Нейно величество паниката

Долу прагматизмът!

Ще кажете - икономиката им върви, какво има да я мислят? Но у нас подобна нагласа не съпътства само периодите на криза. Нима Живков не управляваше от името на мазето, пълно с буркани? По-скоро България е в плен на поредната идеология на икономизма, този път дошла не от изток, а от запад.

Марксистите ни повтаряха десетилетия наред: базата е по-важна от надстройката, коремът - от духа, производството от политиката. За един интелектуалец от началото на века в това сигурно е имало известна еротика. Представете си го - някакви хора говорят за възвишени неща, за наука, религия, морал, а вие смело заявявате: Всъщност всичко това са подли измами на господстващите, всъщност първо всеки иска да се нахрани. Каква цинична, твърда, мъжка позиция! Но направете от нея държавна политика и нещата неизменно стигат до абсурда, който познаваме: монументални производствени мощности, управлявани от средновековна администрация, развивани от скодоумна наука, раздирани от двоен морал.

На какво ще обрече България съвременният либерален икономизъм, превърнат в официална религия след 1989 г.? Всичко за фронта на печалбата, всичко за победата на бизнеса, другото после. А който спечели, е свободен човек, вдига си шапката и става банкер в Сингапур. Представете си страната след 100 години летеж по тази тангента: едно скучно, грозно място, населено с хазаи, търговци и координатори на хуманитарни проекти, където човек спира да пие и пусне една вода на път за Истанбул.

Такава сакрализация икономиката не е познавала в други епохи. Тя е била неразчленима от общите ценностни нагласи, неотделима от борбата за власт, идеите за добро и справедливост, отношението с Бога, традицията и т.н.

В началото на века Макс Вебер, един от големите опоненти на Маркс, показа, че в модерността отделните обществени сфери имат тенденцията да се обособяват и да действат като автономни системи, подчинени на собствена логика, свои правила, критерии, форми на легитимност. Политиката се откъсва от икономиката, науката от изкуството, образованието от религията - подобно на галактиките след Големия взрив всяка сфера необратимо се отдалечава от първоначалния топъл общностен център.

В така раздробения свят човекът се чувства неуютно: на духовния му хоризонт вече няма една безспорна отправна точка. Вече няма писание, където е казано и как да се храни, и как да произвежда, и как да води полов живот и кому да се кланя. Самото му поведение е разбито между различни социални логики, които често си противоречат. Например в икономическата сфера мислиш за печалба, но в политическата се представяш като безкористен; в научната сфера си рационален, в сферата на изкуството безумстваш.

Решението на модерния човек е всъщност дълбоко немодерно: той просто митологизира една от обособилите се сфери, натоварвайки я с ролята на онзи свещен синкретичен център, който историческият прогрес му е отнел. Щом вече няма Бог, какво ни остава освен отново да си правим идоли. Ето го и обяснението на фетишизма на нашия век. Икономиката ще стане фундамент на обществото за марксисти и либерали. Ленинисти, фашисти, нацисти, маоисти ще стоварят всичко върху плещите на политиката. Прогресисти, футуристи и други мечтатели вярват в науката. Фундаменталисти търсят спасение в измислена, чиста религия, откъсната от съвременните обществени практики. Авангардът се кълне в изкуството заради самото изкуство и т.н.

Заедно с това митът за икономиката като начало на всички неща се оказа особено жилав. Той лесно се съчета с простата идея за щастието като консумация, въведена в развиващите се страни с процеса на глобализацията. Да го кажем по-просто: светът е станал прозрачен, народите вече виждат какво има в чинията на съседа. Оттук завистта се превръща във вектор на социалните процеси. Уравнението гласи: хубаво е да имаме повече. Следователно легитимна е онази власт, при която може да имаме повече неща. Добра е онази наука, която дава икономически резултати. Хубаво е изкуството, което се купува от най-много хора. Правилно е решението, което насърчава производството. Всичко се върти около парите и тези, които ги имат или знаят как да ги направляват. Останалите, които завиждат кръжат около тях.

Ето в такъв балзаковски свят се озовахме след 1989 г.: промяната се състоеше само в това, че един комунистически колективен прагматизъм бе разбит на 8 милиона индивидуални пргматизъмчета. Първият бе подкрепян със съветския пример. А този сега се опира на капитализма, но възприеман като изискан коктейл, наблюдаван през стъклото от гладни скитници. Всъщност те само забелязват колко пъти се придвижват нагоре-надолу адамовите ябълки на гостите вътре.

