказвайки да подкрепи и дори осъждайки интервенцията в Чехословакия, той се превърна в олицетворение на мечтата за разкъсване на желязната завеса и овобождение на народите от съветското иго. Не пусна ли той на свобода още с идването си на власт през 1965 всички интелектуалци, осъдени по времето на Георгиу Деж заради патриотичните им убеждения? Наградата не закъсня. През 1969 Никсън пристигна в Букурещ, където преди него вече е бил Де Гол. Двойката Чаушеску започна да шества по световните президентски резиденции и кралски дворци, като румънските посланици имаха за основна задача да уреждат нови и нови почетни докторски титли в западни университети за неграмотната Елена, провъзгласена за гениална химичка.

Там, където публиката привиждаше реакция на националното срещу империализма на интернационалното, все по-ясно се очертаваха симптомите на параноята. Впечатлен от успехите на Северна Корея в масовизацията на телата, двойката Чаушеску се хвърли в осъществяването на все по-грандиозни проекти: метарлургически комбинати, самолетни заводи, "систематизация" (т.е. пакетиране в блокове) на селата, дворец на народа, по-голям от Петнагона, до който води булевард по-широк и дълъг от Шанз Елизе, заради които се събаря половин Букурещ, изплащане на държавния дълг противно на всяка икономическа логика. Румънецът постепено се преврърна в перонаж от вицовете (В Букурещ, казваха, продавали тоалетна хартия само срещу бележка, че си ял). Въведоха се "научнообосновани норми за потребление", забраниха се хладилниците през зимата, а максималната позволена температура у дома стигна 14 градуса... Само че на всички много им се искаше да видят в Румъния началото на едно национално възраждане на изток, ето защо пред самия край Чаушескуви бяха приети на най-високо ниво във Великобритания, например.

Ето така новият медиен свят ни обрича на това да прескачаме от една крайност в друга, без преход. Медията е съучастник на нашето желание, тя борави не с рационални съобщения, а с емоции, драми, сюжети. В този смисъл румънската ТВ-революция възвести нова епоха - епохата на войната в Залива или в Косово, където на всички така много се искаше доброто да победи без загуби абсолютното зло. Наистина по-късно си даваме сметка, че нещата не са били точно такива, а може би са били съвем обратните. Само че трезвият рационален поглед назад е далеч по-скучен от преживените на живо страсти докато сме вътре в сценария; пък и колко са хората, които ще си дадат труда да проверяват нещата по-късно? В света на телевизията емоцията винаги ще печели, а ние винаги ще се хващаме.

Ивайло Дичев

Какъв мизансцен за новата власт ?

Всяка власт е принудена да се изобразява в пространството, за да съществува : въплъщението в символични форми е единственият начин, по който безплътното може да получи плът. Ако има нещо, което обединява демокрации, аристокрации, автокрации и всички други форми на управление, то е театрокрацията - властта на и чрез зрелището. Това изглежда очевидно в по-старите форми на политически мизансцен където властта се кичи с пера и злато, обкръжава се пищни свити, устройва пиршества и публични наказания.

По-трудно е да се долови политиката на себеизобразяването в модерния град където няма замъци, хареми, каляски. Всъщност зад привидната неутралност на модерното публично пространство театрализацията на властта нито за миг не е спирала. Да почнем от най-простото : защо е нужно една държава да има столица, централен площад, представителни сгради на институциите ? Какво пречи на управниците да работят във вилите си далеч от градската врява и да си устройват сбирки по луксозните курорти ? И по-приятно за тях, и по-евтино за бюджета. Ето какво : властта ще загуби лицето си, ще се разпадне на отделни тела, автомобили, клюки. Или с конкретен пример. Защо през 1884, след заседания в Търново, София и Свищов, депутатите решават да си построят Народно събрание ? За да се въплътят, да се превърнат в място на символическата карта на България. Сто и десет години по-късно тази политическа евхаристия ще позволи на гражданите да изразят яростта си към властта щурмувайки и трошейки нещастната неоренесансова сграда, точно така, както по-рано са сторили със сталинския Партиен дом. Тъй като да имаш лице означава не само да могат да те обичат, но и да могат да те мразят.

