Красавици и зверове

Партии

Нека се поставим на мястото на един партиен лидер, да речем господин Костов. Как да накара той безименния местен деец на СДС да си губи времето по събрания, да агитира, да крещи по митинги, да вдига масите в защита на НАТО и т. н. ? Обещава някои неща, възнаграждава ги с постове или предпочитания в една или друга спорна ситуация, затваря си очите, когато те сами си вземат дължимото, брани ги срещу нападките на журналистите и т.н. Неговият противник прави съвсем същото, но, доколкото е в опозиция, неговите действия са по необходимост повече идеално мотивирани, доколкото наградата за активистите, които той може да предложи, е в необозримо бъдеще. Съвсем трудна е задачата на малките извънпарламентарни партии : за да задържат членове, на които нищо материално не могат да обещаят, те залагат на една морална радикализация, на едно апокалиптично отхвърляне на статуквото и в последна сметка, извън време на най-остри кризи, събират главно маргинали.

Всяка партия почива в една или друга степен върху принципа на клиентелизма : където центърът преразпределя услуги и привилегии, вменявайки по този начин дълг и вярност. В този процес обаче всяка култура си има различна мярка. Например това един действащ политик да си построи къща в центъра на София, както се писа за един от лидерите на СДС, веднага би събудило интереса на независимите данъчни власти в една Германия ; затова пък в Индонезия, Турция или Брега на слоновата кост политически лидери натрупват милиарди без всякакви скрупули дори без да се крият. Да уволниш трима радиожурналисти, повдигнали обвиненията за корупция в митниците преди да разследващ случая би коствало оставката на правителството във Великобритания ; в Алжир или Сърбия дори убийството им не би подкопало монументалния постамент на властта.

В цялата тази малко блатиста проблематика е най-добре да не бъдем умерени моралисти. Заплащането на партийната вярност в “натура” няма да изчезне : то може само да се ограничи и регламентира. Например да се контролира имущественото състояние на входа и на изхода на политиката, да се укрепи (изключително с привилегии) статута на независимия държавен служител и т.н. Представяте ли си например в България скоро да бъде премахната практиката на комисионите ? Въвеждате някаква нова Държавна сигурност, която да следи политиците, после се налага друга по-тайна полиция да следи самата Държавна сигурност и тъй нататък. Това, което реалистично можем да си представим е регламентирането на комисоните, които политиците взимат върху едни или други сделки и проекти (може би дори облагането им с данък). Крайният морализъм води до люшкане от едните към другите и накрая до философското само-деполитизиране защото “всинца са маскари”. А така разбира се става още по-лесно на онези горе да крадат на смени. Много по-добре би било да се отървем най-после от възрожденско-комунистически идеологии за “слугите на народа”, които се жертват за общото благо и да поразмишляваме какво представлява партийният ангажимент и какво очаква отделният човек от него. Естествено е хората да работят за някаква партия и защото искат да успеят в живота.

Днес, след смъртта на идеологиите, след края на религията на прогреса и модернизацията, българските партии са на кръстопът. На какъв принцип биха могли да градят мрежата си от хора, които се предпочитат и които действат сякаш безкористно, но същевреенно очаквайки определени облаги ? Ролята на идейните връзки в страна като България, където повечето хора мислят едно и също, сиреч за насъщния, никога не е била голяма. Трудно ще видите партийни клубове по страната, където хора с озарени погледи обсъждат що е либерализъм и има ли той почва у нас. Мрежите могат да е градят върху някакви извънполитически фактори като малцинствената принадлежност (ДПС), обидата за проваления живот (първите години на СДС), носталгията по садомазохистичните практики на абсолютната власт (сталинския набор в БСП) или една романтична патриотично-харамийска нагласа към света (ВМРО). Но подобна тенденция феодализира публичното пространство, защото единственият начин за взаимодействие между подобни партии-етноси, както ги нарекоха, е принципът на квотите, договаряни между сайбиите.

Другояче изглеждат нещата в перспективата на превръщането на партиите в електорални, сиреч отбори, които се състезават според общи публично заявени правила. Подчертавам публично, защото у нас за десет години демокрация се появи тревожната тенденция за вътрешни негласни съглашения в политическата класа. Това пак от фалшивия морализъм, според който политиц;ите трябва да са ангели, а всъщност всички знаем че са по-черни от дявола. Сменящите се на кормилото на държавата партии се споразумеят да не се преследват взаимно за престъпления не само за политичеките грешки, но дори за най-обикновени престъпления. Подобен принцип също не е чужд на демокрациите, въпросът пак е в специфичната за всяка култура мярка (Франция ще съди един Петен за съучастието в геноцида на евреите, но и Де Гол за издевателствата около алжирската война). У нас двата най-фрапантни примера за възникването на корпоративен дух в българската политичека класа, родена впрочем именно от прагматичния компромис на “Кръглата маса” : липата на истинско преследване на виновниците за “възродителния процес” и странното негласно “амнистиране” на приятелския кръг около Виденов за житни и други афери, които бяха в центъра на моралното негодувание от зимата на 96-97 (по всяка вероятност това поредно отгръщане на нова страница е било част от съглашението за предсрочни избори).