Икономическият мит - стожер на онова, което американците нарекоха “нов световен ред”, а техните европейски критици “ново световно безредие” - направи огромни пакости. Как да оценим щетите, които обществото ни понесе от отказа си да постави принципа на справедливостта и възмездието над конюктурните икономически императиви на “първоначалното натрупване на капитала”? Девет години кражби и апатия поради надменното подценяване на морала и правото в името на материалното благоденствие, на “надстройката” в името на “базата”. Как да изчислим икономическите загуби на десетилетната безгръбначна, прагматична политика на Живков за международния имидж на страната? Или да вземем сферата на образованието - вторична, по логиката на икономистите, обслужваща далеч по-важната сфера на стоките, парите, борсите. Стига се дотам българският студент да бъде на нивото на европейски гимназист, преподавателите да работят на пет места, за да оцелеят, учебните заведения да приличат на конюшни. Уравнението “банките са по-важни” ще направи така, че в последна сметка инвестиции ще дойдат, но вече няма да има туземци, които да умеят да си послужат с тях.

Как смятате, кой е привлякъл повече инвестиции в Албания - финансовите министри или световно известният писател Исмаил Кадаре? На кое повече се дължи стабилността на долара: на икономиката, на световната дипломация на САЩ или на военната мощ на Пентагона? В модерното общество просто няма повече и по-малко важни сфери и всяка от тях е заради себе си, заради собствения си принцип. Другото е идеология на новите елити, които опитват да си създадат легитимност с простите формули на новия глобален икономически консенсус. И колкото по-икономическо е поведението, колкото по-бързо циркулират капиталите, колкото по-изчистен от “ирационални” ценностни окраски е езикът на брокери, съветници и бизнесмени, толкова по-скоро тази икономика ще се препъне подобно на Киплинговата стоножка, която решила да се замисли как така съумява да ходи на сто крака.

Прагматичната нагласа на българина е страшна, защото политиците са принудени да играят само с нея. Ако избирателят ти е нечувствителен към неща като морал или справедливост, истина или красота, солидарност или чест, естествено е да му говориш за празните тенджери и за онези, които ще ги напълнят. А всички други важни аспекти на модерното общество ще останат за чужбина, онази, в която децата на електората мечтаят да заминат. А за щастието, достойнството, социалната справедливост, смисъла на живота - на всички тях икономизмът ще ви даде бърз и еднозначен отговор - отговор, който ще даде повод на българина още дълго да окайва в мазохистичен унес своята участ. Питайте го кога най-сетне смята да живее и той неизменно ще отговори: Ох, чакай да оправим първо икономиката… Със същото извинение чакахме истинския живот през 45-те години от първата фаза на комунизма, с него го чакаме и днес.¹

18.12. 1998

Ивайло Дичев

Румъния като огледало

С какъв унес само събирахме дрехи, храна и кръв за борещите се балкански братя! Катастрофата, която тегнеше върху всички ни най-после се беше разразила; всичко се беше оказало истина и колко добре, че това ставаше не у нас. Имаше от всичко: тирания, налуден диктатор, народ, излязъл на улицата. Сбъдваха се всички сценарии, с които поколения европейци бяха захранвани от френската революция насам. Събитията пасваха на най-дълбоките ни очаквания, страхове и надежди, ето защо те изглеждаха по-реални от реалното, хиперреални.

Първото стряскане дойде, когато от революционен Букурещ пристигна молба да не изпращаме повече кръв, имали нужда само от пари. После ни озадачи трибуналът, пред който бе осъден на живо и разстрелян пред камерите Чаушеску и жена му: най-потресаващ беше едрият план на разръфаното канапче, което завързваха неразбиращите какво им се случва, оглупели старци. Постепено стана ясно, че повечето трупове в Тимишоара са били вадени от моргата и че в народното въстание всъщност може би по хората са стреляли собствените му предводители, за да създадат по-вълнуващ декор за световните телезрители. Накрая бившият висш номенклатурчик Илиеско взе властта, създаде нова еднопартийна ситема, контролирана от Фронта за национално спасение, доведе миньорите да бият студентите и с една дума погуби шест години на Румъния.

Най-интересното е, че самият Чаушеску двайсет години по-рано бе устроил на демократичната общественост също толкова вълнуващ театър. Отказвайки да подкрепи и дори осъждайки интервенцията в Чехословакия, той се превърна в олицетворение на мечтата за разкъсване на желязната завеса и овобождение на народите от съветското иго. Не пусна ли той на свобода още с идването си на власт през 1965 всички интелектуалци, осъдени по времето на Георгиу Деж заради патриотичните им убеждения? Наградата не закъсня. През 1969 Никсън пристигна в Букурещ, където преди него вече е бил Де Гол. Двойката Чаушеску започна да шества по световните президентски резиденции и кралски дворци, като румънските посланици имаха за основна задача да уреждат нови и нови почетни докторски титли в западни университети за неграмотната Елена, провъзгласена за гениална химичка.

Там, където публиката привиждаше реакция на националното срещу империализма на интернационалното, все по-ясно се очертаваха симптомите на параноята. Впечатлен от успехите на Северна Корея в масовизацията на телата, двойката Чаушеску се хвърли в осъществяването на все по-грандиозни проекти: метарлургически комбинати, самолетни заводи, "систематизация" (т.е. пакетиране в блокове) на селата, дворец на народа, по-голям от Петнагона, до който води булевард по-широк и дълъг от Шанз Елизе, заради които се събаря половин Букурещ, изплащане на държавния дълг противно на всяка икономическа логика. Румънецът постепено се преврърна в перонаж от вицовете (В Букурещ, казваха, продавали тоалетна хартия само срещу бележка, че си ял). Въведоха се "научнообосновани норми за потребление", забраниха се хладилниците през зимата, а максималната позволена температура у дома стигна 14 градуса... Само че на всички много им се искаше да видят в Румъния началото на едно национално възраждане на изток, ето защо пред самия край Чаушескуви бяха приети на най-високо ниво във Великобритания, например.

Ето така новият медиен свят ни обрича на това да прескачаме от една крайност в друга, без преход. Медията е съучастник на нашето желание, тя борави не с рационални съобщения, а с емоции, драми, сюжети. В този смисъл румънската ТВ-революция възвести нова епоха - епохата на войната в Залива или в Косово, където на всички така много се искаше доброто да победи без загуби абсолютното зло. Наистина по-късно си даваме сметка, че нещата не са били точно такива, а може би са били съвем обратните. Само че трезвият рационален поглед назад е далеч по-скучен от преживените на живо страсти докато сме вътре в сценария; пък и колко са хората, които ще си дадат труда да проверяват нещата по-късно? В света на телевизията емоцията винаги ще печели, а ние винаги ще се хващаме.

Ивайло Дичев

Какъв мизансцен за новата власт ?

Всяка власт е принудена да се изобразява в пространството, за да съществува : въплъщението в символични форми е единственият начин, по който безплътното може да получи плът. Ако има нещо, което обединява демокрации, аристокрации, автокрации и всички други форми на управление, то е театрокрацията - властта на и чрез зрелището. Това изглежда очевидно в по-старите форми на политически мизансцен където властта се кичи с пера и злато, обкръжава се пищни свити, устройва пиршества и публични наказания.

По-трудно е да се долови политиката на себеизобразяването в модерния град където няма замъци, хареми, каляски. Всъщност зад привидната неутралност на модерното публично пространство театрализацията на властта нито за миг не е спирала. Да почнем от най-простото : защо е нужно една държава да има столица, централен площад, представителни сгради на институциите ? Какво пречи на управниците да работят във вилите си далеч от градската врява и да си устройват сбирки по луксозните курорти ? И по-приятно за тях, и по-евтино за бюджета. Ето какво : властта ще загуби лицето си, ще се разпадне на отделни тела, автомобили, клюки. Или с конкретен пример. Защо през 1884, след заседания в Търново, София и Свищов, депутатите решават да си построят Народно събрание ? За да се въплътят, да се превърнат в място на символическата карта на България. Сто и десет години по-късно тази политическа евхаристия ще позволи на гражданите да изразят яростта си към властта щурмувайки и трошейки нещастната неоренесансова сграда, точно така, както по-рано са сторили със сталинския Партиен дом. Тъй като да имаш лице означава не само да могат да те обичат, но и да могат да те мразят.

Сред важните символични жестове на новата власт беше преместването на гвардейците от мавзолея на Димитров пред входа на Президенството, макар че рискът да бъде откраднат президентът е дори по-малък от този да бъде отмъкнат мумифицираният му предшественик. Смисълът на гвардейците изпънати като изтукани в повечето столици по света е ясен : трябва да се изобрази съкровеният център на политическото пространство, който пазим, предрешени в патриотични одежди. За Нова България отначало това е символичното тяло на царя, после символичното тяло на мумията, накрая символичното тяло на напълно лишения от власт по Конституция президент. Тези три тела сякаш нарочно са измислени да илюстрират трите типа легитимност на властта, от класическата дефиниция на Макс Вебер – традицията, харизмата и правото. Имаме едно тяло на наследствен монарх, роднина на европейските дворове, на един герой от Лайпциг превърнат от пропагандата в любим вожд и учител и един законно избран за президент-юрист. Е, наистина монархическата традиция е малко привнесена, а харизмата на любимия вожд и учител, пристрастен към алкохола във времето на емиграция, се опира повече на съветските щикове и срамът от съюза с победените, но откъм президент поне всичко е както трябва. Всяко тяло има свой обствен мизансцен в свое собствено политическо светилище : дворец, мавзолей, Президентство. В тях се прониква трудно, в особени случаи, с дълбоко гражданско вълнение. Защото колкото и да сме насмешливи по отношение на цялата тази бутафория, досегът с Него, безсмъртното тяло на властта, вълнува от въд всякакви разумни доводи и прекрачването в неговите покои е сред малкото поводи, които нашият атеистичен свят ни дава да преживеем сюблимното.

Как да бъде оъществена приемствеността между тези така различни тела на властта, как да се окаже България едно и също нещо през своите достойни за перото на Овидий метаморфози ? Ето как : местата на сюблимното тяло закачат символически едно за друго. Срам-несрам княжеският дворец ще се настани в омразния турски конак, в чиито мазета, казват, бил мъчен сам националният мега-светец Левски. Комунистическата власт ще положи тялото си дръзко срещу Двореца, за да почерпи сила не само от военната, но и от архитекрутната си победа над монархията. Постепено балкончето над неговия вход ще бъде заменено от трибуната над Мавзолея – вече оттам ще махат управниците, натам ще се извърнат погледите на манифестиращото гражданство, загърбило поруганият и превърнат галерия през 1948ма храм на предишната власт. В последното действие новата демократична власт ще се захване за стария тоталитарен комплекс пред Партийния дом. Президенството ще обърне към себе си камерите и яростните лозунги на пенсионери и други недоволни и ще засенчи напълно сталиновия печат положен върху града, създавайки малко странна геометрия на един площад, където тази сграда съвсем не е централна. В предвиденото връщане на сакралния център в Двореца триъгълникът ще се затвори и всичко ще се завърне в изходно положение : конака. Ако градът не е успял да произведе собствени символично-властови ресурси, то османската власт поне не подлежи на съмнение.

Любопитна миграция претърпяват и публичните места на града. “Агората” от преди 1944-та е изцяло свързана с маршрута на Благодарността към Русия : стъргалото на “Цар Освободител” с прекрасната Руска черква и паметника на самодържеца Александър ІІ възправен сякаш случайно на кон срещу символа на националния суверенитет, Народното събрание. До него е площадът за публичните ритуали пред храм-паметника Александър Невски, дар от отпътувалите освободителите, разбрали, че България няма да бъде губерния, който някак странно напомня за троянския кон, подарен от данайците на Троя няколко хиляди години по-рано. Комунистическата власт добава към този маршрут два важни пункта : площад “Ленин”, ограден от едноименната статуя, Партийният дом (1952-1955), различни държавни сгради в периферна позиция (държавата е подчинена на Партията), ЦУМ, символ на масовата консумация – основа легитимираща сила на режима и клуба на чуждестранните журналисти, свързан с признанието от чужбина. Основната роля на площада е да помества манифестации на трудещите се и военни паради, снимани във вестниците и изобразявани по кинопрегледи, а след 1960 – по телевизията. Едно тъй да се каже съвършено пост-модерно публично пространство, където не се живее, а само се изобразява живеене. Последният пункт от маршрута на благодарността е “Парка на Свободата” - мястото за романтични разходки сред природата, т. е. един друг вид мечтателна, любовна публичност, изпълнен с бронзови съветски войници, целувани от бронзови български булки, посрещани с бронзови цветя, бронзови усмивки, бронзов хлюб и сол. Любопитно е, че в революционното предефиниране на пространството от 1989ма насам, градът не можа да излезе от този едновековен маршрут : антикомунистическите митинги, отхвърляйки площад “Девети септември” и “Ленин”, се върхаха пред Александър Невски, площада на руския дар.

През седемдесетте години групата на Людмила Живкова се опита да направи пробив в така дефинираната централна софийска ос въвеждайки в нея темата на културата. Културата, това е наследството, което предхожда смазващия руски, после съветски дар. Затова и маршрута на културата ще бъде съвсем друг, дори перпендикулярен спрямо този на благодарността : от превърнатата в българския “Бритиш мюзеум” Съдебна палата, безцеремонно отнета от юристите за общото благо, по Витошка станала Кертнер щрасе, Ватславски намести, Риволи или каквото искате до грандиозния Дворец на културата, където сигурно могат да се провеждат едновременно културните мероприятия на половината Балкански полуостров.

София трябваше да стане като другите европейски столици – със своя история, със своя култура и за тази благородна цел в сектора се наливаха непосилни за страната средства, които Незабравимата измъкваше от Тато по неясни за администрацията начини. Но забележете : от урбанистична гледна точка (а и не само от нея) ставаше дума не да се преоткрие някаква традиция, а да се измисли дотолкова, доколкото новият център около НДК възникна на терени на военно поделение, градинки, стадион, които нямат нищо общо с историята на града. Какво остана от тази ос ? Витошка стана търговска улица, НДК е базар о най-долна проба обкръжен от приятна градина за срещи и каране на кънки, “Бритиш мюзиъм” се връща при юристите сред всеобщ консенсус. София не се разпозна в измислената от Людмила Живкова култура и може би си заслужава да се запитаме защо. Според мен работата не е толкова в абсурдния еклектичен коктейл от кичозен езотеризъм в стил Рьорих, покорни авангарнисти от творческите съюзи, работещи винаги на ръба на позволеното, но не отвъд него, радикални леви западни интелектуалци, посрещани на летището в категория VIP и академични български класици, които в своето време са догонвали западните образци. Не е дори в това, че всичките добри намерения се спускаха отгоре, преведени на партиен език, за да се превърнат в своята противоположност.

Въпросът беше, че наместо да се вслушат в реалността на градския живот, символостроителите се опитаха да подходят волунтаристки, подобно на Петър І въвел барока с декрет в Русия. София е град без памет. Нищо в него не е останало от неговата отоманска история. Не случайно след освобождението княжеският дворец се разполага в конака, който тогава бил накрая на града – миналото трябва да се забрави, да се започне начисто. Е, тук-там ще се изложи по някой римски камък за туристите, но в основата си почти цялата представителна част на града – от двореца на юг – всъщност е построена след Освобождението почти като Бразилия или Вашингтон. Когато така прави една мощна богата страна, в резултат възникват оригинални, модерни градове. Когато страната е бедна, резултатът е кърпеж и имитация.

В спора подет около разместванията на града, предприети от една власт, която най-после се усети стабилна, ми се струва, че се изпуска един важен въпрос : какво е София ? Дали това е градът на бизнесцентровете, алуминиевите дограми, матираните стъкла и мраморните входове ? Съмнявам се, по простата причина, че точно тук големият бизнес едва ли ще свие гнездо. Или градът ще изобразява себе си, чрез културата – галерии, музеи, римски колони, оградени с въженца и всичко останало ? За кого би го правил, с какви средства. Докато чакаме нов (чуждестранен ?) спонсор, който да поеме ролята на Незабравимата по измисляне на българсата култура, нека видим дали не можем да преоткрием истинската история на този град, изтласкана в несъзнаваното на гордата национална държава. Наместо да догонва отново европейските образци, София може да преоткрие своето отоманско минало, смешението на културите, балканската атмосфера. Затова най-интересна ми се вижда идеята за преместването на Общината в банята. Пространството между тази сграда и Света Неделя, Халите, Джамията и реставрираната Синагога може да се превърне в истински стар софийски център, обкръжен от ориенталки квартали, пазари, малцинствени крартали. Там е живо, интересно, там пространството има памет и никакъв музей не може да го замени.

Ивайло Дичев