Сред важните символични жестове на новата власт беше преместването на гвардейците от мавзолея на Димитров пред входа на Президенството, макар че рискът да бъде откраднат президентът е дори по-малък от този да бъде отмъкнат мумифицираният му предшественик. Смисълът на гвардейците изпънати като изтукани в повечето столици по света е ясен : трябва да се изобрази съкровеният център на политическото пространство, който пазим, предрешени в патриотични одежди. За Нова България отначало това е символичното тяло на царя, после символичното тяло на мумията, накрая символичното тяло на напълно лишения от власт по Конституция президент. Тези три тела сякаш нарочно са измислени да илюстрират трите типа легитимност на властта, от класическата дефиниция на Макс Вебер – традицията, харизмата и правото. Имаме едно тяло на наследствен монарх, роднина на европейските дворове, на един герой от Лайпциг превърнат от пропагандата в любим вожд и учител и един законно избран за президент-юрист. Е, наистина монархическата традиция е малко привнесена, а харизмата на любимия вожд и учител, пристрастен към алкохола във времето на емиграция, се опира повече на съветските щикове и срамът от съюза с победените, но откъм президент поне всичко е както трябва. Всяко тяло има свой обствен мизансцен в свое собствено политическо светилище : дворец, мавзолей, Президентство. В тях се прониква трудно, в особени случаи, с дълбоко гражданско вълнение. Защото колкото и да сме насмешливи по отношение на цялата тази бутафория, досегът с Него, безсмъртното тяло на властта, вълнува от въд всякакви разумни доводи и прекрачването в неговите покои е сред малкото поводи, които нашият атеистичен свят ни дава да преживеем сюблимното.

Как да бъде оъществена приемствеността между тези така различни тела на властта, как да се окаже България едно и също нещо през своите достойни за перото на Овидий метаморфози ? Ето как : местата на сюблимното тяло закачат символически едно за друго. Срам-несрам княжеският дворец ще се настани в омразния турски конак, в чиито мазета, казват, бил мъчен сам националният мега-светец Левски. Комунистическата власт ще положи тялото си дръзко срещу Двореца, за да почерпи сила не само от военната, но и от архитекрутната си победа над монархията. Постепено балкончето над неговия вход ще бъде заменено от трибуната над Мавзолея – вече оттам ще махат управниците, натам ще се извърнат погледите на манифестиращото гражданство, загърбило поруганият и превърнат галерия през 1948ма храм на предишната власт. В последното действие новата демократична власт ще се захване за стария тоталитарен комплекс пред Партийния дом. Президенството ще обърне към себе си камерите и яростните лозунги на пенсионери и други недоволни и ще засенчи напълно сталиновия печат положен върху града, създавайки малко странна геометрия на един площад, където тази сграда съвсем не е централна. В предвиденото връщане на сакралния център в Двореца триъгълникът ще се затвори и всичко ще се завърне в изходно положение : конака. Ако градът не е успял да произведе собствени символично-властови ресурси, то османската власт поне не подлежи на съмнение.

Любопитна миграция претърпяват и публичните места на града. “Агората” от преди 1944-та е изцяло свързана с маршрута на Благодарността към Русия : стъргалото на “Цар Освободител” с прекрасната Руска черква и паметника на самодържеца Александър ІІ възправен сякаш случайно на кон срещу символа на националния суверенитет, Народното събрание. До него е площадът за публичните ритуали пред храм-паметника Александър Невски, дар от отпътувалите освободителите, разбрали, че България няма да бъде губерния, който някак странно напомня за троянския кон, подарен от данайците на Троя няколко хиляди години по-рано. Комунистическата власт добава към този маршрут два важни пункта : площад “Ленин”, ограден от едноименната статуя, Партийният дом (1952-1955), различни държавни сгради в периферна позиция (държавата е подчинена на Партията), ЦУМ, символ на масовата консумация – основа легитимираща сила на режима и клуба на чуждестранните журналисти, свързан с признанието от чужбина. Основната роля на площада е да помества манифестации на трудещите се и военни паради, снимани във вестниците и изобразявани по кинопрегледи, а след 1960 – по телевизията. Едно тъй да се каже съвършено пост-модерно публично пространство, където не се живее, а само се изобразява живеене. Последният пункт от маршрута на благодарността е “Парка на Свободата” - мястото за романтични разходки сред природата, т. е. един друг вид мечтателна, любовна публичност, изпълнен с бронзови съветски войници, целувани от бронзови български булки, посрещани с бронзови цветя, бронзови усмивки, бронзов хлюб и сол. Любопитно е, че в революционното предефиниране на пространството от 1989ма насам, градът не можа да излезе от този едновековен маршрут : антикомунистическите митинги, отхвърляйки площад “Девети септември” и “Ленин”, се върхаха пред Александър Невски, площада на руския дар.