Ивайло Дичев

От Девети до Десети

Всъщност нищо грандиозно не се случи на Десети ноември. В известен смисъл символиката на датата напомня втръсналия на всички ни Девети септември, когато България е толкова далеч от съветския модел, колкото тя е от западноевропейския при свалянето на Живков от съратниците му. Трябва да минат няколко години, за да бъдат изиграни западните съюзници, да бъдат смазани буржоазните партии и партньорите вътре в ОФ, да бъде приведена в добър сталинистки порядък самата комунистическа партия. По същия начин след Десети ноември ще се заредят битки вътре в партията на горбачовисти и живковисти, кръгла маса, роене и отлюспване в неукрепналата опозиция ; мъчително ще почнат да се въвеждат в словесното обращение думи като “демокрация”, “Европа”, “частна собственост”, “капитализъм”, “НАТО”... Кой не би се изкушил да привиди в паметната дата една користна медийна манипулация, извършена било от ляво, било отдясно, било отвътре, било отвън ?

По-различни биха изглеждали нещага, ако свалим марксиските очила, през които сме свикнали да виждаме само “реални” неща от сферата на икономика, правото, политиката, а други, от символично естество да подминаваме с презрение. Всъщност кой може да разграничи реално и от въображаемо събитие, особено днес, в епохата на медиите, когато анонсът е по-важен от разиграването, сензацията – от опровержението, новото от вярното ? Политиката не може да не се опира на митове, в това се състои нейната дълбока същност : за да накараш някой да прави нещо, трябва първо да го накараш да повярва, а за да вярва, трябва да възникнат събития, дати, повратни моменти. Кой би се решил да захвърли уюта на уреденото си всекидневие и да скочи в неизвестността в името на един мъчителен и сложен процес, чийто резултат на всичкото отгоре не е еднозначен ? За да поемеш риск, да скъсаш, да почнеш начисто трябва да сътпиш върху нещо цялостно и еднозначно, било то истина или медийна фикция. Смяната на съветския модел с европейски – с всички трудности, които това щеше да повлече – можеше да се опре единствено на някакъв общовалиден политически мит и единственият такъв мит беше свалянето на Живков.

В какво се състои той ? Можем да кажем, че всъщност Десети ноември беше контра-мит : той просто сложи край на мита “Девети септември” за всемогъществото на комунистическата власт. В монолитната снага на властта за първи път от 45 години се появи пукнатина : Живков няма да умре на поста си, някакви други сили са се оказали по-силни от него, значи машината не е всемогъща, значи е възможно нещата да се променят. Не можем да си представим комунистическия режим без вярата във всемогъществото на репресията и вездесъщия сценарий, без целенасочено разпространявания страх от тотално следене, от жестоко наказание на абсолютно всяко инакомислие. За тази почти религиозна вяра свидетелствува всеобщо разпространеното убеждение, че всички телефонни разговори се подслушват - това в една страна, чиито телефонни централи датират от 30-те години и техническият гений трудно се справя с най-обикновено телефонизиране на столичния град. “Първият” не беше нищо повече от едно земно въплъщение на мита : той беше онзи, който всичко знае, и дърпа всички конци ; народното въображение го беше надарило с почти свръхестествени политически способности да манипулира, подчинява, овладява. Защото той беше просто преобърнат образ на безпомощната, превърната в стадо маса.

Десети ноември беше пробив в стената на страха не защото нещо реално се случи, не защото Държавна сигурност бе извадена от конспиративното си съществуване, танковете в Горна баня бяха обезопасени или действията на политиците излязоха на светло. Просто настъпи краят на вярата в тоталния контрол – хората получиха символ, който им позволяваше да повярват, че вече не вярват в машината. Останалото беше политика.

Ивайло Дичев

Лотария, връзки, капитализъм

Първоначално виждах около себе си най-вече една фаталистична реакция на фантазма за “равния старт”. Всичко е лотария, пускаме фиша и каквото стане. Съвършено произволният начин, по който се раздават наградите, прекъсва приемствеността на социалните позиции : няма никаква връзка между това, което ще спечелите и вашия морален облик – добрият и лошият, способният и некадърният, сътрудникът на ДС или мъченикът от Белене, имат равни шансове.