През седемдесетте години групата на Людмила Живкова се опита да направи пробив в така дефинираната централна софийска ос въвеждайки в нея темата на културата. Културата, това е наследството, което предхожда смазващия руски, после съветски дар. Затова и маршрута на културата ще бъде съвсем друг, дори перпендикулярен спрямо този на благодарността : от превърнатата в българския “Бритиш мюзеум” Съдебна палата, безцеремонно отнета от юристите за общото благо, по Витошка станала Кертнер щрасе, Ватславски намести, Риволи или каквото искате до грандиозния Дворец на културата, където сигурно могат да се провеждат едновременно културните мероприятия на половината Балкански полуостров.

София трябваше да стане като другите европейски столици – със своя история, със своя култура и за тази благородна цел в сектора се наливаха непосилни за страната средства, които Незабравимата измъкваше от Тато по неясни за администрацията начини. Но забележете : от урбанистична гледна точка (а и не само от нея) ставаше дума не да се преоткрие някаква традиция, а да се измисли дотолкова, доколкото новият център около НДК възникна на терени на военно поделение, градинки, стадион, които нямат нищо общо с историята на града. Какво остана от тази ос ? Витошка стана търговска улица, НДК е базар о най-долна проба обкръжен от приятна градина за срещи и каране на кънки, “Бритиш мюзиъм” се връща при юристите сред всеобщ консенсус. София не се разпозна в измислената от Людмила Живкова култура и може би си заслужава да се запитаме защо. Според мен работата не е толкова в абсурдния еклектичен коктейл от кичозен езотеризъм в стил Рьорих, покорни авангарнисти от творческите съюзи, работещи винаги на ръба на позволеното, но не отвъд него, радикални леви западни интелектуалци, посрещани на летището в категория VIP и академични български класици, които в своето време са догонвали западните образци. Не е дори в това, че всичките добри намерения се спускаха отгоре, преведени на партиен език, за да се превърнат в своята противоположност.

Въпросът беше, че наместо да се вслушат в реалността на градския живот, символостроителите се опитаха да подходят волунтаристки, подобно на Петър І въвел барока с декрет в Русия. София е град без памет. Нищо в него не е останало от неговата отоманска история. Не случайно след освобождението княжеският дворец се разполага в конака, който тогава бил накрая на града – миналото трябва да се забрави, да се започне начисто. Е, тук-там ще се изложи по някой римски камък за туристите, но в основата си почти цялата представителна част на града – от двореца на юг – всъщност е построена след Освобождението почти като Бразилия или Вашингтон. Когато така прави една мощна богата страна, в резултат възникват оригинални, модерни градове. Когато страната е бедна, резултатът е кърпеж и имитация.

В спора подет около разместванията на града, предприети от една власт, която най-после се усети стабилна, ми се струва, че се изпуска един важен въпрос : какво е София ? Дали това е градът на бизнесцентровете, алуминиевите дограми, матираните стъкла и мраморните входове ? Съмнявам се, по простата причина, че точно тук големият бизнес едва ли ще свие гнездо. Или градът ще изобразява себе си, чрез културата – галерии, музеи, римски колони, оградени с въженца и всичко останало ? За кого би го правил, с какви средства. Докато чакаме нов (чуждестранен ?) спонсор, който да поеме ролята на Незабравимата по измисляне на българсата култура, нека видим дали не можем да преоткрием истинската история на този град, изтласкана в несъзнаваното на гордата национална държава. Наместо да догонва отново европейските образци, София може да преоткрие своето отоманско минало, смешението на културите, балканската атмосфера. Затова най-интересна ми се вижда идеята за преместването на Общината в банята. Пространството между тази сграда и Света Неделя, Халите, Джамията и реставрираната Синагога може да се превърне в истински стар софийски център, обкръжен от ориенталки квартали, пазари, малцинствени крартали. Там е живо, интересно, там пространството има памет и никакъв музей не може да го замени.

Ивайло Дичев

1   2   3   4


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница